Евелин Роджърс
Корона на славата (18)

Глава 18

— Целуни ме, Кал.

Не беше необходимо да му го повтаря.

Целувката му беше невероятна — използваше устните, зъбите, езика си. Ръцете му галеха гърба й. В тази целувка имаше нещо, което Ели досега не бе усещала — отчаяно желание, сякаш щеше да я погълне, ако можеше. Желанието му се предаде и на нея — вкусваше, ближеше, смучеше устните му, докато те се отвориха. И двамата дишаха тежко, задъхано.

Изведнъж се разделиха и се погледнаха като хора, които не могат да си обяснят какво става. И като хора, които биха се борили и със самия дявол, ако се опиташе да им попречи да направят това, което смятаха да направят.

Той разкопча колана си, свали кобура с пистолета, захвърли ги настрана, без нито за миг да сваля очите си от нея.

Наблюдавайки всяко негово движение, тя се приведе и пусна вилата.

— Умна жена. — Гласът му трепереше. — Не бих искал да бъда прободен.

Харесваше й това, че гласът му трепереше. Това може би означаваше, че се намира в същото положение като нея.

Погледна към кобура му.

— Умен мъж. — Нейният глас също трепереше. — Не бих искала да бъда застреляна.

Той хвана ръката й. Докосването на пръстите му беше някак си по-интимно от целувката му. Дръпна я върху камарата със сено. Веднага след това обаче я дръпна обратно.

— Не мърдай оттук — каза й.

Това беше най-безполезната заповед, която някога бе чувала.

Кал излезе. Докато Ели преброи до десет, той се върна с едно одеяло, преметнато през ръката му. Затвори вратата на обора и високата му, стройна фигура изведнъж се превърна само в тъмен силует.

Дойде при нея.

— Одеялото ми — каза и го разстла върху сеното. — Не се тревожи, това все още не е легло.

— Не се тревожа.

Така си беше. Беше нервна — да, искаше да даде и да получи удоволствие, но не беше разтревожена.

Отпуснаха се върху одеялото. Ели легна по гръб и го погледна. Тънички слънчеви лъчи проникваха през цепнатините между дъските на стените на обора и си играеха върху лицето му. Тя не успя да устои на изкушението да разроши косата му там, където шапката я бе сплескала. Потърси с поглед сивите нишки, които бяха белег за преживените страдания.

Той на свой ред разхлаби кока на врата й и разпиля дългите кичури върху одеялото. От докосването му цялото й тяло настръхна.

След първата невъздържана целувка и двамата се поотдръпнаха, сякаш, след като веднъж го направеха, моделът на живота им занапред щеше да бъде ясен.

Ели разбираше. Надяваше се, че любовникът й също разбира.

— Това не е игра, Кал. Моля те, не ми казвай, че е.

— Това е нещо естествено. Потвърждение, че сме живи. Мисля, че ти го бе нарекла така.

— Потвърждение? — Изведнъж изпита силно желание да се пошегува с него. — О, Господи! Партньоре, ти наистина използваш високопарни думи.

— Мога да използвам всякакви думи, каквито пожелаеш.

Но никога нямаше да каже думите, които тя искаше да чуе, затова му каза:

— Моля те, не говори.

— Дори да не те наричам „принцеса“!

Тя развърза кърпата на врата му и бавно я издърпа. Захвърли я някъде в тъмното.

— Можеш да ме наричаш „принцеса“.

Всъщност беше повече от добре. Това беше всичко, на което можеше да се надява, единственият отговор на безнадеждното й търсене. Ето че девствената стара мома се бе превърнала в блудница. Любовта можеше да прави подобни неща с жените. Любовта можеше да преобърне живота ти.

Той разкопча най-горното копче на ризата й.

— Всичко е наред.

Изведнъж тя изпита срам.

— Бих искала да мога да ти предложа нещо по-хубаво.

Погледът му се плъзна нагоре по шията й към устните, към очите й.

— Желая те такава, каквато си.

Но тя не беше сигурна, че е така.

— Исках да кажа по-надарена… сещаш се.

