Евелин Роджърс
Корона на славата (15)

Глава 15

— Трябва да поговорим — каза Кал на вуйчовците си.

— Няма да променим намерението си — каза Фин.

— Смятаме, че така е най-добре — добави Фитс. — За теб и за Ели.

Кал стисна зъби.

— Да излезем навън, ако обичате.

Отвори вратата. Пуфтейки с пурите си, Фин и Фитс минаха покрай него, ухилиха се на Ели и излязоха на улицата. Кал ги последва.

Обикновено, когато ги притиснеше с нещо, те не го поглеждаха в очите. Но днес два чифта зелени очи се взираха в него, без да мигат. Фин дори продължаваше да пуши пурата си.

— Откога пушите? — попита Кал.

— Не е отскоро — отвърна Фин.

— Сега просто ни харесва повече — допълни Фитс.

— Наслаждаваме се на много неща, които преди смятахме за загубени — каза Фин. — Затова взехме решение да останем и да продължим да се наслаждаваме.

— Ако такова е решението ви — така да бъде. Моето е да се махна оттук.

Близнаците продължиха да се взират в него, необичайно мълчаливи.

— И това ще направя. Знаете, че не се задържам задълго на едно място.

— Тази земя е по-различна — каза Фин. — Тя може да влезе в кръвта на човек.

— Тогава защо се отказвате от нея?

— Отказваме се само от едно поле с трева. Даваме скъпоценната си собственост на теб, в знак на благодарност за това, което си направил за нас. Освен това ще сме наблизо и ще можем да идваме от време на време. И не очакваме благодарности. Половината от „Короната“ е твоя и можеш да правиш с нея каквото поискаш.

— А сестрите Долархайд измислиха да дадете другата половина на Ели, така ли?

— Ти си голям циник, момче. Идеята дойде и не сме мислили кой за какво се е сетил пръв. Ние харесваме момичето толкова, колкото Герт и Мей го харесват.

— Както и ти би трябвало да го харесваш — обади се Фитс. Сякаш искаше да каже още нещо, но Фин му даде знак да замълчи.

— Важното е — каза той, — че всички сме съгласни с това, което правим.

А това, което правеха, си беше истинско сватосване. И щяха да постигнат с него такъв успех, какъвто щяха да имат и с Ели. Мисълта, че тя без съмнение спори вътре със сестрите Долархайд на същата тема, би трябвало да го кара да изпитва облекчение. Но по някаква причина по-скоро го дразнеше.

— Не съм циник — сопна се той. — Просто гледам на нещата такива, каквито са.

— Сега обаче грешиш — каза Фин. — Тъжната истина, момче, е, че винаги си гледал на нещата така, както ти искаш да бъдат.

Нещо в гласа на вуйчо му засегна една болезнена струна в душата му.

— Не започвайте отново да ми говорите за Реймънд Хардин.

— И защо не? Той никога не излиза от ума ти.

Споглеждайки се, вуйчовците кимнаха. Нещата стояха много по-зле, отколкото Кал бе смятал. Трябваше да свие опашка и да избяга надалеч, но когато отново погледна към братята, обичта, която видя в очите им, го накара да остане на мястото си.

— Добре де, казвайте каквото имате да казвате и да приключваме.

— Опитвали сме се и преди, но никога не сме били сигурни, че точно това трябва да направим… Имам предвид, да ти кажем истината. Днес обаче няма какво да ни спре. — Фин спря и извърна поглед, сякаш гледаше в миналото. — Беше време, когато Реймънд Хардин обичаше майка ти. Той беше млад и импулсивен, а тя беше голяма красавица, въпреки че ти не си я виждал като такава.

Фитс поклати тъжно глава.

— Бяха толкова млади, почти деца.

— Той я изостави — каза Кал.

— Да — отвърна Фин. — Той беше скитник по природа. Но пък когато си беше вкъщи, ставаше истински домашар. — Той премига, защото Кал се намръщи. — Ти го обичаше, момче, въпреки че сега не искаш да си го признаеш. Той също много те обичаше. Беше горд с теб, горд със сина си.

— Мина му — каза Кал. — Както и на мен.

