Евелин Роджърс
Корона на славата (4)

Глава 4

— Хардин не ти направи нищо, нали? — попита Герт.

— Сигурно си забравила, че трябваше да се притиснеш към него — каза Мей. — Не си ли спомняш? Трябваше да се държиш така, сякаш в краката ти има глутница бесни кучета и той е единствената ти надежда за спасение.

Сестрите махаха чаршафите от леглото в стаята, която щяха да споделят. Намираха се в задната част на втория етаж на малкия хотел, за който заявиха, че е най-безопасното място за нощуване. Жени, които пътуват сами, независимо от предишния им начин на живот, не можеха да са кой знае колко предпазливи.

— Какво искаш да кажеш — не ти направи нищо? — попита Ели. Тя се опитваше да разопакова само най-необходимите неща, стараейки се да забрави това, че врагът й я бе прегръщал.

Но мнимите й лели имаха намерение да разчепкат всяка подробност. Вече бяха обсъдили това, че братята О’Мали не приличат на крадци и убийци, като Герт изтъкна, че обикновено невинните наглед са най-лошите. А сега се бяха прехвърлили на Кал Хардин, който въобще не изглеждаше невинен.

Сестрите се взираха една в друга над голия мръсен дюшек. Пълните им фигури бяха облечени в почти еднакви сиви рокли с високи яки, точно такива, каквито биха носили две лели девици, но нищо, освен черна боя и маски, не би могло да прикрие косите им и хитрия поглед в очите им с гъсти мигли.

— Имаме си работа с едно невинно агънце — каза Герт.

— Въпросът е дали да й обясняваме всичко постепенно, или да й кажем направо? — обади се Мей.

— Мисля, че е най-добре да ми кажете направо — каза Ели, която знаеше, че точно това щяха да направят. Леля Абигейл й бе давала уроци за живота, отнасящи се за това, какво кара хората да се държат така или иначе, но знаеше, че сестрите Долархайд имат предвид съвсем други уроци.

Герт сви рамене, после изпъшка, масажирайки кръста си. Бяха прекарали два дни в каруцата, купена в околностите на бившия Линвил — първия пътуваха от брега до Виктория, пресичайки река Гуадалупе, а втория — от Виктория до Глори. Фермерът, от когото купиха каруцата, не бе споменал, че тя няма пружини и че конят може да се движи бързо само по нанадолнище.

Леля Абигейл би казала, че това е същинска кражба от негова страна.

— Хардин докосна ли те на интимни места? — попита Герт. — Не е от тези, които могат да се сдържат, особено когато в ръцете им има жена.

— Разбира се, че не е. — Ели не искаше да зададе въпросите, които веднага изникнаха в главата й.

— В такъв случай предполагам, че се е притискал в теб. Беше доста близо до тялото ти, но не видях да направи някоя глупост.

— Явно е внимателен, Герт. Ние с теб направихме живота си доста добър с подобни притискания. И в повечето случаи въобще не изглеждаше глупаво.

— Права си. Опитах се да подходя към проблема като истинска леля.

Ели мислеше за силното тяло на Кал Хардин и за лекотата, с която я вдигна. В това нямаше нищо глупаво.

Герт отвори единствения прозорец в хотелската стая и изхвърли чаршафите навън.

— Дори и огънят ще е прекалено добър за тях. Трябва да си намерим нов ленен плат. Дами като нас са твърде чувствителни, за да спят на друго. — Бръкна в джоба на наметалото си, извади една пура и я запали.

Ели погледна към дюшека, към голите стени и прозореца без завеси. За разлика от странноприемницата, в която бяха пренощували предишната нощ, прозорците на хотела поне имаха стъкла вместо телешки кожи, които да спират студения ноемврийски вятър. Но стъклата щяха да послужат чак след като проветреха стаята и Герт допушеше пурата си.

— Ще сляза долу да видя дали няма да мога да набавя някои необходими неща — сапун, кана с вода и чисти чаршафи — каза Мей.

— Виж и за нощно гърне — вметна Герт. — Виждам клозета оттук. Доста е далеч, а вятърът се усилва. — Тя подуши въздуха. — Духа в обратна посока и се надявам да остане така.

Мей излезе, а Ели седна внимателно в края на леглото, като оправи полите на жълтата си рокля. Не беше много подходяща за пътуване, но сестрите настояваха да облече нещо женствено. Жълтата копринена рокля с дълбоко деколте беше най-женственото, което можеше да се намери в гардероба й.

