Нора Робъртс
Смърт край Змийската река (4)

4.

Пролетната буря навя двайсет сантиметра влажен тежък сняг и превърна езерото в пенлива сива повърхност. Някои от местните се движеха наоколо със снегомобили, а хлапетата, намъкнали зимните си дрехи, се забавляваха да правят снежни човеци по брега.

Широкоплещестият Линт си правеше почивки от почистването на снега, като се отбиваше да напълни термоса си с кафето на Джоуни и да се оплаче от хапливия вятър.

Рийс бе изпитала силата на вятъра лично, когато отиваше на работа сутринта. Духаше зловещо из каньона и по езерото и навяваше преспи. Виеше в прозорците лудо и проникваше през всички пластове дрехи.

Токът спря и Джоуни навлече палтото и ботушите си, за да излезе навън и да пусне генератора.

Кошмарният му вой се смеси с писъка на вятъра и бумтенето на снегорина на Лин. Рийс се зачуди, че всички наоколо не откачаха от неспирния шум.

Но хората продължаваха да идват в ресторанта. Линт напусна машината си, за да се порадва на огромна купа с бизонски гювеч. Карл Сампсън, със зачервени от студа бузи, се настани до него и се захвана с обилна порция руло „Стефани“ и две парчета пай.

Хората влизаха и излизаха непрестанно. Някои оставаха по-дълго. Всички търсеха хубава храна и компания. Контактът със себеподобните им и топлите ястия им напомняха, че не са сами.

Рийс също се почувства по-спокойна и весела, докато печеше, вареше и режеше.

Но след като смяната й свършеше, нямаше да има гласове и близост. Рийс се замисли за хотелската стая и реши да се отбие в бакалията, за да купи резервни батерии за фенера си. Просто за всеки случай.

— Зимата не се предава — каза й Мак, докато й ги подаваше. — Ще трябва отново да поръчам батерии. Почти ги свърших. Както и хляба, яйцата и млякото. Защо хората винаги се зареждат с хляб, яйца и мляко по време на буря?

— Сигурно искат да си правят пържени филии.

Той се засмя весело.

— Може и така да е. Как се справяш в ресторанта на Джоуни? Не съм се отбивал там откак бурята започна. По принцип обичам да наобикалям всички заведения, когато времето е толкова лошо. Струва ми се, че това влиза в кметските ми задължения.

— Генераторът работи идеално, така че няма да затваряме. Виждам, че и ти също нямаш намерение да се прибереш у дома.

— Да, не обичам да затварям магазина. Линт разчисти пътищата, а и токът ще бъде пуснат след час-два. Бурята преминава.

Рийс погледна през прозореца.

— Така ли?

— Да. Още преди да пуснат тока, бурята ще е отминала. Ще видиш. Единствената истинска неприятност, която ни причини, бе срутването на покрива на бараката на Кланси. Но пък вината си е негова. Отдавна трябваше да го ремонтира, пък и не бе изринал снега. Кажи на Джоуни, че ще се отбия да ви видя при първа възможност.

След малко повече от час прогнозата на Мак се изпълни. Вятърът зашепна кротко, а джубоксът изтрака и зазвуча песен на Доли Партън.

Макар снегът и вятърът да напуснаха града, Рийс ги виждаше да вилнеят високо в планината. Изпита благодарност, че можеше да си стои на топло и уютно в хотелската стая и да наблюдава природата отдалеч.

Приготвяше казани с яхнии и супи по рецептите на Джоуни, печеше тонове месо, риба и зеленчуци. В края на всяка смяна си броеше бакшишите и ги натъпкваше в плик, който държеше в сака си.

По някое време вечер Джоуни пъхваше чиния с храна под носа й. Рийс ядеше в ъгъла на кухнята, докато месото цвъртеше на скарата, а хората седяха в ресторанта и клюкарстваха.

 

 

Три дни след бурята Рийс разбъркваше тенджера с гювеч, когато Ло влезе в кухнята.

— Нещо ухае великолепно — каза той като задуши въздуха.

— Супа с тортиля — обясни Рийс, която най-после бе убедила Джоуни да й позволи да приготви една от собствените си рецепти. — Много е хубава. Искаш ли купичка?

— Говорех за теб, но не бих отказал и супата.

Тя му подаде приготвената порция и се протегна да вземе нова купичка. Ло се плъзна зад нея и също вдигна ръка нагоре. Класически ход, помисли си Рийс. Но бързата й стъпка настрани бе също така класическа.

