Евелин Роджърс
Корона на славата (3)

Глава 3

Две седмици по-късно Ели и сестрите Долархайд седяха на палубата на шхуната „Вилиант Воиджър“, която пореше вълните на тексаския залив Лавака. Мястото, където отиваха, се намираше на малко повече от петдесет мили на северозапад, на половината път до Сан Антонио.

Оскъдните познания на Ели за Тексас включваха малко подробности от битката при мисията Аламо и местоположението на земята, която баща й бе купил и изгубил на покер.

Според един от моряците, тя се намираше близо до някакво селище на име Глори. Той не знаеше почти нищо за града, освен че сигурно е кръстен доста неподходящо.

— Тексасците имат странно чувство за хумор, мис — бе й казал той. — Надявам се, че нямате намерение да ходите там.

Ели му се бе усмихнала с най-загадъчната си усмивка. За нея нямаше никакво значение какво представлява Глори, щом там щеше да отмъсти за баща си.

По време на пътуването нямаше никакви произшествия, но Герт и Мей почти непрекъснато бяха в лошо настроение, защото не им се разрешаваше да псуват и да пушат пури.

Но когато наближиха земята, слънцето блестеше над водата и небето беше синьо и ясно. Настроението им се подобри.

„Вилиант Воиджър“ се плъзгаше по вълните. Когато пуснаха котва, все още не бяха стигнали сушата. Тогава за първи път видяха останките от някога процъфтяващото пристанище Линвил. Ели премига и кръвта й се смрази.

В първия ден на пътуването им капитанът им беше разказал за един красив крайбрежен град. Но пред очите им имаше само самотна сграда, стърчаща над опожарени развалини. Димът се беше разпръснал отдавна, но от палубата можеше да се види мъката и смъртта, които висяха над развалините като тъмен облак. А в мъката и смъртта нямаше нищо красиво.

Доброто им настроение изчезна. Изгубиха се и смеховете на пътниците. Чуваше се само плясъкът на водата.

— Проклятие! — промърмори един от мъжете, стоящ близо до Ели и сестрите.

— Нека Господ се смили над всички ни — добави друг с доста по-почтителен тон.

„Наистина ще ни е необходима милост“ — помисли си Ели, вперила премрежен от сълзи поглед в руините. Никога не бе допускала, че един град може да умре. А всичко, което виждаше пред себе си, показваше, че това не е било естествена смърт. Също както Хенри Чейс, градът Линвил е бил убит.

Няколко малки лодки свалиха пътниците на брега. В тъмните си наметала, подхождащи на ролите, които бяха приели, Герт и Мей първи стъпиха на това, което някога е било оживен пристанищен док. Складовете вече ги нямаше. Няколко мъже разчистваха развалините.

— Опитваме се да възстановим всичко, както е било — каза един от работниците, докато пътниците и екипажът слизаха от лодките. Дрехите и лицето му бяха мръсни, а през дупките на ръкавиците му се виждаше кожата. — Но не таим големи надежди.

— Вие сте Том Хигинс, нали? — попита капитанът. — Веднъж пътувахте с кораба ми. — Погледна към развалините зад работника. — Какво се е случило?

Том се изплю в праха.

— Команчи.

Герт обви ръце около себе си, а Мей се огледа с ужасен поглед наоколо. Ели стоеше вцепенена до тях.

— Кога? — попита капитанът.

— Миналият август. Нахълтаха от север, както обикновено правят. Минали през Виктория, грабили и убивали, вземали добитък и коне, но опожариха само този град.

Дойде още един работник и пасажерите и екипажът се скупчиха още по-близо.

— Някои казват, че са търсили отмъщение — каза вторият мъж. — За убийствата в Сан Антонио няколко месеца преди това. Рейнджърите хванали няколко вожда, които не изпълнили обещанието си да освободят белите си заложници. Според други са били подтикнати от мексиканците, които искат отново да завладеят тези земи.

Том поклати глава.

— Не, Даниел, причината няма особено значение, поне според мен. Линвил беше хубав град, в който се живееше добре. Но вече не е.

Ели не можеше повече да се сдържа:

— Много хора ли загинаха? — попита тя. Смъртта заемаше особено място в ума й.

