Нора Робъртс
Смърт край Змийската река (9)

9.

Поеха по обратния път. Рийс отвори шишето с вода и отпи. Броуди протегна ръка и тя му го подаде.

— Винаги се твърди, че перфектно убийство не съществува.

Броуди изля част от съдържанието на бутилката в гърлото си и я върна.

— Хората твърдят много неща, но през повечето време грешат.

— Прав си. Но която и да е била жената, все отнякъде е дошла. Имала е работа и дом. Сигурно и семейство.

— Възможно е.

Рийс раздразнено пъхна ръце в джобовете си.

— Е, била е свързана поне с един човек. Който я уби. Между тях определено имаше нещо.

— Тук има много възможности. Може да са се срещнали още същия ден. Или пък да са били заедно десет години. Може да са дошли откъде ли не. От Калифорния. От Тексас. Или от Източното крайбрежие. Може дори да са били французи, по дяволите.

— Французи?

— Във всички страни стават убийства. Важното е, че може да дошли отвсякъде. По-вероятно е, отколкото да са били местни жители. В Уайоминг живеят по-малко хора, отколкото в Аляска.

— Ти затова ли се премести тук?

— Отчасти. Когато работиш за вестник в голям град, вечно си затънал до гуша в хорските проблеми. Та пак повтарям, по-вероятно е да са дошли отнякъде другаде.

— И са започнали разправията, защото са се загубили, а той е отказал да спре и да попита някого за посоката? Признавам, че това е типично мъжки недостатък, който може да предизвика сериозен скандал. Но не мисля, че е станало така. Срещнали са се тук или са дошли заедно, защото са искали да говорят за нещо. Или да се карат.

Броуди хареса начина й на мислене. Рядко следваше права линия. Напомни му за готвенето й, когато жонглираше с безброй продукти и приготвяше няколко ястия по едно и също време.

— Предположението не е факт.

— Добре. Просто предполагам. И не ми се вярва да са били французи.

— Италианци тогава. Или пък латвийци.

— Това по може. Латвийска двойка се изгубва, защото като всички мъже по света и той гледа на пениса си като на компас. Затова не може да се пребори с гордостта си и да спре да попита за пътя.

Броуди се намръщи престорено.

— Това е грижливо пазена мъжка тайна. Как дешифрира кода?

— Повечето жени знаят кода, колкото и странно да ти се струва. Но както и да е, двамата излизат от колата си и тръгват сред дърветата към реката, защото това е един от начините да се ориентират къде се намират. Скарват се и той я убива. После, тъй като е опитен латвийски следотърсач, мъжът заличава следите и отнася трупа до взетия под наем форд, за да погребе своята любима на родна земя.

— Не забравяй да запишеш тази история.

— Ако тя прилича на тези, които ти пишеш, учудена съм, че изобщо са публикували романите ти.

— Бих предпочел да се придържам към френската връзка — заради интернационалния интерес. Но, слабаче, мисълта ми бе, че двамата може да са дошли отвсякъде.

Полезно бе да мислиш за убийството като за загадка от роман. Помагаше да се отървеш от зловещите образи.

— Ако е заличил следите, както ти мислиш, значи знае доста неща за туризъм и следотърсачество.

— Много хора знаят. А е възможно да са идвали тук и преди.

Броуди се огледа наоколо. Познаваше терена, тъй като се бе разхождал из подобни райони, а и ги описваше в книгите си. Дивите цветя из ливадите скоро щяха да цъфнат. Но истинската красота щеше да е през юни.

— Сезонът за туристите още не е започнал — отбеляза той. — Но пък някои идват по това време на годината, за да избегнат тълпите. А може нашата двойка да е пътувала в друга посока и просто да се е отбила тук, за да огледа местността. Или пък да живее в околността и дори да е идвала в ресторанта заради великолепните ти манджи.

— Ама че приятна мисъл. Благодаря.

— Видя с какво беше облечен мъжът, нали? Ще познаеш ли дрехите, ако ги видиш отново?

— Оранжево ловджийско кепе, черно яке. Или палто. Не, не, яке. Виждам такива всеки ден. Но не го огледах добре. Може да му поднеса лично днешния специалитет и да не го позная. Не знам как изобщо… О, Господи!

