Корнелия Функе
Мастилено сърце (10)

Пещерата на лъва

Чуйте. (Моля, възрастните да пропуснат този абзац.) Не искам да ви мамя, че тази книга завършва трагично. Още в най-първото изречение признавам, че това е любимата ми книга. Но сега следват цял куп лоши неща.

Уилям Голдман, „Принцесата годеница“

Меги седна на пейката зад къщата, край която все още стърчаха догорелите факли на Прашнопръстия. Никога досега не се бе колебала толкова силно, преди да отвори някоя книга. Страхуваше се от онова, което я очакваше вътре. Досега не бе изпитвала подобно чувство. Напротив. Често толкова силно копнееше час по-скоро да навлезе в непознатия, невидян досега свят, че започваше да чете в най-неподходящи ситуации. Двамата с Мо четяха, докато закусваха, поради което той редовно я откарваше на училище със закъснение. Меги четеше скришом под чина, на автобусни спирки, на гости при роднини, късно вечер под завивката, докато Мо не й отнемеше книгата и не заплашеше, че ще изнесе всички книги от стаята й, за да се наспи най-сетне.

Разбира се, той никога не би й причинил подобно нещо и знаеше, че тя също го знае, но няколко дни след подобно предупреждение Меги към девет часа все пак послушно пъхаше книгата под възглавницата си и я оставяше да й шепти оттам, за да има Мо чувството, че наистина е добър баща.

Но Меги за нищо на света не би пъхнала под възглавницата си точно тази книга. Страхуваше се от думите й. Злините, които се бяха случили през последните дни, сякаш бяха изпълзели измежду страниците й. Ами ако те бяха само бледа сянка на това, което тепърва я очаква?

И въпреки всичко Меги реши, че трябва да навлезе в света на книгата. Как иначе да търси Мо? Елинор беше права, нямаше смисъл да действа слепешката. Налагаше се да опита да открие следите на Мо сред буквите на „Мастилено сърце“.

Но едва бе разгърнала първата страница, чу стъпки зад гърба си.

— Ще получиш слънчев удар, ако не се прибереш на сянка — изрече познат глас.

Меги стреснато се извърна.

Прашнопръстия се поклони. Беше си възвърнал усмивката.

— А, виж ти каква изненада! — възкликна той, наведе се над рамото й и огледа книгата, разтворена в скута на Меги. — Значи е още тук. У теб.

Меги недоверчиво се втренчи в белязаното му лице. Как бе възможно да стои, сякаш нищо не се беше случило?

— Къде беше? — нахвърли се тя върху фокусника. — Нима не отвлякоха и теб? И къде е Мо? Къде го заведоха? — Не успяваше да произнесе думите толкова бързо, колкото й се искаше.

Ала Прашнопръстия не бързаше с отговора. Обходи с поглед цъфналите храсти, сякаш никога не беше виждал нищо подобно. Носеше палто, макар денят да беше топъл, и потта бе избила по челото му на блестящи малки капчици.

— Не, не ме отведоха със себе си — проговори най-сетне той и отново обърна лице към Меги. — Но видях как заминаха с баща ти. Изтичах след тях напряко през храсталаците и на няколко пъти едва не си счупих врата по този проклет склон, но стигнах навреме до портата долу, за да видя, че се отправят на юг. Разбира се, веднага ги познах. Каприкорн бе изпратил най-способните си помощници. Дори Баста.

— И? Знаеш ли къде отведоха Мо? — гласът й затрепери от нетърпение.