— Гърди? Мога ли да произнеса думата „гърди“? — Той разкопча ризата й, извади я от панталоните и я разтвори. Отдолу беше дантелената й долна риза. — А, още един пласт. — Той близна едното зърно през тънката материя. — Ти си царствена. А това е едно царствено връхче.

Ако не трепереше толкова силно, извивайки гърба си, ако не се беше вкопчила така в ръкавите на ризата му, докато той я докосваше и говореше, може би щеше да се изсмее.

Той близна другото зърно.

— Прекрасни и царствени.

— Лъжец.

— Верният поданик не лъже своята принцеса. Той има страхотен късмет, след като е успял да легне с нея и не би искал да направи нещо, което да я накара да промени решението си.

— Тя няма да промени решението си.

За да го докаже, тя се отдръпна малко от него, за да съблече двете ризи. След като той твърдеше, че има царствени връхчета, коя беше тя, че да спори?

Легна отново на одеялото и той прокара ръката си по вътрешната страна на бедрото й. Тя изстена и той се усмихна.

— Имаш ли бельо под панталоните? — Той целуна ъгълчетата на устните й. — Мисля за това, което предстои.

Кюлоти, щеше да му каже, чудейки се дали другите жени идваха при него вече съблечени. Но тогава си спомни, че бе поискал да играят на събличане.

— Ами разбери сам — каза тя.

Да намъкне тази сутрин панталоните, й бе отнело половин минута. Кал ги свали за няколко секунди.

— А, още един пласт — каза той, взирайки се в бельото й.

— Разочарован ли си?

— Не, предизвикан.

А Кал знаеше как да посреща предизвикателства. Ръката му веднага намери отвора в материята между краката й. Тя за малко не припадна, когато усети лекото, потъркващо движение на пръстите му върху чувствителното място.

Това е прекалено, помисли си тя и махна ръката му. Стисна китката му, за да му попречи да го направи отново.

Какво си мислеше тя? Не искаше да бъде обсипвана с почести. Искаше да бъде обичана. Пусна ръката му и се зае с копчетата на ризата му. Той й помогна и започнаха играта си съвсем сериозно. Не спряха, докато и двамата не останаха голи. Целуваха се и се галеха, галеха се и отново се целуваха.

Ели се чувстваше така, сякаш плува в горещ мед. Остави го да я целува и милва, където пожелае, после му отвръщаше по същия начин. Той наистина я караше да се чувства царствена, специална и красива и за момент дори я накара да се чувства обичана.

Когато ръката му отново се плъзна по вътрешната страна на бедрата й, нейната се плъзна по неговите. Хвана члена му, преди той да е докоснал интимното й място. Хареса й как той си пое рязко дъх, както й харесваше и усещането под пръстите й.

— Покажи ми как да те галя — каза тя.

— Така е добре.

Беше прекрасно, наистина.

Когато обаче той докосна онова специално място, тя вече не се чувстваше толкова царствена. Изпитваше истинска радост, инстинктът я подтикна да прошепне едно тихо ох, но после замлъкна съвсем, докато пръстите му вършеха своята малка, специална магия. Тъкмо когато Ели си помисли, че ще се разпадне на хиляди парченца, той спря. Тя също, но не се пускаха. Тя вдигна поглед към очите му и в тях видя истинска страст. Нямаше представа какво вижда той в нейните.

Сякаш най-естественото нещо на света беше да разтвори краката си и да го придърпа върху себе си. Той проникна в нея и изведнъж сякаш и двамата полудяха. Тя се остави на силата му, предавайки се пред тази нежна ожесточеност, която ги разтърсваше. Искаше й се да се смее и да плаче, да удължи удоволствието безкрайно и едновременно с това очакваше нетърпеливо най-голямото блаженство, което знаеше, че ще последва.

То дойде прекалено бързо за нея и почти веднага след това и за него. Земята сякаш се разклати от експлозията и после бавно, постепенно спря движението си, докато те отново се върнаха в действителността.