Броуди забеляза мечката десетина секунди преди Рийс да я види.

— Мечката не се интересува от теб — успокои я той.

— Да не си мечешки психоаналитик?

Ситуацията бе толкова нереална, че Рийс дори не се уплаши. Поне не много.

— Господи, наистина е огромна.

— Виждал съм и по-големи.

— Браво на теб. Не трябва да бягаме, нали?

— Не. Тогава ще я раздразним и ще се помъчи да ни хване. Продължавай да говориш и да се движиш. Добре, видя ни.

Рийс усети как страхът пропълзява в нея.

— Хубаво ли е, че ни видя?

Припомни си инструкцията в туристическото ръководство, която съветваше при среща с мечка да се проснеш на земята и да се правиш на умрял. Можеше да го направи, разбира се. Бездруго краката й щяха да се подкосят, ако мечката ги нападнеше.

Но преди да успее да провери дали съветите в ръководството са разумни, мечката ги изгледа продължително, обърна се и се отдалечи.

— Повечето мечки са свенливи — отбеляза Броуди.

— Повечето. Страхотно! Мисля, че ми се налага да поседна.

— Продължавай напред. За първи път ли виждаш мечка?

— Толкова отблизо, да. Напълно бях забравила за тях — призна младата жена като разтърка гърдите си, сякаш за да се увери, че сърцето й си е още на мястото. — Туристическото ръководство твърди, че винаги трябва да се оглеждаш за тях. Невероятна гледка. Адски красиво животно, макар и по страшен начин.

— Така е, но веднага ще ти кажа нещо. Ако наоколо имаше труп, чиято миризма да усети, щеше да е много по-агресивно. Това означава, че или трупът не е тук, или е заровен достатъчно дълбоко.

Рийс преглътна тежко.

— Все по-приятни образи. Определено имам нужда от вино. Огромна чаша вино.

Почувства се в безопасност едва когато се настани в колата. В безопасност и изненадващо изморена. Искаше й се да подремне, но първо да пийне чаша вино. Тъмна, тиха стая, меко одеяло, заключени врати. И забрава.

Броуди запали двигателя и тя затвори очи за момент. Потъна в дълбок сън.

 

Броуди се загледа в нея. Спеше спокойно, без да помръдне или да издаде звук. Главата й бе облегната на страничния прозорец, ръцете й лежаха отпуснати в скута.

Какво, по дяволите, да прави с нея сега?

Нямаше представа, затова подкара колата бавно и мина по заобиколни пътища, за да удължи връщането до града.

Рийс се справяше по-добре, отколкото си мислеше. Поне неговото мнение бе такова. Много хора не биха се върнали на местопрестъплението, за да помогнат на полицията. Биха сметнали задълженията си за приключени, след като съобщят на властите за убийството.

Рийс не го направи.

Може би заради преживяното преди. Или просто бе устроена така.

Сама бе отишла в психиатрията, а като се съдеше по тона й, явно смяташе, че се бе предала.

Броуди обаче бе на мнение, че постъпката й изискваше истинска смелост.

Очевидно Рийс оценяваше напускането на Бостън като бягство. Според него това си бе просто пътешествие. Гледаше по същия начин и на своето заминаване от Чикаго. Бягството означаваше страх и паника. А пътешествието — поемане в друга посока. Той самият се бе нуждал от тази промяна, за да живее както иска, да работи каквото иска и да следва собствения си часовник и календар.

От негова гледна точка Рийс Гилмор правеше същото. Само дето носеше със себе си повече емоционален багаж.

Броуди никога не се бе страхувал за живота си, но можеше да си го представи. А също и паниката, която би го обзела, ако лежеше ранен и объркан в болнично легло. Отчаян от съмненията в собствената си нормалност. Всичко това бе прекалено много за един човек.

Рийс му бе влязла под кожата, а това не бе лесно. Броуди не бе от типа мъже, които се втурваха да лекуват счупеното крило на малкото птиченце. Природата си знаеше работата и хората не трябваше да й се месят.