— В селото на Каприкорн, предполагам. Но исках да съм сигурен, затова… — Прашнопръстия съблече палтото си и го метна върху пейката. — Затова тръгнах след тях. Знам, звучи несериозно — пешеходец да гони автомобил — добави той, когато Меги невярващо сбърчи чело, — но бях толкова разгневен, че всичко се оказа напразно. Предупреждението ми, идването ми тук… Удаде ми се да спра кола, която ме закара до съседното село. Оказа се, че там са заредили бензин — четирима мъже, облечени в черно и не особено приветливи. Навярно вече бяха далеч. Ето защо… взех назаем един мотор и се опитах да ги настигна. Не ме гледай така, после го върнах. Не беше от най-бързите, но за щастие пътищата тук имат много завои и по едно време ги видях дълбоко в долината. Така се уверих, че отвеждат баща ти в свърталището на Каприкорн. Не в някое от скривалищата на север, а направо в пещерата на лъва.

— Пещерата на лъва? — повтори Меги. Къде е това?

— На около… триста километра на юг. — Прашнопръстия седна на пейката и примигна към слънцето. — Недалеч от морския бряг. — Той отново впи поглед в книгата, която Меги още държеше в скута си. — Каприкорн няма да е особено доволен, че хората му ще се явят с друга книга — каза той. — Само мога да се надявам да не излее разочарованието си върху баща ти.

— Но Мо не знаеше, че книгата е друга! Елинор я е подменила тайно! — Проклетите сълзи започнаха да напират отново. Меги избърса лице с ръкава си.

Прашнопръстия набърчи чело и я погледна, сякаш не беше сигурен дали говори истината.

— Каза ми, че искала само да я разгледа! Държеше я в спалнята си. Мо знаеше тайника, където я бяха прибрали, и тъй като бе завита в опаковъчна хартия, не е забелязал подмяната! А пък хората на Каприкорн не провериха.

— Разбира се, и защо им е да проверяват? — прозвуча презрително гласът на Прашнопръстия. — Те не могат да четат. За тях всички книги си приличат като две капки вода, не са нищо, освен напечатана хартия. Пък и са свикнали да получават каквото поискат.

От страх гласът на Меги стана пронизителен:

— Трябва да ме заведеш в това село! Моля те! — тя с упование погледна Прашнопръстия. — Ще обясня всичко на Каприкорн. Ще му дам книгата и той ще пусне Мо. Нали?

Прашнопръстия примигна към слънцето.

— Да, сигурно — изрече той, без да погледне Меги. — Вероятно това е единственото решение…

Преди да успее да продължи, гласът на Елинор се разнесе откъм къщата.

— Виж ти кой е дошъл? — извика тя и се надвеси от отворения прозорец. Бледожълтата завеса се изду на вятъра, сякаш в нея се бе заплело привидение. — Ако това не е нашият кибритогълтач!

Меги скочи и пресече моравата.

— Елинор, той знае къде е Мо!

— Нима? — Елинор се подпря на перваза и огледа Прашнопръстия със свити очи. — Оставете книгата — подвикна му тя. — Меги, веднага му вземи книгата!

Меги изненадано се обърна. Прашнопръстия наистина държеше „Мастилено сърце“, но когато усети погледа на Меги, набързо я остави на пейката. После й махна да се върне, като метна злобен поглед по посока на Елинор.

Меги колебливо се отправи обратно към него.

— Съгласен съм, ще те отведа при баща ти, макар че може да бъде опасно за мен! — прошепна й той. — Но онази — кимна незабележимо с глава към Елинор — остава тук, ясно?

Меги със съмнение погледна към къщата.

— Да позная ли какво ти пошепна? — викна Елинор над моравата.

Прашнопръстия предупредително изгледа Меги, но тя не му обърна внимание.

— Ще ме заведе при Мо!

— На драго сърце! — съгласи се Елинор. — Но аз ще дойда с вас! Въпреки че вие двамата може и да не искате моята компания!

— Тук е напълно права — прошепна Прашнопръстия, докато невинно се усмихваше на Елинор. — Но кой знае, може би ще ни се удаде да я заменим срещу баща ти? Каприкорн сигурно се нуждае от прислуга. Няма да може да готви, но за пране става. Макар че това не се учи от четене на книги.

Меги се разсмя. Ала по лицето на Прашнопръстия не можеше да се разбере дали е говорил на шега, или сериозно.