Нора Робъртс
Смърт край Змийската река (6)

6.

Известно време вървяха мълчаливо през ливадите. Рийс си припомни патиците и жерава. И горката, обречена риба. Тялото й бе изтръпнало от умора, умът й бе замаян.

— Броуди?

— Все още съм тук.

— Ще дойдеш ли с мен в полицията?

Той спря, за да пие вода, после й подаде шишето. Очите му я гледаха спокойно и безстрастно. Зелени очи. Тъмни като листата по дърветата в края на лятото.

— Ще им се обадим от дома ми. По-близо е, отколкото да заобикаляме езерото и да ходим чак до града.

— Благодаря.

Облекчена и изпълнена с благодарност, Рийс продължи да върви упорито напред. За да се успокои, си повтаряше готварски рецепти наум и си представяше как приготвя храната.

— Звучи доста добре — отбеляза Броуди и я върна към действителността.

— Какво?

— Това, което приготвяш ей тук — почука се той по слепоочието. — Скариди на грил?

Рийс реши, че няма смисъл да се срамува. Вече не й пукаше.

— Да, скариди на грил. Не осъзнавах, че говоря на глас — рече. — Май имам проблем.

— Не виждам друг проблем, освен че огладнях, а наоколо няма никакви скариди.

— Просто имам нужда да мисля за нещо друго. За каквото и да е. Трябва да… Ох, мамка му!

Сърцето й се сви, а дишането й се затрудни. Паниката я нападна безмилостно. Зави й се свят и тя се наведе в опит да си поеме дъх.

— Не мога да дишам. Не мога.

— Можеш. Дишаш. Но ако продължиш да го правиш по този начин, ще припаднеш. Не съм съгласен да те нося на гръб по целия път, така че престани — делово й нареди той и я изправи. — Престани — повтори по-рязко.

— Добре.

Около зениците му имаше златисти кръгчета. Сигурно те придаваха толкова напрегнат вид на очите му.

— Довърши скаридите.

— Какво?

— Довърши готвенето на скаридите.

— Ъъъ… Сипваме половината чесново олио в купата със скариди и разбъркваме. Прехвърляме ги в голяма чиния, гарнираме с лимонови резенчета и ги поднасяме с препечен хляб „Чиабата“ и остатъка от чесновото олио.

— Ако успея да купя скариди, можеш да ми се отплатиш за услугата, като ми ги приготвиш по тази рецепта.

— Дадено.

— Какво, по дяволите, е хляб „Чиабата“?

Рийс не знаеше защо въпросът му я накара да се засмее, но главата й се проясни.

— Вид италиански хляб. Много е хубав. Ще ти хареса.

— Вероятно. Да не би да планираш да направиш ресторанта на Джоуни по-лъскав?

— Не. Не е мой.

— Ти имаше ли си собствен ресторант? Като гледам как се справяш в кухнята, очевидно не си начинаеща — добави Броуди, когато Рийс не му отговори.

— Работех в луксозен ресторант. Никога не съм имала свой собствен. Никога не съм искала да имам собствен.

— Защо? Не е ли това американската мечта? Да имаш собствен бизнес?

— Готвенето е изкуство. А собствеността изисква бизнес умения. Просто исках да…

Рийс едва не изтърси „творя“, но реши, че звучи прекалено надуто, затова добави скромно:

— Да готвя.

— Искаше?

— Искам. Може би. Вече не знам какво искам.

Но всъщност знаеше. И докато вървяха през прохладната гора, реши просто да го каже.

— Искам отново да съм нормална, да престана да се страхувам. Искам да бъда същата като преди две години, но това никога няма да стане. Затова се опитвам да разбера каква точно ще бъда през останалата част от живота си.

— Останалата част от живота ти е доста дълго време. Май ще е по-разумно да решиш каква ще бъдеш през следващите няколко седмици.

Рийс вдигна очи към него, после ги отмести встрани.

