Евелин Роджърс
Корона на славата (8)

Глава 8

— Предполагам си мислиш, че не удържахме думата си.

Вече се намираха в наетата къща. Герт пушеше пура и бъркаше някакво задушено в една огромна тенджера.

— Може и така да се каже — отвърна Ели, чиито бузи все още пламтяха от срам заради това, че избяга като страхливка от бара, без да каже и дума на лелите си.

И най-лошото не беше, че мъжете й подмятаха двусмислени забележки, докато минаваше покрай тях. Най-лошото беше, че се блъсна в Кал, който я наблюдаваше с хитрите си очи така, сякаш можеше да прочете мислите й.

Единственото нещо, за което можеше да бъде благодарна, бе, че той се върна в „Дабъл Ти“ и не беше тук, за да я дразни. Фин и Фитс щяха да останат в хотела, докато Кал не дойдеше с някакви новини за бандитите.

Мей, която седеше до нея на масата, хвана ръката й. Също като сестра си и тя беше силна, затова Ели дори не направи опит да я отдръпне.

Само за един-единствен ден бе загубила толкова много от достойнството си.

— Така научаваме повече за момчетата — каза Мей. — А единственото, което можеш да направиш ти, е да се мотаеш наоколо и да се държиш като дама. Освен това, ако още веднъж чуем, че за малко не са ги убили, докато спят, ще трябва да се откажем и да се върнем в Ню Орлийнс.

— Тези ирландски момчета са много простодушни — каза Герт. — А ние не знаехме какво са си наумили, затова трябваше да направим нещо, за да ги привлечем отново.

— Няма никакво съмнение, че точно това сте направили.

— Няма никаква причина да си толкова нещастна от това. Ако не те познавах по-добре, щях да си помисля, че в думите ти прозвуча сарказъм — продължи Мей. — Знам как ти е изглеждало всичко това отстрани, но все пак трябва да имаш малко вяра. Все пак ние мислим само за интересите ти.

Ели издърпа ръката си от хватката на Мей и погледна първо едната сестра, после другата. Наистина изглеждаха загрижени. Прекалено много ги осъждаше. За тях бе най-естественото нещо на света да отидат в бара.

Може би бяха прави. Може би единственият начин да разберат Фин и Фитс беше да се принизят до тяхното ниво. Но защо трябваше да го правят пред други хора?

Въздъхна.

— Съжалявам. Просто ми дойде прекалено много да бъда с Кал толкова дълго. Той винаги гледа на нещата от отрицателната им страна.

Сестрите се спогледаха.

— Той може да бъде победен — каза Герт.

— От теб — допълни Мей.

— Ха! — Трябваше да ги бяха видели заедно с Кал преди един час.

— Е, какво разбрахте за близнаците? — попита тя, за да смени темата.

Герт остави лъжицата и седна при тях на масата.

— Знаят как да се забавляват.

Сестрите се ухилиха.

— Наистина знаят — съгласи се и Мей.

— Не съм се смяла толкова, откакто напуснахме Мисисипи.

— Беше хубаво, нали, Герт. Толкова хубаво, както когато свалихме корсетите си тази сутрин. — Мей погледна към Ели. — Трябваше да ги свалим. Цялата ни кожа е на дълбоки червени ивици. Изглеждаме така, сякаш някой ни е бил с камшик, а това е нещо, което не позволяваме.

— Не бъди толкова умислена, скъпа. — Герт потупа ръката на Ели. — Ние им обяснихме, че сме черните овце в рода и само ние сме се оказали толкова смели, че да дойдем с теб тук.

Мей кимна.

— Казахме, че сме се държали добре през цялото време, но сме решили, че ако няколко часа бъдем естествени, няма да навредим никому.

— Това накара момчетата да се поотпуснат — каза Герт. — Финбар О’Мали може да е истински чаровник, стига да поиска. Знае как да приема жената такава, каквато е.

Мей поклати глава.

— Фитсджералд е истинският чаровник.

— Фин!

— Фитс!

Ели гледаше двете жени с недоумение. Това не беше възможно. Тя затвори очи за момент. Но, разбира се, че беше възможно.