— Благодаря, взех я. Майка ти е отзад в офиса, ако искаш да я видиш.

— Ще се отбия при нея, преди да си тръгна. Дойдох да се видя с теб.

— Така ли?

Рийс напълни следващата купичка, поръси настърганото сирене и пусна вътре изпържената тортиля. Помисли си замечтано колко по-хубаво щеше да е със свежи подправки, докато слагаше хлебчето с масло в чинията. Завъртя се и остави поръчката на бара.

— Готова съм за следващата — извика и се протегна за новата поръчка.

Може би щеше да успее да убеди Джоуни да се запасят със свежи подправки. Ако поне…

— Хей, къде отиде? — върна я към действителността Ло. — И мога ли и аз да дойда с теб?

— Какво? Извинявай. Каза ли нещо?

Ло я изгледа изненадано и дори малко обидено. Вероятно не му се случваше често някоя жена да забрави за присъствието му. Ей, това е синът на шефката, напомни си тя и се усмихна бързо.

— Потъвам в мисли, докато готвя — обясни му Рийс.

— Очевидно е така. Но все пак днес не сте претрупани с клиенти.

— Имаме си достатъчно работа.

Рийс приготви бекона и пилето за следващите сандвичи, после сложи две порции картофи да се пържат.

— Мамка му! Това е страхотно! — възхити се Ло, след като опита супата.

— Благодаря. Не забравяй да го кажеш на шефката.

— Задължително. Е, Рийс, проверих графика ти. Довечера си свободна.

— Аха — изсумтя тя и кимна на мияча на чинии Пийт, който се върна от почивката си.

— Чудех се дали не искаш да изгледаме някой филм.

— Не знаех, че в града има кино.

— Няма. Но аз имам най-добрата колекция с дискове в Уайоминг. Правя и страхотни пуканки.

— Не съм изненадана.

Синът на шефката, напомни си тя отново. Трябваше да внимава как се държи. Налагаше се да е едновременно дружелюбна и категорична.

— Чудесно предложение, Ло, но имам други планове за довечера. Искаш ли хлебче за супата?

— Може би — отговори Ло като се наведе към нея. — Знаеш ли, скъпа, ще ми разбиеш сърцето, ако продължиш да ме отхвърляш.

— Съмнявам се — небрежно отвърна Рийс, като му подаде чиния с хлебче. — Не се приближавай прекалено много до скарата. Ще си изпръскаш дрехите с мазнина.

Вместо да понесе супата си към ресторанта, както се бе надявала, Ло се облегна на плота.

— Имам адски нежно сърце — предупреди я той.

— В такъв случай трябва да стоиш далеч от мен — каза тя. — Имам навика да разбивам мъжките сърца. Пътят ми от Бостън дотук е постлан с окървавени сърца. Тъжна работа. Сигурно съм болна от нещо.

— Аз мога да те излекувам.

Рийс го погледна. Прекалено хубав, прекалено чаровен. На времето може би щеше да й достави удоволствие да бъде преследвана от толкова готин тип, но вече нямаше енергия за подобни игри.

— Мога ли да ти кажа истината? — попита го тя.

— Ще ме нарани ли?

Думите му я накараха да се засмее.

— Харесвам те. И предпочитам да продължа да те харесвам. Ти си синът на шефката, а за мен това е табу. Не спя с шефовете си, така че няма да спя и с теб. Но съм благодарна за предложението.

— Още не съм те молил да спиш с мен — напомни й той.

— Реших да спестя малко време и на двама ни.

Ло започна да се храни замислено.

— Обзалагам се, че мога да ти променя мнението, ако ми дадеш шанс — каза накрая.

— Точно затова няма да ти дам шанс.

— Е, може пък да те уволнят или майка ми да се откаже от мен.

Фритюрникът изпищя и Рийс извади кошниците с картофи, после довърши сандвичите.

— Не мога да си позволя да ме уволнят, а майка ти страшно те обича. По-добре иди седни на бара и си довърши супата. Пречиш ми.

Ло се ухили.

— Властните жени са ми слабост — каза той, но все пак се отдалечи, когато Рийс се захвана със следващата си поръчка.

— Ло ще си опита късмета отново — предупреди я Пийт, чийто силен бруклински акцент не бе изчезнал и след осем години в Уайоминг. — Просто не умее да се сдържа.

— Май трябваше да му кажа, че съм омъжена или пък лесбийка.

— Закъсня. По-добре му кажи, че си лудо влюбена в мен — ухили й се Пийт.

