Евелин Роджърс
Корона на славата (20)

Глава 20

Бурята вилня през цялата нощ, но на следващата сутрин поутихна. На развиделяване Кал тръгна на север към Мексико, покрай Голиад. Целта на пътуването му беше ранчото на Мигел Алехандро — дългогодишен фермер, чиято слава се бе разпространила и в западната част на Републиката.

Потоците бяха покачили нивото си след дъжда и Кал се придвижваше бавно. Пристигна след обяд на следващия ден. Въпреки сезона, пожълтялата трева и голите клони на дърветата, ранчото пак беше красиво със стадата говеда и коне, с разораните полета, очакващи пролетта.

Просторната хасиенда на Алехандро се намираше в сгушена между хълмовете долина. Тя беше най-хубавото нещо в ранчото с червения си покрив и боядисаните в бяло кирпичени стени и половин дузина постройки, пръснати около къщата като пилета около квачка.

Трима конници го посрещнаха, когато беше на половината път по тясната пътека, която водеше към къщата. Бяха въоръжени. Той успя да им каже на развален испански, че е дошъл, за да изучи методите за отглеждане на добитък на работодателя им.

И казваше истината. Родом от Мексико, Алехандро се беше преместил в Тексас преди началото на века, а четирийсет години по-късно беше станал горещ привърженик на Републиката. Въпреки че някои тексасци го ненавиждаха заради успеха му — особено тези, които бяха пристигнали наскоро от изток — Кал не беше чувал нищо, което да отрича способностите на фермера, както и лоялността му към новата държава.

Един от мъжете се обърна и тръгна към къщата. Алехандро вече бе дошъл пред тежката резбована порта, когато Кал слезе от коня си. Фермерът го поздрави с лек поклон и ръкостискане. През ума му мина сцената, когато Корд се запознаваше с Ели, разстройвайки го повече, отколкото би трябвало.

Петдесетгодишният фермер изглеждаше доста спретнат, облечен в кафяви кожени панталони и дълго до кръста кожено яке. Късата му коса беше тъмна, кафявите очи — бдителни и гостоприемни едновременно.

— Дошъл си да научиш методите ми за отглеждане на добитък? — попита Алехандро, след като Кал се представи.

— Да. Имам малко имение в окръг Виктория, но се надявам, че ще се разшири и процъфти.

Това, че голяма част от благоденствието му ще се предаде на друг собственик, той реши да премълчи.

— Ако съм дошъл в неподходящо време — добави той, — няма да ви се натрапвам повече.

— За гостите в тази дива страна няма неподходящо време. — Алехандро отстъпи и даде знак на Кал да влезе в къщата. — Не се съмнявам, че съпругата ми вече е заповядала да сложат великолепни ястия за госта ни. — Тъмните му очи проблеснаха закачливо. — Тя разбира добре нуждата ми да говоря за себе си.

През следващите няколко дни Алехандро правеше почти само това — показваше на Кал добитъка, показваше му как се отнася с хората си, включвайки в разговорите им управителя си, работниците, двамата си синове и тримата зетьове, които живееха заедно със семействата си в ранчото.

Това беше едно истинско „Ранчо Гранде“, мислеше си Кал, за разлика от жалкото имение на Олдън Фаулър. Но Алехандро се бе спрял на по-скромно име — „Ранчо Алехандро“.

Всяка вечер Кал се хранеше със семейството, което включваше още сеньора Алехандро — жена, чиято изисканост и чар подхождаха на тези на съпруга й, както и дъщерите и снахите на Алехандро. Имаше половин дузина внуци, които се хранеха заедно с възрастните в просторната трапезария, сърцето на хасиендата.

По време на вечерята се говореше много за изминалия ден, започваха се спорове, които или приключваха миролюбиво, или оставаха да бъдат решени на следващия ден. Кал никога преди не бе общувал с такива хора. Може би нещо подобно беше фандангото, което Герт и Мей организираха в „Корона на славата“.

Онзи ден той бе решил да направи оградата самичък. Но тук, в „Ранчо Алехандро“, не можеше да бъде толкова груб, толкова саможив, въпреки че докато седеше със семейството на Мигел, мислеше за Ели и за това, колко много би се радвала тя на подобна компания. Ако той не беше там, за да вгорчава деня й.

