Евелин Роджърс
Корона на славата (13)

Глава 13

Ели се свести в каруцата. Седеше в скута на Кал, който държеше юздите. Сгушена в ръцете му, тя се намести по-удобно. Беше й топло, чувстваше се сигурна и спокойна, усещаше хлад единствено от коженото му яке до бузата си. Харесваше й дори подрусването на каруцата.

За известно време всичко беше прекрасно.

И изведнъж си спомни защо бе припаднала. Отново започна да трепери.

— Всичко свърши — каза Кал и я притисна по-силно към себе си.

Но не беше така. Тя сякаш отново чу изстрелите и изпита ужаса, който я изпълни, когато все още не знаеше, че Кал е жив.

Опита се да чуе ударите на сърцето му, но той беше прекалено много облечен. Но въпреки това усещаше топлината му и движението на мускулите му при всяко движение.

— Не разбирам — прошепна тя до гърдите му. — Кой беше той?

— Може би никога няма да разберем със сигурност. Фаулър не можа да ни помогне. Ще поразпитам хората, но най-вероятно отговорите на въпросите ми са умрели заедно с Шанън.

— О, да — каза тя, спомняйки си подробностите от мига, преди да припадне. — Олдън Фаулър го застреля. Той спаси живота ни. Задължени сме му.

— Може би. Поне ще погребе тялото. Аз самият бих го оставил на лешоядите.

Тя се опита да се надигне и да го погледне, но й се зави свят и отново се облегна на гърдите му.

Докосна едно от копчетата на ризата му.

— Какво искаш да кажеш с това може би сме му задължени?

— Шанън беше убит, преди да разберем каква е цялата тази история.

— Да не би да искаш да кажеш, че Фаулър не трябваше да стреля по него?

— Бих предпочел само да го беше ранил. Имах намерение да направя точно това, когато Шанън падна.

Мъжка гордост, помисли си тя. Това я изненада, не го очакваше от Кал, особено при обстоятелствата, които тя си спомняше твърде добре.

Що се отнася до нея, независимо колко въпроса оставаха без отговор, смяташе, че са по-добре с Шанън, закопан на шест стъпки под земята. Може и никога да не разберат какво е било миналото на Бък Шанън, но фактът, че няма никакво бъдеще и не представляваше опасност за никого, беше много по-важен.

Знаеха достатъчно. Поради някакви причини, известни само на него, Шанън бе решил, че иска земя в Тексас. А баща й е имал такава земя. С буйния нрав на Шанън и вероятната липса на пари, той е намерил единствения възможен начин да получи това, което е искал — чрез изнудване. Когато и това не помогнало, той изпаднал в ярост и застрелял баща й в гръб.

Бе опитал същия подход и с братята О’Мали, но Кал им бе помогнал да се махнат от Ню Орлийнс.

Побоят над момчето може би беше начин да се въздейства на Кал, може би дори да го накара да си отиде.

Обаче Шанън беше подценил противника си. Кал можеше да си тръгне, да, но когато той решеше. Както и тя. Ако издирването й наистина беше приключило, нямаше повече причина да остава.

Тази мисъл би трябвало да й донесе облекчение, особено след като убиецът на баща й бе платил най-скъпата цена за деянието си. Но като знаеше какво щеше да последва, когато си тръгне… Щеше да си тръгне не само от Тексас, но и от мъжа, който беше смисълът на живота й.

Знаеше, че този момент неизбежно ще дойде, но нямаше представа, че толкова много ще я заболи. Толкова се разстрои, че несъзнателно задърпа копчето на ризата му.

— Успокой се, Ели — каза й Кал. — Отново се паникьосваш.

Тя въздъхна и се опита да се отпусне.

— Спомняш ли си, когато се срещнахме за първи път? — попита го тя.

— Кой точно първи път?

— В Глори. Не мисля, че онова на гробищата в Ню Орлийнс се брои. Бях се престорила на припаднала. Ти се качи в каруцата и ми каза, че е редно да съм отпусната.