Рийс се засмя.

— Защо ли не се сетих за тази възможност?

— Никой не се сеща. Затова ще свърши работа.

Джоуни влезе в кухнята, пъхна плик в джоба на Пийт и подаде друг на Рийс.

— Заплатата — съобщи тя.

— Благодаря — усмихна се младата жена, после каза решително: — Чудя се дали би ми показала апартамента горе. Ако още е свободен, разбира се.

— Не си видяла някой да се нанася, нали? Ела в офиса ми.

— Трябва да…

— Прави каквото ти наредят — прекъсна я Джоуни и излезе от кухнята.

Оставена без избор, Рийс я последва. В кабинета си Джоуни отвори ниския шкаф, върху който бе гравиран каубой на кон. Вътре имаше множество ключове, окачени на кукички. Джоуни взе единия и го подаде на Рийс.

— Заповядай. Иди да огледаш апартамента.

— Още не ми е време за почивка.

Джоуни сложи ръце на кръста си.

— Момиче, щом аз казвам, значи е време. Хайде, качвай се. Стълбището е отзад.

— Добре. Ще се върна след десет минути.

Въпреки топенето на снега навън бе доста студено и Рийс реши да си вземе палтото. Поздрави се за решението си, когато се качи по скърцащите стълби и отвори вратата на жилището. Джоуни очевидно бе достатъчно пестелива, за да не пуска отоплението в празната квартира.

Апартаментът представляваше просторна стая с ниша, където бе сгушено желязно легло, нисък плот отделяше малката кухничка. Подът бе дъбово дюшеме, издраскано на места, а стените — боядисани в бледобежово.

Банята бе малко по-голяма от хотелската и в нея се помещаваха висока бяла мивка и вана със старомодни крака от ковано желязо. Огледалото над полицата бе изпъстрено с петна. Плочките бяха снежнобели с черни фризове.

В стаята имаше овехтяло карирано канапе, избеляло синьо кресло и две маси, украсени с лампи, купени от битака.

Рийс се усмихна още преди да се доближи до тройния прозорец, който гледаше към планината. Бели облаци се гонеха по синьото небе, а водата в езерото блестеше.

Снежните човеци се топяха и превръщаха в деформирани хобити. Върбите и дряновете потрепваха на вятъра. Над заснежените върхове падаха сенки от облаците. Рийс забеляза блестящата повърхност на алпийско езеро.

Градът с дървените си къщи, жизнерадостната бяла беседка в центъра и калните си улици се простираше като на длан. Застанала до прозореца, тя се почувства част от него, но все пак достатъчно отделена, за да е в безопасност.

— Да, тук бих могла да съм щастлива — промърмори тихо. — Тук ще съм добре.

Щеше да й се наложи да купи някои неща. Кърпи, чаршафи, кухненски принадлежности, препарати за чистене. Замисли се за заплатата в джоба си и за парите от бакшишите, които бе скътала грижливо. Можеше да се снабди с необходимото. А това наистина щеше да е забавно. За първи път от повече от година щеше да си купува собствени вещи.

Сериозна стъпка, каза си, после я обзе съмнение. Дали не прибързваше? Наемане на апартамент, купуване на чаршафи. Ами ако се наложи да замине? Или пък я уволнят? Ами ако…

— Господи, ама че съм идиотка — наруга се тя. — Важното е как стоят нещата в момента. А в момента искам да живея тук.

Точно в този миг слънцето разкъса облаците и заблестя ярко. Това бе идеален знак. Щеше да се опита да започне нов живот тук, независимо за колко дълго.

Рийс чу стъпки по стълбите и сърцето й се сви уплашено. Пъхна ръка в джоба си и стисна паникбутона, после грабна една от лампите.

Джоуни отвори вратата и Рийс остави лампата на мястото й, като се престори, че я бе оглеждала.

— Грозна е, но свети — подхвърли Джоуни лаконично.

— Съжалявам, че се забавих толкова — оправда се Рийс. — Ей сега слизам.

— Не бързай. Нямаме много посетители, Бек е на скарата. Справя се добре, стига поръчката да не е особено засукана. Е, искаш ли квартирата или не?

— Да, искам я, стига да успея да платя наема. Не ми каза колко…

Джоуни огледа стаята набързо и й съобщи цена, която бе съвсем малко по-ниска от хотелската.

— Цената включва отоплението и осветлението, освен ако не прекалиш — обясни й Джоуни. — Ако искаш телефон, ти сама се оправяй. Същото ще е и ако решиш да боядисаш. И не искам шум, докато ресторантът работи.