— Засега ще започна със следващите няколко часа.

Броуди сви рамене и извади мобифона си. Жената пред него беше истинска загадка, опакована в нерви. Сигурно щеше да е интересно да стигне до основата на характера й. Не му изглеждаше толкова крехка, колкото тя самата си мислеше. Много хора не биха успели да изминат дългото разстояние обратно, без да изпаднат в истерия, след като бяха видели убийство.

— Тук вече има сигнал — каза той и набра някакъв номер. — Броуди е. Трябва да говоря с шерифа. Не. Веднага.

Рийс си помисли, че не би искала да спори с него. В тона му се долавяха стоманена твърдост и решителност, но никаква паника или уплаха. Тя се зачуди дали някога щеше да се радва на подобна самоувереност и контрол.

— Рик, аз съм с Рийс Гилмор, на около полови километър от дома ми на Малкото ангелче. Трябва да дойдеш до вилата. Да, има проблем. Рийс стана свидетелка на убийство. Точно това ти казах. Тя ще ти обясни по-подробно. Вече почти стигнахме.

Той затвори телефона и го прибра в джоба си.

— Ще ти дам съвет, макар че мразя да давам или получавам съвети.

— Но?

— Но този път ще го сторя. Трябва да запазиш спокойствие. Можеш да изпаднеш в истерия, да плачеш, да пищиш или припадаш, след като Рик чуе показанията ти. Говори ясно и спокойно, разкажи му всичко подробно и край.

— Ако започна да откачам, ще ме спреш ли? — попита тя, като долови намръщването му още преди да вдигне очи към него. — Имам предвид да ме прекъснеш или да събориш някоя лампа. Не се тревожи, ще ти я платя. Просто за да ми дадеш време да се стегна.

— Може и да го направя.

— Благодаря. Усещам миризмата на езерото. Дори го виждам зад дърветата. Винаги се чувствам по-добре, когато видя вода. Сигурно няма да е лошо да живея на остров. Ама там пък водата ще е прекалено много. Налага ми се да подрънкам дивотии за малко. Не си длъжен да слушаш.

— Имам уши — напомни й той, после отби встрани, за да поеме по краткия път към дома си.

Двамата се приближиха към сгушената сред дърветата къща. Рийс предположи, че планината се вижда от всеки прозорец в дома.

— Хубаво място. Имаш чудесен дом — похвали го тя.

Но в мига, когато Броуди отвори задната врата, устата й пресъхна от ужас. Не беше заключил. Всеки можеше да влезе през незаключената врата.

Той се обърна назад учудено, когато Рийс не го последва вътре.

— Да не искаш да стоиш отвън, докато говориш с шерифа? — попита я.

— Не.

Рийс призова на помощ всичките си сили и влезе вътре. В кухнята. Беше малка, но уютна. Личеше си, че е почистена от мъж. Не беше много любезно от нейна страна да си мисли такива неща, но повечето мъже, които не бяха в ресторантьорския бизнес, чистеха повърхностно. Измиваха чиниите, избърсваха плотовете и край.

На сивия каменен плот бяха подредени кафеварка, бяла купа с няколко ябълки и банани, тостер, който изглеждаше по-стар от Рийс, и бележник.

Броуди отиде до кафеварката, напълни я с вода и сипа смляното кафе. Чак след това свали якето си и извади три бели чаши. Рийс продължи да стои до вратата.

— Имаш ли чай? — попита тя смутено.

Той я изгледа развеселено.

— Разбира се. Чакай само да извадя порцелановия сервиз.

— Добре. Приемам това за „не“. Не пия кафе. Изнервя ме. Е, прави ме по-нервна от обикновено — поправи се тя, когато видя усмивката му. — Вода. Ще пия само вода. И предната врата ли оставяш отключена?

— Ключалките са излишни. Ако някой иска да влезе, просто ще изрита вратата или ще счупи някой прозорец.

Рийс пребледня и Броуди наклони глава.

