Евелин Роджърс
Корона на славата (2)

Глава 2

— Заминал за Тексас!

В неприсъщ изблик на гняв, тя удари с ръка бюрото на баща си. Както и всичко останало в нея, ръката й беше малка, но силна. Бюрото се разклати.

— Как смее?

Беше сама в стаята и говореше на себе си, което не беше проблем, тъй като си и отговаряше.

— Защото е негодник, затова! Негодник, който не е по стока от измамните си чичовци убийци.

Тя спря, изплашена от звученето на последната дума.

— О, татко — прошепна тя, — защо се остави да те убият?

Прозвуча така, сякаш той беше виновен. А не беше. Никой не се моли да го застрелят в гръб. Нито да му вземат земята чрез измама.

Тя се отпусна на стола и погледна през прозореца на кабинета на баща си към улицата. Беше минала една седмица, откак за първи път видя враговете си. Една седмица, откакто животът й коренно се промени. А отвън всичко беше съвсем същото, животът продължаваше.

В тази част на града се разхождаха богаташите на Ню Орлийнс, облечени съвсем малко по-добре от подобните си в Ричмънд. Някои се спираха и се взираха в затворените врати на шивашкото ателие, други клатеха тъжно глави, загледани в черната лента на прозореца.

Хенри Чейс е бил добър шивач и с голяма клиентела, според прилежно подредените му документи. Ели знаеше съвсем малко за него. Беше напуснал Вирджиния веднага след раждането й и смъртта на майка й, оставяйки единственото си дете на леля му — стара мома.

Леля Абигейл я обичаше и беше строга, когато се наложи. Държеше се както всички майки, но не беше истинската й майка и въобще не можеше да замести баща й, независимо колко се стараеше. Вуйчо й се опитваше да запълни тази празнина, за което Ели му беше много благодарна, но за нещастие почина преди три години.

Но тя не го беше обичала като баща — не и след като истинският й татко беше все още жив. Ели беше практично момиче, но в сърцето си оставаше мечтателка. Но никога не мечтаеше за непостижимото. Преди да се омъжи — тя потрепери при тази мисъл, — беше предприела дългото пътуване от Ричмънд до тук, за да се запознае с тайнствения си баща. Пътува с едно семейство от Вирджиния, което се местеше в Ню Орлийнс. Пристигна прекалено късно. Дори за погребението.

И всичко това заради двама безскрупулни кръчмари и заради един също толкова безскрупулен дявол на име Калаган Хардин.

Семейството от Вирджиния се настани в новата си къща, а Ели остана без нищо, освен документите от ателието, топове вълнен плат и недовършени дрехи в едно шивашко ателие, което никога повече нямаше да работи. Откакто дойде, прекарваше времето си в закриване на сметки, събиране и плащане на дългове чрез банката. Накрая се оказа, че има повече пари, отколкото бе предполагала. Баща й сигурно наистина е бил добър шивач.

Беше се обърнала към полицията във връзка с убийството на баща си, но там знаеха съвсем малко, или поне така твърдяха, но разговорите по улицата я бяха насочили към Финбар и Фитсджералд О’Мали, към погребението на сестра им и към племенника, който възнамеряваше да им помогне да избегнат възмездието за престъпленията си.

Колко странно беше гробището на Ню Орлийнс с белите си гробници, сблъскани една до друга без ред и порядък. Гробището на семейство Дейвънпорт — семейството на майка й — беше спокойно място, цялото в зеленина, с обикновени, скромни мраморни плочи върху гробовете на баба й и дядо й, на майка й, на единствения й вуйчо, а сега и на леля Абигейл.

За Ню Орлийнс и жителите му обаче не можеше да се каже, че са обикновени и скромни, особено Калаган Хардин. Той наистина приличаше на дявол с черния си костюм, черната шапка и черната, дълга до раменете, гъста коса. В сините му очи също имаше нещо дяволско. Други жени може би са ги наричали небесносини, но не и Ели. Когато погледна през рамо към нея на погребението, тя сякаш видя в тях самия ад.