А сега бе въвлечен в цялата тази история, и то не само защото почти бе станал свидетел на убийство. Рийс го бе замесила. И го бе заинтригувала не слабостта й, а силата, която й помагаше да се бори. Уважаваше я заради това. А и трябваше да си признае, че определено бе привлечен от нея.

Никога не би казал, че Рийс е неговият тип. Стоманен гръбнак под крехка обвивка. Но все пак бе уязвима, а той не търпеше уязвими жени. Обикновено.

Харесваше ги умни, солидни и заети със собствения си живот. За да не заемат прекалено голяма част от неговия.

Вероятно Рийс е била точно такава, преди да я ранят. Можеше и в бъдеще да стане такава, но не по същия начин. Вероятно щеше да е интересно да я наблюдава как се съвзема.

Той продължи да шофира замислено, докато тя спеше. Загледа се във величествената планина и покритите със сняг върхове.

Все още помнеше как се почувства, когато ги видя за първи път. Не се определяше като особено емоционален, но бе зашеметен от суровото и плашещо могъщество. Скалистите планини бяха по-големи, а планините на Източното крайбрежие — по-елегантни. Но тези, които сега ограждаха дома му, бяха диви и невероятно красиви.

Установи се тук, тъй като не искаше да се бута в хора, където и да отиде. А планините бяха просто дар.

Подкара бързо покрай ливадите, където пасеше стадо бизони. Няколко малки бизончета, вероятно бебета, стояха близо до майките си.

Предположи, че Рийс би се зарадвала да ги види, но я остави да спи.

Знаеше, че ливадите ще се покрият с диви цветя през лятото и нито човек, нито животно биха забелязали гроб. Стига убиецът да е имал търпение да го изкопае достатъчно дълбок.

Броуди зави към градчето. Рийс изстена насън. Хвърли й поглед и забеляза, че трепери леко.

Отби встрани от пътя и разтърси ръката й.

— Събуди се.

— Не! — извика тя стреснато и замахна с юмрук към него, но той успя да блокира удара.

— Удари ме — меко каза, — и аз ще отвърна.

— Какво? Какво? — промълви тя и се вторачи в ръката му, стиснала юмрука й. — Заспах ли?

— Ако не си, значи през последния час добре си се преструвала.

— Ударих ли те?

— Опита се. Не го прави повече.

— Слушам — усмихна се тя и си заповяда да се стегне. — Мога ли да си получа ръката обратно?

Броуди я пусна и Рийс сложи ръце в скута си.

— Винаги ли се събуждаш, сякаш тъкмо си чула гонга за втори рунд?

— Не знам. Мина дълго време откак… не мога дори да си спомня кога за последен път съм се будила с някого до себе си. Предполагам, че се чувствам спокойно и уютно с теб.

— Спокойно, уютно — повдигна вежди той. — Ако продължаваш да използваш тези думи, ще се почувствам задължен да променя мнението ти.

Рийс се усмихна.

— Хора като теб не нараняват жените.

— Така ли?

— Имам предвид физически. Сигурно си разбил доста сърца, но не си ударил дори шамар на собственичките им. Би могъл да смачкаш нечие самочувствие с думи, което почти се равнява на удар в челюстта. Както и да е, благодарна съм ти, че ме остави да поспя. Трябва да съм… О! Погледни ги!

Гледката през предното стъкло пропъди всичко друго от ума й. Зашеметена, тя свали предпазния колан и отвори вратата. Вятърът разроши косата й, когато излезе от колата.

— Толкова е диво, примитивно и страшно. Откритото пространство наоколо и огромната планина.

Рийс се облегна на капака.

— Всеки ден гледам планината през прозореца или когато се разхождам из града. Но тук, без сгради и хора, е съвсем различно.

— Аз съм човек.

— Знаеш какво имам предвид. Тук се чувстваш толкова малък и незначителен.

Рийс се зарадва, когато Броуди също излезе и приближи към нея.

— Мислех си, че ще остана в града за малко, да поработя и събера пари. Но всяка сутрин, когато поглеждам през прозореца и виждам планината, решавам, че нямам причина да напусна Ейнджълс Фист.

— Все някъде трябва да се установиш.

