Нора Робъртс
Смърт край Змийската река (5)

5.

Клиентите в ресторанта не бяха много и Линда-Гейл застана зад бара. Сервира парче пай на Ло и допълни чашата му с кафе.

— Напоследък си тук доста често — подхвърли.

— Кафето е добро, паят — още по-хубав — отвърна той, като набоде огромно парче на вилицата си и се ухили. — А и гледката не е лоша.

Линда-Гейл погледна през рамо към скарата, където Рийс се трудеше енергично.

— Чух, че не ти се е отворил парашутът, готин.

— Още е прекалено рано — каза Ло и опита пая. — Научи ли нещо ново за нея?

— Смятам, че историята й си е лично нейна работа.

Той изсумтя развеселено.

— Хайде, Линда-Гейл.

Келнерката наистина искаше да си държи устата затворена, но двамата с Ло си споделяха всичко още от деца. А и с никой друг не й бе толкова забавно да си клюкарства както с него.

— Самотница е, но си върши работата. Идва навреме и остава, докато свърши всичко или Джоуни я изпъди — съобщи му Линда-Гейл, като се облегна на бара. — Доколкото знам, не получава писма. Но си поръча телефон за апартамента горе. И…

Ло се наведе към нея.

— Продължавай.

— Ами… Бренда от хотела ми каза, че докато била при тях, Рийс преместила скрина пред вратата на съседната стая. Ако питаш мен, явно се страхува от нещо. Или от някого. Не е използвала кредитна карта нито веднъж, нито пък телефона в хотела, освен за интернет връзка. Това е.

— Струва ми се, че има нужда да се поразсее.

— Страхотен евфемизъм, Ло — отвратено изви устни Линда-Гейл и се отдръпна назад, вбесена на себе си, задето се бе върнала към старите си навици. — Ще ти кажа от какво няма нужда. Хич не й трябва похотлив тип, който я преследва с надеждата да я изчука. Нуждае се само от приятели.

— Аз мога да бъда добър приятел. Нали с теб сме приятели.

— Такива ли сме?

Очите му потъмняха и странна емоция пробяга по лицето му. Той плъзна ръка по бара към нея.

— Линда-Гейл…

Но тя отстъпи назад и на устните й разцъфна веселата келнерска усмивка.

— Здрасти, шерифе.

— Линда-Гейл, Ло, как сте — поздрави шериф Ричард Марсдън и се настани на високия стол.

Беше едър мъж с пружинираща походка, който пазеше спокойствието в града с разумни доводи, компромиси и стоманена сила, когато убежденията не вършеха работа.

Обичаше сладко кафе с мляко и вече се протягаше към захарта, когато Линда-Гейл му подаде чашата.

— Пак ли се разправяте? — попита той.

— Не. Просто си бъбрим — обясни Ло. — За новата готвачка на мама.

— Много я бива със скарата. Линда-Гейл, я помоли да ми приготви една пилешка пържола — каза шерифът, като сипа мляко в кафето си.

Марсдън имаше ясни сини очи и подстригана по войнишки руса коса. Бузите му бяха гладко избръснати, след като жена му го бе накарала да се отърве от брадата, пусната през зимата.

— Да не си падаш по кльощавото момиче, Ло?

— Направих няколко предпазливи опита.

Рик поклати глава.

— Време ти е да си седнеш на задника и да се порадваш на любовта на добра жена.

— Правя го всеки път, когато мога. Новата готвачка е загадъчна — усмихна се Ло и се приготви за интересен разговор. — Някои смятат, че може би бяга от нещо.

— Ако бяга, то не е от закона. Аз си върша работата — додаде Рик, когато Ло повдигна вежди. — Няма криминално досие. И прави страхотни пържоли.

— Предполагам, знаеш, че вече живее горе. Линда-Гейл тъкмо ми разказа как Бренда от хотела споделила с нея, че Рийс държала скрина пред вратата на съседната стая. Очевидно се страхува от нещо.