Като се изключи онази тридневна обиколка на „Короната“, той никога не я бе карал да се смее. Дори съвсем рядко бе предизвиквал усмивка на устните й. А сега, когато дойде и Корд, чието присъствие напомняше на Кал, че никога няма да бъде домашар и къщовник, Ели никога повече нямаше да му се усмихне.

Доставяше й някакво удоволствие само в леглото. Но един мъж и една жена не могат да прекарат целия си живот в леглото, независимо колко много им се иска.

Кал напусна „Ранчо Алехандро“, придружен от двама вакероси, които щяха да му помогнат да проследи белия мустанг и стадото му от кобили. Дисагите му бяха натъпкани с храна, която щеше да му стигне за повече от седмица, а в джоба му имаше споразумение, подписано от Мигел Алехандро да му продаде добитък след началото на новата година.

Отне им три дни да открият конете, още един ден, за да ги хванат, и още два дни, за да ги заведат до „Корона на славата“. Кал използваше времето, прекарано с вакеросите, за да продължава да се учи как да се държи с дивите животни.

Когато прибраха белия жребец и дузината кобили, Кал се почувства едновременно притеснен и окуражен да направи същото с хора, които е обучил сам.

Ели, Корд и Антонио дойдоха да ги видят. От момента, в който я видя, Кал не можеше да свали погледа си от нея. Денят беше студен, но тя беше облечена само с обикновената си кафява рокля. Косата й беше сплетена на плитка, спускаща се по гърба й. Толкова дребна и уязвима, в този момент за него тя бе истински символ на женствеността, представляваща силата, търпението и лоялността, които можеха да ти дадат жените, както и красотата и грацията. Очите й бяха широко отворени, дълбоки и внимателни, а когато се спряха върху него, той изпита чувството, че ръцете й го погалиха.

Как въобще би могъл да я напусне? Как би могъл да я пусне да си отиде? Тези въпроси, които никога преди не си бе задавал с подобна яснота, го поразиха, но той нямаше друг отговор за тях, освен че може би така трябва да стане.

Вакеросите с неохота се присъединиха към обяда им, но не се чуваше смях, нито спорове, само случайно подхвърлени думи. Кал набързо разказа на Ели за десетте дни, които бе прекарал в ранчото на Алехандро, за разговорите с него, за пътуването обратно. Не каза нищо за семейството на Алехандро, говореше единствено за бизнеса. Въпросите на Ели бяха кратки — някои отправени към него, други към вакеросите. От време на време Антонио им служеше като преводач. Корд не каза нищо.

Вакеросите настояха да си тръгнат веднага след обяда, отказвайки да останат за през нощта, както и парите, които Кал се опита да им даде.

— Предложихме ти услугите си заради сеньор Мигел — каза единият от тях. — Желаем ти всичко най-добро. Ще станеш добър фермер, сеньор Хардин.

За Кал това беше голям комплимент.

По време на обяда и докато изпращаха вакеросите, Кал усещаше погледа на Корд върху себе си. Момчето спря да го гледа чак когато излязоха навън. Тогава очите му се спряха върху мустангите. Когато Кал тръгна към конете, мислейки за това, как ще ги опитоми по начина, който му бяха описали вакеросите, с него не тръгна Ели, а Корд.

Разбра, че тя им дава възможност да останат насаме. Но той не я искаше тази възможност.

Подпря се на оградата, оправи шапката си и мерна Корд, който стоеше наблизо.

— Аз разбирам от коне — каза момчето.

— Не ми казвай, че Реймънд те е научил. Той едва различаваше главата от задницата. Единственото нещо, което разбираше, беше как да различава жребеца от кобилата.

Двамата братя гледаха към белия жребец, но Кал би могъл да се закълне, че видя бързото трепване на устните на Корд, сякаш момчето се опитваше да скрие усмивката си.

— Майка ми ме научи. Тя беше убита от кон.

Кал не мислеше, че това е най-доброто доказателство, че момчето разбира от коне, но не каза нищо по въпроса.

— Злополука, чух за това.

— Някакъв глупак се изпречи на пътя й с каруца. Тя не успя да спре коня навреме.

— Ти видя ли всичко това?

Момчето кимна.

— Кога се случи?

— Много отдавна, въпреки че сякаш стана вчера. Тогава бях на осем години.