— Какво? Да не искаш да проверя дали някой не се крие в гардероба или под леглото?

Рийс му обърна гръб и свали раницата си.

— Обзалагам се, че никога в живота си не си бил уплашен.

Раздразних я, помисли си писателят. Гневът й определено му харесваше повече от треперенето.

— Какво ще кажеш за Майкъл Майърс?

Тя се извърна към него в недоумение.

— Кой?

— Господи, слабаче, казах Майк Майърс. Това е зловещият тип в маската. От „Халоуин“, сещаш ли се? Гледах филма, когато бях на десетина години. Изкарах си акъла от страх. Майкъл Майърс живя в гардероба ми години след това.

— И как се отърва от него? Той не продължи ли да се връща във всеки филм?

— Заведох едно момиче в стаята си, когато бях на шестнадесет. Дженифър Риджуей. Красиво червенокосо гадже с огромна… енергия. След няколко часа в тъмното в нейната компания, никога вече не си помислих за Майкъл Майърс.

— Секс екзорсизъм?

— Върши работа — ухили се Броуди, като извади шише вода от хладилника. — Готов съм да ти помогна, ако решиш да опиташ.

— Ще ти се обадя — усмихна му се тя.

Броуди й метна шишето. Тя го хвана, но едва не го изтърва, а раменете й се сковаха отново, когато някой почука рязко по предната врата.

— Това трябва да е шерифът. Майкъл Майърс не чука. Искаш ли да останем в кухнята?

Рийс огледа малкото уютно пространство.

— Да, тук е чудесно.

— Изчакай само минутка.

Писателят отиде да отвори. Рийс завъртя капачката на шишето и отпи жадно студената вода. Чу тихо мърморене, после тежки мъжки стъпки. Успокой се, заповяда си. Говори спокойно, ясно и подробно.

Рик влезе и й кимна. Лицето му беше непроницаемо.

— Рийс. Чух, че имаш проблем.

— Да.

— Хайде да седнем и да ми разкажеш.

Тя се настани и започна историята си, като се стремеше да не пропусне някоя важна подробност. Броуди мълчаливо сипа кафе и постави една от чашите пред Рик.

Докато говореше, Рийс непрестанно опипваше шишето с вода. Шерифът си водеше бележки и я наблюдаваше внимателно. Броуди стоеше облегнат на сивия плот, пиеше кафе и не проговаряше.

— Добре. Можеш ли да идентифицираш някой от двамата? — попита Рик.

— Може би нея. Неговото лице не видях. Беше с гръб към мен и носеше шапка. Мисля, че и двамата бяха със слънчеви очила. Тя със сигурност, поне отначало. Имаше тъмнокестенява или черна коса. Не, по-скоро кестенява. Дълга кестенява коса. Вълниста. Беше с червено яке и шапка. Червено кепе.

Рик се извърна към Броуди.

— А ти какво видя?

— Рийс — отговори писателят, като допълни чашата си. — Беше на около половин километър над мен, когато спря. Нямаше начин да видя мястото, където е станало убийството, дори и да бях гледал натам.

Марсдън подръпна горната си устна.

— Не бяхте ли заедно?

— Не. Както Рийс каза, тя мина покрай мястото, където работех. Разменихме си няколко думи, после тя продължи нагоре. Около час по-късно реших и аз да се изкача още малко и се натъкнах на Рийс, която тичаше лудо към мен. Разказа ми какво е станало и се върнахме до мястото, където бе седяла.

— Тогава видя ли нещо?

— Не. Но ако искаш да знаеш къде е мястото, мога да ти го покажа на картата.

— Благодаря ти. Рийс — продължи Рик, когато Броуди отиде да вземе картата, — видя ли лодка, кола или пикап? Някакво превозно средство?

— Не. Потърсих лодка, но не видях. Реших, че са дошли на къмпинг, но не видях никакво къмпингово оборудване. Дори палатка. Видях само тях. Видях как той я удуши.