— Може и да си има причини — отвърна шерифът, като насочи очи към кухнята. — Най-вероятно се страхува от съпруг или приятел, който я е пошляпвал редовно.

— Така и не можах да разбера как е възможно хората да правят такива неща. Мъж, който удря жена, не е истински мъж.

Рик отпи от кафето си.

— По света има всякакви.

 

 

След като смяната й приключи, Рийс се настани на горния етаж и се зае с дневника си. Беше нагласила термостата на осемнадесет градуса и носеше пуловер и два чифта чорапи. Пестеше от отоплението, тъй като оставяше лампите светнати и денем, и нощем.

Налегна я умора, но чувството беше приятно. Апартаментът й се струваше чудесен, безопасен и спретнат. Усещането за безопасност се засили, когато заклещи единия от столовете, които Джоуни й бе дала, под топката на вратата.

„Днес отново нямаше много работа. Повечето посетители бяха местни. Вече е прекалено късно за каране на ски, макар че някои от планинските проходи все още не са отворени. Трудно ми е да си представя, че над нас има сняг, а тук долу е само кал и кафява трева.

Хората са странни. Чудя се дали наистина не осъзнават, че разбирам, когато говорят за мен, или го намират за съвсем естествено. Е, предполагам, че в такова малко градче клюките са в реда на нещата. Стоя пред скарата или печката и усещам погледите им по гърба си.

Всички са адски любопитни, но не смеят да ме попитат направо. Вероятно смятат, че откровеността е проява на нелюбезност.

Утре имам почивен ден. Цял почивен ден. Последния път, когато не бях на работа, бях толкова заета с чистене и подреждане, че почти не усетих почивката. Но този път, когато видях разписанието, едва не се паникьосах. Какво ще правя? Как ще изкарам цял ден и цяла нощ без никаква работа?

После реших да се поразходя из каньона. Ще поема по една от лесните пътеки, ще стигна докъдето мога и ще се полюбувам на реката. Искам да видя бялата вода, морените, ливадите и блатата. Ще си приготвя лек обяд и ще се наслаждавам на почивката.

Бостън е толкова далеч от Змийската река.“

Кухнята бе ярко осветена и Рийс припяваше на Шерил Кроу, докато търкаше печката. Вече бе официално затворено.

Това бе последната й вечер в „Манео“. Краят на една ера, затова възнамеряваше да остави мястото безукорно чисто.

Щеше да си почине цяла седмица, а после да започне мечтаната работа като главна готвачка в „Оазис“. Главна готвачка в един от най-модерните и изискани ресторанти в Бостън. Щеше да има петнадесет подчинени, да създава нови и интересни блюда, да се съревновава с най-добрите в бранша.

Часовете щяха да са безкрайни, напрежението — нечовешко.

Нямаше търпение да започне.

Беше помогнала в обучението на Марко и двамата с Тони Манео щяха да се справят чудесно. Знаеше, че Тони и жена му Лиза се радват на успеха й. А от помощничката си Дона знаеше, че в момента подготвят бурен купон в нейна чест, за да отпразнуват новата й служба и да се сбогуват.

Представи си как Тони изпраща последните клиенти и в заведението остават само поканените на празненството.

Ресторантът и хората в него щяха да й липсват, но бе настъпило време да направи следващата стъпка. Беше работила усърдно, за да постигне желаното. Рийс се отдръпна от печката, кимна доволно, после отнесе препаратите за чистене до килера.

Трясъкът откъм ресторанта я накара да завърти очи. Но писъците, които последваха, я вцепениха. Затрещяха изстрели и Рийс замръзна на мястото си. Докато се мъчеше да извади мобифона от джоба си, летящата врата се отвори. Мощно движение, парализиращ ужас. Не видя нищо друго, освен пистолета. Черен и огромен.

После бе отхвърлена назад в килера, пронизана от зверска болка в гърдите.