Кал беше на същата възраст, когато баща му напусна първото си семейство и намери друго. Това беше още една обща черта между него и това момче, което му беше полубрат. Още една връзка, която не искаше.

— Ще ти помагам за конете — каза Корд. — Не искам да ме храните даром.

— Можеш да доиш кравата и да помагаш на Ели — отвърна Кал. — Докато си тръгнеш.

Момчето замръзна на мястото си. Беше облечено с неговото палто и с панталоните, скъсани на коляното. Някой — Ели — беше закърпил скъсаното, но кръпката се виждаше.

Преди Кал да успее да го спре, Корд се пъхна под оградата и тръгна към неспокойния див жребец. Животните можеха да го стъпчат. Можеха да го ухапят, да го ритнат. Кал понечи да тръгне след момчето, но се случи нещо, което го накара да остане на мястото си.

Приближавайки към конете, Корд започна да говори тихо, напевно. Смесицата от испански и английски думи звучеше като жужене на пчели. Конете се отдръпнаха, когато се приближи към тях. Оставяха му пътека, по която да върви. Жребецът стоеше неподвижно, вдигнал глава. Тъмните му очи бяха широко отворени, ноздрите му трептяха.

Корд не се приближи към него, но продължаваше да говори. В продължение на минута момчето и жребецът се гледаха, после Корд се обърна и тръгна обратно към Кал, сякаш всеки ден се разхождаше между диви коне.

— Ти почти не ме познаваш — каза той, когато спря пред Кал от другата страна на оградата. — Баща ни се отнасяше с мен не по-добре, отколкото се е отнасял с теб. След смъртта на майка ми той ме заведе в дом за сираци и замина, казвайки, че тъгува за покойната си съпруга. Рядко го виждах. Когато се ожени, реши да ме приеме отново. Но аз не исках да го приемам.

Момчето говореше бавно, без чувство, като човек, който рецитира по памет историята на някой друг. Но той беше още момче. Кал виждаше болката в дълбините на сините му очи, виждаше и омразата. И болката, и омразата бяха чувства, които той самият изпитваше.

— Когато те видях на гробищата — продължи момчето, — си помислих, че можем да бъдем истински братя. Но на друго място, не в Ню Орлийнс. — Корд се пъхна през оградата. — Не се притеснявай. Няма да остана повече. Никога не съм възнамерявал да ти се натрапвам.

Той мина покрай Кал и изчезна в къщата.

Кал нямаше представа дали момчето казваше истината. Остана дълго време до оградата, мислейки за приликите и разликите между тях, за загубата на толкова години, които никой не би могъл да върне. Той беше мъж и трябваше да може да помогне на едно момче. По дяволите, беше помагал на толкова бездомни деца в градовете на изток, макар и давайки им само пари, не и времето си. Но това беше нещо, за което никой не знаеше.

Не знаеше защо го прави. Знаеше само, че това иска да направи.

Искаше също да види, че за Корд се грижи някой — но не тук. Себе си виждаше като самотник до края на дните си. Тази мисъл никога преди не му бе причинявала болка. Проблемът му беше, че започна да допуска хората прекалено близо до себе си.

Когато се върна в къщата, двете момчета вече бяха събрали завивките си, за да отидат да си легнат в обора. Ели беше в стаята си и Кал тръгна към канапето, събувайки ботушите и чорапите си, както вървеше, захвърляйки кобура с пистолета си на масата. Беше обърнат с гръб към вратата, когато чу, че тя се отваря и затваря. Веднага усети присъствието й.

Обърна се и видя, че е застанала до огнището. Беше се увила в едно одеяло, косата й беше спусната. В стаята беше топло и единствената светлина идваше от догарящия огън.

Ели носеше още одеяла. Пусна ги до босите си крака, заедно с одеялото, което беше единственото й облекло. Стоеше в златните отблясъци на огъня, без да продумва. И не беше необходимо. Голотата й говореше по-ясно от всички думи на света.

— Мислех, че не обичаш дати е студено — каза той.

— Не ми е студено — отвърна тя. — Е, може би малко. Но ти точно затова си тук.

Кал бе имал намерение този път да стои на разстояние от нея… за нейно собствено добро. Но добрите му намерения бързо изчезнаха в нощта.