Това, което не видя в тези сини дълбини, беше какъвто и да било знак, че тъгува за майка си. Но пък, ако свещениците в родния Ричмънд са прави, дяволите не изпитват тъга.

Ели не свързваше зловещите му черни дрехи с траура му. Но поне беше пристигнал навреме, за да присъства. Хенри Чейс бе поел пътя към отвъдното без нито един кръвен роднина, който да поплаче на гроба му.

Ели скочи от стола. Съжаленията и размишленията нямаше да я отведат доникъде. Изкачи се по стълбите към апартамента, в който баща й бе живял толкова години в самота. Една голяма стая, използвана главно за спане, с маса и столове в единия ъгъл, близо до кухненска печка, която сякаш не беше използвана. Жилището му беше удобно, но съвсем не луксозно. Сигурно се е хранел някъде другаде. Очевидно не се е забавлявал много. Трябва да е бил самотен мъж.

Ели седна на пода до леглото му и отвори дървената кутия, която бе открила по-рано върху гардероба, и извади завързаните с панделка писма. Това бяха нейните писма, които му беше писала в течение на години. Беше запазил всичките, дори бележките с детски почерк, от времето, когато тъкмо започваше да учи буквите. Очевидно често ги е препрочитал, но рядко й отговаряше. Леля Абигейл казваше, че не бил от приказливите.

Но това не беше извинение. Ели беше единственото му дете и сигурно я е обичал.

Очите й се напълниха със сълзи, но тя се опита да ги преглътне. Баща й нямаше нужда от сълзи. Имаше нужда от отмъщение. Братята О’Мали ли са го убили? Може би. С измама ли са спечелили земята, която купил съвсем наскоро? Почти сигурно. А сега, заедно с Кал Хардин, жънеха плодовете на престъплението си.

В името на паметта на баща си, тя трябваше да си върне тази земя.

Заминали за Тексас! Рано тази сутрин на вратата на кръчмата на О’Мали се бе появила такава табела. А тя вече бе добре позната в Юга. Дори във Вирджиния Тексас имаше лошата слава на убежище за негодници, крадци и длъжници от цялата територия на Съединените щати. След днешния ден в списъка на Републиката щяха да бъдат добавени още три имена.

Тя трябваше да върне негодниците обратно. Или някак си тя да се добере до тях. Самата идея за отмъщението я притесняваше, тъй като беше чужда на природата и на възпитанието й. Беше учила музика и бродиране, отгледана, за да се омъжи за някой богат джентълмен.

За Бога, тя дори можеше да свири на арфа!

Но сега не беше време за арфи и изтънчени занимания. Сега трябваше да интригантства, да лъже и да мами толкова безогледно, колкото и враговете й, и като тях да не изпитва угризения на съвестта.

Но как?

 

 

Късно на следващия ден Ели седеше в сянката зад бюрото на баща си и гледаше двете жени, които влизаха в ателието. Опитваха се да влязат едновременно, но вратата беше твърде тясна. Жената в зелено любезно направи знак на жената в лилаво да влезе първа.

Лилавата, както бързо я кръсти Ели, беше малко по-висока от другата. И двете бяха много по-високи от нея самата, а и явно — доста по-тежки. Голяма част от теглото им идваше от огромната маса червена коса върху всяка глава, пластовете чернилка върху веждите им и огромните гърди, които Ели гледаше със завист.

Бяха около петдесетгодишни и можеше да се каже, че са хубави жени, макар и малко попрецъфтели. На младини сигурно са били красавици.

Но в крайна сметка бяха точно такива, каквито очакваше — ни най-малко обикновени или дискретни. Братята О’Мали бяха обречени.

Зелената първа я видя.

— Мис Чейс? Вие ли се криете там в сянката?