 

 

Рийс изпищя, скочи стреснато и притисна ръка към гърдите си. Усети болката на мястото, където я бе уцелил куршумът. Но когато погледна ръката си, по нея нямаше кръв. Разтри гърди и напипа белега.

— Всичко е наред. Само сънуваш. Обикновен кошмар — изрече високо, за да се успокои.

Разбира се, не успя, затова стана от леглото, грабна фенера и отиде да провери дали вратата и прозорците са заключени.

По улиците и около езерото нямаше жив човек. Къщите и хижите бяха тъмни. Никой не бе пристигнал да довърши онова, което бяха започнали преди две години. Не им пукаше, че Рийс бе жива. А и със сигурност не знаеха къде е.

Да, беше жива. Щастлива случайност, помисли си, като разтърка оставения от куршумите белег. В същия миг видя едър лос, който нагази в езерото, за да пие вода.

— Е, това е нещо, което не виждаш всеки ден — каза на глас. — Поне не в Бостън. Не и ако всеки миг от живота ти е зает от амбицията да се изкачиш нагоре. Не виждаш как на изток се развиделява и как смешен лос излиза от гората, за да пие вода.

Над земята се стелеше нежна мъгла. Езерото бе гладко като стъкло. В хижата на Броуди светна. Сигурно и той не можеше да спи. Или пък ставаше рано да пише, за да може да се изтегне в хамака си следобед с книга в ръка.

Светлината и мисълта, че и друг, освен нея е буден, й се сториха изненадващо успокояващи.

Беше сънувала кошмар, но не бе откачила. Това бе напредък, нали? А на отсрещния бряг на езерото познат човек бе запалил лампата си. Може би и той гледаше през прозореца и щеше да забележи нейната светлина. По някакъв странен начин двамата споделяха удоволствието от настъпването на новия ден.

Рийс остана на мястото си и загледа как небето се оцвети в розово и златисто, а водната повърхност запламтя като огън.

Приготви раницата си според указанията в туристическото ръководство. Стори й се, че тежи поне двайсет килограма. Разстоянието дотам и обратно бе само около дванадесет километра, но според нея бе разумно да действа предпазливо и да използва списъка за над петнадесет километра.

Можеше да реши да продължи нагоре или пък да се отбие някъде. А и бездруго вече бе приготвила раницата и не възнамеряваше да започва отново. Напомни си, че можеше да спре винаги когато си поиска, да остави раницата на земята и да си почине. Беше хубав, ясен ден и тя възнамеряваше да се възползва от него.

Бе направила едва две-три крачки, когато някой извика името й.

— На екскурзия ли отиваме тази сутрин? — попита я Мак, издокаран в една от любимите си фланелени ризи, затъкната в джинсите, и нахлупена на главата плетена шапка.

— Реших да тръгна по пътеката за Малкото ангелче.

Мак смръщи вежди.

— Сама ли отиваш?

— Пътеката е лесна, поне според туристическото ръководство. Денят е великолепен и искам да видя реката. Имам карта — продължи Рийс. — Нося си компас, вода и всичко, от което имам нужда. Отново според ръководството — усмихна се тя. — Всъщност нося повече неща, отколкото трябва.

— Пътеката все още е кална. И се обзалагам, че ръководството съветва да се разхождаш в компанията на поне още един човек.

Това беше вярно, но Рийс не си падаше по груповите мероприятия. Сама винаги се чувстваше по-добре.

— Няма да ходя надалеч. А и това няма да е първата ми екскурзия из планината. Не се притеснявай за мен, Мак.

— Аз също имам малко свободно време днес. Оставих младия Леон в магазина. Бих могъл да ти правя компания за около час.

— Добре съм, а и със сигурност не си планирал да си изхабиш почивния ден по този начин. Наистина няма за какво да се тревожиш. Няма да се отдалечавам.

— Ако не се върнеш до шест, ще изпратя група да те издири.

