Евелин Роджърс
Корона на славата (19)

Глава 19

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Въпросът на Кал изплющя като камшик. Беше толкова внезапен и рязък, че Ели подскочи.

В целия свят имаше само един човек, когото можеше да поздрави по този начин — един друг Хардин, полубрата, за когото тя бе разбрала от подслушания разговор между близнаците и Герт и Мей.

Ели стисна здраво юздите и погледна от единия брат към другия. Кал беше облечен с кафявото палто, което му бе ушила от одеялото, шапката му беше нахлупена ниско над гъстите вежди, тялото му беше напрегнато върху седлото, челюстта му — здраво стисната. Дългата до раменете коса на момчето беше разрошена, черната му риза — прекалено тънка за декемврийския студ, черните му панталони — скъсани на едното коляно.

Като се изключат характерните очи, между двамата нямаше голяма прилика. Лицето на момчето беше с доста по-остри черти от това на Кал, кожата и косата му — по-тъмни, крайниците му — по момчешки дълги и слаби. Но тялото му беше също така вцепенено като това на Кал, стойката му беше също така горда.

Двамата Хардиновци не бяха на повече от три-четири метра един от друг. Разделяше ги само дървената ограда, но ако се съдеше по държането им, би могло да се каже, че между тях стои цялата вселена.

Антонио, Барон, дори писукащите пилета замлъкнаха, докато братята се гледаха един — друг и сякаш за момент целият свят спря движението си.

В стомаха на Ели се образува буца. Това не беше възможно. Само преди момент яздеше към къщата и сърцето й пееше песента на надеждата, а сега в ушите й прозвучаха фалшиви нотки.

По-младият Хардин мръдна пръв. Грабна черното вълнено яке, което висеше на една от дъските на оградата, и го метна през рамо.

— Не се притеснявай — каза той също така остро, както и Кал. — Отивам си.

— Не! — извика Ели, изненадвайки и самата себе си толкова, колкото и останалите.

В момента се ръководеше само от инстинктите си и от страх, който не разбираше. Единственото нещо, в което беше сигурна, бе, че на момчето не бива да се позволява да си тръгне.

Без дори да поглежда към Кал, тя скочи от седлото и влезе в двора, навеждайки се през един процеп в оградата. Приближи се до момчето с протегната ръка.

— Моля те, не си отивай. Аз съм Елинор Чейс. — Спря за момент, после добави: — Половината от „Короната“ е моя.

Момчето погледна над рамото й към Кал, после към нея и тя отново бе поразена от бдителността в очите му. Беше виждала това изражение у Кал хиляди пъти.

Момчето пое ръката й. Стисна я силно. Лекият му поклон беше неочаквано официален.

— Корд Хардин a su servicio.

— Говориш испански — каза Ели. Щеше й се да бе измислила някоя по-умна забележка. Искаше някак си да стопи ледовете.

А също искаше и да се върне топлотата и близостта, които бе споделяла с Кал през изминалите няколко дни. Но знаеше, че те вече безвъзвратно са си отишли.

— Майка ми ме научи — отвърна Корд. — Тя беше от Кордоба, в Испания.

— Оттам и името ти.

— Тя имаше благороден произход.

Корд отново погледна над нея към брат си, сякаш го предизвикваше да оспори това, което казваше.

— Тя е починала, нали? — попита Ели.

Той отново я погледна, все още горд, все още нащрек, и кимна.

— Сам ли си тук?

Още едно бързо кимване.

— Знае ли някой, че си тук? Може би семейството ти?

— Имам само семейство назаем.

Може би ставаше дума за третата съпруга на Реймънд Хардин и малката му полусестра. Поне това си спомняше Ели.

Но момчето грешеше. Той имаше също и брат, независимо дали този брат го искаше, или не.

— Говориш така, сякаш си избягал от тях.

— Аз съм на петнайсет.

Прозвуча като обяснение. Кал също е бил на петнайсет години, когато избягал от Ню Орлийнс, на същата възраст и баща им бе избягал от дома си. За Корд може би това беше съвсем естествена причина да си тръгне, а може би и за Кал… Ако той въобще някога признаеше връзката между него и брат му.

— Сигурно си разбрал в Ню Орлийнс къде е отишъл Кал.

Корд прокара ръка през гъстата си черна коса.

— Не беше трудно.