— Значи са чаровници, така ли? Това ли е всичко, което научихте?

Усмивките изчезнаха и Герт започна да почуква с пръсти по масата.

— Има едно нещо, което няма да ти хареса. Предпочитам да ти го кажа направо. Тези момчета са без съмнение най-лошите картоиграчи, които сме срещали. Няма начин да са измамили баща ти.

Мей кимна.

— Освен ако не се е опитвал да изгуби ранчото нарочно, а в това, по дяволите, няма никакъв смисъл.

— Но за тази тяхна игра на карти се разказваше какво ли не! Поразпитах хората, а и те сами идваха в ателието на татко.

— Плати ли им нещо?

— Малко. И недейте да ме гледате така. Знаете, че не биха си направили труда да дойдат, ако няма да спечелят нещо. Имаше известни различия в разказите, но всички бяха категорични за едно — как близнаците извадили поп купа, който не би трябвало да имат, и спечелили всичко.

— Знам, че това е изненада за теб, но помисли добре, Ели. Повярвай, тези момчета просто не знаят как да мамят. Те дори не могат да държат добре картите.

— Още нещо трябва да се има предвид — вметна Герт. — Мъжете обичат хубавите историйки също както и жените. Предпочитат да разпространяват лоши новини, отколкото добри, защото знаят, че така ще привлекат повече слушатели. Моето предположение е, че след като ти си започнала да им задаваш въпроси, те са останали с впечатлението, че искаш да чуеш нещо лошо за близнаците. Така имаш върху кого да хвърлиш вината за случилото се.

Ели се облегна назад.

— Но това е абсурдно! Аз исках просто да разбера истината.

Герт поклати глава.

— Сега не е време да лъжеш себе си.

— Аз не лъжа…

Тя преглътна и извърна поглед. Възможно ли е сестрите да са прави? Тя ли бе внушила на мъжете, които разпитва, отговорите, които искаше да чуе? Може би. Но беше сигурна, че е на вярна следа в разследването си. Прекалено много съвпадения имаше, за да си помисли нещо друго.

И съвпаденията все още съществуваха. Още тогава почти всички й казаха, че братята О’Мали са лоши картоиграчи. Точно затова спечелването на играта срещу баща й е било изненада.

Един от присъстващите тогава го бе казал най-добре: „Тези ирландци се оказаха по-различни от това, за което ги смятахме. Може би вземат уроци от онзи комарджия — племенника им. Може би пък тримата да си приличат повече, отколкото си мислехме.“

Не бяха ли я предупредили сестрите Долархайд, че невинно изглеждащите мъже са най-опасни?

Ели въздъхна. Всичко това изискваше много размисъл и всичката честност, на която беше способна. Герт и Мей се отдръпнаха от масата и я оставиха да помисли.

— Искаш ли чаша чай? — обади се Мей след неколкоминутна тишина.

Ели поклати глава. Имаше нужда от концентрация. Мисленето беше трудна работа, когато чувствата непрекъснато излизаха на преден план. Най-важното чувство, което изпитваше в момента, беше, че в бъдеще ще отмъщава за баща си без ничия помощ. Можеше да го направи, ако трябва. Нямаше друг избор.

— Знам, че е трудно да приемеш всичко наведнъж — каза Герт. — Недей да се укоряваш. Не си сгрешила нарочно.

— И ти си човек — добави Мей.

Ели се усмихна горчиво.

— Кал каза почти същото. — Тя погледна към спалнята. — И то не много отдавна.

Въобще не й хареса погледът, който си размениха двете сестри.

— Той не вярва, че сте ми лели — добави тя, давайки им и друга тема за размисъл, освен това, какво са правили двамата с Кал.

Сега беше ред на сестрите да бъдат възмутени.

— Не смята, че сме достатъчно добри, така ли? — попита Мей.

— Казва, че въобще не си приличаме. Също така не вярва, че имам годеник на име Бертран.

— Винаги съм смятала, че тази част от историята звучи малко подозрително — обади се Герт.

