Евелин Роджърс
Корона на славата (12)

Глава 12

Гостите се разделиха по двойки — Герт и Фин, Мей и Фитс, семействата Патчет и Уитфийлд. Дори сър Саймън стана само веднъж от мястото си до Катя Мърс, за да й донесе чиния с храна, въпреки че мълчаливата млада жена едва му хвърли един бърз поглед, изпълнен с благодарност.

Но въпреки това, седнали до огнището, той и Катя бяха също така двойка, както Герт и Фин.

Така оставаха двамата ергени — Джордж Холоуей и Дъб Краус, — които хвърляха погледи към Ели. Тя разбра, че е допуснала грешка, като облече жълтата рокля и си направи прическа, сякаш се опитва да впечатли някого.

И кого би могла да впечатли? Джордж Холоуей? Дъб Краус? Определено не Кал. Беше достатъчно умна, за да не се изненадва от реакцията му, когато я видя в коридора. Всъщност беше разочарована. Очаквайки всичко това, което той й каза, тя все още искаше нещо повече.

Чувстваше се като някоя глупава жена, която се е наконтила, но е сбъркала партито, сбъркала времето, сбъркала мястото. Леля Абигейл бе направила нещо подобно, когато била млада. Но Ели не просто бе сбъркала къщата. Беше се озовала в погрешен свят.

Холоуей и Краус се хранеха неприлично бързо. Поглъщаха тамалите цели, без да си правят труда да махат шушулките. Ели внимаваше да не поглежда към тях, за да не си помислят, че им дава някакъв знак. По едно време остави чинията си, извини се на останалите жени, че няма да им помогне да приберат масата, и излезе. Първо отиде да види Антонио в стаята му, после излезе на верандата.

Бе започнало да захладнява. Зачуди се колко ли студено става в Тексас през зимата. Глори беше близо до брега, затова сигурно нямаше големи студове. Едва ли щеше да има нужда от тежката, обточена с кожи, пелерина, която остави във Вирджиния.

Но, разбира се, че щеше да има нужда от пелерината. Щеше да се върне във фермата си в Ричмънд още преди да е изтекла зимата.

Казваше си, че е излязла на верандата, за да подиша чист въздух, но погледът й току преминаваше покрай обора към полето, за да се спре на самотната фигура на Кал. Изглеждаше толкова дребен в далечината, но въпреки това от него сякаш струеше сила.

Но най-вече изглеждаше самотен. Но той си беше избрал да е такъв.

— Кал.

Името му прозвуча като тих шепот. Докато го гледаше, я заливаше топлина, каквато никога досега не бе усещала. Сърцето й сякаш ставаше много голямо и щеше да изскочи от гърдите. Като че ли нагорещен мед течеше във вените й или беше пила прекалено много от тежкото вино.

Позволи на чувствата й да я обземат, защото го искаше и защото нямаше друг избор. Време беше да приеме една истина, която беше невъзможна и невероятна и много по-глупава от неподходящата й рокля и прическа.

Тя го обичаше.

Никога преди Ели не бе обичала някого, освен членовете на семейството си. Не и по неконтролируемия, истински начин, по който една жена обича мъж. И ако любовта беше топлото чувство в сърцето, усещането за симпатия и разбиране, което идва от дъното на душата, странната болка по нещо, което очите не могат да видят — в такъв случай тя беше толкова влюбена, че чак се чувстваше замаяна от силата на любовта си.

Като всяко новородено — кученце, котенце, пиленце — тя искаше да прегърне тази нова любов и да я защитава от света, да скрие тайната за раждането й от всички.

Включително и от Кал. Най-вече той никога не биваше да узнае как се чувства. Той нито искаше, нито знаеше как да приема чуждата нежност. Какво би направил, ако знаеше какво си мисли тя в момента? Какво щеше да стане, ако тя се подчинеше на импулса си и изтичаше към него, сграбчеше ръцете му, за да изтанцуват танца на щастието там, на голото поле?

Щастието нямаше да трае дълго. Той щеше да й каже — и с право, — че си е загубила ума, но ако наистина така се чувства, той може да я заведе в плевника, за да видят дали няма да извлекат някаква полза от цялата тая работа.

Кал не беше романтик. Но не за това го обичаше. Обичаше го заради болката и загубите, които беше преживял, заради неосъзнатата му уязвимост, както и заради силата му, която караше сърцето й да ликува и заедно с това да се разкъсва от болка.