— Като смятаме и убитите във Виктория, мисля, че са повече от двайсет и трима. Повечето местни жители се спасиха с лодки. От залива наблюдаваха грабежите и пожара. От лодките се чуваше силен плач. Хората изгубиха всичко, което имаха.

— Но поне спасиха живота си — обади се Даниел. — Бедният стар Хю Уотс — той беше митничар тук — изостана, за да вземе часовника си. Беше от чисто злато и той много се гордееше с него. Но получи единствено стрела в гърдите. Жена му се спаси само благодарение на корсета си.

Ели погледна към Герт и Мей и видя ужаса в очите им. Сигурно същото се четеше и в нейните очи, но тя задържа погледа си върху тях, вирнала брадичка, опитвайки се да бъде смела, доволна, че не можеха да видят как треперят коленете й.

Въпреки решителността, гнева и болката в сърцето й, първата част от пътуването мина почти като развлечение. Сега останаха само болката и гневът. Беше се заела с много опасна задача. Не биваше никога повече да го забравя.

— Ще се върнат ли? — попита друг пътник, търговец от Тенеси, който бе прекарал по-голямата част от пътуването, увъртайки се около Герт и Мей. Сега обаче клатеше глава и дърпаше брадата си, а гласът му прозвуча като цвърчене.

Том дръпна нагоре панталоните си.

— Сигурно не. Скрихме ги на сигурно място на север оттук, в Плам Крийк. Вече са напуснали страната.

— Този Плам Крийк — обади се Ели — близо ли е до Глори?

— Може да се каже. Доколкото знам, Глори не е пострадал, но е трудно да се каже. Не е кой знае какъв град.

Герт и Мей се отдалечиха от групата и започнаха да си шушукат. Ели, която също имаше нужда да събере мислите си, ги остави да си поговорят. Цялата красота на деня беше нищо в сравнение с грозотата на тази част от залива Лавака. Но Ели бързо взе решението си. Трябваше да се направи това, което е необходимо.

Даде знак на сестрите да я последват в една от пустите улици на Линвил — там, където нямаше да бъдат чути от любопитни уши.

За първи път в живота си изпитваше желание да бъде мъж. Висок и силен като Калаган Хардин и също толкова безчувствен.

— Направихте това, което ви помолих — каза тя на сестрите Долархайд. — Дори повече. Всички се представяме с моминското име на майка ми, вие сте облечени с дрехите, които ви купих, внимавахте да не псувате и бяхте много дискретни с пурите. Всички смятат, че сте мои лели, които ме придружават, докато се срещна с годеника си. Мис Гертруд и мис Мейвийн Дейвънпорт — две приятни стари моми от малка плантация близо до Ню Орлийнс. Представяте се за такива и никой досега не се е усъмнил.

Герт и Мей кимнаха, но не казаха нищо. Сега идваше трудната част.

— Когато „Вилиант Воиджър“ отплава след няколко дни, искам да се качите отново на борда. Ще ви платя цялата сума, за която се споразумяхме. Но не мога да ви моля да продължите по-нататък от този разрушен град.

Двете сестри помълчаха още известно време.

— Смяташ ли да се качиш с нас на кораба? — попита Герт.

— Не.

— Така си и помислихме — каза Мей.

Ели изтръпна. Те вече бяха решили да си тръгнат. Предложението й да им плати просто улесняваше нещата. Въпреки всичките си почтени намерения, тя все пак таеше малка надежда, че няма да я оставят.

Герт напъха една непокорна червена къдрица под скромното си сиво боне.

— Значи искаш да кажеш, че ще тръгнеш сама към онзи град, докато ние се качим на кораба на път за малката ни безопасна къщичка в Ню Орлийнс? На теб така ли ти прозвуча, Мей?

— Точно така.

— Но… — започна Ели.

— Досетихме се, че ще измислиш нещо подобно — каза Герт. — Първо смятахме да поставим нещата по този начин: ако ти се върнеш, връщаме се и ние, останеш ли — оставаме и ние. Но това би означавало, че оказваме натиск върху теб да направиш нещо, което може би няма да искаш да направиш. Ти си много жертвоготовна, момиченце. Прекалено много.

— Проклета да съм, ако не е така — обади се и Мей. — И недейте да ме гледате така, сякаш съм направила нещо нередно. Старах се да не псувам почти две седмици и съм събрала цял куп проклети проклятия. И е най-добре да се освободя от тях, докато сме си само ние, момичета.