Ели се премести малко по-напред и светлината от настолната лампа освети лицето й.

— Госпожице Долархайд. Извинете, госпожици Долархайд, нали така?

— Разбрахме, че сте искали да ни видите — каза Лилавата.

— Сега дами ли трябва да бъдем? — попита Зелената.

— Надявам се, че не — отвърна Ели. — Или поне се надявам, че не сте се преобразили напълно — допълни тя, но двете Долархайд не обръщаха никакво внимание на думите й, а я изучаваха така, както тя бе изучавала тях.

— Много е дребничка — каза Зелената на сестра си.

— Не е и необходимо да е едра. Не се ли научихме преди толкова години, че размерът не е от значение.

Зелената сви рамене.

— Мис Чейс, дано нямате нищо против да говоря направо, но какво, по дяволите, може да иска едно такова невинно създание като вас от две курви?

— Бивши курви — поправи я Лилавата. — И освен това не бяхме обикновени курви. Бардакът беше наш, а това ни прави мадам.

— Което не е кой знае колко по-високо социално положение.

— Дами — каза Ели, — моля, седнете. Имам едно бизнес предложение, което трябва да обсъдим.

— Ние сме пенсионирани — каза Зелената и се настани в единия от столовете пред бюрото.

— Не по наше желание — добави Лилавата, сядайки на другия стол. — Добрите съпруги от Чарити, щата Мисисипи, ни дадоха зор.

— Чарити, хм! — възмути се Зелената. — Когато излязохме от занаята, те не ни позволиха дори да останем там.

Ели не беше сигурна, че разбира за какво говорят, но сметна, че е по-добре да не пита.

— Радвам се, че отговорихте на молбата ми — намеси се тя.

— Съобщението ви гласеше да дойдем веднага — каза Лилавата, — но не беше съвсем ясно защо.

Ели преглътна. Беше убедена, че каузата й е справедлива, но не беше толкова сигурна, що се отнася за начина на действие. Винаги е била честна и пряма, дори устата, според леля Абигейл. Нямаше никаква причина да се променя точно сега.

— Въпросът е малко сложен. Моля, бъдете търпеливи и ме изслушайте.

— Нямаме никакви социални ангажименти за този следобед — вметна Зелената.

— Баща ми загубил земя на покер. Скоро след това някой го застрелял в гръб. — Гласът й леко трепереше.

Грубостта, която бе видяла в очите на жените, се смекчи и се превърна в съчувствие и Ели започна да ги харесва.

— Бяхте ли близки с баща си? — попита Зелената.

— Не го познавах. Моят дом е във Вирджиния. Дойдох тук, преди да се… Е, дойдох тук, за да видя баща си.

— Напуснал майка ви, така ли? Има мъже, които биха го сторили.

— Тя умряла и татко ме оставил на нейното семейство. Вече всички са мъртви, а когато дойдох тук, той също.

Ели се опитваше да изложи фактите толкова просто, колкото е възможно, и да не допуска чувствата да й влияят. И почти успяваше.

Сестрите кимаха с разбиране. Явно я считаха за бедно сираче, останало само на този свят, което не беше съвсем вярно. Тя притежаваше много земя във Вирджиния, имаше адвокат, който се грижеше за интересите й, и мъж, който я чакаше, за да се омъжи за него.

Бертран Ръдърфорд — вдовец, по-възрастен от нея с шестнайсет години — вече беше готов да се пъхне в леглото й. Беше го намекнал повече от веднъж през последната година от годежа им. Намеците започнаха да стават по-сериозни, откак леля Абигейл почина.

Според мълвата в продължение на доста време имало някаква вдовица, която „задоволявала нуждите му“. Но както и леля Абигейл, вдовицата също бе свършила земния си път.

Ели имаше известна представа какво щеше да стане в леглото му, но не можеше да разбере какви са нуждите на Бертран, след като тя самата явно нямаше такива. Но каквито и да бяха нуждите му, нейно задължение беше да му се подчинява. И като почтена южнячка, тя беше подготвена да направи точно това.