— Аз съм съвсем тиха. Предпочитам да ти плащам на седмица.

— За мен няма проблем, стига наемът да идва навреме. Можеш да се нанесеш още днес, ако искаш.

— Утре. Трябва да си купя някои неща.

— Права си. Тук е доста голо. Май имам разни неща, които са ми излишни. Ще ти донеса някои от тях, може да ти свършат работа. Пийт и Бек ще ти помогнат за багажа.

— Благодаря ти. За всичко.

— Плащаш си. Бездруго те очаква повишение.

— Благодаря.

— Няма нужда да ми благодариш, нали така се спазарихме от самото начало. Вършиш си работата и не създаваш неприятности. Не задаваш въпроси. Според мен или си лишена от любопитство, или не искаш на теб да ти задават въпроси.

— Това въпрос ли е, или мнение?

— Не си глупава — ухили се Джоуни и потупа джоба на престилката си, където обикновено се криеше пакет с цигари. — Но очевидно си имаш неприятности. Всеки нормален човек може да го забележи, когато се вгледа в теб. Предполагам, че си имаш някакви проблеми.

— Така ли? — промърмори Рийс.

— От теб си зависи дали ще ги решиш, или просто ще ги загърбиш. За мен е важно да не оставяш да пречат на работата ти. Никога не съм имала по-добра готвачка от теб. И възнамерявам да се възползвам от факта, стига да не ме зарежеш някой хубав ден. Не обичам да завися от никого. Човек само се разочарова, ако го излъжат. Но ако останеш, ще си получаваш заплатата навреме и ще плащаш разумен наем. Ще имаш свободни дни, а след месец-два, ако все още си тук, те очаква ново повишение.

— Няма да те зарежа. Ако реша да си тръгна, ще те уведомя предварително.

— Чудесно. А сега ще ти задам прям въпрос, на който искам откровен отговор. Законът ли те преследва?

— Не — леко се засмя Рийс като зарови ръце в косата си. — Не, за бога.

— И аз така си мислех, но някои от местните са на друго мнение. Хората в града обичат да клюкарстват — усмихна се Джоуни, после замълча за момент. — Ако не искаш да говориш за проблемите си, твоя си работа. Но ако някой дойде да те търси, няма да е лошо да знам дали искаш да те намери, или да го пратя за зелен хайвер.

— Никой няма да ме търси. Имам само една баба, а тя знае къде съм. Не бягам от никого.

Освен от себе си, помисли си Рийс.

— Добре тогава. Задръж ключа. Имам дубликат в офиса. Не се тревожи, няма да се качвам тук, след като се настаниш. Но ако закъснееш с наема, ще ти го удържа от заплатата. И не искам никакви извинения. Вече съм чувала всичко.

— Ако осребриш чека ми, веднага ще ти платя за първата седмица.

— Да, може и така да направим. Още нещо — ще се радвам да ми помагаш за сладкишите от време на време. Правя ги сама и се нуждая от малко помощ.

— Добре.

— Ще го отбележа в графика. Е, хайде да се връщаме на работа, преди Бек да отрови някого.

С остатъка от заплата си и спестените бакшиши Рийс се отправи към бакалията. Само най-основните неща, напомни си тя. Необходимото и нищо повече. Не беше на улица „Нюбъри“ и не можеше да си позволи глезотии.

Но, за бога, наистина бе чудесно да пазаруваш не само джинси или чифт чорапи. Почувства се страхотно и по бузите й се разля руменина.

Влезе енергично, а звънчето над вратата издрънка весело. Магазинът бе пълен с хора, някои от които Рийс познаваше от ресторанта. Пържола с огромно количество пържен лук за господина в карираното яке. Жената с малкото момченце, която оглеждаше консервите, вземаше пържено пиле за момченцето, салата „Цезар“ за нея.

Четирима къмпингари зареждаха количката си с продукти.

Рийс махна на Мак Дръбър и се зарадва на дружелюбното му кимване. Беше приятно да си сред познати. И напълно нормално в добавка. Рийс заоглежда чаршафите. Веднага отхвърли белите, защото й напомняха за болница. Избра светлосини, изпъстрени с теменужки, и тъмносиньо одеяло. Бледожълтите хавлиени кърпи пък щяха да внесат малко светлина в банята й.

Рийс отнесе първите си покупки до щанда.

— Наела си квартира, а? — попита я Мак.

— Да. Апартаментчето над ресторанта на Джоуни.