Очите й се напълниха със сълзи, но когато чу вратата зад себе си да се отваря, тя бързо ги изтри.

— Не ти ли е студено тук? — попита Герт и дойде при нея.

Ели се усмихна приветливо.

— Не съм забелязала.

Герт кимна към полето.

— Той е мъж, който може да стопли една жена дори и от разстояние.

— Какво те кара да мислиш…

Тя спря. Някои истини бяха толкова очевидни, че нямаше никакъв смисъл да ги отрича.

— Господи — въздъхна Герт, — много добре би ми се отразила една пура.

— Иди в обора, ако не искаш да те видят. Никой няма да разбере.

— Прекалено стара съм, за да се промъквам крадешком. Освен това мисис Уитфийлд е бременна и ще подуши дима и от къщата.

Ели кимна, раздвоила вниманието си върху думите на Герт и Кал.

— Мислехме да попеем — продължи Герт. — Идеята е на Луси Патчет и мъжете, изглежда, не са против. Мъжът й, Ейб, е донесъл цигулка. Трябва само да се сетим за някоя песен, която знаем всички. Можем дори да потанцуваме малко, да си направим съвсем истинско фанданго. Искаш ли да дойдеш?

Ели поклати глава.

— Не мога да пея добре. А що се отнася до танцуването…

Тя спря и си представи за момент, че танцува с Кал. Той сигурно е добър танцьор. А тя щеше да е толкова щастлива, че краката й почти нямаше да докосват земята.

Но танцът беше само една мечта.

— Ако бяхме у дома, във Вирджиния, щях да ви посвиря на арфа. Щях да я взема със себе си, но е прекалено голяма.

Шегата не беше особено сполучлива, но Герт беше така добра да се усмихне.

— И аз не мислех, че ще искаш да се присъединиш към нас. Джордж и Дъб ще се разочароват.

— Поднеси им извиненията ми.

— След малко. Въздухът ухае приятно. — И двете се загледаха към полето. — Да не би да има нещо, което да искаш да споделиш?

— Не знам за какво говориш.

— Естествено, говоря за Кал Хардин.

Бузите на Ели пламнаха.

— Какво бих могла да ти кажа?

— Минаха ми няколко мисли през главата. Нищо не става между вас двамата, така ли? И недей да се правиш на обидена. Един симпатичен мъж като него и хубаво момиче като тебе, които са сами, като се изключи едно момче, което е непрекъснато на легло… Не може да не са се появили някакви чувства.

— Не каза ли само преди няколко часа, че си сигурна, че тук не стават никакви нередни работи?

— Това беше заради другите. А сега сме само аз и ти. Знам, че не съм ти истинска леля, но понякога наистина го забравям. Нае мен и Мей, защото разбираме мъжете. Помислих си, че може би ще искаш да ти дадем и някой безплатен съвет по този въпрос.

На Ели й беше трудно да погледне Герт в очите, но й беше още по-трудно да продължава да гледа към Кал, докато другата жена стоеше толкова близо и можеше да види всичките й чувства, изписани на лицето й.

Започна внимателно да изучава обора.

— Кал има толкова проблеми, че едва ли някоя жена би могла да се справи с тях. Ще съм най-голямата глупачка на света, ако се поддам на някакви чувства към него.

— Да, точно от това се страхувах. Ти си се влюбила.

Ели я погледна учудено.

— Това е най-абсурдното… — Тя спря и въздъхна. — Толкова ли е очевидно?

— Само за Мей и мен. Ние го очаквахме, разбираш ли? Още щом го видяхме първия път.

— Значи и двете сте по-умни от мен. Аз самата току-що го разбрах. Тук — на верандата.

— Понякога влюбените последни разбират за състоянието си. И обикновено вече е твърде късно.

— Кал едва ли е влюбен. Не знае как се чувствам и никога няма да разбере. — Изведнъж се сети нещо и отново се разтревожи. — Не си казвала нищо на вуйчовците му, нали?

— Позволи ни да имаме поне малко разум. Братята О’Мали са големи чаровници, когато поискат, но нямат и капчица дискретност.

Герт замълча. Ели се страхуваше от това, което щеше да последва.

— Е, какво смяташ да правиш? — попита я Герт.

— Нищо.

— Все още ли смяташ, че той има нещо общо със смъртта на баща ти?