За нещастие, той искаше от нея да се грижи и за шестте му момчета. Тя искаше дом и семейство, особено деца, но не и дивото, расло без майчински надзор, котило на Ръдърфорд.

Не й харесваше и това, че Бертран прекалено се интересуваше от земята й. Неговата собствена беше изтощена от многобройните реколти тютюн. Нейната беше стопанисвана по-добре от леля Абигейл и от управителя, който тя бе наела.

Ако Ели не беше обещала на леля си на смъртното й легло, че тази толкова отлагана сватба скоро ще се състои, щеше да се откаже.

Нямаше нищо против да забави връщането си във Вирджиния, особено след като имаше толкова основателна причина.

— Това ателие на баща ти ли е било? — попита Зелената и се огледа наоколо.

Ели кимна.

— Мъжете, които са го измамили на покер, вече отидоха да се наслаждават на придобивката си. Предполагам, че те са го и застреляли. Те са истински разбойници. А племенникът им е дори по-лош.

— Как се е забъркал племенникът? — попита Лилавата.

— Явно са го помолили да им помогне да се установят. Мога само да предполагам. Виждала съм ги само отдалеч.

— Шпионирали ли сте ги?

— Да.

Сестрите кимнаха одобрително.

— И къде е нашето място в тази история? — попита Лилавата.

— Искам да ги изкусите.

— Да ги прелъстим. Нали това искахте да кажете?

Ели кимна.

— Накарайте ги да напуснат земята си и да се върнат с вас в Ню Орлийнс. Аз ще ги чакам тук, за да си върна земята. Разбира се, с възможно най-малко пари. Каквото можете да измъкнете от тях, ще бъде прибавено към това, което ще ви платя. Смятам да бъда доста щедра.

Сестрите сбърчиха чела.

— А племенникът?

Ели изпъчи гърди зад бюрото.

— Докато вие изкусявате братята, аз ще се опитам да направя същото с него. Знам, че не съм… много надарена, но самите вие казахте, че размерите не са от значение.

— Ставаше дума за размерите на мъжете — каза Зелената.

— Близнаците О’Мали не са много високи, наистина, но племенникът им сигурно има метър и осемдесет.

— Не ставаше дума и за височина — обади се и Лилавата. Погледна към сестра си, после отново към Ели. — Но това няма значение, скъпа. Сигурна съм, че съвсем скоро сама ще разберете. Особено ако сте твърдо убедена да се занимавате с прелъстяване.

— Какво ви кара да мислите, че можем да направим това, което искате? — попита Зелената. — Има много жени, които са по-млади и по-хубави от нас. Според някои вече сме изхабени. Не ме гледай така, сестро, знаеш, че това е самата истина.

Ели внимателно обмисли отговора си.

— Известни са с това, че обичат жените повече дори от комара и алкохола. Там, където отиват, ще има карти и алкохол, но жените ще са малко.

— Слаба конкуренция, така ли?

— Не исках да ви обидя. Тук, в Ню Орлийнс, Кал Хардин не би ме и погледнал. Никога през живота си не съм виждала толкова красавици.

Но той я беше погледнал, и то неведнъж, там, на гробищата. Любопитство, това беше всичко. Беше цялата в черно — от главата до петите. Само ако се съблечеше… Тя — само ако я видеше с обикновени дрехи, той веднага щеше да изгуби всякакъв интерес.

Дори и в пустошта, към която се бе запътил.

Но сега не беше времето да се съмнява в себе си.

— Както споменах преди малко, това е бизнес — предложение. Ще ви платя добре, за да се държите като мои придружителки.

— Нямаме нужда от парите — каза Лилавата и в гласа й прозвучаха нотки на гордост. — Онези фермери в Мисисипи знаеха как да плащат за добре свършена работа.