— Но това е единственото вярно нещо, което сме казали тук. Разбира се, не това, че сме го последвали в Тексас, а това, че съществува.

Герт смачка пурата си в буркана, който понякога използваше за пепелник, и махна с ръка, за да пропъди дима.

— Една убедително изречена лъжа е по-добра от съмнителна истина, особено когато става въпрос за мъже. Знам, че истинската ти леля не те е учила на това, но тя е била стара мома, нали? И бих заложила последната си бутилка боя за коса, че е била девствена. Опитът научи мен и Мей да разбираме мъжете.

Ели нямаше намерение да разговаря с бившите проститутки за това, дали на леля Абигейл й е липсвал сексът, нито пък за навиците на мъжете. Спомняйки си какво научи от Кал напоследък, би предпочела да остане невежа до края на дните си.

— Може би, но само може би — каза тя — братята О’Мали са спечелили земята благодарение единствено на късмета си, но никой не вярваше в това. Слухът за измамата вече се беше разпространил, когато пристигнах в Ню Орлийнс. Може и да съм повлияла на мълвата, но не съм внушила тази мисъл на никого.

— Това не обяснява стрелбата — каза Герт.

— Мълвата се е разпространила и татко й е повярвал. Възможно е те да са го убили, ако са смятали, че може да ги обвини в измама пред съда.

— Това е още едно нещо, което ни тревожи. Тези момчета разбират от оръжие толкова, колкото и ние двете. Когато стреляхте зад къщата с Кал, те се изнервиха точно толкова, колкото и ние. Те бяха тези, които предложиха да отидем в бара.

— Отново гледаш цинично — обади се Мей. — Добре, те споменаха, че наистина биха искали да отидат, а ние казахме, че всичко е наред, стига да не ни оставят тук да оглушеем. Герт спомена, че това щяло да бъде съвсем ново преживяване за нас, а аз казах, че тук, в Глори, няма какво да правим и не виждам как може да ни навреди, ако отидем в бара.

Ели кимна глуповато, като разтриваше слепоочията си. Главоболието й се усилваше непрекъснато.

— Може би все пак искам чай — каза тя.

След като Мей сложи изпускащата пара чаша пред нея, сестрите се скриха в спалнята и без да казват нищо, затвориха вратата. Даваха й още време за размисъл.

И тя точно това направи. Герт и Мей вече бяха победени от близнаците и явно не можеше да направи нищо, за да промени мнението им. Не можеше да продължава с тях. Братята може би бяха дошли тук, за да избегнат евентуално обвинение в убийство, затова би било твърде естествено, ако се преструват, че не разбират от карти и оръжие.

А сестрите бяха самотни. Ако се опиташе да им обясни какво мисли, те щяха да й изтъкнат още доводи, че греши. Въпреки че беше доста невежа в това отношение, все пак знаеше, че жените често са готови да оправдават мъжете, измисляйки им извинения. Самата тя в продължение на дълги години бе извинявала прахосничеството на Бертран със смъртта на жена му.

Допи чая и отпусна глава на ръцете си. След известно време, когато чу, че Герт и Мей се върнаха в стаята, отново се изправи. От внезапното движение й причерня и тя помълча няколко секунди, обмисляйки как да каже на сестрите. Тя ги харесваше. Не й бяха лели, но й бяха приятелки.

— Не спях. Трябва да мисля за прекалено много неща, за да мога да се отпусна. Единственият въпрос, чийто отговор не знам, е: какво ще правим оттук нататък?

Герт застана зад нея и започна да разтрива раменете й.

— По-напрегната си от шейсетгодишна девственица. Отпусни се, скъпа. Ще се разболееш така. Мей и аз си поговорихме. Мислим, че момчетата знаят нещо за това, какво се е случило с баща ти, дори и да не е това, което мислехме отначало.

— Те наистина са спечелили имението по доста подозрителен начин — обади се Мей. — И наистина избягаха в Тексас, когато мълвата се разпространи.

Ели усещаше как главоболието й започва да намалява или може би сърцето й се отпускаше.