Тя коленичи и разстла одеялата на пода пред огнището. Когато отново се изправи, той вече бе дошъл до нея. Тя разкопча ризата му и я извади от панталоните, после целуна гърдите му. Придърпа го надолу върху одеялата, където и двамата коленичиха с лице един към друг.

Тя потри гърдите си в голата му плът, притисна хълбоците си към неговите и той беше сигурен, че усеща ерекцията му. Той хвана ханша й и я притисна още по-силно към себе си.

— Какво правиш с мен, Ели?

— Аз дойдох при теб тази вечер. Какво правиш ти с мен?

Когато устните им най-после се срещнаха, Кал вече не можеше да мисли кое е правилно и кое неправилно. Целувката им беше дълга и дълбока, и задоволяваща. Когато той започна да се съблича, тя му помогна. Ръцете й по-скоро му пречеха, отколкото да му помагат, но той не й го каза.

Направиха го бързо, прекалено бързо, но тя не искаше да се бавят. Това беше всичко, за което бе мечтала, докато го нямаше. Той също. Правиха любов още два пъти тази нощ и най-накрая заспаха дълбоко, с преплетени тела.

Кал се събуди на зазоряване. Беше сам в разбърканите одеяла. Уви се в едно от тях, събра дрехите си и излезе в коридора, за да я търси. Тя беше вече облечена, този път в панталони. Косата й отново бе сплетена на плитка.

— В легена има топла вода да се измиеш и избръснеш. — Говореше така, като че ли през нощта не се бе случило нищо. Рязко, сякаш това не беше нейният глас.

— Какво има? — попита той.

— Какво да има?

— Не знам. Затова попитах.

Тя огледа стаята.

— Нищо, наистина нищо. Понякога се чудя какво ли би казала леля Абигейл. — Тя сви рамене. — И тогава си спомням, че аз съм тази, чието мнение има значение.

Преди той да е успял да отговори, тя добави:

— Ще приготвя закуската и ще я занеса на момчетата. Докато те нямаше, взех още пилета от семейство Уитфийлд, а Джордж ми донесе още провизии от града. Ще закусваме бисквити с масло, както и яйца с бекон. Не знам за теб, но аз умирам от глад.

 

 

Ели се стараеше да е заета през целия ден. Тя и Антонио работеха върху подобряването на кокошарника. Двамата братя се занимаваха с опитомяването на мустангите, започвайки от кобилите.

Герт и Мей дойдоха на гости заедно с близнаците на втория ден след завръщането на Кал. Заразпитваха я как вървят нещата. Нещо в бързото й: „Добре“ сигурно им бе подсказало, че е точно обратното. Повече не попитаха.

След сестрите Долархайд и вуйчовците на Кал в ранчото дойдоха и Джордж и Дъб, за да помогнат за опитомяването на конете. На третия ден бащата на Антонио, Хуан Гомес, се появи, предлагайки услугите си, които им бяха от голяма полза, когато най-накрая се заеха с жребеца.

Гомес се бе върнал от Мексико, където бе ходил, за да навести болния си баща. Старецът бе умрял и той продал малкото семейно ранчо, както обясни на Ели. След почти едногодишна раздяла срещата му със сина беше топла и сърдечна.

Според негласното им споразумение, Кал не я посещаваше всяка нощ, както и тя. Можеха да минат две, три, дори четири нощи, преди единият от тях да се появи на вратата на другия. В тези нощи, независимо дали в леглото й, или пред огнището в кухнята, те правеха любов като полудели. Той я наричаше принцеса. Тя го наричаше крал. Сякаш истинските им имена, истинските им чувства въобще не съществуваха.

Сутрин тя ставаше първа, оставяйки му спалнята да се облече и избръсне. Веднъж се бе върнала, за да вземе нещо, и го видя как стои, държейки палтото, което му бе ушила. Просто го държеше близо до себе си. Тя се измъкна на пръсти, преди той да е разбрал, че се е върнала.

Не се замисли много върху това, което видя. Сърцето й знаеше, че те двамата все повече и повече се отдалечават един от друг.