— Разкажи ми всичко, което можеш за него. Всичко, което ти дойде наум — подтикна я шерифът. — Човек никога не знае какво точно ще успее да си припомни.

— Всъщност не можах да го разгледам добре. Беше бял. Почти сто процента съм сигурна. Предполагам, че може да е бил от испански произход. Или пък индианец. Беше прекалено далеч дори за бинокъла. А и отначало просто си убивах времето. После тя го зашлеви. Два пъти. Втория път той я бутна назад или пък я удари с юмрук. Тя падна. Стана адски бързо. Той носеше черно яке. Тъмно яке и оранжево кепе. Оранжево-червено като на ловците.

— Добре, чудесно начало. Ами косата му?

— Мисля, че не я видях.

Рийс потръпна. И преди бе станало същото. Въпроси, на които не можеше да отговори.

— Явно шапката му е скривала косата. А и якето му. Но не мисля, че беше дълга. Изпищях. Но те не можеха да ме чуят. Фотоапаратът беше в раницата ми, но изобщо не се сетих за него. Просто застинах на мястото си, а после побягнах.

— А можеше да скочиш в реката, да я преплуваш и да отведеш престъпника в полицията — безгрижно се ухили Броуди, когато се върна с картата в ръка. — Ето тук — посочи той на шерифа.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Добре — кимна Рик и се надигна от стола. — Отивам там веднага. Не се тревожи, Рийс, ще се погрижим за това. Ще ти се обадя да ти разкажа всичко. Междувременно, искам да си припомниш още подробности от случката. Ако се сетиш за нещо, дори и да не изглежда важно, веднага ми се обади.

— Добре. Благодаря.

Рик кимна на Броуди, взе си шапката и излезе навън.

— Е — въздъхна Рийс. — Смяташ ли, че той може… способен ли е?

— Не се е случило нищо, което да ми промени мнението. Рик се занимава най-вече с пияници и хулигани, семейни разправии, кражби по магазините и побоища, но се справя с тях без проблеми. Има и доста наранени туристи, алпинисти, гребци, шофьори и какви ли не други, когато започне сезонът. И Рик си върши работата. Бих казал, че е отдаден на службата.

— Но сега става дума за убийство. Убийството е различно нещо.

— Може и да си права, но той е шерифът тук. А след като убийството стана извън очертанията на града, ще му се наложи да повика на помощ щатската полиция. Колкото до теб, ти видя убийството, даде показания и няма какво повече да направиш.

— Така е.

Също като преди, помисли си Рийс. Няма какво повече да направя.

— Тогава ще тръгвам — реши тя. — Благодаря… благодаря ти за всичко — повтори и се надигна от стола.

— Аз също нямам какво да правя. Ще те закарам до квартирата ти.

— Не си прави труда. Ще се прибера пеша.

— Не ставай глупава — възрази Броуди, като взе раницата й и се отправи към вратата.

Рийс се почувства наистина глупава, затова го последва безропотно. Писателят излезе навън и не й даде възможност да огледа и прецени дома му. Рийс остана с беглото впечатление за семпло обзавеждане и известно безредие. Вписваше се в представата й за типичното жилище на ерген.

Във всекидневната нямаше никакви цветя, украшения или пъстри възглавници. Канапе, кресло, две маси и великолепна каменна камина. Приглушени меки тонове, прави линии и пълна липса на женско присъствие.

— Днес ти създадох доста неприятности — започна тя.

— Абсолютно си права. Влизай в колата.

Тя спря и благодарността й бе изтикана от обида, възмущение и умора.

— Ти си грубо, безчувствено копеле!

Броуди се облегна на колата.

— И?