Но това беше една променена действителност. За разлика от предишния път, когато лежеше до него след това, сега не изпитваше нужда да казва или да прави нещо. Искаше само да го държи в прегръдката си и да знае, че поне за малко, преградите между тях са изчезнали. Тя беше негова и той беше неин.

 

 

През следващите няколко седмици Кал се чувстваше ту като истинско копеле, ту като обсебен мъж. Не можеше да остави Ели. Независимо колко много работеха през деня, в късния следобед винаги се озоваваха в обора.

Той се бе опитал да й каже, че може да забременее.

— Така да бъде — отвърна тя. — Моето състояние никога няма да те обвързва по някакъв начин, Кал. Аз живея в свободна страна и ще правя това, което искам.

Но той знаеше, че тя не разбира наистина последствията от тази небрежност, трудностите, с които ще се наложи да се справя, ако роди дете.

Неговото дете. Тази мисъл го изпълваше с такъв ужас. Просто тя не биваше в никакъв случай да забременява.

Семействата Патчет и Уитфийлд им дойдоха на гости една неделя и Ели се показа като отлична домакиня. Сервира чай и кафе и дребни сладки от царевично брашно с изискаността на бостънска дама.

— На всичко това ме е научила леля Абигейл — обясни тя, когато той я похвали същата вечер.

— А на какво се научи, откакто дойде в Тексас?

— Да се държа като блудница — отвърна тя и му показа какво точно има предвид.

Два дни по-късно дойдоха Герт и Мей с вуйчовците. В каруцата имаше нова придобивка за неговата част от къщата — готварската печка на дърва, която Ели бе поръчала в магазина на Мърс. Жените останаха сами, тъй като Фин и Фитс се върнаха в града, а Кал излезе да проследи стадата диви говеда и мустанги, които смяташе да улови напролет.

Нямаше представа за какво са си говорили жените, но когато се върна и седна да се нахрани, разбра, че го наблюдават внимателно. Чувстваше се като буболечка, набодена от някой учен и изложена в музей.

Когато Ели сложи чинията пред него, го попита за говедата и конете, които е видял.

— Стотици са — отвърна той. — Чакат някой да ги хване и да ги опитоми.

— Искам следващия път, когато ходиш, да дойда с теб, за да ги видя и аз.

— Недей да…

Изражението на сестрите Долархайд го накара да спре. Вирнатата брадичка на Ели също му оказа известно влияние.

— Твоето дамско седло не е подходящо за подобна езда — каза той.

— Герт и Мей ми донесоха подарък. Обикновено седло за Дукесата. И без това вече почти непрекъснато нося панталони. Имам нужда само от малко упражняване.

Веднъж в обора бе казала почти същото по отношение на секса. Пламъчето в очите й му подсказваше, че и тя, също като него, си спомня тези си думи.

— Следващия път, когато отида да ги наблюдавам, ще отсъствам няколко дни. Ако не друго, поне някой трябва да се грижи за Графинята.

— Вече съм го измислила.

Тя не каза нищо повече по въпроса, а и той не попита.

На следващия ден обаче заедно с Фин и Фитс пристигна и Антонио Гомес. Счупената ръка на момчето вече беше напълно оздравяла и даже и да изпитваше някакво притеснение от това, че се връща на мястото, където бе бит толкова жестоко, той не го издаваше по никакъв начин.

Този път имаше подаръци за Кал — муле и рало.

Вещи. Започваха да го заобикалят отвсякъде. В миналото единствените неща, които искаше да притежава, бяха пари в джоба и билет за следващия заминаващ влак. Но сега може би странно стеклите се обстоятелства бяха причината да се задържи на едно място. Или поне така си казваше. Ели го беше предизвикала и той не беше готов да се предаде.

В крайна сметка един от тях щеше да си тръгне. Той все още смяташе, че това ще бъде тя — когато й омръзне от потайните му мисли, които никога не разкриваше, когато страстта й намалее. След като тя си заминеше, той щеше да изкара още една година, а след това щеше да обяви „Корона на славата“ за продан.