Братята отново се спогледаха, преди Фин да продължи:

— Ние винаги защитавахме Хардин, както и скъпата ти покойна майка. Имахме причина и сега е време и ти да я узнаеш. Той не беше постоянен, както би очаквала всяка жена от мъжа си, но обичаше толкова, колкото можеше. Вярно е това, че той се върна веднъж и я намери в прегръдките на друг мъж. Оставяше я сама прекалено често и един сладкодумен комарджия се възползва от това. Баща ти беше горд, също като теб, момче. Побесня, почти преби мъжа от бой и обвини Маргарет в ужасни неща.

— Включително — добави Фитс — и в това, че му е довела копелето си и го е накарала да мисли за него като за роден син. Тя беше бременна с теб, когато се ожениха.

Кал искаше да ги нарече лъжци, но нещо в тъжните им гласове, толкова различни от обикновено, му подсказваше, че казват истината.

— Той разби сърцето му, но и тя разби неговото — каза Фин.

— Той я наричаше курва — каза Кал.

— Да, а теб — копеле. В гнева си той отхвърляше всичко и всички, които му причиняваха болка. Но грешеше. Маргарет му изневери само веднъж, а ти беше неговият първороден син.

Ако вуйчовците му имаха намерение да го накарат да мисли с любов за баща си, щяха да се разочароват. Прекалено много години бяха изминали, за да се промени. Омразата му към Реймънд Хардин беше част от него, както ръцете и очите му.

— Недей да осъждаш сестра ни — каза Фин. — Тя изживя опозорена остатъка от живота си.

— Въобще не я осъждам.

И наистина не можеше. Маргарет Хардин беше любяща жена, може би прекалено много и необходимостта й от любов й бе струвала щастието й. Ако сексът извън брачното ложе е грях, той самият беше много по-голям грешник от нея.

Спомни си за Ели, която за нищо на света не би нарекъл грешница. Беше му отдала невинността си, защото се е почувствала самотна и изоставена. Жените бяха много по-сложни създания, отколкото мъжете можеха да разберат.

Сложни и изкусителни, напомни му един глас вътре в него. Изкусителни, без дори да се опитват да го правят. Тази сутрин той установи, че не може да я остави да си тръгне. Предложението му да я вземе със себе си беше колкото заради него самия, толкова и заради нея. Тя едва ли би могла да разбере какво му струваше да произнесе онези думи.

Тя обаче се оказа по-прозорлива. Разбираше, че не си подхождат. И защо това прозрение му причиняваше такава болка, той не знаеше.

А тук две двойки интриганти заговорничеха да ги съберат. Кал усещаше цялата ирония на положението.

— И какво общо има всичко това с „Дабъл Ти“! — Трябваше да му кажат най-после истинската си цел. Трябваше да признаят истината.

— Вече не е „Дабъл Ти“ — каза Фин. — Сега се казва „Корона на славата“, не вярвам да си забравил.

— Съжалявам. Защо я разделихте между мен и Ели?

— За да спреш най-после да бягаш. Дори баща ти разбра, че точно това трябва да направи, макар че го осъзна доста късно. Не искаме и ти да допуснеш същата грешка.

— Искате да кажете — да спра да бягам и да си взема жена, така ли?

— Не можем да ти го налагаме. В противен случай отдавна вече щеше да си женен — отвърна Фитс.

Фин кимна в съгласие.

— Тя е хубаво момиче и ще е прекрасна спътница в живота на мъж като теб. Но ние не можем да те накараме да се ожениш за нея, както не можем да те накараме и да я обичаш.

Любов беше дума, която Кал рядко чуваше и не беше сигурен какво означава, освен че имаше нещо общо с временно размътване на мозъка. Не беше виждал някой, който да е щастлив от любовта си.

Да обича Ели? Дори и да можеше да изпитва подобни чувства, той нямаше да им се поддаде. Заради нея самата, както и заради себе си.

— Истината е много по-проста, момче — каза Фин.

— Даваме ти това имение, което би трябвало да изкорени от теб всякакво желание за скитане. Ще трябва да работиш повече, отколкото си работил през целия си живот. Повече, отколкото когато беше дете и се боксираше на пристанището за дребни пари с момчета, много по-големи от теб.