— Без да споменаваме случайните минувачи — обади се и Зелената. — Дай ми някой пътник, за да ти покажа как да прекараш добре времето си.

Двете жени се унесоха в спомени и Ели се изплаши, да не би да изгуби интереса им.

— Може би се отегчавате — каза тя. — Жени с вашия опит… — Тя избираше внимателно думите. — Жени, свикнали да бъдат оценявани от всякакви мъже, сигурно мразят да прекарват времето си в спомени.

Сестрите я гледаха известно време, след това приближиха главите си и започнаха да си шушукат.

Ели си пое дълбоко въздух. Или ги беше обидила неимоверно, или ги беше поласкала. В действителност нямаше никаква представа как са прекарвали дните си, нито пък как ги прекарваха сега. Ако леля Абигейл знаеше, че дори просто седи в една стая с тях, щеше да се обърне в гроба.

Ели беше дама от Юга. Но Вирджиния беше много далеч оттук. Ако тя поискаше, щеше да стане още по-далеч.

Двете червени гриви се разделиха.

— Да кажем, че се интересуваме — каза Лилавата. — Но къде е тази земя, където има малко жени и където дори две изхабени стари курви могат да привлекат нечие мъжко внимание?

— Не съм казвала, че сте изхабени. Вие сте много хубави жени. И го знаете. Затова спрете да си просите комплименти.

— Пряма сте, а, скъпа?

— Това е главният ми недостатък. Така поне казваше леля Абигейл.

— Въобще не е недостатък. Не можем да понасяме превземките, които повечето жени смятат за очарователни. Но не отговорихте на въпроса ми. Къде е тази земя, която толкова много искате?

— В Тексас.

— Тексас! — възкликнаха едновременно двете сестри.

Зелената докосна косата си.

— В Тексас скалпират жени.

— И им режат циците — добави Лилавата.

— О! — Това бяха подробности от живота в Тексас, които Ели не знаеше. — Аз съм добър стрелец. Ще се движим въоръжени.

— Ха! — беше задружният отговор на сестрите.

— Ще бъде много вълнуващо — продължи Ели, — а аз имам нужда от вас. Ако не дойдете с мен, ще трябва да тръгна сама.

— Това би било глупаво. Дупка в морето — каза едната.

— Ние сме жени, които обичат домашния уют — добави другата, — а от това, което сме чували, Тексас е една огромна пустош.

— Не мога да ви обещая, че ще е лесно. Ако не можете да приемете предизвикателството, ще потърся други. Или, както вече казах, ще отида сама.

Ели знаеше, че не би могла да намери по-подходящи жени от сестрите Долархайд, но не мислеше, че щеше да ги спечели с ласкателство. Не и когато скалповете им и онези важни части от телата им бяха изложени на опасност.

Може би пък не обичаха да ги смятат за страхливки.

Главите им отново се сближиха и шушукането започна, докато Ели седеше тихо, опитвайки се да изглежда безпомощна и решителна едновременно.

Най-накрая главите се раздалечиха.

— Аз съм Гертруд — каза Зелената, — а това е Мейвийн. Може би ще кажете, че сме глупачки, но след като вие сте готова да поемете риска, ние също.

Ели въздъхна с облекчение.

— Мейвийн и Гертруд Долархайд, не мога да ви изразя благодарността си.

— Герт и Мей, така ни викайте. Благодарности не са нужни. Вие ще ни платите както подобава. И имаме още една молба, мис Чейс. Искаме косите да са прикрепени към главите ни, когато се върнем.

— Наричайте ме Ели, моля. Ще направя всичко възможно за косите и… — Тя си пое дълбоко въздух. — За циците.

Герт отвори чантата си и извади една пура. Предложи и на Мей. Не след дълго стаята се изпълни с дим. Герт погледна към Ели и каза.

— Да минем на подробностите, Ели. Ще ни е необходимо малко време, за да си опаковаме багажа.