— Чудесно. Искаш ли да ти открия сметка?

Идеята й се стори страшно съблазнителна. Можеше да си купи всичко, което си поискаше, и да плати за него по-късно. Но това щеше да наруши правилата, според които живееше през последните осем месеца.

— Няма нужда. Взех заплата. Бездруго имам нужда само от няколко неща за кухнята.

Рийс пресмяташе грижливо, докато оглеждаше стоките и избираше само най-необходимото. Хубав железен тиган, прилична тенджера. Не можеше да си позволи съдовете, които на времето бе притежавала, нито скъпите ножове, но щеше да се справи.

Всеки път, когато звънчето над вратата издрънкваше, Рийс насочваше очи към входа.

След малко Броуди влезе в бакалията. Същото овехтяло кожено яке, същите очукани ботуши. Но май се бе обръснал през последните два-три дни. Погледът му бе като на човек, който е виждал абсолютно всичко и нищо не може да го изненада. Писателят се отправи към отделението с хранителни стоки.

Рийс се зарадва, че вече бе минала оттам и не й се налагаше да се сблъсква с него. Тя забута количката си към щанда.

— Готова съм, господин Дръбър.

— Добре, ей сега ще направим сметката. Чайникът е подарък от мен за новия ти апартамент.

— О, няма нужда.

— Магазинът е мой и аз определям правилата — сгълча я той мило, после се извърна на другата страна. — Ще бъда на твое разположение след минутка, Броуди.

— Не бързам, не се безпокой — отвърна писателят, като остави кутия мляко и пакет кафе на тезгяха, а после кимна за поздрав на Рийс. — Как си?

— Чудесно, благодаря.

— Рийс се нанася в апартамента над ресторанта на Джоуни — съобщи му Мак.

— Така ли?

— Да. Сега ще опаковам нещата й, а ти ще й помогнеш да ги занесе дотам, Броуди.

— О, няма нужда. Мога да се справя и сама.

— Не можеш да носиш всичко това сама — настоя Мак. — Колата ти е отвън, нали Броуди?

Писателят се усмихна развеселено.

— Разбира се.

— Бездруго отиваш да вечеряш при Джоуни, нали?

— Да, така възнамерявам да постъпя.

— Ето, видя ли, скъпа? Няма проблеми. В брой или с кредитна карта ще платиш?

— В брой.

Рийс похарчи всички пари, които бе взела със себе си, почти до стотинка.

— Впиши моите неща в сметката ми, Мак — каза Броуди като остави покупките си върху единия от кашоните на Рийс и го понесе към колата.

Преди Мак да довърши опаковането на останалите, писателят се върна за следващия кашон. Рийс се почувства хваната в капан.

— Благодаря, господин Дръбър.

— Радвай се на новата си квартира — извика й, когато тя последва Броуди навън.

— Не си длъжен да ми помагаш — каза Рийс бързо, когато излязоха навън. — Сериозно. Мак не ти остави избор.

— Да, така беше.

Броуди остави втория кашон в каросерията на черния си пикап юкон, после се обърна и протегна ръце към този, който Рийс държеше, но тя го стисна здраво.

— Казах ти, не си длъжен да ми помагаш. Мога и сама да се справя.

— Наистина не съм длъжен, но пък ти не можеш да се справиш сама. Така че, хайде да си помогнем един на друг и да свършим работата, докато сме още млади.

Броуди изтръгна кашона от ръцете й и го натовари в пикапа.

— Хайде, качвай се — подкани я.

— Не искам…

— Държиш се като смахната. Покупките ти са у мен — продължи той като заобиколи колата. — Можеш да се повозиш заедно с тях или да се прибереш пеша.

Рийс би предпочела втората възможност, но не й се искаше да заприлича на пълна идиотка. Предаде се, седна в пикапа и затръшна вратата. И без да й пука за мнението на Броуди отвори прозореца, за да не я нападне клаустрофобията.

Писателят не проговори. А благодарение на радиото, от което бумтеше „Ред Хот Чили Пепърс“, Рийс не се чувстваше задължена да води любезен разговор по време на краткото пътуване.

Броуди паркира на улицата пред ресторанта и свали единия кашон от пикапа. Рийс взе другия.

— Входът е от задната страна — съобщи му тя.

Гласът й прозвуча доста рязко и това я изненада. Дори не можеше да си спомни кога за последен път бе ядосана на друг, освен на себе си.