— Не сте го обмислили добре. Аз не знам нищо за фермерството.

— Не знаеше нищо и за боксирането, нито за комара, нито за инвестирането, нито за други неща, но се научи. Съвсем скоро ще се научиш и как да се грижиш за земята и добитъка. Дори сега имаш усет към конете.

— А и кучето — обади се Фитс. — Как ще го напуснеш, след като то толкова се привърза към теб?

— Не съм го искал, както не съм искал и ранчото.

— Да, но то ти дава част от удоволствието, което ще изпитваш от факта, че имаш своя собствена земя.

Кал погледна зад тях към прашната главна улица на Глори, към далечните хълмове на запад и към слънцето, което се бе спряло над хоризонта. Мислеше за земята, която му предлагаха вуйчовците му. Мислеше дори за дървата, които бе насякъл, и за стълбовете за оградата, които бе забил.

Помисли и за Барон, който винаги го следваше. Никога през живота му животно не се бе привързвало към него така, както Барон. Тъпо куче, не разбираше, че не е желано.

Всички тези образи го разчувстваха. Но нямаше да бъде за дълго. Нямаше да им позволи. Но може би за известно време…

Тогава си спомни за Ели.

— Не мога да приема земята. Не и така, както сте я разделили. Не съм дребнав, просто съм реалист. Мястото на Ели не е тук. Тя е трудолюбива, можете да сте сигурни, но не е достатъчно силна. Отгледана е за по-добър живот.

Причината, която изтъкна, бе логична и съвсем правилна, но не беше най-важната.

Реши да го каже направо:

— Ели Чейс и аз сме съвсем различни. Ако си мислите, че ще живеем заедно в къщата, грешите. Едва прекарахме една нощ заедно.

Вуйчовците му не изглеждаха ни най-малко изненадани от думите му.

— Защо не ни кажеш нещо повече за тази нощ? — попита Фин.

— Ще те изслушаме, без да задаваме въпроси — добави Фитс.

— Нищо нямам да ви казвам.

— Тогава й предложи да купиш останалата част от ранчото — каза Фин. — Може би ще ти я продаде и така ще имаш и двете части от къщата, както и всичката земя.

— Ние просто искаме да опиташ. Може би ще ти е необходима година, но пък никъде не те очакват, нали? Няма нужда да отричаш. Ако някой те очакваше, мъж или жена, по-скоро би изгорял в ада, отколкото да отговориш на очакванията му. Това си го наследил от баща си.

Фин присви поглед за последния удар:

— Но природата ти не би ти позволила да изоставиш земята, а заедно с нея и всичките ни надежди. По това не приличаш на баща си.

Вуйчовците му бяха много по-умни, отколкото ги мислеше. Добре бяха обмислили аргументите си. По-ниски с една глава от него, слаби и по-възрастни с повече от двайсет години, направо го удряха в земята.

Той ги погледна с възхищение.

— Една година.

Фитс кимна:

— Една година.

— Последните молитви на майка ти бяха да се установиш на едно място — каза Фин.

Такава беше първата и най-честа молитва на Маргарет Хардин, откакто Кал за първи път избяга от къщи.

— Но само за да разработя ранчото. Нямам намерение да се заселвам.

Но въпреки значението на думите, той самият чу в интонацията си съгласие, сякаш някой друг говореше вместо него.

— Наричай го както искаш.

— А сега — каза той повече на себе си, отколкото на тях, — трябва да убедя Ели да ми продаде своята половина.

— Ако някой може да убеди едно момиче да направи това, което не иска, то това си ти.

Фин очевидно мислеше за изминалата нощ. Кал не смяташе да им казва, че всичко, което се бе случило в къщата вчера, бе нейна идея, а не негова.

 

 

— Не мога да приема земята — каза за трети път Ели.

Тя крачеше напред-назад из стаята, докато сестрите Долархайд седяха на масата и пушеха. Кал и вуйчовците му още бяха навън. Ели беше сигурна, че и техният разговор върви по същия начин, както този тук. Но пък може би той щеше да има повече късмет, обяснявайки невъзможността на предложението.