Ели опита отново:

— Но…

— Ние виждаме нещата така: направи това, което смяташ, че трябва да направиш. Върни се или остани. Що се отнася до нас — ние оставаме. Онзи мъж каза, че индианците вече са прогонени оттук. И каквито сме си доверчиви — в очите на Герт проблесна пламъче, — ние му повярвахме.

Ели беше сигурна, че това пламъче просто прикриваше страха й. Сестрите Долархайд не бяха глупави. Сигурно бяха ужасени.

В същото време изпита чувството, че товар се смъква от плещите й. Грешаха, като смятаха, че е жертвоготовна. Точно сега тя беше най-големият егоист, който познаваше.

Наистина би трябвало да е по-настоятелна и да ги накара да си отидат. Наистина би трябвало.

— Това, което искаме — обади се Мей, без да й даде възможност да каже нещо, — е да си опитаме късмета с онези лъжливи братя О’Мали. Знаем един-два трика за съблазняване на мъже. Докато стигнем до тях, като се има предвид незначителният брой на жените в тази окаяна страна, те ще са вече готови за нас. Ще ти върнем земята по-бързо, отколкото мога да се измъкна от този ужасен корсет, който ме принуди да облека.

— Спомни си за жената на онзи човек. Корсетът я е спасил от индианската стрела, нали така казаха?

— Не знам дали въобще си струва да се живее, ако трябва да съм така стегната всеки ден.

Говореха така, сякаш бельото им беше най-важният проблем в момента.

Ели не можеше повече да се сдържа. Прегърна силно Герт, после Мей. Когато се отдръпна, ги погледна в очите. Нямаше право да е толкова радостна за това, че те се излагаха на такава опасност заради нея.

И наистина радостта й беше краткотрайна.

— Това, което трябва да направиш — заяви практичната Герт, — е да отвличаш вниманието на онзи племенник, за да можем да работим, без да ни прекъсва.

Ели кимна и отново огледа разрушените сгради около тях, пустите улици. Никога не беше чувала боен вик на индиански воин, нито пък стонове на умиращи хора, но можеше да си ги представи. Съчувстваше на всички жертви на нападението, дори и на индианските вождове, убити в Сан Антонио.

Но запази малко от съчувствието си и за себе си. Някъде дълбоко в душата си беше изпитвала страх, че ще дойде ред и на нейната част от плана. Кал Хардин очевидно беше светски човек — висок, с дълги крайници, красив, макар че лицето му беше прекалено дълго и му придаваше вълчи вид. Имаше лека, грациозна походка, но въпреки цялата му изтънченост нещо в него караше хората да не застават на пътя му.

Беше странно как е забелязала толкова неща в него за толкова кратко време и още по-странно, че все още помнеше подробностите. Макар че имаше дяволски, вълчи или какъвто и да е вид, не можеше да се отрече, че е привлекателен. Не можеше да си представи как ще привлече и задържи вниманието на такъв мъж.

Предизвикателството беше наистина прекалено голямо за ограничените й заложби.

 

 

— Това не е никакъв рай, момчета. — Финбар О’Мали протегна късите си крака под масата и допи уискито си. — Тексас е истински ад.

Това беше наблюдение, което братята О’Мали изказваха гласно неведнъж, откак видяха новия си дом преди две седмици: дървената къща — ограбена, добитъкът — откраднат, полята — неразорани.

— Не сме виждали жена, откак дойдохме тук — обади се и Фитсджералд, сякаш това беше най-сериозният им проблем.

— Поне нито една, която да не е обвързана — добави Фин.

— Джентълмени, искам да ви поправя.

Кал седеше между вуйчовците си и не си направи труда да погледне назад, за да види кой говори. Сър Саймън отново ораторстваше. Това беше второто им посещение в бара, откак бяха в Тексас. При първото се отбиха на път за Голиад, откъдето щяха да си купуват нови мебели. А днес се връщаха оттам с покупките. И двата пъти Саймън Пенс седеше на един и същ стол.

— Забравяте за дъщерята на магазинера — добави англичанинът.