— Да, спомням си.

— Оттогава се случиха толкова много неща, а ти пак ми казваш същото нещо.

Той не отговори и тя се зачуди дали не си припомня някои от нещата, които се случиха междувременно. Тя самата нямаше да забрави нито миг от тези няколко седмици.

Никой не проговори повече.

Всички излязоха навън, когато чуха тропота на каруцата. Герт погледна към тях и вдигна ръце.

— По дяволите, какво се е случило? — извика тя и слезе от верандата.

— Знаех си, че не бива да я пускаме да язди сама — каза Мей, която вървеше след сестра си, следвана от близнаците.

— Добре съм — каза Ели.

За да го докаже, тя слезе от каруцата без чужда помощ, но остави на Кал да обяснява. Всички се събраха около кухненската маса и Кал им разказа какво се е случило. За нейно голямо облекчение, той не им каза всичко, което му бе разкрила. По-късно можеше да обясни на вуйчовците си коя е тя и кои всъщност са лелите й, но след като си тръгнеха от Тексас.

Всички слушаха внимателно и никой не прекъсна разказа на Кал.

— Шанън е стрелял по нас в Ню Орлийнс, така ли? — обади се накрая Фин. — Светиите са ни защитавали, иначе е цяло чудо, че сме оцелели.

— По света наистина има много мръсници — добави Фитс.

Те продължиха така да си разменят реплики за това, което бяха избегнали по случайност. Герт и Мей гледаха към Ели и я чакаха да заговори.

— Мисля, че е най-добре да се върнем в града, за да решим какво ще правим — каза тя.

— Няма ли да чакаме годеника ти? — попита Герт.

— Може да се появи всеки момент — добави Мей.

— Не мисля, че ще дойде. Не и сега. — Тя направи опит да се усмихне. — Време е да си тръгваме.

Дори Фин и Фитс да разбираха това, което Ели казваше, не даваха знак. Все още бяха погълнати от мисълта, че са в безопасност и че се е доказало, че са невинни.

Но сестрите Долархайд знаеха.

— Искаш да кажеш да си тръгнем от Тексас, така ли? — каза Герт.

Ели усещаше погледа на Кал върху себе си. Погледна го.

— Да, точно така.

Той не присви очи, не се намръщи. Нищо не показваше, че е разстроен. Но продължаваше да стои неподвижно и да я гледа и този път не изглеждаше циничен.

Просто я гледаше. Не извръщаше поглед от нея.

Ели не можеше да понася повече. Всеки момент щеше да избухне в сълзи. А не биваше. Леля Абигейл я беше учила да бъде силна.

— Извинете ме. — Тя стана от масата. — Ще отида да кажа на Консуела и Антонио, че имаме намерение да тръгваме.

— Направихме ложе в задната част на една от каруците — каза Герт. — Всичко е натоварено, освен твоите дрехи.

— Аз ще ги взема — отвърна Ели и буквално избяга от стаята.

Мъжете я последваха. Занесоха Антонио в каруцата и го сложиха в постелята. Ели взе малкото куфарче, което Герт и Мей бяха донесли, когато дойдоха за фандангото. Някакъв импулс я подтикна да го отвори и да извади писмото на Бертран Рандолф. Ако прочетеше молбите му, може би щеше да се почувства по-добре.

Би направила каквото и да е, само да не застане сега пред Кал.

Останала сама в празната стая, тя бързо прочете писмото. Пое си дълбоко въздух, прочете го отново, този път по-бавно, за да може да осъзнае и възприеме всяка една от изненадващите думи. Най-накрая, осъзнала значението му, тя отпусна ръка и се загледа през прозореца.

Всичко беше съвсем просто. Бертран не я искаше повече. Сигурно вече се беше оженил за другата.

Досега се беше притеснявала от мисълта, че е редно да държи на обещанието си да се омъжи за него, а ето че той просто така нарушаваше клетвата си.