Но колкото и усилия да полагаше, все едно че не бе казала нищо.

— Искаш ли кафе? — попита я Герт.

— Аз ще го стопля — каза Мей.

Ели стисна зъби.

— Не, не искам кафе. Не искам нищо. — Тя ги погледна строго. — Не знам на кого му е хрумнала тази щура идея, но това няма да стане.

— Защо не? — попита Герт.

— Недей да се правиш на невинна. Много добре знаеш защо.

— Защото го обичаш, така ли? — попита Мей. — Герт ми каза, но аз и без това вече го бях разбрала. На мен това ми прилича на добра причина да останеш.

Ели спря да крачи.

— А какво ще кажеш за това, че той не ме обича? Не ме обича, наистина.

Сега беше ред на Герт:

— Със сигурност няма и да те обикне, ако избягаш.

Ели погледна към вратата.

— Не можем ли повече да не говорим за чувства? Не бих искала да ни чуят.

— Това, което искаш да кажеш, е, че той не знае — каза Мей.

— И няма и да разбере. Сигурна съм, че това, което чувствам, е само временно състояние. Имам хиляди други причини да откажа предложението на братята О’Мали. На първо място — нямам никаква представа как се обработва такава земя.

— Земята си е земя — каза Мей.

— Кравата си е крава — добави Герт.

Ели знаеше, че всичко е много по-сложно, отколкото го изкарваха сестрите, но нямаше да стигне по-далеч в този спор, отколкото бе стигнала, обсъждайки любовта.

— Все още ли смяташ да се омъжиш за Бертран? — попита я Герт.

— Никога не съм смятала, че е кой знае колко добра партия — каза Мей.

— Не, няма да се омъжа за Бертран. — Ели си пое въздух. — Той вече се е оженил.

— Писмото? — казаха в един глас сестрите.

— Писмото.

Сестрите се ухилиха.

— Недейте да изглеждате толкова доволни — каза Ели. — Не съм променила намерението си да си тръгна оттук.

— Наистина ми изглеждаш решена да го направиш. — Герт се намръщи. — Не се е получило добре снощи, така ли?

Ели изучаваше канчето с кафе на печката зад сестрите.

— Не съм казвала такова нещо.

— Хубаво.

— Познаваме мъжете. Кал не е от тези, които биха разочаровали една жена — добави Герт.

Напротив, беше. Не по начин, който те биха разбрали, но той я беше разочаровал. Не с начина си на правене на любов. Това щеше да си го спомня до края на дните си. Но поведението му след това, както и на сутринта, когато й предложи да му стане любовница — за известно време — беше разбило сърцето й на парчета.

— Имаш си половин къща там — каза Герт, — както и половин ранчо. Ако искаш да стоиш далеч от него, ще намериш начин.

— Но имаш също така и спалнята — обади се Мей, която вече не можеше да сдържа усмивката си. — Това е мнение на момчетата — жена, която царува в спалнята, царува навсякъде, без значение колко голям и силен е мъжът. Разбира се, ако не я бие, а Кал не е такъв човек.

Ели затвори очи. Представяше си ги четиримата, надвесени над масата, как обмислят подробностите от плана си. Не би искала да присъства на разговора им, дори да й даваха цялата годишна реколта от тютюн във Вирджиния.

— Виждали сме те как гледаш земята — каза Герт. — Харесва ти.

— Малко — призна Ели.

Очите на Герт заблестяха.

— А помисли си само какво би могла да направиш с къщата.

В съзнанието й се промъкнаха картини — завеси и килими, полирани мебели и дори арфа в ъгъла до канапето. Първо трябваше да си вземе печка, разбира се, както и няколко хубави тенджери и тигани…

Какво, за Бога, си мислеше? Ели направи усилие да прогони тези картини от ума си.

— Трябва да си тръгна оттук. Това е най-важното нещо за мен. Имам планове.

— Какви планове? — попита Мей.

— Трябва да направя нещо с плантацията си във Вирджиния.

— Не си ли казвала, че имаш адвокат? Накарай го да я продаде.