— Днес бе убита една жена. Удушена. Схващаш ли? Беше жива, а сега е мъртва и никой не може да й помогне. Аз не можах да й помогна. Просто стоях там и гледах. Не направих абсолютно нищо. Точно както преди. Наблюдавах го как я убива, а ти беше единственият, на когото можех да разкажа какво е станало. И вместо да си възмутен, разтревожен и изпълнен със съчувствие, ти се държиш рязко, грубо и заядливо. Така че, върви по дяволите! По-скоро, ще измина десет километра нагоре по склона, отколкото да се кача в тъпия ти мъжкарски джип. Дай ми проклетата раница!

Той си остана на мястото, но отегченият му вид изчезна.

— Крайно време беше — каза писателят. — Вече се чудех дали въобще имаш характер. По-добре ли се чувстваш?

Рийс се ядоса на себе си, но наистина се почувства по-добре. Небрежният му тон я бе вбесил до такава степен, че си бе изпуснала нервите и се бе развикала, а това определено облекчи напрежението, стегнало гърдите й.

— Да, но все пак можеш да отидеш по дяволите!

— Надявам се да ми запазят мястото в ада. А междувременно, качвай се в колата. Изкара тежък ден.

Той й отвори вратата и добави:

— Пък и трябва да споделя нещо с теб. Мъжете не са заядливи. Психологически неспособни сме да се заяждаме. Следващия път използвай думата „проклет“. По-точна е.

— Ти си вбесяващ и объркващ човек — изсумтя Рийс, но се качи в колата.

— И това върши работа.

Броуди затръшна вратата и заобиколи колата. Метна раницата й на задната седалка и седна зад волана.

— Имаше ли приятели в Чикаго? — попита Рийс. — Или хората те смятаха за проклет, вбесяващ и объркващ?

— Имаше и от двата вида хора.

— Мислех, че от журналистите се очаква да са дружелюбни и мили, за да накарат хората да им се доверят.

— Може и така да е, ама аз вече не съм журналист.

— Значи на писателите е позволено да са мрачни и ексцентрични самотници?

— Май това ми отива.

— Напълно — кимна Рийс и той се засмя.

Звукът я изненада и я накара да се вторачи в него. Броуди все още се смееше, когато заобиколиха езерото.

— Браво, слабаче! Вече знам, че си имаш гръбнак. Хубаво е и че можеш да хапеш.

Но когато стигнаха до „Ангелска храна“ и Рийс вдигна очи към прозорците си, гръбнакът й омекна и й се прииска да затрака със зъби. Все пак излезе от колата и се протегна към раницата си, но Броуди я изпревари.

Тя застана на тротоара и се зачуди кое ли щеше да надделее — гордостта или паниката й.

— Проблем ли има? — попита писателят.

— Не. Да. Мамка му! Слушай, дойде чак дотук. Ще се качиш ли с мен догоре? Само за минута?

— За да се уверя, че Майкъл Майърс не се крие в апартамента ти?

— Нещо такова. Можеш да си вземеш обратно комплимента. Ако изобщо думите ти, че имам гръбнак, бяха комплимент.

Броуди метна раницата на рамо и заобиколи сградата. След като Рийс извади ключа си и отвори вратата, той влезе първи в жилището.

Рийс реши, че не е чак толкова безчувствен. Не й се беше присмял, дори не бе проговорил, само влезе преди нея.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — учуди се той.

— Моля?

— Нямаш телевизор. Нито уредба.

— Тъкмо се нанесох. А и не прекарвам много време тук.

Той започна да оглежда квартирата. Рийс не го спря. Нямаше много за гледане.

Спретнато легло, канапе, високи столчета. Броуди усети, че малкото жилище ухае на жена. Но не видя нищо, което да му подскаже, че обитателката е от женски пол. Наоколо нямаше красиви безсмислени украшения, нито спомени от дома й или пътуванията й.

— Хубав лаптоп — почука той по компютъра.

— Каза, че си гладен.

Броуди вдигна очи. Внезапно забеляза как почти празната стая караше Рийс да изглежда ужасно самотна.

— Така ли?