Докато я нямаше, той си бе намерил друга вдовица. Сигурно не е била изминала и седмица от заминаването й, когато той е започнал да си търси друга жена. Ако можеше да се вярва на писмото, а Ели нямаше причина да се съмнява в него, тази вдовица беше заможна жена, без деца и горяща от желание да приеме неговите като свои. Правеше й — според него — щедро предложение да купи земята й, разбира се, с парите на съпругата си. Ели почти я съжаляваше, като се изключи фактът, че бе отнела мъжа на друга жена.

Не че Ели наистина го искаше, но новата мисис Рандолф нямаше как да знае това.

Седна на леглото и се загледа в писмото. За първи път в живота си беше останала съвсем сама на света. Без кръвни роднини, без мъж, без планове. Ако се съгласеше да продаде плантацията, щеше да получи много пари, но щеше да остане без дом.

А домът винаги е бил за нея най-важното нещо на света. Дом, семейство и собствени деца. И най-лошото от всичко беше, че се бе влюбила в мъж, който въобще не се интересуваше от това, което за нея бе най-важно.

Усети студ, чувстваше се празна. Прекалено празна, за да заплаче дори. Чувството, което изпитваше, беше по-страшно дори от самосъжаление. Първо за малко не видя как убиват Кал, а сега и това. Беше загубена и съвсем, съвсем сама.

Всъщност беше по-самотна, отколкото Кал можеше да бъде, защото той сам бе избрал самотата. Нейната й беше наложена от съдбата, от собствената й глупост, или лош късмет, или лоша преценка. Някак си, въпреки че се смяташе за невинна, може би имаше известна вина.

През целия си живот бе правила това, което е необходимо, за да бъде обичана. Бе изучила всички женски изкуства, имаше добро обществено положение и не беше страшно да я погледне човек. Нямаше съмнение, че може да се върне във Вирджиния и да потърси някой друг, за когото да се омъжи. Бертран не беше единственият й ухажор.

Но той беше този, когото предпочете леля Абигейл, а и никой друг не бе запленил сърцето й.

Ако се върнеше във Вирджиния, всички щяха да гледат на нея като на изоставена, отхвърлена жена. Но това не беше най-лошото. Най-лошото щеше да бъде да изживее остатъка от живота си без любов.

Ели смачка писмото, после го накъса на малки парченца и ги пусна на пода.

Една жена не можеше да направи нищо, ако никой не я обича истински. Любовта не идваше при всеки. Не беше дошла при леля й например.

Замисли се за Кал.

И в този момент разбра какво трябва да направи. Поне засега. Щеше да спре да крои планове, да си измисля и да фантазира и да иска неща, които никога не могат да станат. Щеше да приеме живота, който й се предлагаше, а по-късно щеше да има достатъчно време да се тревожи, че се е показала като пълна глупачка.

Излезе на верандата и видя как слагат Антонио в каруцата. Майка му се настани до него. Видя как Герт и Мей се качиха в едната каруца, а Фин и Фитс — в другата. Всички видяха, че стои там.

Включително и Кал.

Погледна ги всичките подред и най-накрая спря погледа си на него.

— Добре е да тръгвате, преди времето да се е променило. С Антонио ще трябва да се движите по-бавно, за да не се размести ръката му от друсането.

— А ти? — попита Мей. — Няма ли да дойдеш с нас?

— Разбрах, че има някои неща тук, с които още не съм приключила. Ще се върна по-късно. Кал ще ме придружи по пътя.

Най-после видя някакво проблясване в очите му.

— Сигурна ли си, че точно това искаш да направиш? — попита я Герт.

— Сигурна съм. — Тя успя да се усмихне леко. — Никога не съм била по-сигурна.

 

 

Кал не беше убеден, че я разбира. След като каруците тръгнаха и останаха само двамата в къщата, Ели го помоли да се погрижи за конете, докато тя приготви вечерята. Изглеждаше приятелски настроена, но това беше всичко. Просто приятелски настроена. А това, което той замисляше за остатъка от деня, едва ли можеше да се нарече приятелство.