— В шест часа не само ще съм се върнала, но и вече ще съм си накиснала изморените крака. Обещавам.

Рийс нагласи раницата си и потегли към езерото. Заобиколи го и пое по пътеката през гората към каньона.

Вървеше бавно и се наслаждаваше на пъстрата сянка. Благодарение на хладния въздух, уханието на бор и влажна земя, неприятното чувство, останало от съня й, изчезна.

Обеща си да излиза сред природата по-често. Щеше да си избира различни пътеки и да проучва околностите във всеки свободен ден. Е, или поне през всеки втори почивен ден. Би могла да отиде с колата до парка и да го разгледа, преди летните туристи да го задръстят. Сериозните физически натоварвания щяха да възбудят апетита й и постепенно формата й щеше да се възвърне.

А като грижа за психическото си здраве щеше да се научи да различава дивите цветя, които според туристическото ръководство покриваха горите, пътеките и планинските ливади през лятото. Желанието да види цъфтежа им щеше да я подтикне да остане в града.

Пътеката се раздели. Рийс оправи раницата си и пое по отклонението към Малкото ангелче. Въздухът в гъстата гора бе влажен, по високите клони на дърветата се виждаха гнезда. Огромни морени седяха в локви разтопен сняг. Кални реки се стичаха там, където след няколко седмици щяха да цъфтят красиви цветя.

Рийс си помисли, че е попаднала на друга планета — безмълвна и кафява.

Пътеката ставаше все по-стръмна. От едната й страна се издигаха високи ели, а от другата се сурваше зловеща пропаст. Рийс си напомни да върви по-предпазливо, с малки крачки.

Не бързаше за никъде.

След първите два километра спря да си почине, да пие вода и да се полюбува на гледката.

На югоизток проблесна езерото. Силното слънце бе прогонило мъглата и небето бе яркосиньо. Сутрешната смяна е претрупана с работа в момента, помисли си тя. Ресторантът е оживен и шумен, в кухнята ухае на кафе и бекон. Но в планината бе тихо, а във въздуха се носеше аромат на бор.

Тя бе съвсем сама. Единственият звук наоколо бе лекото шумолене на вятъра, който разлюляваше клоните на дърветата и високите треви в блатото, където живееха пъстри патици. Някъде отдалеч се чуваше настойчивото чукане на кълвач.

Рийс продължи нагоре. Мускулите й се напрегнаха от стръмното изкачване. Преди да ме ранят, можех да тичам по тази пътека, отвратено си помисли тя.

Е, наистина никога преди не се бе катерила по планините, но пък винаги нагласяше пътеката за тичане във фитнеса на стръмен наклон.

— Това е различен свят — промърмори на глас. — Напълно различен. Но ще се справя.

Пътеката прекосяваше заспали ливади и се извиваше към върха на планината. Рийс спря да си поеме дъх и зърна малко езеро. Красив жерав се издигна над водата, стиснал мятаща се риба в човката си.

Рийс се прокле, задето се забави с изваждането на фотоапарата, и продължи упорито нагоре. След малко чу тътена на реката. Пътеката отново се раздвои и тя погледна с копнеж стрелката към Големия ангел. Пътят щеше да я отведе високо в каньона, но изкачването изискваше не само издръжливост, а и основни алпинистки умения.

Не притежаваше нито едно от двете. Пък и трябваше да признае, че мускулите й бяха прекалено напрегнати, а краката — изтощени. Спря за пореден път, пи вода и се зачуди дали да не се откаже и да се порадва на гледката на ливадите и блатата. Можеше да седне на някой камък, да се попече, а ако имаше късмет, да види диви животни. Но реката я привличаше неудържимо. Беше решила да изкачи Малкото ангелче и нямаше да се отметне.

Раменете я боляха. Май наистина бе прекалила със запасите в раницата. Но все пак бе изминала повече от половината път и щеше да достигне целта си още преди обяд.