— Затова искате да останем и да разберем какво точно знаят — каза тя. — Само трябва да пиша на Бертран, за да му кажа, че ще остана малко повече, отколкото възнамерявах.

— Точно така — съгласиха се едновременно сестрите.

— А земята?

— Ще я имаш — настоя Герт. — На тези момчета не им е мястото в Тексас толкова, колкото и на нас.

— Не забравяйте предложението на Олдън Фаулър. Могат в крайна сметка да решат да му продадат земята.

— Могат — каза Герт.

— Но няма да го направят — допълни Мей. — Не и ако пипаме внимателно.

Ели успя да се засмее.

— Това е най-ободрителното нещо, което сте казали за целия следобед.

— Хубаво.

— Ели, момиче, да не би да чувам малко повече живец в гласа ти? — намигна Герт.

— Да, сестро. И аз чувам същото.

— Съвсем малко живец — каза Ели, — но смятам, че постепенно ще стане по-силен.

Герт засия.

— Хапни малко от задушеното ми и ще се заемеш дори със самия Кал Хардин.

— Казах — съвсем малко живец, затова не го погубвайте веднага.

Ели говореше почти весело, но в сърцето си се страхуваше от това, което трябва да направи — да се заеме с Кал Хардин така, както бе запланувала в началото. Е, може би не чрез съблазняване, което напоследък изглеждаше твърде възможно и крайно опасно. Но може би ще може да му отвлича вниманието, докато сестрите вършат своята работа и твърде възможно бе в крайна сметка истината да излезе наяве.

— Ние вярваме в теб, скъпа — каза Герт. — Много повече, отколкото ти самата. Тази вечер ще излизаме на разходка с момчетата и мислехме, че след няколко дни бихме могли да си направим малко соаре. Ако си съгласна, разбира се. Ще поканим сър Саймън — той изглежда порядъчен мъж — близнаците, мистър Мърс и тихата му дъщеря. Тази вечер видяхме няколко чисти мъже в бара. Бихме могли да поканим и тях. Ако трябва да останем тук, поне да се чувстваме като у дома си. Е, никога няма да бъда като у дома си в Тексас, но ако искаш нещо, можеш да го постигнеш. Аз ще сготвя, тъй като съм много добра готвачка.

— Мислехме, че ще се съгласиш — обади се и Мей. — Затова наехме едно момиче да ни помага. Казва се Консуела. Консуела Гомес. Мърс ни я препоръча и тя май много се радва, че сме се обърнали към нея. Има тринайсетгодишен син, който също ще помага. Изглежда, че няма сеньор Гомес, така че тя ще може сама да си използва парите.

— И това няма да ти струва и цент — каза Герт. — Спечелихме малко пари от момчетата днес. Те се забавляваха чудесно и ще се забавляват все така, докато сме тук, но ние не сме евтини. Никога не сме били и никога няма да бъдем. Те са тези, които ще плащат.

 

 

Следващите няколко дни бяха посветени на чистене, пране, готвене и отправяне на покани.

— Искаме всичко да е наред — заяви Герт.

Вечер сестрите излизаха на разходка с момчетата, а Ели пишеше в дневника си. Записваше предимно неща, свързани с това, какво е видяла и чула, след като напусна Вирджиния, като споменаваше Кал съвсем бегло.

Късно една вечер, докато лежеше на леглото си до прозореца и наблюдаваше как облаците танцуват покрай луната, чу сестрите и близнаците, които влязоха в другата стая. Смееха се и шушукаха, но след като Герт наля на гостите си по едно питие, смехът престана и шепотът се превърна в съвсем нормален разговор.

Говореха предимно за Глори и за това, колко различен е Тексас от Съединените щати. Когато Герт насочи разговора към Кал, Ели разбра, че намерението й беше тя да чуе това, което говореха. Представяха й още доказателства, че братята О’Мали не са престъпниците, за които ги смяташе, въпреки че от няколко дни този въпрос въобще не беше повдиган между тях.