— Това не влизаше в плановете ми. Е, нямах истински планове, но смятах, че рано или късно ще се върна на Източното крайбрежие. Не в Бостън, но може би във Върмонт. Ходех на училище там, така че го познавам добре. Бях сигурна, че зеленината ще ми липсва. Имам предвид зеленината на Изток.

— Ливадите и тук стават зелени. Също и блатата. И навсякъде има цветя.

— Обзалагам се, че си прав, но и така е хубаво. По-хубаво дори от чашата вино, за която си мечтая.

Рийс отметна глава назад, затвори очи и вдиша дълбоко.

— Изглеждаш така, когато готвиш.

Тя отвори красивите си тъмнокафяви очи.

— Така ли? Как точно?

— Отпусната и спокойна. Щастлива.

— Предполагам, че в кухнята се чувствам самоуверена, а това ме прави щастлива и спокойна. Ако знаеш как ми липсваше. Не можех да вляза в кухня след случилото се в Бостън. Оставих да ми откраднат любимото нещо. Но сега си го връщам. Чуй птиците. Чудя се какви ли са.

Броуди не бе забелязал птичите песни, докато Рийс не ги спомена. Тя се завъртя и се огледа. Очите й се разшириха.

— Уха! Гледай!

Вдигна очи и видя малкото стадо бизони.

— И бизоните ли виждаш за първи път? — усмихна се Броуди.

— Също като мечката — виждала съм ги само отдалеч. Но отблизо е по-вълнуващо. Виж! Бебета!

Последната дума прозвуча меко и нежно, сякаш Рийс се разтапяше.

— Защо жените винаги казват „бебета“ с този тон? — учуди се Броуди.

Рийс го плесна закачливо по ръката.

— Толкова са сладки, а после порастват.

— И тогава ги мяташ на скарата.

— Престани! Радвам се на чудесен природен момент. Иска ми се да яздех кон, вместо да се возя в джип. И да видя антилопа — рече тя. — Е, първо трябва да се науча да яздя.

— Искаш да яздиш антилопа?

— Не — засмя се Рийс весело. — Мислите ми се объркаха. Искам да видя антилопа, докато яздя кон. Но не мога да яздя.

— Ло не ти ли предложи да те научи?

Рийс пъхна ръце в джобовете си и продължи да наблюдава стадото.

— Ло искаше да яхна нещо друго, а не кон. Но може да се възползвам от поканата му за уроците по езда, когато се уверя, че ще се държи прилично.

— Обичаш мъже, които се държат прилично?

— Невинаги — отвърна тя разсеяно. — Но в неговия случай, да.

Алармата й заработи чак когато Броуди се завъртя, постави ръце на капака от двете й страни и я хвана в капан.

— Броуди.

— Не си глупава. Нито малоумна. Само нервна. Да не искаш да ми кажеш, че не си предвидила възможността да се случи?

Сърцето й заби ускорено, но без страх.

— Не съм мислила за такива неща от дълго време. Предполагам, че просто не съм обърнала внимание. Не съвсем — поправи се тя.

— Ако не се интересуваш, по-добре ми го кажи направо.

— Разбира се, че се интересувам, само дето… уха!

Последната дума заглъхна на устните й, когато Броуди я прегърна и я повдигна от земята.

— Поеми си дъх — предупреди я той. — Гмуркаме се.

Рийс не можа да си поеме дъх, нито да събере мислите си. Гмуркането беше толкова неочаквано и дълбоко, че хладният въздух около нея закипя. Устата на Броуди не беше търпелива или нежна, не убеждаваше и не съблазняваше. Просто взимаше каквото искаше. Удоволствието от докосването му я накара да се почувства свободна и замаяна.

Горещ, помисли си тя. Твърд. Гладен. Почти бе забравила какво е мъж да жадува близостта ти и да я придобива.

Както се чудеше дали от нея ще остане нещо, когато Броуди приключи с целувката, Рийс инстинктивно сключи ръце около врата му. Той я хвана за кръста и я притисна грубо към себе си.

Сърцето й заби лудо и тя потрепери. Устата й бе жадна като неговата. Броуди усети желанието й, повдигна я и я настани на капака, без да спре да я целува.