Тръгна през ливадата нагоре по калния наклон. След завоя видя блестящата река, която се виеше през каньона. По бреговете й бяха струпани морени и огромни камъни, сякаш реката просто не ги бе искала и ги бе изхвърлила. Но тук водите й бяха спокойни, едва ли не лениви.

Рийс извади фотоапарата, макар да знаеше, че лентата не може да запечата магията на великолепното място. Снимката нямаше да съхрани звуците, хладния, свеж въздух или могъществото, което се излъчваше от морените.

Внезапно забеляза два яркосини каяка и доволно ги щракна. Наблюдаваше как гребците се движат енергично и чу приглушените им гласове — хората вероятно крещяха.

Някой взимаше урок по гребане, помисли си тя и извади бинокъла си, за да види по-добре. Мъж и момче в началото на пубертета. Лицето на детето бе съсредоточено и развълнувано. Устата му се усмихваше широко. Дали бяха баща и син? Или пък учител и ученик? Двамата продължиха да гребат на запад.

Рийс закачи бинокъла на врата си и продължи напред. Изкачването бе омайващо. Мускулите й пламтяха и не я измъчваха никакви страхове и тревоги. Въодушевлението й бе безкрайно. Трябваше само да наклони глава назад и цялото небе й принадлежеше. А също и планините, които блестяха в синьо на слънчевата светлина.

Въпреки прохладния въздух по гърба й се стичаше пот. След малко щеше да спре да си почине и да съблече якето си. Продължи упорито нагоре.

Внезапно се закова на място, когато видя Броуди, застанал на широка площадка над пропастта.

— Трябваше да се сетя, че си ти — каза той вместо поздрав. — Вдигаш достатъчно шум да предизвика лавина.

Рийс вдигна очи нагоре разтревожено и той поклати глава.

— Е, може и да не си чак толкова шумна — успокои я. — А и шумът по пътеката обикновено прогонва хищниците. Поне четирикраките.

Ако бе забравила за възможността да се натъкне на мечка, то със сигурност не си бе и помисляла, че може да срещне хора.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Гледам си работата — отвърна Броуди и отпи от водата си. — А ти? Имам предвид, какво друго, освен шумното изкачване, придружено от песента „Няма достатъчно висока планина“?

— Не пеех — възрази тя засрамено.

— Добре де, не пееше. Само произнасяше задъхано думите на песента.

— Реших да изкача Малкото ангелче. Имам почивен ден.

— Браво на теб — небрежно промърмори той и взе бележника, който лежеше в скута му.

След като вече бе спряла, нямаше да е лошо да си почине малко, преди да продължи изкачването. Можеше да скрие факта, че има нужда от почивка, като се разговори с писателя.

— Идваш чак тук, за да пишеш ли? — попита любезно.

— Правя проучвания. Възнамерявам да убия някого тук. В книгата — поясни той развеселено, когато видя как зачервените й бузи пребледняват. — Мястото е чудесно за убийство, особено по това време на годината. Никой не скита по пътеките. Е, почти никой. Той я подмамва в планината и я бута в пропастта.

Броуди се наведе леко над ръба. Бе свалил якето си и Рийс замечтано си помисли, че трябва да направи същото.

— Зловеща пропаст — продължи писателят. — Ужасна злополука. Неописуема трагедия.

— Защо го прави? — заинтересува се тя.

Броуди сви широките си рамене.

— Ами защото може.

— По реката се движат лодки. Гребците може да го видят.

— Точно затова романите се наричат литературна измислица. Гребци — промърмори Броуди и записа нещо в бележника си. — Може пък да е по-добре, че са там. Какво толкова ще видят? Някой пада в пропастта. Чуват ехо от писъци. Бам!

— Добре, ще те оставя да се върнеш към работата си.

Тъй като отговорът на писателя бе само разсеяно изсумтяване, Рийс продължи нагоре раздразнено. Мястото, което Броуди си бе избрал, бе великолепно. И щеше да е нейното място, ако той не се бе настанил там. Е, нищо, щеше да си намери друго.