Не че щеше да изкара някакви пари от ранчото. Засега то само изсмукваше спестяванията му, както сигурно и тези на Ели, но тя не се оплакваше. Тя беше тази, която плати за всичките провизии. Нито веднъж не бе поискала и той да плаща. Само казваше, че си води сметки. Дори беше поръчала още две одеяла, за да ушие по едно палто за двама им.

— Няма да е добре, ако се разболееш — каза му тя една вечер и метна палтото му на стола.

Никой никога не беше правил нещо за него преди. Първата му мисъл бе да заобиколи масата, да я прегърне и да й благодари, но нещо го възпря. Това беше само още една вещ, която го привързваше към това място и към земята.

След като гостите си заминаха, Ели се зае да разчисти място за Антонио в обора. Донесе одеяла и помоли Кал да донесе празния й сандък, в който момчето да подреди вещите си.

Антонио отиде да види кравата, която пасеше на полето, и Кал влезе в обора при Ели.

— Той ще бъде тук.

— Точно така.

— На това място.

— Ще трябва да го споделя с Графинята, Дукесата и Дука, докато сме тук.

— Това няма да стане.

— Защо не?

— Не ми се иска да го оставяме тук сам, докато ни няма.

— Нито пък на мен. Затова Джордж ще дойде след няколко дни. Помолих Герт да го попита дали ще се съгласи да го наемем за няколко дни, за да започне да оре земята. По-късно можем да наемем и Дъб, ако е необходимо и ако нямаш нищо против да работят с мулето и плуга ти.

— Тук ще стане малко гъсто населено.

— Има достатъчно място. Ако времето много се влоши, могат да спят до огъня в кухнята. На всички им е ясно положението. Обясних им го много добре последния път, когато бях в града.

— Може би ще ми разкажеш какво точно си им казала.

Очите й заблестяха. Днес беше облечена с рокля, чиито краища придържаше с една ръка.

— Взех еднолично, тиранично, високопоставено, царствено решение — каза тя. — Всички смятат, че спим заедно. Вуйчовците ти, Герт и Мей, сигурна съм и за Джордж. Антонио също, може би, но все пак предпочитам да си мисля, че все още умът му е далеч от тези неща.

— Решението ти, принцесо?

— След като толкова много хора ще идват тук, единственото място, където можеш да спиш, е моето легло.

— В твоята част на къщата има две легла. Бих могъл да спя на леглото в задната част на стаята. А мога и да продължа да спя на канапето. Свикнах с него.

— Изборът е твой. Моето легло или канапето. Освен ако не предпочиташ да се гушнеш до Барон в коридора. Но следобедите в обора вече няма да ги има.

— Барон хърка по-силно от теб. Значи избирам твоето легло.

Ето как Кал се озова още по-дълбоко в гнездото, което Ели градеше. Съмняваше се, че тя разбира какво прави.

А иначе, според него, просто правеше живота му по-удобен и приятен. Временно. Непрекъснато си го повтаряше, въпреки че думата вече сякаш бе изгубила значението си. Когато Ели беше в прегръдката му, той правеше любов и спеше, както никога досега.

Постепенно започна да разбира, че не иска това да свърши. Никога. Но всички хубави моменти от живота му имаха край, затова така щеше да стане и с връзката му с Ели.

Когато имаха време, Антонио възобнови уроците си по испански. Кал смяташе, че това ще му е необходимо. Като се изключат воините на команчите, най-големите познавачи на коне тук бяха вакеросите — мексиканците, които правеха чудеса със стадата от мустанги. Щяха да са му необходими напролет, когато дивите коне започваха да се събират. Искаше да говори езика им и да научи от тях всичко, на което можеха да го научат за опитомяването на красивите животни, които скитаха из полето.

Искаше също така да посети едно ранчо на юг от Голиад — голямо имение, собственост на тексасец, който някога е бил гражданин на Мексико. Кал беше чувал, че този сеньор знае много за отглеждането и продаването на добитъка. Беше се занимавал с това много преди Революцията, а след това бе застанал на страната на Републиката.