Вероятно си бе изгубила ума, но щеше да се тревожи за това по-късно. Засега реши да се отдаде на порива на тялото си и обви крака около кръста му.

— Докосни ме — промълви, като захапа леко долната му устна. — Докосни ме някъде. Където и да е.

Ръцете му се плъзнаха под мекия й пуловер и обгърнаха гърдите й. Рийс изстена, а тялото й се напрегна от желание. Искаше по-близък контакт, повече близост, искаше я повече от всичко. Ръцете му бяха груби и твърди като самия него. Груби, твърди и прями. Силни.

Реакцията й почти прати по дяволите самоконтрола на Броуди. Той си представи как я обладава на капака на колата.

— По-спокойно — каза й като хвана китките й с разтреперани ръце. — Да починем малко.

Рийс едва го чу заради силното бучене в ушите си, затова просто облегна глава на рамото му.

— Добре. Добре. Уха! Не можем… не трябва…

— Но можехме. И със сигурност ще го направим отново, ала тъй като вече не сме на шестнадесет, няма да е по средата на пътя и върху капака на колата.

— Точно така.

На капака на колата ли бяха? Рийс успя да вдигне глава и да се съсредоточи.

— Господи! Насред пътя сме! Размърдай се! Трябва да се размърдаш.

Тя скочи, прокара пръсти през разрошената си коса и оправи пуловера и якето си.

— Изглеждаш чудесно — успокои я Броуди.

Но тя не се чувстваше чудесно. А по-скоро използвана, при това не достатъчно.

— Не можем… не съм готова… идеята не е добра…

— Не те моля да се омъжиш за мен и да ми родиш деца, слабаче. Беше просто целувка. И идеята си я биваше. А още по-добра идея е да преспиш с мен.

Рийс притисна ръце към слепоочията си.

— Не мога да мисля. Главата ми ще експлодира.

— Преди няколко минути ми се струваше, че друга част от тялото ти ще експлодира.

— Престани. Виж ни само. Опипваме се и си говорим за секс. А една жена е мъртва.

— Тя ще е мъртва независимо дали преспим заедно или не. Ако имаш нужда от време, за да осъзнаеш това, добре. Но ако смяташ, че след случилото се няма да правим секс, значи съм сгрешил. Глупава си.

— Не съм глупава.

— Видя ли? Пак съм прав — ухили се той и тръгна към предната врата на джипа.

— Броуди! Чакай една минута.

— Какво?

Тя се вторачи в него. Беше едър, мъжествен и суров, също като величествената планина зад гърба му.

— Не знам. Нищичко не знам.

— Хайде тогава да се връщаме. Пие ми се бира.

— Не спя с всеки мъж, по когото си падам.

Броуди се облегна на отворената врата.

— Според твоите собствени думи не си спала с никого цели две години.

— Така е. И ако мислиш да се възползваш от… от факта, че бях на сухо…

— Можеш да заложиш кльощавия си задник, че ще възползвам — ухили се той и влезе в колата.

Рийс се настани бързо до него.

— Разговорът ни е абсурден.

— Ами млъкни тогава.

— Не знам дори защо те харесвам — промърмори тя. — Може пък и да не те харесвам. Може да съм отговорила на страстта ти, защото мина адски дълго време откакто имах… интимен контакт.

— Защо просто не кажеш, че не си правила секс?

— Очевидно не съм толкова добра с думите като теб. Но само защото отвърнах на ласките не означава, че ще ти позволя да ме метнеш в леглото.

— Не възнамерявам да те халосам по главата с тояга и да те завлека за косата в пещерата си.

— Аз пък бих се учудила — каза тя като избърса слънчевите си очила. — И макар да съм ти благодарна, че ми вярваш и ме подкрепяш…

Броуди натисна спирачката рязко и Рийс подскочи стреснато.

— Едното няма нищо общо с другото — процеди той ледено. — Изобщо не навлизай там.

— Аз… — стисна устни младата жена и си пое дъх, когато Броуди подкара колата. — Прав си, това беше обидно. И за двама ни. Казах ти, че не мога да мисля. Тялото ми е превъзбудено, а мозъкът ми е зашеметен. Бясна съм. Уплашена съм. И имам мерак за секс. На всичкото отгоре главата започва да ме боли.