При сегашните условия тя самата би предпочела черно. Спомни си за баща си и как го изгуби завинаги. Погледна към Герт. Сестрите приемаха всички неудобства със стил — шегуваха се, държаха се така, сякаш не ги боляха всичките мускули. Трябваше да им даде всичкото си доверие и да им съдейства по всички възможни начини.

— Знам, че мъжете обичат да докосват жените. Не съм глупачка. В интерес на истината, съм сгодена и скоро ще се омъжа.

— Имаш любим?

— Имам годеник, който ме чака във Вирджиния.

— Това невинаги е едно и също нещо. На колко години си?

— На двайсет и четири.

— Не изглеждаш на толкова.

— Заради ръста ми — отвърна начумерено Ели.

— Нищо ти няма на ръста. Просто трябва да се научиш как да го използваш.

Ели знаеше, че рано или късно ще разбере какво точно искаше да й каже Герт.

— Знам, че се чудиш как така съм останала стара мома — каза тя. — Годежът ми с Бертран Рандолф бе уреден от леля Абигейл много отдавна. Само че така и не успяхме да стигнем до сватба. На смъртния й одър й обещах, че ще се омъжа за него.

— Не изглежда да гориш от желание.

Ели започна да обяснява как фермата на мистър Рандолф ще се слее с нейната, че той е с шестнайсет години по-възрастен от нея, че е вдовец с шестима синове, как винаги е искала голямо семейство и че ще го получи.

Докато говореше, избягваше да поглежда Герт в очите.

Герт дръпна от пурата си и изпусна дима.

— Вие двамата докосвали ли сте се?

— Той ме целуна веднъж. По бузата. Спомена, че ще ме целува и на други места, но леля Абигейл влезе точно в този момент и той се закле, че нещо е влязло в окото ми и той го е извадил.

— Хареса ли ти целувката?

— Беше мокра. Едва се въздържах да не си изтрия бузата.

— Обзалагам се, че ако Кал Хардин те целуне, няма да искаш да се избършеш.

Ели си спомни арогантния му тон, когато й каза, че е редно тялото й да е отпуснато. Беше разбрал, че се преструва. Това му даваше предимство, а тя не можеше да го понесе.

— Не бих си правила труда да се бърша. Вместо това ще го застрелям. Знам как да го направя. Вуйчо ми ме научи. Преди да се разболее, излизахме да яздим и да стреляме. Той казваше, че една жена трябва да умее много неща, ако иска да се справя.

— Целуването е едно от тях — каза Герт, но Ели се направи, че не я чува.

За да докаже, че може да направи това, което каза, отиде до наметалото си, което бе закачила на един пирон в стената, бръкна във вътрешния му джоб и извади малкия пистолет, който имаше от няколко години.

Герт се задави.

— Това нещо заредено ли е?

— Не, но държа патроните на много удобно място. — Тя потупа пазвата си. — Корсетът е подходящ за криене на разни неща.

— Да го застреляш, може би ще е малко драстично, ако имаш намерение да му отвличаш вниманието, докато ние свършим работата.

— Така много добре ще му отвлека вниманието.

— Но може и да те обесят. Не познавам тексаските закони, дори не съм сигурна, че има такива, но за убийство обикновено бесят.

— Не и ако съм го извършила, защитавайки честта си.

— Честта не е задължително нещо, което би искала да защитаваш. И не ме гледай така. Кал Хардин вероятно е негодник, за какъвто го смяташ — повечето мъже са такива, — но може да свърши добра работа.

Ели не беше сигурна, че разбира какво иска да й каже Герт. Точно в този момент в стаята влетя Мей и тя така и не успя да попита.

— Имаме посетители — каза Мей. — Братята О’Мали питат дали бихме искали да вечеряме с тях. Както изглежда, тук има само едно малко заведение, което предлага вечеря на пътници. И е твърде опасно за дами като нас да ходят там без придружители.

— Не съм толкова сигурна — каза Герт и хвърли фаса си през прозореца. — Ели има пистолет.

Мей се намръщи и поклати глава, после се дръпна от вратата и позволи на близнаците да влязат. Носеха всичко, което Мей бе тръгнала да търси. Нощното гърне се мъдреше върху купа чаршафи.

Братята О’Мали бяха високи колкото Герт и Мей и определено бяха доста по-леки. Носеха черни костюми с високи бели яки и вратовръзки, червените им коси бяха пригладени назад с някаква помада. Бяха ухилени до уши.

Ели се обърна и сподави едно ридание. На улицата пред бара не беше толкова близо до крадците, не можа да ги огледа добре. Но сега бяха пред нея и тя едва издържаше да стои в една стая с тях.