— И си дошъл, за да го откриеш.

— Да, дойдох да го открия. Както вече казах, не беше трудно. — Момчето сви рамене. — Грешката е моя.

Изпъна рамене — висок и строен. Облечен целия в черно, с абаносовата си коса приличаше на момче, което си играе на възрастен и което открива, че това хич не е толкова лесно.

Ели би дала всичко, за да има брат, който да дойде да я потърси.

В този момент тя взе решение, за което знаеше, че ще има голямо значение за по-нататъшните й отношения с Кал. Беше му дала всичко — гордостта си, бъдещето си, репутацията си, — но не можеше да загърби онова, което ценеше. Не можеше да се откаже от душата си.

— Когато казах да не си отиваш, нямах предвид само временно. Исках да кажа да останеш толкова дълго, колкото искаш.

По-скоро усети, отколкото чу проклятието на Кал. Когато се обърна към него, за да му обясни защо го направи, той вече бе обърнал коня и се отдалечаваше.

— Кал! — извика тя, но той вече се бе скрил в облака прах.

Барон се втурна след него, но не след дълго се върна обратно. Кал яздеше сам. Ели не знаеше къде отива и може би той също.

Прииска й се да го извини пред брат му, но знаеше, че каквото и да каже, не можеше да попречи на Корд да види истината. Сигурно е искал да има дом повече от всичко на света, за да рискува така да бъде отблъснат. Сърцето я заболя за него. Двамата братя толкова много си приличаха.

Погледна към момчето.

— Той ще се върне — каза му, надявайки се, че е права.

— Това за мен няма никакво значение. И без това просто минавах оттук.

Ели погледна към оловносивото небе.

— Зимата наистина ще се развилнее. Може би още тази нощ. Не усещаш ли въздуха?

Той стисна челюсти точно като Кал.

— Ще се справя.

— Разбира се, че ще се справиш. Не съм искала да кажа друго. Но можеш да си ми много полезен, ако останеш. Знам, че не ме познаваш, че не знаеш нищо за мен…

От погледа личеше, че е разбрал какви са отношенията им с Кал. Разбрал е и я осъжда сурово за поведението й. Но тя не можеше да спре.

— … но Антонио ще ти каже, че храната, която приготвям, не е толкова лоша. Сигурна съм, че не е като тази, на която си свикнал, но определено е по-добра от тази, която можеш да си набавиш сам. Когато времето се стопли, ще можеш да си тръгнеш.

— Не оставам там, където не съм желан.

— Аз те искам. Имам нужда от помощ за някои работи, с които не мога да се справям. Вече наех Антонио. Ще наема и теб. — Тя се усмихна. — Ще останеш в моята половина от „Короната“. Оборът е мой.

— Сеньорита Ели — обади се Антонио. — Кордоба вече остана тук два дни заедно с мен и сеньор Джордж. Знае за обора.

— Обзалагам се, че знае и за Графинята.

— Si. Той успява да издои повече мляко.

— Повече от мен?

— Si.

— Слава Богу. В такъв случай може би ще можем да си направим масло. А от пилетата ще имаме и яйца. — Тя се стараеше гласът й да звучи весело. — Ако нещата се движат така, както досега, съвсем скоро ще се цивилизоваме съвсем.

Корд погледна към обора, към къщата на малкия хълм зад нея, към двора за прасета, към панталоните й и най-накрая в очите й. Започна да казва нещо, но после се отказа и погледна към хълмовете в далечината.

Но не го направи достатъчно бързо. Ели успя да види в очите му това, което се опитваше да скрие — той се чувстваше изгубен. Може би сега си мислеше колко глупаво и безполезно бе пътуването, което бе предприел, за да дойде тук и да потърси брат си.

Искаше й се да извика, но това само щеше да го изплаши. Напомни си, че е твърда и силна и още нещо — и двамата синове на Реймънд Хардин имаха нужда от нея, независимо дали го осъзнаваха или не.

Имаха нужда от нея така, както тя имаше нужда от тях.

В този момент студен полъх на вятъра я блъсна в гърба и шапката й хвръкна към оградата. Корд се втурна да я вземе, като едва успя да надбяга Барон. Антонио се върна при изплашените пилета.