— Вземи два аспирина и се отпусни. И не забравяй да ме уведомиш, когато меракът надделее над останалите неща.

Рийс се вторачи в планината.

— Последните два дни бяха невероятно странни.

— Не е лъжа.

— Искам да говоря с шерифа. Можеш да ме оставиш пред офиса му.

— Прибери се у дома, вземи аспирин и му се обади.

— Трябва да говоря с него лично. Остави ме там — повтори тя, когато влязоха в Ейнджълс Фист. — Ти върви да си пиеш бирата.

Броуди не отговори и тя се извърна към него.

— Не те моля да ме придружаваш. Дори не искам да го правиш. Ако шериф Марсдън реши, че не мога да действам самостоятелно, ще се сдобие с още една причина да не ми вярва.

— Добре, оправяй се.

— Опитвам се.

Писателят спря пред офиса на шерифа и я погледна любопитно.

— Каква ще е вечерята утре?

— Какво?

— Обеща да ме нахраниш.

— О, забравих. Не знам. Ще измисля нещо.

— Звучи адски вкусно. Хайде, отивай да си свършиш работата. А после бягай да поспиш. Изглеждаш готова да припаднеш.

— Моля ти се, престани с комплиментите. Ще ми се замае главата.

Рийс изчака няколко секунди, после грабна раницата си.

— Проблем ли има? — попита Броуди.

— Не. Ами… мислех, че ще ме целунеш за довиждане.

Той се засмя и повдигна вежди.

— Слабаче, да не би да станахме сериозни гаджета?

— Ти си истински задник — изсумтя тя, но се засмя, когато отвори вратата. — А когато ме помолиш за сериозни отношения, не забравяй да донесеш пръстен. И лалета — те са любимите ми цветя — добави и скочи от колата.

Доброто настроение й помогна да стигне до вратата на шерифа, но когато влезе в офиса я разтресоха нерви.

Миришеше на прегоряло кафе и мокро куче. Забеляза първото на плота в лявата част на стаята, където почти празна кана с нещо, което приличаше на черна кал, вдигаше пара. Източникът на втората миризма лежеше на пода между две метални бюра.

Само зад едното седеше човек. Гъста тъмна коса, брада — катинарче, весели кафяви очи, младежка фигура. Дени Даруин, спомни си Рийс. Младежът обичаше пържени яйца и почти изгорял бекон.

Дени вдигна очи от бюрото си и почервеня леко. Бързината, с която пръстите му затракаха по клавишите на компютъра, й подсказа, че с каквото и да си бе убивал времето досега, явно не ставаше дума за полицейска работа.

— Здравейте, госпожице Гилмор.

— Рийс — напомни му тя като си помисли, че Дени не бе много по-млад от нея.

Беше вероятно на около двадесет и пет години, с почти бебешко лице въпреки брадата.

— Надявах се да поговоря с шерифа. Стига да е тук, разбира се.

— Разбира се. Отзад в кабинета си е. Можеш да влезеш направо.

— Благодаря. Хубаво куче — каза, като спря да го огледа. — Виждала съм го и преди. Обича да плува в езерото.

— Да, това е Моузес. Кучето на Аби Марсдън — средната дъщеря на шерифа.

— Аха, спомних си. Тя му хвърля топка в езерото и той се гмурка, за да я извади.

— Моузес обича да ни прави компания, докато децата са на училище.

Кучето отвори очи, огледа Рийс и завъртя косматата си опашка.

— Обикновено остават доста кокали в ресторанта. Можеш да донесеш няколко на Моузес.

— Благодаря.

— Приятно ми беше да се запознаем, Моузес.

Рийс потегли към кабинета на шерифа. Точно пред входа към коридора стоеше още едно празно бюро, предназначено за полицейската диспечерка.

В единия край на коридора имаше две килии, празни в момента, врата с надпис „Склад“ и друга с надпис „Тоалетна“. Срещу вратата на склада бе отворената врата на кабинета на Рик Марсдън.