Герт я заведе до прозореца и я потупа по гърба.

— Все още е слаба. Най-добре ще е да не излизаме.

— Не — успя да каже Ели, — вървете да се нахраните. Аз не съм гладна. Ще остана тук и ще си почивам.

Сестрите протестираха, но в крайна сметка излязоха с близнаците и Ели остана сама, опитвайки се да се успокои.

Оправи леглото, но не можеше да заспи. Когато се спусна здрачът, тя грабна наметалото си, потупа корсета си, за да се увери, че патроните са на разположение, и излезе от стаята. Измъкна се от хотела, без да я види задрямалият администратор.

Главната улица на Глори беше пуста, ако се изключеха няколкото коня, една каруца пред бара и още една пред магазина. Ели тръгна към обора, където бяха оставили конете. Възнамеряваше да вземе под наем или, ако е необходимо, да купи някой подходящ за езда. Би направила всичко само за да не се качва отново на ужасната каруца.

Пред нея се раздвижи някаква сянка. Мъж. Стресната, тя се озова очи в очи с врага си.

— Приемете извиненията ми, мис Дейвънпорт. Не исках да ви изплаша.

Гласът беше дълбок и нисък и за нещастие — познат. Освен това въобще не звучеше извинително.

… ако Кал Хардин те целуне, няма да искат да се избършеш…

Откъде, за Бога, й хрумна тази мисъл? Сякаш отново чуваше гласа на Герт.

Направи една крачка назад. Също като братята О’Мали, човекът пред нея беше облечен в черно, но беше много по-едър от тях. Най-малкото по-висок.

— Не вечеряте ли с вуйчовците си?

— Как разбрахте, че са ми вуйчовци?

Въпросът му я стресна, както и самото му присъствие. По необяснима за нея причина, Хардин я гледаше с подозрение, сякаш тя вършеше нещо нередно.

Може би заради фалшивото припадане. Сигурно го е заинтригувало.

Мислите й препускаха. Погледна към улицата, към небето, към съседната къща… Навсякъде, но само не и в забележителните му сини очи.

— Сигурно лелите ми са ми казали. Всъщност не си спомням.

Звучеше като глупачка, но това беше добре. Леля Абигейл й бе казвала, че мъжете не се интересуват от умни жени.

— Разбира се. Не исках да ви стресна с този въпрос.

Тя имаше чувството, че точно това е искал да направи.

— Ако ме извините… — каза тя, опитвайки се да го заобиколи. Той обаче не й даваше път. — Моля ви, мистър…

Тя спря, давайки му възможност да се представи. Не искаше да допуска още грешки.

— Хардин.

— Мистър Хардин, наистина трябва да вървя.

— Къде?

— В обора — отвърна тя, преди да е помислила. Мястото, към което се бе запътила, наистина не му влизаше в работата и беше неучтиво от негова страна да пита.

— Ще ви придружа. Не съм сигурен, че една дама е в безопасност на улицата.

Ако една дама не можеше да бъде в безопасност, това беше заради мъже като Кал Хардин, но Ели нямаше намерение да му го казва.

— Благодаря ви, мистър Хардин. Вие и вуйчовците ви сте много мили с нас.

Намерението й бе думите й да прозвучат скромно и изпълнени с благодарност, но прозвучаха почти грубо. Той го забеляза. Пролича по косия му поглед.

Той застана до нея и тръгнаха. Мина някакъв конник, изгледа ги с любопитство и продължи по пътя си. Иначе можеше да се каже, че са сами. Залязващото слънце обагряше в пурпурно небето на запад.

В такъв момент Глори не изглеждаше толкова зле.

Но Кал Хардин изглеждаше по-лошо отпреди — по-висок, по-тъмен, по-внушителен отвсякога.

— Кажете ми, мис Дейвънпорт, какво ви води — вас и лелите ви — в Глори.

Въпросът беше достатъчно невинен. Подобен въпрос би й задал всеки. Ели беше готова с отговора.

— Поводът е сватба, мистър Хардин. Надявам се, че ще се омъжа тук.

— Търсите си съпруг? Мисля, че тук подходящите ергени са доста малко.

Край на невинните въпроси. Негодниците никога не са невинни за дълго.

— Вече съм си намерила — отвърна сърдито тя. — Един мъж, който познавам от години.

— Значи нямам късмет — каза той, сякаш би могъл да се заинтересува от сериозен съюз между тях двамата.

— Първоначалните планове бяха да го придружа до Тексас, но баща ми се разболя и трябваше да остана.