Когато Корд й подаде шапката, тя хвана ръката му и я стисна силно. Той не се опита да я измъкне. Само петнайсетгодишен, вече беше по-висок от нея с няколко инча. Щеше да стане красив мъж, красив като брат си, но с по-различна, екзотична красота. Ако не му провървеше, той също като брат си щеше да потърси успокоение в самотата или в краткотрайните връзки с жени.

И също като Кал щеше да пропусне най-великото нещо, което животът можеше да предложи. Щеше да пропусне любовта.

— Без значение какво мислиш за мен, за земята ми и дори за брат си — недей да трепваш, той наистина ти е брат — всички ние имаме нужда от теб тук. — Думите й излизаха от сърцето й и тя не се опита да скрие сълзите, които напираха в очите й. — Много важно е да не си отидеш. Само ще е необходимо известно време на някои от нас да го осъзнаят, това е всичко.

 

 

Където и да бе отишъл, Кал не се прибра през целия ден. Върна се късно вечерта, когато момчетата вече се бяха нахранили и легнали да спят в обора. Ели седеше до огъня и се чудеше дали да яде, или да изчака още малко Кал, когато той влезе в къщата.

Свали шапката си и я закачи на един пирон. Косата му беше мокра, както и палтото му. Все пак беше изтрил ботушите си отвън и по пода останаха само мокри стъпки.

Тя бавно се изправи. Искаше й се да отиде при него и да го прегърне. Но остана на мястото си. Между тях стоеше масата и огромна пропаст от несигурност.

— Не знаех, че е заваляло — каза тя, сякаш това беше най-важното нещо в момента.

— Тъкмо започна — отвърна той.

— Ела до огъня да се стоплиш.

Той не помръдна.

— Райт Уитфийлд казва, че ни чакат големи студове.

Тя помисли за момчетата. Имаше излишни одеяла. Може би щяха да са им необходими тази нощ. Обикновено в обора беше достатъчно топло, но ако времето сериозно се влошеше, щеше да се наложи да дойдат да спят в къщата.

— Виждал си се с Райт?

— Няколко от говедата му са се загубили на територията на „Короната“. Джордж му помагаше да ги събере. Аз също се включих.

— Джордж трябваше да е тук при Антонио.

— Не е сметнал за необходимо да остава, след като момчето си има компания. Побърза да се върне в града, преди да е започнала бурята.

Кал говореше спокойно, но жилите на врата му бяха изпъкнали, а очите приличаха на два студени сини камъка.

Не й се искаше да си помисля как ли изглежда тя самата — бледа и изплашена. Беше толкова напрегната, че й идваше да закрещи.

— Моля те, Кал — каза тя и махна с ръка към огъня. — Вечерята те чака. Аз също не съм яла. Чаках те да се върнеш.

Без да чака отговора му, тя взе чиниите от новата печка, където ги бе оставила на топло, сложи ги на масата, наля кафе в две чаши и седна.

— Сушено месо и царевичен хляб, но съм отворила и буркан туршия…

— Ели, престани.

Тя взе вилицата си.

— Не мога да престана. Толкова съм нервна, че ми иде да крещя.

— Той е още тук, доколкото разбирам.

Не беше необходимо да обяснява кого има предвид.

— Да. В обора е, при Антонио.

— Защото ти си го поканила.

Защото ти имаш нужда от него.

Разбира се, не му го каза.

— Защото дори аз разбрах, че приближава буря. Не можех да го пусна да тръгне Бог знае накъде с това тънко палто в този студ. — Ръката й трепереше толкова силно, че тя остави вилицата. — Разбира се — добави, — ти не би могъл да имаш нищо против.

— Нямаш никаква представа как се чувствам.

— Ами кажи ми тогава.

Той я погледна, отвори уста да каже нещо, после извърна поглед. Едно дърво изпука в огнището и се разхвърчаха пепел и искри. Отвън виеше вятърът.

Ели стана от пейката.

— Не съм гладна. Отивам да спя.

— В стаята ти сигурно е студено.

— Запалила съм огън. Предполагам, че е по-топло, отколкото тук.

Тя тръгна към вратата, но Кал я хвана за ръката.

— Не може да остане дълго. Щом времето се оправи, ще трябва да се върне в Ню Орлийнс.

— Няма да го направи.

Ели не знаеше защо е толкова сигурна, но беше. Може би защото виждаше колко много си приличат двамата братя.

— Няма да има друг избор. Аз ще го накарам да си отиде.