Тя си помисли дали да не отиде на пръсти до вратата, но така щеше да е вече истинско подслушване. Затова само седна в леглото и спря да зяпа в небето. Когато ставаше въпрос за морал и етика, тя започваше да се научава да прави все по-тънка разлика между добро и лошо.

— Как така не се е женил? — попита Герт. — Такъв хубав мъж като него би трябвало вече да има половин дузина деца.

— Може би — каза Мей, — само че той не го знае.

— Момчето няма намерение да се жени, нито пък да създава още Хардиновци.

Малко грубият глас на Фин се познаваше лесно. Брат му Фитс винаги звучеше по-меко, може би защото той не говореше толкова много.

— Това е дълга, тъжна история — каза Фитс. — И не е наша работа да я разказваме.

— Разбира се, че не е — каза Герт. — Да ви донеса още едно питие?

— Не искаме да ставаме любопитни — вметна Мей, — но започваме да ви харесваме, момчета, и се тревожим за хората, които са ви близки.

За известно време настана тишина и тогава Фин започна да говори:

— Майка му беше нашата скъпа сестра, както вече знаете. Нека почива в мир. Родена е в Ирландия, както и ние двамата. Бяхме бедни имигранти. Родителите ни починаха рано. Останахме само тримата, сами на света. Докато тя не се омъжи, разбира се, и не ни дари с Кал.

— Тя умряла ли е? — попита Мей.

— Да. Не бяха минали и няколко дни от погребението й, когато напуснахме Ню Орлийнс, за да дойдем в Тексас. Сдобихме се с малко земя съвсем почтено и въпреки това, което се приказва, не сме причинили зло никому. Това не ни е в природата и никога не е било. Бандитите, които ни нападнаха, много грешат.

Двамата близнаци се впуснаха в ново описание на ужасната нощ, когато нападателите ги изплашили почти до смърт. Герт беше тази, която отново ги върна на темата, която я интересуваше.

— Нямате ли други племенници?

— Не — отвърна Фитс, — въпреки че Кал има брат и сестра, но те са само по бащина линия. Реймънд Хардин се жени три пъти. Маргарет О’Мали беше първата му жена.

— Но нали казахте, че съвсем наскоро е умряла.

— Разведоха се — каза Фин, а гласът му беше изпълнен с всичката неприязън на света.

— О, Господи! — възкликна Мей. — Колко ужасно!

— По-скоро трагично, бих казал. Той я наричаше курва, ако ме извините за езика, дами. Не искам да ви шокирам, но Реймънд говореше направо. Той я смяташе за такава, въпреки че грешеше, разбира се. Маргарет не беше курва, не повече от вас двете.

— Кал тогава беше на осем години — продължи разказа Фитс. — Вечните им кавги сигурно са станали непоносими. Хардин получил развод обвинявайки я в прелюбодейство. Той често пътуваше, затова казал, че тя се продавала, докато него го нямало.

— Нашата бедна сестра винаги е била малко прибързана — каза Фин. — Когато се омъжи, вече беше бременна. Години след това Реймънд започна да я обвинява, че детето не е негово, въпреки че очевидно приличаше на него. Но човек с наранена гордост рядко мисли разумно. Беше жесток и момчето никога не го забрави.

— А бедната ви сестра? — попита Мей.

— На нея й беше много трудно. Омъжи се повторно, този път за един нещастник на име Алфред Брусар, но той умря преди нея. Единственото, което получи от този брак, беше отлъчване от църквата.

Сега беше ред на Фитс:

— Кал започна да скита по улиците, припечелвайки пари както може. Опитвахме се да помогнем, но самите ние едва свързвахме двата края. Кал беше като баща си — горд и упорит — дори като малък. Често се биеше, за да защити майка си. Стана много добър боксьор и когато порасна, започна да прави пари от това си умение.

— Ние го научихме да играе комар — обади се Фин. — Нямаше нищо, което да не е опитал. Негрите на пристанището го научиха да прави трикове с миди и още много други номера. По едно време се занимаваше дори с акробатика — въртеше се и се усукваше, сякаш в тялото му няма кости. След като изпълнеше номера си, минаваше с шапка между зяпачите. Но в крайна сметка реши, че предпочита бокса.