— Никога не съм мислила, че е пряко замесен. Не че не е способен да убие човек. — Тя потрепери, спомняйки си сцената пред вратата на обора. — Но никога не би застрелял някого в гръб.

— А Фин и Фитс? Мислиш, че те са застреляли баща ти?

Ели поклати глава.

— Съвсем се обърках. Сега ми се струва, че баща ми е искал да се отърве от земята и нарочно я е изгубил. Но ако е така, защо е бил убит?

— Задаваш въпрос, за който не съм сигурна, че може да се намери отговор. Не и в Тексас.

— Има смисъл в това, което казваш. Но не спирам да си мисля, че отговорът е тук някъде. Тревожи ме най-много възможността никога да не го открия.

Герт потупа ръката й.

— Скъпа, наистина имаш проблем. Ако имаш нужда от помощ, можеш да се обърнеш към мен и Мей и ние ще направим всичко, което е по силите ни.

От къщата се чу скрибуцане на цигулка. Ели едва разпозна песента.

— Мисля, че трябва да се връщам — каза Герт и погледна през отворената врата. — Проклета да съм, ако Луси Патчет не пуши лула! Най-после и ние със сестра ми ще можем да си попушим на воля. — Почти беше стигнала до вратата, когато спря и се обърна. — О, щях да забравя. — Извади един измачкан плик от джоба си и го подаде на Ели. — Това пристигна в магазина на Мърс вчера. За теб е.

Писмото беше от годеника й, Бертран Рандолф. Откак в мислите й се настани Кал, тя дори не се бе сещала за него. Опипа писмото. Беше сигурна, че знае какво пише вътре, дори без да го отваря. Липсва на синовете му, както и на него. Иска да се върне вкъщи и да се оженят. И може би точно това трябваше да направи.

В нея наистина нямаше капчица чест, капчица срам, след като можеше да го забрави толкова лесно и въпреки това все още смята да му стане съпруга. Годеникът й беше добър човек, който винаги щеше да се отнася към нея с уважение. А тя, от друга страна, щом се оженеха, винаги щеше да го лъже и да мисли за друг мъж, докато той я прегръща.

Вече не се чувстваше толкова замаяна от любовта си. Любовта не беше като разходка из рая. Любовта беше като пътешествие през ада.

 

 

По-късно през деня семействата Патчет и Уитфийлд тръгнаха към фермите си, а Холоуей и Краус се отправиха към града, яздейки от двете страни на каруцата, в която седяха Саймън Пенс и Катя Мърс.

Герт и Мей поискаха да останат с Консуела. Дори си бяха донесли легла. Фин и Фитс също останаха. Щяха да спят заедно с Кал в плевника.

През следващите два дни, заобиколен от толкова женски грижи, особено от тези на майка си, Антонио видимо започна да се оправя. Дори Кал започна да седи с него на верандата вечер, като караше момчето да го учи на испански. Той на свой ред се закле момчето да говори английския на кралете, когато си тръгне оттам.

— Сеньор Кал, да не би да говорите за английския на Самюел Хюстън?

— Никога не съм чувал как говори Сам — отвърна Кал.

В такива случаи Ели стоеше отстрани, слушаше и гледаше, мислейки си колко тъжно е, че Кал никога няма да има свое собствено семейство. А на него май наистина му харесваше да разговаря с момчето.

След като измина една седмица от побоя над Антонио, Консуела каза, че е време да го заведе вкъщи. Кал не беше там тогава и не чу, че и Ели и останалите също ще се прибират в града. Още призори бе закарал каруцата до поточето, за да натовари дървата за оградата.

Това, че щеше да си тръгне с толкова недоизказани отговори между тях, доказваше много. За да получи отговорите, тя трябваше да го открие и да поговори с него. Време беше и тя да разкрие част от тайните си.

— Опасно е сама жена да ходи там — каза Герт.

— Ще натоварим каруцата и ще дойдем с теб — допълни Мей.

Но Ели не отстъпваше.

— Всичко ще бъде наред. Мъжът, който би Антонио, знае, че е опасно отново да се доближава до „Дабъл Ти“.

Този път Кал беше облечен, дори пистолетът беше на хълбока му. И може би така беше по-добре. Така Ели щеше да се съсредоточи само върху нещата, които има да му казва.

Той спря да работи, когато я видя да се приближава. Барон лежеше до него и я поздрави с размахване на опашката си.

— Всичко наред ли е? — попита Кал.

— В къщата — да. Приготвят се да откарат Антонио в града. Аз също ще тръгна с тях.