Зимата често не позволяваше да се работи отвън и тъй като мъжете вършеха това, с което преди се бе занимавала тя, Ели се посвети на традиционните женски задължения — готвеше, переше, шиеше. Вечер пишеше в дневника си, спирайки се подробно върху дейностите, които се извършваха в „Короната“, както и върху плановете си за имението, избягвайки сърдечните въпроси.

В течение на годините може би щеше да забрави какво бе правила в началото. Любовта си нямаше да забрави никога.

Арфата й липсваше все повече. Това беше глупава, женска слабост, но все пак много й се искаше тихата, деликатна музика да изпълни къщата, която не можеше да се нарече дом. Мъчно й беше и за книгите й. Заместваше ги, разказвайки на Корд и Антонио древногръцките и римски митове, които бе чела като дете. Преразказваше им и шекспировите пиеси дотолкова, доколкото си ги спомняше. В паметта й се връщаха някои от прекрасните стихове, върху които градеше останалия разказ.

Антонио слушаше внимателно всичко, което тя казваше. В началото Корд се преструваше, че се отегчава, след това започна да задава въпроси за абсурдността на митовете и преувеличения драматизъм на пиесите и в крайна сметка тримата почти непрекъснато спореха за съдържанието на историите и за значението им.

Кал седеше тихо до тях, ако не работеше в обора. Когато времето позволяваше, изчезваше нанякъде за час-два. Хуан Гомес се върна в града, за да бъде при съпругата си.

Един ден Кал им каза, че иска да се построи отделна къща за работниците, от която щяха да имат нужда, след като имението се разрасне според плановете му.

— Да, наистина ще е необходима — съгласи се Ели. — Ще си разделим разходите. Ще я направим отзад, за да бъде едновременно в моята и твоята част от земята.

Кал не възрази. Тя би искала да го направи. Поне щеше да е разговор, в който да вложат малко страст, различна от сексуалната.

Наеха хора от града. Райт Уитфийлд и Ейб Патчет предложиха да помогнат. Фин и Фитс се появиха заедно с Герт и Мей. Донесоха мебели за новата къща.

— Това е нашето участие — каза Фин. — Скоро ще дойде времето, когато и ние ще имаме нужда от помощ за бара.

Завършиха строежа бързо и Ели обяви, че ще направи коледно тържество, за да отпразнуват построяването на къщата. Гледаше на това тържество като на последна сбирка на приятелите, които си бе намерила тук, и като на безмълвно сбогуване с мъжа, който не можеше да задържи.

След настъпването на новата година щеше да каже, че работата в ранчото е прекалено тежка за нея и щеше да продаде своята половина на Кал. Щеше да се върне в Ню Орлийнс, в къщата на баща си. Това беше единственото място на света, за което беше сигурна, че Кал никога нямаше да дойде.

Може би Корд щеше да дойде с нея. Щеше да го попита по-късно, след като поговореше с Кал.

Така започна да брои дните, през които щеше да остане на това късче земя, което бе започнала да обича с цялото си сърце. Броеше също и нощите. Откак напусна Вирджиния, се бе превърнала в страхотна актриса. Кал нямаше никаква представа, че е писала на адвоката си, давайки му нареждания да продаде плантацията и вещите й във Вирджиния на най-високата възможна цена, без значение дали купувачът е Бертран или не.

Трябваше да се продаде всичко, с изключение на арфата. Герт занесе писмото в града с обещанието да го пусне по пощата.

Утрото на празника беше слънчево и топло. Хората започнаха да идват. Ели бе поканила всички, освен Олдън Фаулър. Кал се държеше на разстояние. Катя Мърс дойде заедно с баща си и сър Саймън. Донесоха малко коледно дърво, както и хартиени украшения, които бе направила лично Катя. Донесоха също и дребни подаръци за всички — предимно буркани с храна. Обясниха, че такъв е обичаят в родината им Германия.

Кал бе застрелял една дива пуйка за вечерята, което беше единственият му, но много важен принос. Ейб Патчет донесе свинска мас. Сладки картофи, грах, царевица, топъл хляб, пай от диви сливи — имаше всичко необходимо за едно истинско пиршество.

Всички говореха за предстоящото раждане на бебето на Уитфийлд. На Ели й беше трудно да потиска мислите си за майчинството. Не беше бременна, за което би трябвало да е благодарна. Герт я хвана натясно в обора и я попита направо. Ели не се направи на обидена от въпроса. Просто й каза, че не е.