Повечето хора в Щатите смятаха, че в Революцията са се изправили едни срещу други американци и мексиканци. Но хората на юг от Рио Гранде също бяха заемали своите места от едната и от другата страна по време на войната.

Тексас беше богата земя.

Проклет да е, ако не се превръщаше в патриот. В истински тексасец.

Временно. Имаше прекалено много спомени, прекалено много се чувстваше скитник, за да може да се установи на едно място. А Ели скоро щеше да си замине.

Най-после тръгнаха на тридневния си излет, за да наблюдават дивите коне. Имаше един жребец, който Кал много искаше да притежава. Вече бе научил достатъчно, за да знае, че всяко стадо мустанги се движи само върху определена територия. И нямаше значение чия беше земята. Дивите коне и говеда принадлежаха на този, който успееше да ги хване.

Откри белия мустанг на втория ден, докато се изкачваха с Ели по един хълм. Стадо от около петдесет глави кротко пасеше в подножието на хълма. Малко по-надалеч имаше поточе, по чието течение растяха дървета.

Каза на Ели, че ще чифтоса този жребец с кобила, която искаше да доведе от Луизиана. Познаваше един човек на север от Батън Руж, който можеше да му продаде първокласни коне.

— Имам много да уча — каза той.

— Да — отвърна Ели. — Така е.

И двамата бяха облечени в палтата, които тя бе ушила. Обичайното й боне беше отстъпило мястото си на шапка, която много приличаше на неговата. Беше сплела косата си на дебела плитка, която се плъзгаше по гърба й. Яздеше по мъжки и досега не се бе оплаквала.

Не се бе оплакала и предишната нощ, когато той предложи да легнат заедно под едно одеяло под звездите и да правят любов. Всъщност тя можеше да бъде тази, която да го предложи. Сякаш той беше нейна собственост, а тя — негова.

Да притежаваш и да бъдеш притежаван, в крайна сметка не беше толкова лошо. Може би най-накрая наистина щеше да забрави нещастията от миналото си, връзките, които толкова дълго се бе опитвал да скъса.

Може би. Но се бе държал настрани от хората в продължение на толкова много години, че не знаеше дали може да се промени. Разкритията на вуйчовците му за Реймънд Хардин не бяха свършили работа. Ако някой въобще можеше да му помогне, това беше Ели.

А най-голямото може би беше дали Ели щеше да се съгласи да остане тук за много, много дълго.

Кал беше в много странно настроение, когато се върнаха отново на територията на „Корона на славата“ — неспокоен и уравновесен едновременно. Надяваше се, че и тя се чувства по същия начин.

Когато наближиха къщата, чуха смях откъм полето зад обора. Бавно тръгнаха нататък.

Две момчета гонеха писукащи пилета през рядката трева. Антонио ги видя пръв и се затича към тях.

— Вижте, сеньор Кал, сеньорита Ели, съседите ви, ви донесоха подарък. Направих кокошарник, докато ви нямаше, но пилетата са толкова глупави!

Той премина на испански, но Кал почти не го чуваше какво бръщолеви. Вниманието му беше насочено към второто момче, което беше по-голямо, по-високо, почти мъж. Приликата между двамата беше невероятна и кръвта на Кал се смрази.

Брат му Кордоба Хардин се поклони леко, после се изправи и се втренчи в него. С периферното си зрение Кал видя, че Ели протяга ръка към него, но после я отдръпна.

Когато видя Корд на гробището в Ню Орлийнс, смяташе, че това е за пръв и последен път. Момчето не му беше направило нищо, но пък и не означаваше нищо за него. Защо присъствието му тук предизвика такава реакция у него, той не знаеше, освен че като го видя, отново се почувства момче под властта на един тираничен баща, под властта на омраза, която не можеше да го напусне.

Знаеше, че животът е непредсказуем, но бе имал намерение да изгради прегради около себе си, невидими бариери, които ще изолират миналото. Като последния глупак си бе мислил, че тук той и Ели създаваха един нов свят, който нямаше нищо общо с това, което вече беше минало.

Присъствието на Кордоба Хардин доказваше, че греши.