Не очакваше да започне да я моли да остане, но би предпочела да реагира по друг начин, вместо само да присвие очи.

— Кажи на Антонио моето adios.

— За добро е. — Сякаш той бе изразил несъгласието си със заминаването им. — Така ще можеш отново да останеш сам.

И отново не видя нищо, освен синьото на присвитите му очи, които скриваха много повече, отколкото показваха.

Ели слезе от кобилата и я завърза за дъба, близо до мястото, където Кал работеше. Облегнат на брадвата, той я наблюдаваше, без да продумва. Винаги я гледаше така, че й се приискваше да се хвърли в прегръдките му… или да избяга колкото е възможно по-бързо и по-надалеч.

Но Ели бе започнала цялото това приключение, бягайки. И нямаше намерение да продължава по същия начин.

Развърза връзките на наметалото си и сложи ръце на хълбоците. Беше облечена в обикновената кафява рокля, не носеше боне, а косата й бе прибрана в стегнат кок на тила.

Когато застана пред него, усети как смелостта я напуска, но си пое дълбоко въздух и го погледна право в очите, което — имайки предвид всичко останало — беше по-добре от това да гледа към отворената яка на ризата му или към широките му рамене.

— Истинското ми име е Елинор Чейс.

— Доста се чудех какво ли е.

Беше очаквала поне малко да се изненада.

— Защо да не мога да съм Дейвънпорт?

— Лъжеше за толкова много неща, че си помислих, че лъжеш и за името си.

Бе имала намерение тя да е атакуващата страна, а ето, че той почти я караше да се защитава. Тя беше пострадала и всичко, което искаше, бе да му даде да разбере каква е неговата роля в това.

Все пак е възможно, реши тя, да обичаш един мъж и едновременно с това да се дразниш от него.

Но показваше само раздразнението си.

— Името Чейс нищо ли не означава за теб? Или пък знаеш толкова много жертви на изстрели из засада, че се объркват в съзнанието ти.

Той я погледа известно време, после въздъхна тежко.

— Баща ти е бил Хенри Чейс.

— Точно така. Загубил е правата си върху „Дабъл Ти“ в игра на покер с вуйчовците ти.

— И след това е бил застрелян от неизвестен убиец или убийци. Мислеше си, че аз съм го убил, така ли?

— Смятах, че е възможно вуйчовците ти да са замесени. Чух слухове, че баща ми е смятал да ги подведе под отговорност за това, че са му взели земята чрез измама.

— И си решила, че аз съм им помогнал да избягат от Ню Орлийнс. Нищо чудно, че дойде на гробищата, за да видиш как изглежда едно копеле като мен.

Това определено не го беше очаквала.

— Ти си знаел, че аз бях забулената жена на гроба на майка ти?

— Най-накрая се досетих, но ми беше необходимо известно време. Това, което не знаех, е защо беше там и защо сега си тук.

Той се замисли за момент. Тя не поглеждаше встрани, но явно й беше трудно да го гледа в очите. Може би в крайна сметка наистина беше от тези, които бягат.

— Сигурно сте били много близки с баща ти, щом си се решила да предприемеш това пътуване — добави той.

— Всъщност не го познавах. Никога не съм го виждала. Била съм бебе, когато си е тръгнал. Исках да го видя, преди да се омъжа.

— Колко трогателно.

— Ако обичаш, не ми се подигравай точно сега. Въобще не мислиш, че е трогателно. Мислиш, че е глупаво.

Разбира се, че на него така ще му изглежда — един мъж, който бяга от семействата, защото собственият му опит казва, че семействата по принцип причиняват болка. Сигурно за него е било голяма жертва да помогне на вуйчовците си да напуснат Ню Орлийнс — отплата за това, което им дължи заради грижите, които са полагали за майка му.

Въпреки начина, по който я разпитваше, тя можеше да погледне на нещата от негова гледна точка и да го разбере. И сякаш го обикна още повече.

Той пусна брадвата и направи една крачка към нея.

— Каквото и да мисля аз за целта на идването ти тук, все пак това има повече смисъл от приказките ти, че си дошла, за да се срещнеш с мъжа, за който ще се омъжваш. Това също ли е лъжа?

Писмото, спомни си Ели. Съвсем го беше забравила. Сигурно още беше в джоба на жълтата й рокля, опакована заедно с другия багаж, който трябваше да откарат в града.