Ускори крачка, за да не изостава от писателя, и профуча покрай него по стълбите. Раздразни се, когато й се наложи да подпре кашона на стената, за да извади ключа си. Броуди премести своя в едната си ръка, взе ключа от нея и отвори вратата.

Заля я вълна от негодувание. Сега това беше нейното си място. Можеше да кани, когото си иска и да не допуска вътре нежелани гости. А невъзмутимият Броуди най-спокойно отиде до плота и тръшна безценните й нови вещи върху него.

После излезе навън, без да промълви и дума. Рийс задъхано остави кашона си на пода. Втурна се към вратата с надеждата отново да го изпревари и да грабне последния кашон.

Но Броуди вече се връщаше.

— Мога и сама да се справя оттук — каза тя и дръпна кашона от ръцете му. — Благодаря ти.

— За нищо. Какво има вътре? Тухли ли?

— По-скоро железен тиган и препарати за чистене. Уверявам те, че мога да се справя.

Той не й обърна внимание и продължи нагоре по стълбите.

— Защо, по дяволите, заключи вратата, при положение че веднага се връщаме обратно?

— Навик — отвърна като завъртя ключа.

После протегна ръце към кашона, но не можа да попречи на Броуди да влезе в квартирата й.

— Е, благодаря — каза Рийс.

Знаеше, че е ужасно грубо да стои до отворената врата, сякаш нямаше търпение да го изпъди, а на всичкото отгоре в квартирата проникваше леден въздух, но не можа да се сдържи.

— Съжалявам, че бе принуден да хамалуваш.

— Аха.

Броуди се завъртя и огледа стаята, пъхнал ръце в джобовете си. Помисли си, че мястото е миниатюрно и потискащо, докато не погледнеш през прозореца. Гледката бе зашеметяваща. Иначе бе чисто. Джоуни явно си вършеше работата съвестно. И макар апартаментът да бе празен, със сигурност редовно бе пускала прахосмукачка и бърсала прах.

— Има нужда от боядисване — отбеляза той.

— Да, май си прав.

— И определено от отопление. Нежните ти кости ще замръзнат тук.

— Няма смисъл да пускам отоплението, преди да се нанеса. Не искам да те задържам…

Броуди прикова очи в нея.

— Не се притесняваш, че ме задържаш, а просто искаш да се разкарам оттук.

— Така е. Чао.

За първи път той й се ухили весело.

— По-интересна си, когато си заядлива. Какъв е специалитетът довечера?

— Пържено пиле, картофи в масло, грах и моркови.

— Звучи добре.

Той тръгна към вратата, но спря точно пред Рийс.

Беше готов да се закълне, че почти чу как се стяга от напрежение.

Вратата се затвори светкавично зад гърба му, а ключалката изщрака още преди да бе поел по стълбите. Броуди заобиколи сградата и за да задоволи любопитството си, вдигна очи нагоре.

Рийс стоеше до прозореца, загледана в езерото. Слаба е като върбова вейка, помисли си той. А очите й са дълбоки и потайни. Прилича повече на портрет, отколкото на човек от плът и кръв. Броуди се зачуди къде ли бе забравила останалата част от себе си. И защо.

 

 

Пролетното топене означаваше дълбока кал. Пътеките зажвакаха, а оплесканите ботуши разнасяха гъстата кал по улиците и тротоарите. В ресторанта на Джоуни местните посетители, които познаваха характера на собственичката добре, почистваха внимателно обувките си, преди да влязат. Туристите, които щяха да запълнят хижите и лагерите след около месец, все още се наслаждаваха на градските удобства. Разбира се, имаше хора, дошли да се порадват на езерото и реката, които гребяха в лодките си по студените води на езерото.

Ейнджълс Фист се приготви за кратката почивка между зимната и лятната суматоха.

Малко след изгрева, когато небето заблестя в розово, Рийс потегли по един от тесните пътища от другата страна на езерото. Това си е най-обикновена пътека, помисли си, докато въртеше волана енергично, за да избегне по-дълбоките дупки.

Едър лос прекоси пътя пред нея. Тя се усмихна изненадано и се зарадва, че шофираше едва с десетина километра в час.

Най-важното бе да не се загуби.

Джоуни я очакваше в седем и макар да бе тръгнала доста по-рано от уречения час, Рийс се страхуваше, че ще закъснее. Или пък ще стигне чак до Юта.

Подмина малка горичка от червени върби и забеляза светлина.

— Точно така! — извика тя доволно. — Подминаваш върбите, завиваш наляво и хоп! Там си!