Тя се загледа в ръката на Кал, която стискаше китката й, после го погледна право в очите.

— Може да остане на моята земя. Не мисля, че трябва да се тревожиш, че ще се срещате често, тъй като той не те харесва повече, отколкото ти него.

Нямаше представа откъде събра смелост да му го каже. Но пък така или иначе вече го бе отчуждила от себе си. Какво още имаше да губи?

Кал пусна ръката й. Без да продума повече, без да го поглежда в очите, тя излезе от кухнята, за да отиде в празното си легло. Това щеше да е първата от многото й безсънни нощи.

Кал я гледаше как си отива. Проклета да е. Проклет да е Корд. Проклет да е целият свят. Трябваше да знае, че спокойствието, което го бе обзело, няма да трае дълго. Коравосърдечен кучи син — такъв беше и такъв си оставаше. Корд беше още почти дете. Разбира се, че трябваше да остане — Кал тъкмо щеше да му го каже, когато Ели се намеси, — но още през първия слънчев ден, каквото и да му струваше, полубратът му щеше да хване първия кораб за Ню Орлийнс.

По дяволите, можеше дори да плати на сестрите Долархайд, за да го придружат дотам. Ако състоянието, в което се намираха вуйчовците му, можеше да се смята за някакъв показател, Корд едва ли щеше да успее да се отърве от тях.

Като единствен представител на семейство Хардин тук, Кал беше длъжен да върне Корд там, където му беше мястото. Така беше най-добре за момчето.

И проклет да е, ако така не беше най-добре за него самия. Кордоба Хардин беше отговорност, която не би могъл да поеме за по-продължително време.

Изведнъж огладня. Нахвърли се върху чинията на Ели, изяде всичко, изтопи соса с хляба, но не се засити. Почти бе изял храната и от своята чиния, когато чу тихо скимтене до вратата. Отвори я и пусна треперещия Барон вътре.

Стана му жал за кучето и сложи чинията с остатъците от храната до огнището. Барон нямаше нужда да му се казва, че това е за него. Облиза чинията набързо, после се сви на кълбо до огъня.

Кал започна да крачи из стаята, като току поглеждаше завистливо към кучето. Защо беше толкова неспокоен? Знаеше какво трябва да направи с Корд — решението можеше да бъде само едно. Той беше в къщата — на топло и сигурно, защитен от студения вятър. А храната беше много вкусна.

Може би пък беше преял? Беше му тежко на стомаха.

Обикаля кухнята още известно време, после се хвърли на кушетката. Ботушите му висяха от единия край. Той ги събу, после се намести така, че босите му крака да са по-близо до огъня.

Проблемът беше Ели. Намесваше се в неща, които не й влизаха в работата, заставайки на страната на момчето, сякаш двамата братя бяха врагове, а не просто непознати. С тази буря, която наближаваше, Кал никога не би го прогонил оттук. Все пак не беше чудовище.

Но Ели го гледаше така, сякаш е.

Може да остане на моята земя.

Откъде го бе измислила пък това? Не бяха говорили така — моята земя, твоята земя — от първите дни на съвместното им съжителство. А отсега нататък щяха да говорят така. И щяха да мислят за моя живот, твоя живот и разстоянията между тях щяха да стават все по-големи с всеки изминал ден.

Кал имаше чувството, че някой дълбае вътрешностите му с нож. От поривите на вятъра капакът на прозореца дрънчеше, вратата също. Мърморейки проклятия, той нахлузи ботушите си, грабна палтото и излезе навън в бурята.

Беше тъмно и валеше. Отвори вратата и видя двете нещастни момчета, които се бяха свили до оскъдната топлинка, която можеше да им даде един фенер.

— Вземете одеялата си — каза той и грабна фенера.

Изчака ги само колкото да обуят обувките си и тръгна обратно към къщата.

Към своята половина от къщата.

— Можете да спите с кучето тук, в кухнята.

Той ги остави и влезе в спалнята на Ели.

Тя седеше в леглото, вдигнала завивките до брадичката си. Огънят слабо осветяваше лицето й, русите й коси, полуотворените устни, дългите гъсти мигли, огромните очи.

— Доведох ги — каза й той. — Антонио не беше добре.

— Чух те, че отиде нататък. Чух също и скимтенето на Барон. Кучето добре ли е?