— Е, сигурна съм, че тук става нещо — каза Герт, пушейки пурата си.

— Да, празнуваме Коледа. Надявам се, че ти и Фин ще ни попеете по-късно.

Когато приключиха с вечерята и започнаха песните, Фин и Фитс запяха някакви ирландски песенчици, които не би било редно да се пеят в смесена компания, но никой не се обиди. Герт и Мей се присъединиха. Барбара Уитфийлд се кълнеше, че не й пречи димът от пурите им, особено след като отвориха вратата. Луси Патчет също запали лулата си.

Като се изключи внезапната болка и копнеж, които Ели приписваше на сезона, всичко вървеше добре. Само дето Кал не се включи нито в разговора, нито в песните, нито в смеха на останалите. Корд също само наблюдаваше от ъгъла, който си бе избрал.

Чумата да ги тръшне всички Хардиновци, помисли си съвсем не по християнски Ели и сложи на лицето си смела усмивка, която успя да заблуди всички останали, но не и сестрите Долархайд.

Всички останаха да пренощуват, с изключение на семействата Уитфийлд и Патчет. Семейство Гомес бяха първите, които използваха новата къща. Останалите жени се настаниха в спалнята, а мъжете — в кухнята. Късно на следващата сутрин всички си тръгнаха — първо семейство Гомес, заедно с Антонио, след това сър Саймън и Катя Мърс, седнали близо един до друг на седалката на каруцата.

— Аз ще се прибера с любезните сестри Долархайд — каза Джоузеф Мърс. — Младите имат нужда да останат насаме. Мисля, че англичанинът е добра партия за скъпото ми дете.

Корд се върна в обора, за да довърши яслата, която беше започнал за жребеца и двете кобили, които май бяха бременни. Кал просто изчезна, яхнал белия мустанг, и Ели за пръв от доста време насам остана сама. Тя обу панталоните си и се зае да почисти кухнята.

Тъкмо когато започна да приготвя обяда, отвън се чу трополенето на каруца. Звукът беше някак странен и тя изпита усещането, че към „Корона на славата“ идва нещастието.

Изтича навън и това, което видя, щеше завинаги да се запечата в съзнанието й — Саймън Пенс се бе свил на седалката, лицето му беше цялото в кръв, сакото — разкъсано и окървавено като лицето му, бледосините му очи — потъмнели от болка.

— Той я хвана — успя да каже, дишайки накъсано. — Помогни… не можах да…

Ели се втурна към него, викайки името на Кал, но когато се сети, че той едва ли ще я чуе, извика към обора:

— Корд!

По-младият Хардин се затича към каруцата, за да помогне на ранения. Сър Саймън се строполи на земята до краката им и Ели коленичи, за да изтрие кръвта от лицето му с престилката си. Беше ударен в главата, а дясната му ръка кървеше от огнестрелна рана.

Без да обръщат внимание на протестите му, те го занесоха вътре.

Ели завърза престилката си над раната на ръката му, за да спре кръвта.

— Кой хвана Катя? — попита тя.

Сър Саймън се опита да се надигне от канапето.

— Олдън Фаулър — простена той. — Аз не можах… О, Господи…

И той изпадна в безсъзнание.

През съзнанието на Ели премина образът на Катя, страхът, който никога не напускаше очите й. Спомни си смелите опити, които момичето правеше отново да се приобщи към хората. Не можеше да си представи защо Олдън Фаулър я бе пленил, но беше сигурна, че не й мисли доброто.

Кал се оказа прав, че Фаулър не е с всичкия си.

Давайки кратки заповеди на момчето, Ели се зае с раните на сър Саймън. Когато направи всичко, което можеше, тя пъхна малкия си пистолет в джоба на панталоните и грабна пушката, с която се бе упражнявала да стреля преди два месеца.

— Оседлай конете. Отиваме да търсим Кал.

Тя подсвирна на Барон, който никога не отиваше надалеч.

— Грижи се за сър Саймън — каза му тя и го погали по главата. — Така, както се грижеше за Антонио. — Можеше да се закълне, че кучето я разбира. — Трябва да тръгвам — каза тя на себе си и погледна през прозореца в посоката, в която се намираше ранчото на Олдън Фаулър. — Някой трябва да помогне на бедното момиче.