Видя вехтия пикап на Джоуни и се поздрави за успеха. После спря колата.

Не знаеше какво да очаква от дома на Джоуни. Може би малко бунгало или дървена хижа. И двете биха подхождали на нетърпеливата й началничка.

Но не бе очаквала стилна и просторна великолепна къща от дърво и стъкло, с широки веранди, които гледаха към планинските върхове.

Нито елегантните саксии по прозорците, пълни с красиви теменужки.

Очарована, тя последва указанията на Джоуни, паркира и отиде до задната страна на къщата. Забеляза, че навсякъде имаше прозорци, които откриваха зашеметяваща гледка към планината, езерото и града.

Вътре светеше. Зърна Джоуни през кухненския прозорец. Шефката й бе навила ръкавите на анцуга си и енергично забъркваше нещо в голяма купа.

Рийс отиде до вратата и почука.

— Отворено е!

Незаключената врата накара Рийс да потръпне. Ами ако се появеше някой луд с бухалка в ръка? Не трябваше ли жена, особено жена, която живее сама, да предвиди подобна възможност и да вземе мерки?

— Ако по обувките ти има кал, свали ги, преди да влезеш в кухнята — извика Джоуни.

Рийс огледа краката си, сви рамене виновно и се събу.

Ако външният вид на къщата бе великолепен, то кухнята бе отговор на всички молитви.

Просторна, идеално осветена, със солиден работен плот в бронзов и меден цвят. Двойна фурна, гигантски хладилник и фризер. Рийс потръпна от удоволствие като жена, на която престоеше секс с мъжествен Адонис. Печката бе „Вулкан“, а на плота стоеше миксер „Беркел“.

Сълзи от възхищение опариха очите й.

Необичайни треви и клонки украсяваха груба дървена ваза. В малката камина пламтеше огън, а въздухът бе наситен със съблазнителното ухание на пресен хляб и канела.

— Е? — попита Джоуни, като остави купата на плота. — Какво възнамеряваш да правиш? Да стоиш и да зяпаш или да си сложиш престилката и да се хванеш на работа?

— Първо искам да се прекръстя.

Красивата уста на стопанката потръпна весело, после тя се предаде и се ухили широко.

— Готино е, нали?

— Великолепно. Смятах, че ще… — младата жена млъкна насред дума и се покашля.

— Ще печем в мизерна вехта фурна и ще работим на миниатюрен плот? — изсумтя Джоуни, като отиде до луксозната кафеварка. — Живея тук, а аз обичам удобства и стил.

— Няма спор. Ще ме осиновиш ли?

Джоуни се засмя.

— Освен това обичам уединението. Къщата ми е последната в тази част на града. Между мен и дома на семейство Марсдън има повече от половин километър. Познаваш Рик и Деби и децата им. Малката им дъщеря с кучето й е почти всеки ден на брега. Не може да не си я виждала.

— Да — кимна Рийс, като се сети за момичето, което хвърляше топката във водата, и за енергичното куче. — Дори няколко пъти.

— Чудесни деца. От другата им страна е домът на Дик. Онзи, върху когото те изпробвах, когато се появи в ресторанта. Дърт пръч — каза тя с обич. — Преструва се на суров планинар, но всъщност е нежен хомосексуалист. Предполагам, че си забелязала.

— Да, забелязах.

— Зад него е хижата на Бойд. Има и още няколко разпръснати тук и там, но повечето се дават под наем. Чудесно и спокойно кварталче е.

— Прекрасно, наистина. Сблъсках се с един лос. Искам да кажа, видях лос. Нямаше физически контакт.

— Тук е пълно с лосове. Едва ли не идват да чукат на вратата ми. Нямам нищо против тях, нито против другите диви животни, стига да не нападат цветята ми.

Джоуни се вгледа в Рийс, взе кърпа и избърса ръцете си.

— Ще запаля цигара с кафето — каза тя. — В чайника има вряла вода. Направи си чай. Ще работим усилено през следващите три часа, а тогава не искам безсмислени разговори. Така че дай първо да си побъбрим.

— Добре.

Домакинята запали цигара, облегна се на плота и издиша дима.

— Сигурно се чудиш, че живея в подобна къща — каза тя.

— Великолепна е.

— Вече е на почти двайсет години. През цялото време добавях и разкрасявах нещо — обясни Джоуни, като кръстоса крака, обути в сиви вълнени чорапи. — И вече е точно такава, каквато си я представях.

Рийс свали чайника от котлона.

— Имаш безукорен вкус.