— Нищо сериозно, надявам се.

Сякаш му пукаше. Задаваше й въпроси, защото изпитваше любопитство, това беше всичко, а и защото беше предпазлив по природа. А пък и тя беше единствената жена наоколо.

— Баща ми почина. — Трепването на гласа й беше истинско. Не можеше да лъже непрекъснато.

Той промърмори, че съжалява, но тя не беше в настроение да приема съболезнованията на такива като него. Освен това въобще не му личеше да й съчувства. Кал Хардин беше студен, коравосърдечен човек, чиито изтънчени маниери прикриваха липсата на сърце.

— Вашите родители живи ли са, мистър Хардин?

— Не.

Тя очакваше, че ще й разкаже за скорошната смърт на майка си и че ще спомене нещо и за баща си. Ели не знаеше кой е баща му, но беше сигурна, че е дявол като него.

— Къде трябва да се срещнете с този годеник — попита той вместо това.

Ели се усмихна на себе си. Беше научила още едно нещо за него — не обичаше да говори за себе си.

— Трябваше да се срещнем тук, в Глори. Искаше да купи земя. Отдавна мечтае за това, а името на града му хареса. — Тя се намръщи. — Надявам се, че не му се е случило нищо лошо.

— Той знаеше ли, че ще е пътувате само с две жени, които да ви придружават в Тексас?

— Бертран е малко импулсивен.

Истинският Бертран беше толкова далеч от импулсивността, колкото въобще би могъл да бъде човек. В края на краищата, бяха сгодени от четири години.

— Искаше да тръгне веднага, но аз не можех да се приготвя толкова бързо. Уверих го, ще всичко ще бъде наред.

Хардин й хвърляше прекалено много коси погледи. Трябваше да си сложи прилично боне, вместо тази глупава малка шапка, за която настояваха мнимите й лели. Така изражението й нямаше да се вижда толкова лесно.

— Почти стигнахме — каза тя. — Благодаря ви за компанията, но както сам видяхте, наистина нищо не ме заплашваше.

Той не си тръгна. Ели си помисли да извади пистолета и да му заповяда да се махне, но това нямаше да се хареса на Герт и Мей. Предполагаше се, че трябва да го очарова дотолкова, че да го накара да прави това, което тя иска. Те вярваха, че този подход ще свърши работа.

Хардин остана наблизо, докато тя се уговаряше със собственика да вземе кон за езда рано сутринта. За щастие тук имаха дамски седла и подходяща кротка кобила.

— Ще търсите Бертран? — попита нежеланият й спътник, когато тръгнаха обратно към хотела.

— Бертран ще ме намери сам.

— Освен ако нещо не му се е случило.

— Как можете да говорите така! — сопна се тя, стараейки се да изглежда разтревожена. С Кал Хардин наблизо, това въобще не беше трудно.

— Откъде сте вие и годеникът ви?

— От Вирджиния.

— Били ли сте някога в Ню Орлийнс?

Сърцето й се качи в гърлото.

— Защо питате?

— Вирджиния е много далеч от Тексас. Предположих, че сте спрели в Ню Орлийнс на път за насам.

Ели знаеше, че прекалено дълго бави отговора си. Беше започнала да лъже с изненадваща бързина, но от време на време подробностите, свързани с лъжите й, й създаваха затруднения.

— Сменяхме кораби, но не може да се каже, че бяхме в Ню Орлийнс. Там ли е домът ви?

— Аз нямам дом.

— Всеки има дом.

— Тук грешите.

Тя спря и го погледна. Наистина го погледна, за първи път, откакто го срещна на улицата. Сенките играеха по слабото му лице, а очите му отвърнаха дръзко на погледа й. Може би я предизвикваше да спори с него.

Ели не знаеше какво искаше да й каже с тези думи. Не я и интересуваше, или поне не би трябвало, но нещо в него предизвикваше някакво чувство, различно от гняв, различно от неприязън — двете чувства, които тя отчаяно се стараеше да изпитва към него.

— Мистър Хардин, ние не знаем нищо един за друг, като се изключи малкото, което споделихме тази вечер. Нека оставим нещата така.

Ако се беше надявала да го пропъди, не успя. Той пристъпи по-близо.

— Тайни ли имате, мис Дейвънпорт?

Осмели се да махне един кичур коса от бузата й. Тя се дръпна назад.

— Не ме докосвайте.

— Значи — страхове. Имате страхове. Или може би не искате да разговаряте с други мъже заради Бертран?

— Прекалено дързък сте, сър.