— Когато стана на петнайсет — продължи разказа Фитс, — купи малка къща близо до реката, където настани нас и Маргарет. След това тръгна да скита, вече истински мъж, изпращайки пари, когато може. Той е оправно момче и ние се гордеем с него, въпреки че той въобще не се гордее със себе си.

— Много странно — каза тихо, замислено Фин. — Реймънд Хардин избягал от някакво градче на изток, когато бил на същата възраст. Опитахме се веднъж да кажем на Кал, че прилича на баща си повече, отколкото мисли, но той не възприема.

— Крал Кал… — Фитс също се замисли. — Маргарет го кръсти на един ирландски крал и името му подхожда. Горд е и сигурен в себе си и знае как се изкарват пари. Но никога няма да се ожени. И никога няма да създаде още Хардиновци.

— Не се ли притеснявате за него — той е съвсем сам в онази къща?

— Той обича да е сам. Отдавна разбрахме, че може да се грижи за себе си.

Разговорът продължи в друга посока и Ели спря да слуша. Втренчена в тъмнината навън, тя си представяше едно малко момче, пораснало прекалено рано, и сърцето й неочаквано се изпълни с тъга. Но не можеше да прибави към тъгата нищо повече от съчувствие, нищо, което би могло да заприлича на обич.

Кал беше такъв, какъвто е. И никога нямаше да се промени.

Всяка жена, която е достатъчно глупава да изпитва обич към него, трябваше да е подготвена, че някой ден сърцето й ще се окаже разбито. Особено жена, която иска съпруг и собствени деца.

Кал мислеше за вуйчовците си и за никого другиго, с изключение на себе си. Мъж като него — ако въобще имаше други такива — би предпочел да прекарва времето си с красиви жени, егоистки като него, които не искат нищо повече от моментно удоволствие.

Ели не беше красива и наистина не смяташе, че е егоистка. Но както му бе казала и преди, явно можеше да се самозабрави, повлияна от мъжествеността му. А за него това щеше да е достатъчно. Ели имаше силен инстинкт за самосъхранение и знаеше, че Кал е като огън и трябва да внимава много да не се опари.

Постепенно се унесе и заспа. Събуди се рано на следващия ден, стресната от нещо. Трябваше да сложи ръка на устата си, за да не извика. Нещо не беше наред. Нещо съвсем не беше наред. Трябваха й няколко секунди, за да разбере какво е то.

Кал имаше нужда от помощ.

Лежа неподвижно известно време, опитвайки се да сложи в ред мислите си. Нямаше никаква представа защо се паникьоса така. Дори не можеше да си представи Кал безпомощен. Нямаше нужда от нищо. Не искаше никого. Но убедеността, че е в опасност, остана, прерязвайки сърцето й като с нож.

Седна в леглото си. В другия край на стаята Герт и Мей хъркаха миролюбиво в двойното легло. Отвън се развиделяваше. Някъде изкукурига петел. Всичко беше спокойно.

И преди се бе будила със странни мисли, отглас от сънищата й, но никога досега не се бе чувствала така. Никога през живота си не бе имала такова силно предчувствие.

Кал имаше нужда от помощ. Кал имаше нужда от нея.

И това беше най-странната от всички мисли. Просто не беше възможно Кал да е в такава опасност, от която тя може да го спаси. Но подтикът да отиде при него беше непреодолим. Не можеше да не му обръща внимание, както не можеше да спре да диша.

Грабна дрехите си, излезе на пръсти от спалнята и се облече. Разрови въглените в огнището и сложи малко съчки. Топлината на огъня обаче не можеше да я стопли. Кал беше съвсем сам в онази къща вече пети ден. Бандитите може да са го застреляли и никой не би могъл да разбере. Може да е паднал някъде и да се е наранил. Можеха да му се случат хиляди неща.

Каза си, че това не я интересува. Ако тя беше в опасност, той нямаше да се тревожи за нея. Но тя и Кал не си приличаха и имаше само един начин да го докаже — на него и на себе си.