— Преди. Ако си гладен, мога да ти приготвя нещо за ядене. Ще го наречем отплата за днешния ден. И ще сме квит.

Каза го съвсем небрежно, но Броуди познаваше добре човешкия характер и веднага осъзна, че Рийс не иска да остане сама. А и наистина беше гладен. Освен това знаеше от личен опит колко добра готвачка е Рийс.

— Какво ще сготвиш?

— Ами…

Тя зарови пръсти в косата си и погледна към кухнята. Очевидно си припомняше с какво разполага.

— Мога да приготвя пиле с ориз. Адски бързо. Двайсетина минути.

— Чудесно. Имаш ли бира?

— Не. Съжалявам. Но имам вино — завъртя се тя към кухнята. — Хубаво бяло вино. Изстудено.

— Звучи добре. Студено ли ти е?

— Студено?

— Да. Ако не замръзваш, свали си палтото.

Рийс обаче първо извади виното и тирбушона. После взе от фризера две пилешки пържоли без кожа. Пъхна ги да се размразят в миниатюрната микровълнова печка.

После съблече якето си и го занесе заедно с това на Броуди до леглото. Писателят отвори виното.

— Имам само обикновени чаши — извини се тя, като отвори шкафа. — Всъщност купих виното най-вече за да готвя с него.

— Сервираш ми вино за готвене? Ужас!

— Виното е хубаво — възрази Рийс раздразнено. — Не готвя с вино, което не бих пила. Това е чудесно „Пино Гриджио“. Така че, кажи „наздраве“.

Броуди сипа виното и й подаде чашата. Опита го и кимна.

— Добре, ще добавим към резюмето ти, че познаваш вината. Къде се научи да готвиш?

Рийс се обърна и започна да приготвя вечерята.

— На няколко места.

— И едното е Париж?

Тя извади чесън.

— Защо ме питаш, след като доктор Уолъс вече ти е казал?

— Всъщност ми каза Мак, който го чул от доктора. Още не си свикнала с клюките в малкото градче.

— Май си е така — съгласи се тя, като сложи водата за ориза да заври.

Броуди се настани на високото столче с чаша в ръка и се загледа в нея.

Компетентност, помисли си той. Контрол и поезия. Нервното напрежение не си личеше, когато Рийс се вихреше в кухнята.

Тя самата трябваше да яде повече от великолепната храна, която приготвяше. Имаше нужда да качи поне шест-седем кила. Тегло, което очевидно бе загубила след бягството си от Бостън.

Отново се зачуди кого ли беше видяла да убиват. И защо. И как.

Рийс приготви набързо ордьовър със солени бисквити, топено сирене и маслини, после го поръси с някаква подправка и го постави пред него.

— Ордьовър — усмихна му се и започна да реже пилето.

Броуди излапа повече от половината бисквити още преди Рийс да започне да вари ориза. Въздухът ухаеше съблазнително на чесън.

Той седеше и отпиваше от виното, а тя се въртеше с шеметна скорост около три тигана — един с пилешките пържоли, друг с ориз и трети с чушки, гъби и броколи.

— Откъде знаеш как да готвиш така, че всичко да е готово едновременно?

Рийс го погледна развеселено. Лицето й бе леко зачервено от горещината.

— А ти откъде знаеш как да приключиш една глава и да започнеш следващата?

— Има логика. Изглеждаш великолепно, когато готвиш.

— Готвя по-добре, отколкото изглеждам.

Тя разбърка зеленчуците и разклати тигана с пилето. После изключи печката и започна да оформя порциите. Остави чинията му пред него и повдигна вежди.

— Двайсет минути — отбеляза Броуди. — И мирише много по-добре от консервата, която смятах да си отворя тази вечер.

— Заслужи си го.

Рийс взе собствената си порция — значително по-малка от неговата — и се настани до него. После вдигна чаша, чукна неговата и отпи.

— Е? Как е?

Броуди лапна първата хапка и се облегна назад.