— Има още малко шунка — каза тя. — Останали са също така бисквити и яхния.

— Добре.

— Искам да се подкрепиш. Денят беше доста напрегнат.

Погледът й казваше, че ще стане още по-напрегнат. Изненада, изненада… Беше я разбрал погрешно. Сигурно беше много по-опитна от това, за което се представяше.

В края на краищата, беше близка с Герт и Мей, за които беше сигурен, че са добре запознати с мъжката физика.

Но все пак нещо го притесняваше. Може би начинът, по който ставаше всичко. Точно така. Беше я смятал за невинна в продължение на толкова време, а сега разбираше, че вероятно е грешил.

Вероятно, глупости. Никоя невинна жена, отгледана като лейди и сгодена за джентълмен, не би могла толкова пресметливо да се подготвя за любовник, за който не смята да се омъжи.

Не би искал точно сега да се замисля как бе натрупала опита си или как бе успявала да го заблуждава толкова дълго време. Нейна беше идеята да останат сами тук. Той не я принуждаваше към нищо, нито я изкушаваше с целувки.

За първи път в живота си позволяваше на една жена да определя какво ще прави той. Но въпреки това нямаше нищо против, щом тази жена беше Ели Чейс.

Все още трепваше, когато си спомнеше насочения срещу нея пистолет на Бък Шанън, начина, по който тя успокои Барон, застанала пред дулото. Когато падна, тя сякаш беше прочела мислите му. Ели беше най-смелата жена, която някога е срещал.

И най-влудяващата. Смелостта й можеше да я убие. Щеше да й го каже. Веднага след като свършеха с това, което бе намислила.

Преди да влезе в къщата за вечеря, той се изми на помпата, облече чиста риза и среса косата си. Когато влезе, видя чинията си на масата. Ели не се виждаше никъде.

Излезе в коридора и почука на затворената врата на спалнята.

— Отивай да ядеш — каза тя с приглушен глас.

Той се огледа наоколо. Нощта се спускаше бързо. Барон вече бе заел мястото си за спане между двете половини на къщата. Като се изключи кучето, Кал беше сам. А това не му харесваше.

— А ти? — попита той. — Предпочитам да не се храня сам.

— Това ще е единственото нещо, което ще правиш сам тази вечер. Аз хапнах малко, докато приготвях вечерята.

— Ще ям по-късно.

— Вечерята ти ще изстине.

— Ще я стоплим.

Той отвори вратата. В стаята беше запален фенер. Ели седеше на леглото и решеше косата си. Беше облечена в една от неговите ризи. Ръкавите бяха навити нагоре, беше й много широка. Ръбът стигаше почти до коленете й.

А тя имаше хубави колене, хубави прасци, тънки глезени и малки стъпала и той за малко не припадна само като я гледаше.

Ели стана и остави гребена. Косата й падаше като слънчев водопад по раменете. Ако я съблечеше гола, щеше да покрие гърдите й.

Не ако я съблечеше, а когато. Наистина я беше разбрал правилно. Смелостта й все още го притесняваше, но това беше проблем, с който ще се занимае по-късно. Може би на следващия ден, а защо не и следващата седмица.

Не беше казала кога смята да се връща в града. А и той не беше казал кога ще я изпрати.

— Имаме повод да празнуваме, нали? — каза тя, вирнала брадичка. — Истината. Най-накрая и двамата узнахме истината.

— Нямам нужда от повод за празнуване, за да те желая.

Тя се усмихна леко в отговор, но усмивката й беше искрена. Този път въобще не приличаше на изплашена сърна. Очите й бяха широко отворени и дълбоки, озарени от някаква светлина, която той усещаше чак в слабините си.

— Приятно е да бъдеш желана — каза тя.

— Много повече от приятно. — Той направи една крачка към нея. — Кажи ми, че ме желаеш. Мъжете също обичат да го чуват.