Говореше лаконично, както обикновено, но в гласа му имаше леко прикрита нотка, сякаш сър Саймън ги изпитваше по някакъв начин. Фитс не можа да се сдържи:

— Имах предвид някоя с повечко плът. Да има къде да се хване човек.

— А, значи преценявате жените по теглото им — промърмори сър Саймън.

Фитс пресуши чашата и махна на бармана да му донесе друга.

Обслужването не беше кой знае на какво ниво в единствения бар в Глори — барманът продължи да се взира в празното пространство, чоплейки зъбите си с една тресчица. Барът беше негов и работеше тогава, когато поиска.

— Чака ни цяла каруца багаж — каза Кал, намеквайки на вуйчовците си, че трябва да приключват с алкохола. Те не отговориха и той премълча. Кога ли пък е бил гласът на нечия съвест? Дори на своята?

Седмица, най-много две. Толкова им даваше да се откажат от заблудата си, че притежават имение в Тексас. В тази забравена от Бога страна не съществуваха имения. И те вече започваха да го осъзнават.

Кал огледа задимения бар с изподраните маси и барплот, голите стени, намръщения собственик и дузината неблагонадеждни клиенти — някои от тях пияни, но никой без пистолет на кръста.

С изключение на сър Саймън. Английски джентълмен до мозъка на костите си, той сигурно носеше малък пистолет, скрит под сакото. Как се беше озовал тук и защо, Кал не можеше да разбере, а и не искаше да знае.

Най-хубавото, което можеше да се каже за това място, беше, че нито един от пистолетите не беше насочен към близнаците О’Мали, поне не още. Кал осъзнаваше, че това започва да има все по-малко и по-малко значение. Комарджия по природа, той би се обзаложил с всеки в тази стая, че преди да е изтекла седмицата, вуйчовците му вече ще правят планове как да продадат „Дабъл Ти“ и да се махнат.

— Бих дал цял акър първокачествена земя, ако някоя хубава жена влезе през тази врата — каза Фин, който никога не се отказваше от някоя тема, докато не я изчерпи докрай.

— И аз давам един — обади се Фитс.

— Да. Предпочитам Червенокосите, тъй като съм ирландец, но ще се съглася и на друга.

Отвън се чу тропот на каруца, която спря точно пред бара.

— Може би желанията ви ще се сбъднат — каза сър Саймън. — Може би една чувствена червенокоса изкусителка в момента слиза от каретата…

Той спря, защото вратата се отвори и вътре влезе една чувствена червенокоса изкусителка. Малко попрезряла, добави наум Кал. Пурпурните й къдрици надничаха изпод скромното сиво боне, а чувствената й фигура бе прикрита под размъкната сива наметка.

Младостта я бе напуснала преди няколко десетилетия, но не и женската й същност, мислеше Кал.

Тъй като беше джентълмен по природа, той стана на крака. Вуйчовците му веднага го последваха и един по един останалите клиенти направиха същото, като няколко стола паднаха зад тях. Никой не заговори, дори не изпсува, а това наистина беше необичайно за тях.

— Извинете, любезни господа — каза жената, като бавно провлачваше всяка дума, — имаме нужда от помощ. — За разлика от говора й, погледът, който оглеждаше стаята, въобще не беше бавен. Очите й се спряха на Кал, но не преди да хвърли една лека усмивка на вуйчовците му. — Племенницата ми се разболя и трябва да намерим място, където да легне колкото е възможно по-бързо.

Инстинктът и опитът предупредиха Кал да не отговаря. А и нямаше нужда, тъй като останалите мъже веднага се втурнаха към вратата. Дори Саймън.

Тя вдигна ръка, за да ги спре. Очите й се върнаха на Кал.

— Вие, сър, изглеждате най-добре избръснат от всички и както подозирам, най-чист. А и физически изглеждате добре. Бихте ли помогнали, ако обичате? Не бих искала племенницата ми да се изплаши, когато се свести.

— Племенникът ни ще ви помогне с готовност — каза Фин.

— А ние ще дойдем с него — добави Фитс.

— Товар ми смъкнахте от плещите — каза жената, обърна се и излезе.

Кал реши да забрави за момент подозренията си. Каквото и да ставаше, поне щеше да го отърве за малко от скуката. Заедно с вуйчовците си и комарджиите, един английски джентълмен и един барман, той излезе на разузнаване.