— Казвали са ми го и преди.

Хвана я за китката и я дръпна в сянката на един затворен магазин. Пристъпи към нея, притискайки я към стената, но не толкова физически, колкото с духовната сила, която излъчваше, както и с естествената си миризма.

Това беше ухание на мъж, но без примеси на алкохол. Никога преди не беше подушвала нещо подобно. Затвори очи. Господ да й е на помощ, но въобще не й беше неприятно.

— Настоявам да ме пуснете — каза му тя. — Това вече е прекалено.

— Ако искате да кажете, че нямам съвест, права сте.

Сръчни пръсти развързаха наметалото й и откриха бледата кожа на шията и деколтето й. Ели си пое дълбоко въздух и придоби по-закръглен вид. Чудеше се колко ли ще види той.

— Вие сте истинско изкушение, мис Дейвънпорт.

Бе видял прекалено много.

— Никога през живота ми не са ми слагали подобен епитет.

— Мъжете във Вирджиния сигурно са големи глупаци, щом са ви пуснали да дойдете в Тексас.

— Не съм нищо особено и вие го знаете. Присмивате ми се.

— Малко.

Прииска й се да се разреве. Не знаеше защо, но я заболя от думите му.

— Нали трябваше да ме защитавате. — А кой ще ме защитава от вас?

— Страхувам се, че никой. Лелите ви са пленени от вуйчовците ми…

— Пленени? — Тя изпита истинско безпокойство, забравяйки за момент присъствието на Кал Хардин.

— Не в истинския смисъл на думата. Фин и Фитс не са се наслаждавали на женска компания от седмици. Бих казал, аз също.

И точно затова беше толкова дързък. Точно както предрекоха сестрите Долархайд. Ели изпита искрено желание да го застреля.

И реши да му го каже.

— Ако бях мъж, щях да ви застрелям.

— Ако бяхте мъж, нямаше да се държа така с вас.

— Ако бяхте джентълмен — също.

Отговорът му беше един продължителен поглед. Ели искаше да се раздвижи, но предположи, че това може да се изтълкува като покана.

Погледът му се спря на устните й.

— Кажете ми, мис Дейвънпорт, Бертран целувал ли ви е някога?

Този въпрос започваше да й омръзва.

— Хиляди пъти. Милиони. Толкова много, че вече им изгубих бройката.

Той докосна устните й със своите и тя онемя.

— Така ли? — Натисна още малко. — Или така… Или може би…

Тя се притисна към стената, но не — Господ да й е на помощ — за да се отдалечи от него, а за да не се свлече в краката му. Целувката му не беше точно мокра, но не беше и съвсем суха и определено беше топла.

Бузите й поруменяха, а главата й се завъртя.

— Спрете — успя да каже, доволна, че можа да намери подходяща дума.

— Съмнявам се, че наистина го искате.

Тя щеше да избухне в сълзи от срам. Проклета да е черната му душа, но беше прав.

Насили се да го погледне в очите. Потъвайки в това необятно синьо море, тя се вкопчи в първото нещо, което й дойде наум:

— Какво е било детството ви, мистър Хардин? Баща ви биеше ли майка ви? Чувала съм, че мъжете, които обичат да нараняват жени, обикновено произлизат от такива семейства.

Самата Ели се изуми от грубостта си. Сигурно бе чувала това от леля Абигейл. Ефектът беше незабавен. Пламенният, смел мъж, който я беше покорил само с присъствието си, се вцепени, изстина, сякаш не беше направен от плът и кръв, а от камък.

Отстъпи назад.

— Простете ми, мис Дейвънпорт. Права сте — аз не съм джентълмен.

Не можеше да си го обясни, но изпита желание да му се извини. Откак бе стъпила на тексаска земя, не можеше да мисли трезво.

Опитваше се да си възвърне достойнството, когато откъм хотела се чуха забързани стъпки.

— Кал, ти ли си? — извика като обезумял единият от вуйчовците.

— Слава Богу, намерихме те — добави другият с почти същия тон.

Близнаците спряха пред племенника си. Зад тях идваха Герт и Мей.

— Какво има? — попита Кал.

— Един конник влезе в града преди около половин час — каза Фитс.

— Влезе в ресторанта и дойде направо до нашата маса — продължи Фин — и съобщи на всички присъстващи, че отговаряме на описанието на двама бандити, — точно така каза, бандити — които търсят в Щатите.

Фитс сграбчи ръкава на племенника си.

— Търсят ни за убийство, така каза. За главите ни има награда, Кал. Търсят ни.