Докато се изкачваше нагоре, Рийс вървеше колкото се може по-далеч от ръба на пропастта и се мъчеше да прогони от мислите си образа на жената, която летеше надолу към скалите.

Знаеше, че издръжливостта й е вече към края си, но долови тътена на реката. Спря, пое си дъх и внезапно чу свирепия крясък на ястреб. Вдигна очи към небето и видя как птицата се понесе на запад.

Искаше й се да полети след него. Още един завой, каза си, и тогава ще седна, ще извадя обяда си и ще се порадвам на реката.

Последното усилие я възнагради с вида на пенливата вода. Реката сякаш кипеше сред високите камъни, обливаше ги с пръски, после се спускаше в малък водопад. Тътенът й изпълваше каньона и заглуши доволния смях на Рийс.

Все пак успя!

Облекчено смъкна раницата от гърба си и седна на гладка морена. Извади храната и й се нахвърли с неочакван апетит.

Струваше й се, че се е изкачила на върха на света. Бе спокойна, изпълнена с енергия и абсолютно щастлива. Отхапа огромно парче от леко киселата ябълка и се загледа в ястреба.

Идеален ден, помисли си тя въодушевено.

Вдигна бинокъла, за да проследи полета на птицата, после го насочи надолу към пенещите се води на реката. Заоглежда малките горички и скалите с надеждата да види диви животни. Може би отново някой лос, тръгнал на водопой. Или пък мечка, нагазила в реката, за да лови риба. Искаше й се види бобър или видра, да се порадва на великолепната природа.

Ако не беше започнала да оглежда брега, щеше да ги пропусне.

Стояха между дърветата и камъните. Мъжът бе с гръб към нея, а жената стоеше с лице към реката, сложила ръце на кръста си.

Макар и с бинокъл, височината и разстоянието й пречеха да ги види ясно, но все пак забеляза гъстата тъмна коса, която се спускаше изпод червената шапка на жената и се стелеше по яркочервеното й яке.

Зачуди се какво ли правеха. Сигурно обсъждаха къде да разпънат палатката си или откъде да спуснат лодката си в реката. Но наоколо не се виждаше кану или каяк. Нито пък оборудване за къмпинг.

Рийс сви рамене и продължи да наблюдава двойката. Знаеше, че не е особено учтиво от нейна страна, но пък те не бяха наясно с присъствието й, нито пък, че ги разучава като че ли са малки мечета или сърнички.

— Карат се — промърмори тя. — Май точно това правят.

В стойката на жената имаше нещо агресивно и яростно. Тя вдигна ръка и блъсна мъжа в гърдите. Рийс подсвирна леко.

— О, да, разгневена си. Обзалагам се, че си искала да отседнеш в хубав хотел, с канализация и рум сървис, а този тип те е довлякъл тук на палатка.

Мъжът вдигна ръце като рефер и жената го зашлеви.

— Ох! — намръщи се Рийс и си заповяда да остави бинокъла.

Не беше редно да шпионира хората. Но не можеше да устои на малката драма и продължи да ги наблюдава.

Жената бутна мъжа, после отново му удари шамар. Рийс се отврати от насилието и реши да смъкне бинокъла от очите си.

Но ръката й замръзна, а сърцето й подскочи, когато видя мъжа да отвръща с юмручен удар. Жената се просна на земята.

— Не, не, недей — промърмори Рийс. — Недей. Престанете и двамата. Веднага спрете.

Жената скочи и побесняла се хвърли към мъжа. Но преди да успее да го удари, отново бе отхвърлена назад. Тя се подхлъзна на калната земя и падна.

Мъжът се доближи и се надвеси над нея. Протегна ръка, за да й помогне, и тя се надигна. Устата й кървеше, може би и носът, но устните й се движеха енергично. Крещеше нещо.

— Престани да крещиш — посъветва я Рийс. — Само ще влошиш нещата.