— Недей да шикалкавиш повече, Ели.

Нямаше да я остави на мира, докато не му каже всичко.

— Бертран Рандолф ме чака във Вирджиния. Има ферма до моята.

Това, което видя в очите му, изненада ли беше? Да не би да не му хареса, че е сгодена?

— Колко мило — каза той. — И колко облекчен се почувствах, след като разбрах, че си заможна жена.

Може би грешеше за чувствата му към нея. Въобще не изглеждаше разстроен.

— Май вече ти казах всичко…

— Не и за Гертруд и Мейвийн.

Ели въздъхна. Тази част от историята би могла с готовност да премълчи, но, разбира се, Кал нямаше да й позволи.

— Истинското им име е Долархайд. Прав беше. Не са ми лели. Имах само една леля — леля Абигейл, — но тя вече не е между живите. Всъщност всички от семейството на майка ми умряха. Наех Герт и Мей в Ню Орлийнс, за да открия доколко вуйчовците ти са замесени в измамата и убийството на баща ми. Бях по-дочула, че много обичат жените.

— А сестрите Долархайд разбират от мъже.

— Не може да се каже, че са неопитни — сопна се тя. — Ако искаш да разбереш нещо друго за тях, ще трябва сам да ги попиташ.

— Повече съм загрижен за вуйчовците си. Фин и Фитс — бандити. Ти в такава светлина ли ги виждаше?

— Не знам. Баща ми беше убит, изгубих го завинаги, преди даже да се запозная с него. Пазил е писмата ми — всичките — през годините и аз трябваше да открия защо е умрял. Знам, че ти е трудно да ме разбереш. Но това е причината, поради която се озовах тук. — Тя си пое дълбоко въздух. — Но това не е всичко. Исках да си взема земята обратно, заради баща ми. Не заради мен самата. Герт и Мей трябваше да ги убедят да я продадат.

— Все още ли искаш земята? — попита той.

Тя сви рамене.

— Това вече не е толкова важно за мен.

Други неща имаха предимство в мислите й. Като несподелена любов например. Но това беше единственото, за което не можеше да му каже истината.

— Защо тогава ми казваш всичко това?

Защото те обичам повече от всичко на света, защото си толкова красив с тези тъмни къдрици, защото ризата ти е залепнала за тялото, защото си толкова близо до мен, че вече не мога да мисля разумно.

Запази тези мисли за себе си. Погледна към каруцата, полупълна с дърва; към брадвата, която лежеше до краката му; към Барон и отново го погледна в очите.

— Защото си тръгвам и искам да разбера какво знаеш. Герт и Мей отдавна стигнаха до извода, че вуйчовците ти са твърде наивни, за да мамят, и твърде безобидни, за да убиват.

— Сигурен съм, че това ще е голямо облекчение за Фин и Фитс.

— Ще съм ти благодарна, ако не им казваш за подозренията ми. Каквото и да мислиш за сестрите Долархайд, те са мили и честни жени. Фин и Фитс, изглежда, се привързаха към тях, както и те към тях. Не искам никой да се почувства наранен.

— Аз също.

Прекалено късно, любов моя, прекалено късно.

Тя преглътна буцата, която се бе образувала в гърлото й.

— Кажи ми, преди да си замина, Кал. Знаеш ли нещо за смъртта на баща ми? Защо е заложил земята си?

Прищракването на спусък прозвуча като експлозия в настъпилата тишина. Кал се обърна с ръка на кобура, но мъжът в сенките на дърветата беше по-бърз от него.

Лицето му беше синьо и подуто под брадата, но Ели позна в него непознатия, който бе бил Антонио. Позна го по студенината в очите му.

Тя затисна устата си с ръка, за да не извика.

Непознатият се ухили.

— Давай, Хардин. Извади пистолета. Застреляй ме, а аз ще застрелям жената. От това разстояние няма да пропусна.

Настръхнал, Барон изръмжа.

— Накарай кучето си да млъкне или жената ще умре.

— Това куче не е мое — отвърна Кал, привел се леко напред, сякаш смяташе да напада. — Нямам представа какво ще направи.

Гласът му звучеше уж спокойно, но Ели го познаваше достатъчно добре, за да усети потиснатия му гняв. А когато Кал се ядосаше, той беше способен почти на всичко.

Обзе я паника.

— Тогава ще застрелям първо него — каза непознатият. — Доста бърз съм. Може би ще успея да ги застрелям и двамата.