Ели не спомена, че вече има потенциален купувач. Ако го направеше, те никога нямаше да се откажат.

— А също и жилището на баща ми в Ню Орлийнс. Там също трябва да се направи нещо. Бих могла да се установя там и да си отворя собствено ателие. — Никога преди не се бе сещала за нещо подобно, но сега й се струваше прекрасна идея. — Много ме бива с иглата — добави тя.

— Знаем, че е така. Точно затова къщата има нужда от твоята ръка.

— Къщата няма нужда от мен.

Герт обаче беше непреклонна.

— Имаш къща и мъж, които имат нужда от теб повече, отколкото можеш да си представиш.

— Кал няма нужда от мен.

— Само още не го е разбрал. Това е твое задължение. Накарай го да го проумее. Най-добре е, ако той сам се досети, но от време на време е добре да се казват някои неща на мъжете.

Герт звучеше съвсем сигурна в себе си, както впрочем винаги е била, а сериозното кимане на Мей показваше, че и тя се чувства по същия начин.

Ели бе спорила толкова много, че вече й идваше да избухне в сълзи.

— Близнаците могат да продадат земята на някой друг. Олдън Фаулър им направи добро предложение.

Герт поклати глава.

— Решиха, че той не им харесва. Ние се съгласихме.

— И защо?

— Трудно е да се каже. Може би заради начина, по който се подсмихваше, когато дойде да ни каже, че сте сами в къщата, като се изключи Антонио.

— Или пък се осланяме на инстинкта си — добави Мей.

— Това не е достатъчно основание — каза Ели.

Герт изсумтя.

— Понякога решенията трябва да се вземат, без да се имат предвид парите.

— И недей да отричаш, че не разбираш какво ти говорим — каза Мей. — Ние сме бизнес дами, недей да забравяш това. Натрупахме малко състояние, използвайки само женските си инстинкти. Разбира се, и някои други женски работи, но това е извън темата. Много други с нашата професия накрая се оказват бедни като църковни мишки само защото непрекъснато броят пенитата и се опитват да се правят на умни.

— Признай си истината — каза Герт. — Земята ти харесва повече, отколкото искаш да си признаеш.

Ели си спомни как яздеше към града този следобед и как в гърлото й бе заседнала буца, докато гледаше полето, поточетата, дърветата. Всичко беше толкова открито, толкова просторно, че плантацията й във Вирджиния й се струваше съвсем мъничка в сравнение с тази земя тук.

— Добре, много ми харесва.

— Ами тогава купи половината на Кал от „Короната“ и си наеми работници. Не мисля, че искаш да се върнеш на изток, за да се видиш с този твой лъжлив годеник.

— Ако се почувстваш самотна, ние ще бъдем тук — каза Мей. — Но с всичката работа, която ще имаш, и с мъжете, които ще се навъртат наоколо, не мисля, че ще си самотна.

— Баща ти е искал да ти даде тази земя. Така всичко ще си дойде на мястото.

Не съвсем. В плановете й не влизаше любовта.

Усещаше как се размеква. Татко й беше купил ранчото за нея. Може би бе искал тя да се засели тук. Може би просто е искал той да стане част от живота й. Може би ако останеше, това някак си щеше да се сбъдне.

— Кал ме попита дали искам земята — каза тя повече на себе си, отколкото на сестрите. — Казах му, че не я искам, но пък мога и да променя намерението си.

Герт и Мей мълчаха.

Ели въздъхна.

— Предполагам, че мога да му направя предложение — добави тя.

Представяше си как ще звучи разумно, спокойно, логично. Така, както я бе учила леля Абигейл. Преди обаче да е успяла да обмисли подробностите, Кал влезе в стаята с вуйчовците си.

Кал изглеждаше толкова висок и силен, толкова мъжествен. Можеше сам да изпълни стаята.

— Ели, трябва да поговорим.

— Да, трябва.

— Ние ще излезем и ще ви оставим насаме — каза Герт.

Мей хвана Фитс под ръка.

— Обзалагам се, че в бара ни очаква свободна маса. Ако смятаме да отваряме собствен бар, трябва да изучаваме конкуренцията при всеки удобен случай.