Да, нещата наистина се влошиха. Мъжът отново я събори, сграбчи я за косата и започна да блъска главата й в земята. Без да осъзнава, че бе скочила на крака и бе започнала да пищи, Рийс продължи да гледа през бинокъла и видя как ръцете на мъжа се сключиха около врата на жената.

Ботушите й заудряха по земята, тялото й се загърчи. След малко се отпусна безжизнено, а Рийс изхлипа.

Завъртя се, спъна се и падна на колене. После скочи и се затича.

Краката й се пързаляха по пътеката, докато бягаше надолу с луда скорост. Сърцето й препускаше бясно. Лицето на жената в червеното яке се превърна в друго лице, вторачено в нея с кукленски сини очи.

Джини! Не, не беше Джини. Не беше в Бостън. Не сънуваше.

Въпреки опитите да се овладее внезапно чу писъците, смеха и изстрелите. Светът се завъртя пред очите й.

Блъсна се силно в Броуди и започна да се бори диво с него.

— Престани! Какво ти става? Да не искаш да се самоубиеш? — рязко извика той и я притисна към скалата, после, когато коленете й се подкосиха, я прегърна здраво. — Престани! Веднага! Истерията не помага. Какво видя? Мечка ли?

— Той я уби! Уби я! Видях! Видях го! — извика тя и зарови лице в рамото на Броуди. — Видях го. Не беше Джини. Не беше кошмар. Той я уби. Там отсреща. От другата страна на реката.

— Дишай — нареди й Броуди, като се отдръпна назад и я хвана за раменете. — Дишай. Хайде сега, почни отначало. Още веднъж.

— Добре, добре. Добре съм — пое си дъх тя. — Моля те, помогни ми. Моля те. Те бяха от другата страна на реката. Видях ги. С бинокъла. Той я уби, а аз го видях.

— Покажи ми.

Рийс затвори очи. Този път не беше сама. Някой щеше да й помогне.

— Нагоре по пътеката. Не знам колко време тичах, но е нагоре.

Не искаше да се връща там. Не искаше никога вече да види мястото, но Броуди я хвана за ръка и я поведе.

— Тъкмо обядвах — продължи тя, вече по-спокойно. — Гледах реката и ястреба.

— Да, и аз го видях.

— Беше невероятно красиво. Извадих бинокъла. Помислих си, че може да зърна някоя мечка или лос. Тази сутрин видях лос на езерото. Помислих си…

Рийс усети, че дрънка безсмислици, и си заповяда да се стегне.

— Оглеждах дърветата и морените, когато видях двойката.

— Как изглеждаха?

— Аз… не можах да ги огледам много добре — отвърна, като притисна ръце към гърдите си.

Беше съблякла якето си и го бе постлала на морената, където обядва.

И сега умираше от студ.

— Тя имаше дълга коса. Тъмна. Червено яке и шапка. И слънчеви очила. Той беше с гръб към мен.

— С какво беше облечен?

— Ъъъ… тъмно яке и оранжево кепе, каквото носят ловците. Мисля… мисля, че носеше слънчеви очила. Не видях лицето му. Ето я раницата ми. Зарязах всичко и побягнах. Ей там стана всичко — посочи тя, като забърза напред. — Стояха пред онези дървета. Сега ги няма, но ги видях. Видях ги. Трябва да седна.

Рийс се отпусна на морената. Броуди не проговори, но взе бинокъла от врата й и го насочи надолу. Не съзря и следа от човек.

— Какво точно видя? — попита я той.

— Караха се. По стойката й личеше, че е бясна. Беше сложила ръце на кръста си. Имаше агресивен вид.

Рийс преглътна и се насили да се съсредоточи. Потръпна и облече якето си.

— Тя му удари плесница, после го бутна и отново го зашлеви. Той отвърна на удара и я събори, но тя скочи и се втурна към него. Посрещна я с юмрук. Видях кръв по лицето й. О, Господи! О, Господи!