Тя сведе поглед към ризата, с която беше облечена, и размърда пръстите на краката си.

— Мислех, че е очевидно. — И отново блестящият й поглед срещна неговия. — Желая те, Кал. И не знам какво може да ми попречи да те имам.

Тази малка женичка беше пълна с изненади. Точно сега въобще не изглеждаше толкова малка. Беше точно такава, каквато всеки мъж би пожелал.

Но не се предлагаше на всеки мъж. Предлагаше се на него. Инстинктът му подсказваше, че не го прави много често. Може би не повече от един-два пъти през живота си.

Не му харесваше мисълта, че е била и с друг мъж.

Той отиде при нея и започна да разкопчава ризата си.

— Остави на мен — каза тя и издърпа краищата на ризата от панталоните му.

Докосна гърдите му, докато я разкопчаваше.

Въпреки че косата му беше гъста, по гърдите му нямаше много косми, но изглежда, на нея това й харесваше. Или поне така говореха очите й.

— Толкова си голям. Винаги се изненадвам, когато те видя гол. Облечен изглеждаш толкова строен.

— А все още не си ме видяла целия.

Тя вдигна поглед към него. Беше съвсем сериозна.

— Ще те видя ли целия?

— Обикновено правя любов на тъмно, но бихме могли да оставим лампата да свети, ако предпочиташ така.

Гъстите й мигли се сведоха и скриха това, което можеха да издадат изразителните й очи.

— Както предпочиташ ти.

Срамежлива и смела. Това беше експлозивна комбинация.

Тя отпусна ръцете си и той се измъкна от ризата си. Ели го докосна — нежно и внимателно — сякаш искаше да изучи повърхността на тялото му. Пръстите й докоснаха зърната му. Мускулите на корема му се стегнаха и мъжествеността му се втвърди.

— Искаш ли да съблека тази риза и да те взема веднага? — Гласът му беше толкова дрезгав, сякаш не беше неговият.

Тя вдигна ръце, сякаш я беше опарил.

— Не. Не искам да бързаме. Няма повече да те докосвам.

Той сграбчи китките й и притисна дланите й към гърдите си.

— Нямах това предвид. Целуни ме, Ели.

Тя го направи. Целуна зърната на гърдите му, които бяха точно на височината на устата й.

Той я пусна и тя отстъпи назад, притиснала пръсти към устните си.

— Не знам какво ме накара да го направя.

— Каквото и да е било, надявам се, че не си е отишло.

Вдигна брадичката й и докосна устните й със своите. Тя потрепери и сграбчи ръцете му.

— Студено ли ти е? — попита той.

— О, не. — Тя впери поглед в устните му. — Сложила съм чисти чаршафи на леглото.

— Много се притеснявах за това.

— Ти ми се подиграваш!

— Не, харесва ми всичко, което правиш.

— Не бях сигурна…

Тя сведе поглед, после отново го погледна право в очите.

— Исках да кажа, че съм приготвила всичко. Аз съм готова. Ако и ти си.

Кал въздъхна накъсано.

— Сложи ръцете си върху мен — каза той.

— Къде?

— Можеш да започнеш с врата ми.

— Ще трябва да се наведеш. Така ще ми е по-лесно.

— Искам да ти е по-лесно.

— Мислех, че сигурно е трудно.

Това по бузите й руменина ли беше? Надяваше се да е така. Не беше спал с много жени, които умееха да се изчервяват.

— Ели, ти ме изненадваш.

— Чувал съм те да казваш подобни неща. Може би не трябва да се шегувам.

— Можеш да правиш каквото искаш, любима.

Тя отстъпи назад и стисна ръце зад гърба си.

— По-добре не ме наричай така.

Може би някаква асоциация с друг мъж? Кал не искаше да разбира.

— А как да те наричам?

Тя се замисли за момент.

— Ти си крал, а кучето ти е барон. Какво ще кажеш за „принцеса“! Винаги съм искала да съм кралска особа.