Друга зряла изкусителка, подобна на първата, седеше на седалката на каруцата и подкрепяше с ръка някакво дете. Трудно можеше да се прецени колко е голямо детето, тъй като наметката и бонето я скриваха цялата.

Каруцата беше пълна със сандъци.

— Аз съм мис Гертруд Дейвънпорт — каза първата изкусителка, — а това е по-възрастната ми сестра мис Мейвийн Дейвънпорт. А това е скъпата Елинор, дъщерята на единствения ни брат, нека почива в мир.

Кал забеляза, че мис Мейвийн се намръщи на думата по-възрастна. Бе решил да не пропуска нищо. Казваха прекалено много за себе си. По принцип това би трябвало да означава, че лъжат.

Той се качи в каруцата и седна до скъпата Елинор. Мис Мейвийн буквално набута племенницата си в ръцете му, после слезе безцеремонно от каруцата.

— Бихте ли я свалили от тази отвратителна каруца? — каза мис Мейвийн, вперила поглед в него. — Сигурна съм, че щом усети твърда земя под себе си, ще се съвземе.

Мис Мейвийн говореше бавно като сестра си, сякаш трябваше да обмисля предварително всяка дума. Стъпвайки внимателно в калта на улицата, тя се присъедини към мис Гертруд на дървената рампа пред бара.

Кал дръпна назад бонето на Елинор и се взря в лицето й. Високи скули, пълни устни, широко разположени очи с гъсти мигли, тя въобще не приличаше на дете. Той я гледа известно време, защото това, което виждаше, му харесваше. Може и да беше безчувствен мерзавец, но все пак беше човешко същество.

Сложи едната си ръка под раменете й и се опита да пъхне другата под коленете й, за да я вдигне. Беше съвсем вцепенена.

Той се наведе и прошепна:

— Друг път припадали ли сте? Би трябвало да сте отпусната.

Едно око се отвори. Кафяво, с дълги гъсти мигли. После бързо се затвори и тялото й се отпусна. Това засега. Жената беше дребна и носеше нещо като стоманен корсет, но когато тялото й се притисна до неговото, той усети меките й извивки.

Определено не беше дете.

Той я свали от каруцата и застана пред вратата на бара. Тя направи чудесно представление на свестяване — отвори очи, трепна и скочи на земята с изненадваща лекота, като леко се олюляваше.

Умееше да хитрува, а това беше качество, което му допадаше у жените.

Вече можеше да види и двете й очи, които го гледаха с любопитство. Не беше красавица, но беше доста близко до това определение.

Фин и Фитс дойдоха при тях, но само един поглед от нейна страна беше достатъчен, за да ги накара да отстъпят отново назад.

— Ако ми покажете къде мога да отседна — каза тя и намести бонето върху русите си коси, — сигурна съм, че ще се оправя.

Вуйчовците отново пристъпиха напред, извинявайки се за единствения хотел в Глори.

Мис Гертруд Дейвънпорт се усмихна и те онемяха мигновено.

— Сигурна съм, че ще се настаним добре. Ние не сме чак толкова изнежени, сър, въпреки доброто ни възпитание.

— Убедена съм, че този хотел не е и наполовина толкова лош, колкото казвате — добави мис Мейвийн Дейвънпорт.

Близнаците им дадоха знак да ги последват към хотела и всички тръгнаха, с изключение на Кал.

Мис Елинор Дейвънпорт му хвърли един поглед през рамо. Но този поглед не беше изпълнен с благодарност.

Беше като обливане със студена вода. Кал се оказа прав в подозренията си. Никога преди не беше виждал лелите, но беше убеден, че познава племенницата. Не знаеше кога и къде са се срещали, нито при какви обстоятелства, но определено я беше виждал.

Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че не са се запознавали лично.

Три жени, пътуващи сами в тази опасна гранична местност, преструващи се, че имат проблем, спират за помощ пред бара, вместо пред магазина, говорят смело, без да показват и капка страх… Определено ставаше нещо.

Нещо, което го засягаше. Мис Гертруд Дейвънпорт веднага го разграничи от другите и той се съмняваше, че това има нещо общо с факта, че е най-чист.

Дълго след като останалите се върнаха в бара, той стоеше отвън и се опитваше да се досети коя, по дяволите, можеше да бъде мис Елинор Дейвънпорт.