Броуди я погледна мрачно.

— Не изпадай в истерия! Трябва да довършиш разказа си.

— Той се наведе, сграбчи я за косата и заблъска главата й в земята. После сякаш… сякаш я душеше.

Рийс си припомни случилото се ясно и притисна ръка към устата си, за да не повърне.

— Удуши я. Краката й удряха лудо в земята, после затихнаха. Изпищях, но реката бучеше.

— Разстоянието е доста голямо, дори и с бинокъла не се вижда добре. Сигурна ли си?

Рийс вдигна зачервените си очи.

— Виждал ли си как убиват някого?

— Не.

Тя се надигна и се протегна към раницата си.

— Аз съм виждала. Той я е отнесъл. Завлякъл е трупа й някъде. Не знам. Но я уби и сега ще се измъкне. Трябва да потърсим помощ.

— Дай ми раницата си.

— Мога и сама да си я нося.

Броуди взе раницата и я изгледа със съжаление.

— Носи моята, по-лека е. Няма смисъл да стоим тук и да спорим. Със сигурност накрая ще се окажа прав, но ще загубим време.

Рийс сложи раницата му на гърба си. Наистина беше по-лека. Беше прекалила с багажа в своята.

— Мобифонът ми! Ама че съм идиотка!

— Може и да си — усмихна се Броуди, когато тя бръкна в джоба си. — Но мобифонът няма да ти свърши работа. Тук няма сигнал.

Тя все пак реши да опита.

— Може пък да попаднем на място, където има сигнал. Ще ни отнеме адски много време да слезем долу. Сам ще успееш по-бързо. Да, по-разумно ще е да тръгнеш сам.

— Не.

— Но…

— Кого си видяла да убиват преди?

— Не мога да говоря за това. Колко време ще ни е нужно да стигнем долу?

— Не знам точно. И не започвай да питаш дали вече не сме стигнали.

Рийс леко се усмихна. Броуди беше толкова рязък и категоричен, че прогони страховете й. Да, беше прав. Все някога щяха да стигнат долу. И тогава щяха да направят каквото трябва, за да помогнат на полицията.

А като съдеше по бързината, с която Броуди крачеше напред, щяха да стигнат за по-малко от половината време, за което тя бе преодоляла разстоянието. Ако успееше да поддържа скоростта му, разбира се.

— Хайде да говорим за нещо — предложи тя. — За каквото и да е друго. Разкажи ми за книгата си.

— Не. Никога не говоря за работата, която ми предстои.

— Артистичен темперамент.

— Не. Просто е досадно.

— Няма да се отегча.

Броуди я изгледа накриво.

— Но за мен ще е отегчително.

— Аха.

Искаше й се да чува думи. Каквито и да било.

— Добре, защо се настани в Ейнджълс Фист?

— Вероятно по същата причина като теб. Исках промяна.

— Защото са те уволнили в Чикаго.

— Не ме уволниха.

— Чух, че си халосал шефа си и са те уволнили от „Трибюн“.

— Всъщност ударих един колега, защото съсипа статията ми. А редакторът, който бе негов чичо, предпочете да повярва на роднината си. И затова напуснах.

— И реши да пишеш книги? Забавно ли е?

— Предполагам, че да.

— Обзалагам се, че си убил кретена още в първия си роман.

Броуди я изгледа развеселено.

— Права си. Пребих го до смърт с лопата. Страхотен кеф.

— На времето четях криминалета и трилъри. Но от известно време не мога…

Рийс реши да не обръща внимание на преуморените си мускули и продължи напред. Припомни си, че сега, когато слизаше надолу, трябваше да промени походката си и да стъпва първо на пръсти. И Броуди вървеше така.

— Вероятно ще опитам да прочета някоя от твоите книги — каза тя.

Броуди небрежно сви рамене.

— Е, можеш да се натъкнеш и на по-кофти роман.