— Принцеса да бъде. А сега слезте от трона си, Ваше височество, и обвийте врата ми с ръце.

Очите й заблестяха.

— Да, да, да. Прекалено дълго говорихме.

Тя буквално се хвърли върху него и покри лицето му с целувки — мъничките бръчици в ъглите на устните му, после го целуна по устата.

Той я бе прегърнал здраво. Вдигна я от пода. Само като я докосваше, разбра, че под ризата й няма нищо. Целувката им стана по-дълбока, той разтвори устните й с езика си и усети влагата в устата й.

Изведнъж се озоваха в леглото. Кал издърпа ботушите, чорапите и всичко останало, което можеше да му попречи да почувства тялото й до своето. Тя лежеше до него и го наблюдаваше. Прекрасните й очи попиваха всичко. Не я бе излъгал, когато й каза, че обикновено прави любов на тъмно, но тази вечер светлината не го притесняваше. Отвори ризата й и погледна голите й гърди.

Преди обаче да е успял да види нещо, тя се притисна към него.

— Искам да те видя — каза той.

— Ще се разочароваш.

— Така ли се държат принцесите? Заповядай ми да съм доволен.

— Не мисля, че това ще свърши работа, но добре. Заповядва ви се да сте доволен от това, което ще видите.

— Ами тогава легни и ме остави да видя.

— Ти май също заповядваш.

— Не забравяй, че съм крал.

Тя се отпусна назад и затвори очи.

— Отпусни се, принцесо. Вцепенила си се като дърво.

— Опитвам се, но очевидно имам проблем.

Той успя да съблече ризата й, като не сваляше поглед от очите й, очаквайки да се отворят, но тя ги беше стиснала здраво. Най-после все пак успя да види поне малко от това, което толкова често си бе представял.

Гърдите й бяха малки — беше го разбрал отдавна, — но зърната й бяха големи и твърди, талията — тънка, коремът — плосък, малкият триъгълник между краката — тъмен и гъст.

Хвърли бърз поглед към силните й бедра и изящните прасци. Отново погледна към очите й. Знаеше, че ако задържи вниманието си на едно място, ще пренебрегне останалото.

А той не искаше да пренебрегва нищо.

Тя го гледаше.

— Повече от доволен съм, Ваше височество — каза глухо той. — Ели… — Гласът му стана съвсем тих и той изгуби желание да говори.

Тя обви ръцете си около врата му и се притисна силно към него. Кожата й беше като топъл сатен. Той обви краката й около бедрата си и се наведе, за да целуне шията й, после още по-надолу — към твърдите зърна. Тя се надигна и изстена. Да й доставя удоволствие, беше усещане каквото друг път не бе изпитвал.

Не можеше да спре да я докосва, да я целува. Ръцете и устните му бяха толкова жадни за нея, че трябваше да положи усилие, за да не стане груб. Тя го остави да бъде активната страна. Нейните ласки бяха съвсем нежни, някак несигурни, но реакцията й на това, което той правеше, му беше достатъчна.

Когато най-после докосна вътрешната страна на бедрата й и ръката му се приближи до женствеността й, тя се вцепени и се притисна към него така, че той си помисли, че се страхува. Когато спря да я гали, тя прошепна:

— Не. Не спирай.

Не можеше да не изпълни заповедта на принцесата. Доставяше й удоволствие — иначе нямаше да трепери, — но не върховно удоволствие. Беше малко егоист и искаше това да стане, когато е вътре в нея.

Толкова силно я желаеше, че повече не можеше да чака. Беше влажна и готова за него. Той разтвори краката й, легна върху нея, потърка члена си и натисна.

Усети прекалено силно съпротивление. Тялото й не беше готово за него. Едно движение му беше достатъчно, за да разбере, че никога не е било готово за никого.

Тя извика, но когато той се опита да се отдръпне, тя се притисна в него, притискайки бедра в хълбоците му, и тогава стана прекалено късно за каквото и да било друго, освен за страстта и върховното освобождаване.