Шерифът седеше зад дъбово бюро, на вид минало през няколко войни. Прозорецът зад него бе доста на високо и му осигуряваше известно уединение, макар през него да влизаше достатъчно светлина. Освен компютъра и телефона, на бюрото му се виждаха няколко снимки в рамки, папки и яркочервена чаша, в която бяха сложени моливи и химикалки.

На старата закачалка в ъгъла висяха избеляло кафяво яке и шапката на шерифа. Филмови плакати разведряваха бежовите стени с образите на Джон Уейн, Клинт Истуд и Пол Нюман, издокарани в каубойски одежди.

Марсдън се надигна, когато младата жена се появи на вратата.

— Влизай. Тъкмо звънях у вас за пореден път.

— Трябва да си купя телефонен секретар. Имаш ли минутка?

— Разбира се. Сядай. Искаш ли малко от най-гнусното кафе в Уайоминг?

— Ще пропусна, благодаря. Чудех се дали имаш някакви новини.

— Добрата новина е, че всички в Ейнджълс Фист са си по домовете. Същото се отнася и за малкото посетители, които имахме през последните няколко дни. В района няма изчезнали, които да отговарят на описанието ти на жената.

— Може би никой още не знае, че е изчезнала. Минал е само един ден.

— Може и така да е. Ще продължа да проверявам.

— Мислиш, че съм си въобразила случилото се.

Шерифът стана, за да затвори вратата, и се върна зад бюрото си. Лицето му не бе изгубило израза си на любезност и търпение.

— Казвам ти каквото знам. В момента всички жени в града са си у дома. Колкото до туристките от последните няколко дни — всички са живи и добре. Също така знам, понеже това ми е работата, че преди две години си имала сериозни проблеми.

— Те нямат нищо общо със случилото се.

— Може и да имат. Помисли сериозно по следната възможност. Видяла си двама души да се карат. Може дори да са се сбили. Но ти си била доста далеч, Рийс. Далеч дори за наблюдение с бинокъл. Не е ли възможно двамата просто да са си тръгнали.

— Тя беше мъртва.

— Била си на другия бряг на реката и не си могла да провериш пулса й, нали?

— Не, но…

— Прегледах показанията ти няколко пъти. Втурнала си се обратно, взела си Броуди и сте се върнали заедно горе. Минали са около тридесет минути. Не е ли възможно жената просто да се е съвзела и да си е тръгнала? Може все още да е била ядосана, дори да е имала няколко синини, но да е била жива и здрава.

Рийс си помисли, че чашата не бе наполовина пълна или празна. Беше си просто проклета чаша и тя я бе видяла.

— Беше мъртва. А ако си е тръгнала, как ще обясниш факта, че нямаше никакви следи? Никакъв знак, че там въобще е имало човек.

Шерифът не каза нито дума известно време, после заговори с безкрайното си търпение, което започваше да нервира Рийс.

— Не си оттук и за първи път си вървяла по онази пътека. Била си шокирана и разстроена. Реката е дълга, Рийс. Лесно може да си объркала мястото, когато си се върнала горе с Броуди. Може да е било на половин километър по-нагоре или по-надолу.

— Не може да съм се объркала чак дотолкова.

— Огледах околността внимателно, но районът е прекалено голям. Свързах се с най-близките болници. Никъде не са приели жена, която да отговаря на описанието ти, с травма на врата или главата. Утре отново ще разпитам тук-там.

Рийс стана от стола.

— Мислиш, че не съм видяла нищо.

— Грешиш. Мисля, че си видяла нещо, което те е уплашило и разстроило. Но не мога да намеря абсолютно никаква следа в подкрепа на думите ти, че си видяла убийство. Най-добре ме остави да се занимавам със случая. Имаш думата ми, че ще го направя. А ти се опитай да го забравиш засега. Възнамерявам да се прибера у дома и да видя жена си и децата. Ще те закарам до апартамента ти.

— Предпочитам да се поразходя, така ще си проясня главата — отвърна Рийс, като тръгна към вратата. — Жената беше мъртва, шерифе. Това не е нещо, което мога да забравя.

След като излезе, Марсдън въздъхна тежко и поклати глава. Щеше да направи всичко възможно да научи нещо, разбира се, но сега щеше да си вземе кучето и да се прибера у дома, за да вечеря със семейството си.