— Не! — извика Ели.

Без да обръща внимание на предупредителния поглед на Кал, тя подсвирна на Барон. За голяма нейна изненада, кучето дойде при нея и седна.

— Успокой се, момче — каза му тя, докато милваше главата му с трепереща ръка. — Всичко е наред.

Нямаше представа как въобще успя да го каже. Беше толкова изплашена, че едва дишаше.

Колкото повече мислеше за това, което направи, толкова повече коленете й омекваха. Един мъж, който се бе забавлявал, биейки дете, държеше пистолет, насочен право към нея. Кал стоеше наблизо, чудейки се как да застане на пътя на куршума, а тя милваше едно куче, сякаш всичко щеше да се размине, без никой да пострада.

— За какво е всичко това? — попита Кал. — И кой, по дяволите, си ти?

— Човек има право да знае името на този, който ще го убие. Казвам се Бък Шанън. — Той погледна към Ели. — Надявах се да ви хвана в по-интимна поза, но да му се не види, вие само си говорехте!

— Гледал си ни — каза тя.

Това я разстрои повече и от насочения пистолет. Шанън е могъл да ги застреля, когато си поиска. Вкопчи се в козината на Барон. Кучето стоеше неподвижно.

— Хенри Чейс беше един глупак — каза Шанън. — Трябваше да ми даде земята още първия път, когато го попитах. Така щях да се върна тук и всичко щеше да е наред. Но той се заинати. И трябваше да си плати.

Ели стисна очи, после отново ги отвори, но всичко си беше същото — мъжът, пистолетът, Кал — напрегнат и готов на всичко. И думите на Шанън, които все още висяха във въздуха.

— Ти си бил — каза тя. — Аз… аз не разбирам.

Изведнъж сякаш чу гласа на Кал, който й казваше:

Ще се измъкнем.

Телепатичните вълни бяха толкова силни, че тя не беше сигурна дали не е чула думите наистина.

— Знаеше ли, че глупакът проигра нарочно земята на карти? — продължи Шанън. — Само заради няколко заплахи. Мислеше, че така ще е в безопасност. Показах му, че греши.

— О, да, той много е сгрешил. Много — каза Ели. Беше толкова ужасена, че едва говореше. Но не можеше да мълчи. Думите бяха единственото оръжие, с което разполагаше. — Купил е земята за мен — продължи тя — и аз се чудех защо е променил намерението си. Предполагам, че си го заплашвал. Ти си много страховит мъж. Когато те видях с онзи камшик…

— Млъквай — изръмжа Шанън. — По дяволите, млъквай!

— Исках да кажа…

— Не можеш ли да я накараш да млъкне? — обърна се той към Кал.

— Прави това, което ти казва, Ели — каза Кал. — Това не е игра.

— О, знам, че не е. Просто започвам да дърдоря глупости, когато се изплаша, а сега се разприказвах само за да не припадна. Просто женска слабост…

С едно дълго, провлачено „Ооох“ тя се строполи на земята в момента, в който Кал скочи напред с пистолет в ръката. Чуха се два изстрела, почти едновременни, а Ели лежеше на земята до Барон и затискаше ушите си с ръце.

— Мъртъв е! — проплака тя. — Мъртъв е, мъртъв е!

Барон ближеше сълзите от лицето й, а тя направи най-трудното нещо, което някога й се бе налагало да прави. Погледна нагоре, за да види къде точно е паднал Кал и дали е успял да простреля Бък Шанън, преди да умре.

Кал стоеше над тялото на Шанън и гледаше към гората. Изглежда му нямаше нищо. Тя потри очи, но той продължаваше да стои там — нащрек. Беше добре, а Шанън май беше мъртъв.

Сълзите се върнаха, но този път плачеше от облекчение. Искаше й се да се втурне към него и да покрие лицето му с целувки и не я беше грижа какво щеше да си помисли той за чувствата й.

И тогава видя какво привличаше вниманието на Кал. Олдън Фаулър стоеше между дърветата зад мястото, където бе паднал Бък Шанън. В ръката му имаше карабина.

— Дойдох след него, видях какво става и направих това, което трябваше да направя — каза Фаулър. — Надявам се, че сте добре.

В отговор на въпросителния поглед на Кал, Ели тромаво се надигна и отиде до него. Той я прегърна.

— Наистина ли си добре? — попита той.

Тя кимна, опита се да се усмихне и тогава наистина припадна.