Когато дойде Консуела, тя я помоли да пусне сина си Антонио с нея днес. Момчето, което скоро бе навършило тринайсет, беше цялото крака и ръце, непрекъснато говореше и се смееше, но знаеше как се стреля с пушка и би могъл да й е полезен. Помогна й да натовари каруцата с провизии от магазина на Мърс, завързаха кобилата на Ели отзад и тръгнаха по индианската пътека, която щеше да ги отведе до „Дабъл Ти“.

По време на приготовленията й за пътуването, Герт и Мей не казаха нищо, освен че ще продължат с подготовката за соарето, което трябваше да се състои вечерта на следващия ден. Все пак сестрите се споглеждаха многозначително, но Ели не им обръщаше внимание.

По време на двучасовото пътуване към ранчото, Антонио не спря да бъбри. Думите, които използваше, бяха половината английски, половината испански, но дори да говореше на гръцки, Ели нямаше да забележи. Дори и цяло стадо бизони да минеше покрай каруцата, тя пак нямаше да забележи. Мислите й бяха заети единствено с това, какво щеше да намери на края на пътеката.

Къщата се показа пред тях тиха и изоставена. От комина не се издигаше дим. Дори помиярът го нямаше. Ели не знаеше дали да се тревожи, или да се радва. Остави Антонио да свали провизиите, яхна кобилата си и тръгна да търси Кал.

Яздеше бавно. Облаците над главата й се сгъстяваха и ноемврийският вятър ставаше все по-студен. Прегърна врата на кобилата. Така мина един час и тя започна все повече да се отчайва. Кал лежеше някъде, където не може да го види — наранен, може би умиращ. Единственото нещо, което я успокояваше, беше, че никъде не се виждаха лешояди.

Вече смяташе да се връща, когато чу шляпане откъм дърветата, които растяха по бреговете на едно поточе. Смушка кобилата. Кал стоеше с гръб към Ели и размахваше брадва по един повален пън. Наблизо лежеше кучето, а малко по-надолу по хълма пасеше конят му.

Първата й реакция беше да извика от радост, но когато го огледа по-добре, викът замря в гърлото й. Беше гол до кръста, ризата и якето му висяха на един клон. Гърбът му беше мокър от пот, която проблясваше при всяко движение на мускулите му. Замахваше методично с брадвата, без да показва по никакъв начин, че е забелязал присъствието й. Кучето вдигна глава, махна веднъж-дваж с опашка, после отново се отпусна и продължи да спи.

Полугол, Кал изглеждаше още по-огромен, по-мускулест, отколкото бе предполагала. Позволи си да го разгледа — широките рамене, контурите на гърба му, тънката талия, прилепналите към мускулестите бедра панталони, дългите крака. Тъмната му коса беше мокра на врата и когато замахваше с брадвата, тя виждаше колко силни са ръцете му.

Тези ръце биха могли да я прекършат. Една умна жена би се изплашила. Но Ели изпитваше само облекчение, че всичко с него е наред. Та той изглеждаше толкова великолепно, че на нея й се прииска да погали потния му гръб и да почувства топлината на тялото му до своето.

И тогава се осъзна. Обзе я гняв. За какво си мислеше тя. Как смееше той да е добре? Всеки друг мъж поне би имал благоприличието да е ранен. Тъкмо щеше да му го каже, когато жребецът изцвили и кобилата му отговори.

Кал бавно остави брадвата и се обърна. Погледът му се кръстоса с нейния. Изражението му беше неразгадаемо. Очевидно не се беше бръснал през тези пет дни. Изглеждаше по-лукав откогато и да било… и по-съблазнителен, отколкото един мъж има право да бъде.

Ели затаи дъх.

— Отдавна ли си тук?

Типично за него — намекваше, че го е зяпала, докато работи.

— Поне от час. — Имаше намерение думите й да прозвучат насмешливо, но прозвучаха така, сякаш казваше самата истина.

Той пусна брадвата и тръгна към нея.

— Нека ти помогна да слезеш от коня, Ели. След това ще ти покажа колко се радвам, че си тук.