— Имаш адски интересно лице — започна той. — Вълнуващо. Особено огромните тъмни очи. Но — продължи той, когато му се стори, че Рийс се отдръпна леко, — може би наистина готвиш по-добре, отколкото изглеждаш.

Широката й усмивка го накара да си помисли, че бе изрекъл абсолютна лъжа, но той продължи да яде и да се наслаждава на храната, както и на компанията. А това не бе очаквал.

— Знаеш ли за какво си говорят долу в момента? — попита я.

— В ресторанта ли?

— Да. Виждат колата ми отпред, но аз не съм в заведението. Някой ще каже, че ме е видял да се качвам тук с теб. Друг ще добави, че съм в апартамента ти от доста време.

— Аха — въздъхна тя. — Е, няма значение — усмихна се след миг, после се завъртя към него. — За теб има ли значение какво говорят?

— Не ми пука. На теб пука ли ти?

— Понякога да. Прекалено много. Друг път никак. Със сигурност не ми пука, че си изгубил баса с Мак Дръбър за това дали ще се метна в леглото с Ло.

Той я изгледа развеселено.

— Надцених Ло и подцених теб.

— Очевидно. А пък ако хората смятат, че имам нещо общо с теб, Ло вероятно ще ме остави на мира.

— Досажда ли ти?

— Не. Не точно. А и откакто му заявих ясно как стоят нещата, вече е по-сдържан. Но и сегашната ситуация няма да ми навреди. Май отново съм ти задължена.

— Така си е. Ще получа ли още една вечеря за това?

— Ами… предполагам, че да. Стига да искаш.

— Кога ти е следващият почивен ден?

— Ъъъ…

Господи, как беше успяла да се хване в капана толкова лесно?

— Във вторник. Тогава съм на работа първа смяна и съм свободна от три нататък.

— Чудесно. Ще дойда към седем. Удобно ли е?

— Седем. Разбира се. Чудесно. Има ли нещо, което не обичаш да ядеш? Или пък да си алергичен към някоя храна?

— Не готви черва или други дреболии. Всичко останало ям.

— Ясно. Никакви вътрешности.

А сега какво, зачуди се Рийс. Не й идваше наум никаква интересна тема за разговор. А по-рано я биваше в това. Обичаше да ходи по срещи, да си говори с някого, да се смее весело. А сега мозъкът й просто не можеше да тръгне по този път и си стоеше замръзнал над убитата жена.

— Той ще се появи, когато му дойде времето — каза Броуди.

Тя прикова очи в неговите.

— Ако съм толкова прозрачна, ще трябва да си инсталирам щори.

— Нормално е да не можеш да пропъдиш подобно нещо от мислите си. Мърмореше си тихичко, докато готвеше.

— Сигурно вече я е намерил. Убиецът не може да я е отнесъл надалеч. А ако я е заровил…

— По-лесно е да й върже камъни и да я метне в реката.

— О, Господи! Благодаря ти за образа, който ще виждам непрестанно, когато затворя очи.

— Разбира се, трупът няма да остане на дъното. Течението е адски силно. Ще се появи някъде надолу по реката. Някой рибар ще я закачи на въдицата си или пък ще бъде забелязана от турист или гребец. И ще се изненада доста неприятно, когато я намери.

— Няма ли да престанеш! — намръщи се тя. — Но дори убиецът да я е хвърлил в реката, все трябва да е оставил някакви следи. Кръв. Удари главата й доста силно. Ами отпечатъците от обувките му? Трябва да са там, нали?

— Вероятно. Не е знаел, че някой го наблюдава, така че защо да си прави труда да заличава следите си? Според мен основната му задача е да се отърве от трупа и да изчезне.

— Да. Значи шерифът ще намери нещо.

Рийс скочи, когато чу стъпки отвън.

— Това сигурно е шерифът — подхвърли Броуди небрежно и се смъкна от високия стол, за да отиде да отвори вратата.