— Много по-добре е от мен.

Той се втренчи в нея. Не изглеждаше изненадана, че го вижда тук, нито пък момчетата.

— Знаела си, че ще ги доведа.

— Аз щях да отида, ако не го беше направил.

— Но все пак си мислела, че ще отида.

— Не бях съвсем сигурна. Но дръпнах завесата към другата част на стаята в случай, че някой иска да спи там. Така ще влезе малко топло.

— Те ще спят в кухнята.

Той отиде и дръпна завесата, разделяща двете половини на стаята. Върна се бавно в средата на стаята и започна да съблича дрехите си. Ели седеше, опряла гръб в стената, и го наблюдаваше.

— Ще спя тук — каза той.

— Виждам.

Един джентълмен би попитал дали дамата има нещо против. Но Кал не беше джентълмен, поне не тази вечер, а Ели се бе отказала от претенциите си да бъде дама още първата вечер, когато го покани в леглото си.

Кал знаеше, че не постъпва честно. Ели беше дама в най-чистия смисъл на тази дума. Една упорита, пъхаща си носа навсякъде, предизвикателна дама, която изпитваше удоволствие от секса така, както би трябвало да бъде с всяка жена.

Тя беше истинска жена. Ако той беше друг, а не такъв, какъвто беше, сигурно би й посветил живота си. Но неговата орисия и нейният късмет никога нямаше да позволят това да стане. Можеше да й даде само тази част от себе си, която не можеше да се прекърши — страстта си и удоволствието, което тя й даваше.

Може би Ели беше права. Може би той наистина беше чудовище.

В този момент въобще не се харесваше. Заради нея искаше да бъде всичко това, което тя заслужаваше.

Съблече се гол, отметна завивките на леглото и я прегърна. Не бе забелязал, че докато се събличаше, тя също бе свалила нощницата си.

— Студен си — каза тя и притисна голото си тяло към неговото.

— А ти си гореща.

Кафявите й очи омекнаха.

— Кал…

— Не — каза той. Не искаше да говорят.

Изведнъж огладня отново, но съвсем не за храна. Беше му омръзнало да мисли, да бяга. Беше му омръзнало всичко, освен жената в прегръдките му. Гневът клокочеше в него. Искаше да я накаже затова, че е такава, каквато е, и за това, че го разбира.

Започна бавно да я целува, да вкусва устните й. Изведнъж разбра, че тя иска да му каже нещо. Усещаше, че е напрегната. Сякаш беше готова да му даде всичко, но едновременно с това имаше нещо, което той никога нямаше да получи от нея.

А Кал я искаше цялата. Да познава Ели във всяко отношение, беше единственият начин да забрави себе си и наказанието й нямаше нищо общо с това. Галеше я, целуваше я, тялото й сякаш стана част от него, както ръцете му, краката му, очите му… сърцето му. Колкото повече я докосваше, толкова повече я желаеше.

Тя му се отдаде изцяло, отвори тялото си за него. Ръцете й галеха гърдите му, корема му, вътрешната страна на бедрата му. Езикът й вкусваше топлата му кожа и го караше да тръпне от удоволствие.

Той се опита да заговори:

— Принцесо…

— Не — каза тя и покри устата му с целувки.

Движеха се в синхрон. Телата им се разбираха прекрасно, по-добре, отколкото те двамата с думи. Когато тя разтвори краката си, той влезе в нея нетърпеливо, бързо. Много скоро след това достигнаха заедно до върха. Вятърът виеше навън, дъждът плющеше по покрива, а той я прегръщаше здраво. Тя се притискаше към него.

Не се пуснаха още дълго време. Докато лежаха така с преплетени тела, Кал изпита някакво чувство за топлота, което беше много близо до чувството, че си се върнал вкъщи.

Но това беше само илюзия. Кал го знаеше много добре. Най-лошото беше, че и двамата се бяха поддали на тази илюзия, въпреки че никога нямаше да си кажат, че се обичат. Тя имаше своята гордост. Той имаше своята.

В крайна сметка щяха да се разделят. Най-доброто нещо, което можеше да направи за нея, бе да започне разделянето веднага, да запази разстоянието между двамата, доколкото може.

Но веднага не означаваше тази вечер.

Той погали малките й гърди и потри зърното с длан. Тази вечер щеше да я обича по единствения начин, който му беше известен.