— Вероятно се питаш защо ресторантът ми не е по-лъскав. Ще ти обясня — каза тя, преди Рийс да проговори. — Хората идват в „Ангелска храна“, защото търсят удобство. Искат хубава храна на добра цена, и то бързо приготвена. Точно това имах предвид, когато отворих заведението преди двайсет години.

— Работата ти върви чудесно.

— Можеш да заложиш кльощавия си задник, че е така. Дойдох тук, защото исках собствен бизнес. А също и да осигуря добър, солиден живот на сина си. На времето направих грешката да се омъжа за човек, който не го биваше за нищо, освен да изглежда красив. Е, в това бе адски добър, но не бе подходящ нито за мен, нито за сина ми.

Рийс вдигна чашата към устните си и каза предпазливо:

— Справила си се чудесно без него.

— Ако бях останала с него, един от нас вече щеше да е труп — сви рамене Джоуни и дръпна от цигарата. — За всички ни беше по-разумно просто да го изритам. Имах малко пари настрана — усмихна се тя. — Бях достатъчно глупава да се омъжа за него, но поне проявих разум да премълча за банковата си сметка. Работех здраво още от шестнайсетгодишна. Келнерка, готвачка, чистачка. Тръгнах на вечерно училище и завърших мениджмънт и ресторантьорство.

— Умна постъпка.

— След като се отървах от красивото бреме на гърба ми, реших, че ако ще работя усилено, ще го правя само за мен и за сина ми. И така се озовах тук. Започнах работа като готвачка в заведението, което тогава бе известно като „Каруцата“.

— Твоят ресторант ли? Той ли се наричаше „Каруцата“?

— Да. Мазни хамбургери и прегорени пържоли. След четири месеца го купих. Предишният собственик бе идиот, не можеше да събере две и две. Продаде ми го почти без пари, тъй като го очакваше фалит — усмихна се Джоуни доволно. — През първата година аз и Уилям живяхме в квартирата над ресторанта, където сега си ти.

Рийс се опита да си представи как жена с малко дете би могла да живее в тясното пространство.

— Не ти е било лесно — промърмори. — Започваш собствен бизнес, отглеждаш син и си изграждаш нов живот.

— Трудното става лесно, когато имаш здрава гърбина и цел. А аз разполагах и с двете. Купих парцела тук и построих малка къща. Две спални, баня и миниатюрна кухня. Но след оная теснотия ми се струваше истински замък. Получих каквото исках, защото съм упорита кучка. Но добре си спомням какво е да се вдигнеш и да тръгнеш нанякъде, да оставиш познатото, колкото и лошо да е то, и да се опитваш да си изградиш нов живот.

Джоуни отпи от кафето си и добави:

— Припомням си тези неща, когато те погледна.

Да, и вероятно бе права, помисли си Рийс. Може би виждаше всичко онова, което караше една самотна жена да се буди в три сутринта и да се тревожи, да си задава въпроси, да се моли.

— Как разбра, че тук е твоето място? — попита тя.

— Не го осъзнах веднага — отвърна Джоуни, като загаси цигарата и допи кафето си. — Просто бе по-добро от онова, което напуснах. А една сутрин се събудих и осъзнах, че това е новият ми дом. И тогава спрях да поглеждам назад.

Рийс остави чашата си.

— Сигурно се чудиш защо човек с моите способности работи в кухнята ти. Навярно се питаш как съм се озовала тук.

— Да, подобна мисъл ми е минавала през ума.

Рийс си каза, че тази жена й бе дала работа, бе й помогнала да се нанесе в нова квартира, бе й предложила приятелството си.

— Не искам да се правя на загадъчна, просто не мога да говоря за подробностите. Все още са адски болезнени. Но това, което ме накара да се изнеса от Бостън, не бе съпруг или гадже, а събитие. Имах кошмарно преживяване, което ме съсипа физически и емоционално — довърши тя и се вгледа в очите на Джоуни.

Силни очи, стоманени. И не бяха изпълнени със съчувствие. А това определено улесняваше Рийс.

— Постепенно осъзнах, че няма да се излекувам, ако остана у дома, затова потеглих на път. Баба ми се бе посветила изцяло на мен, но вече не можех да понасям саможертвата й. Един хубав ден се качих в колата и тръгнах. Обадих й се и се опитах да я убедя, че съм добре, но просто искам да остана сама за известно време.

— Успя ли?

— Всъщност не, но нямаше как да ме спре. През последните няколко месеца е по-спокойна. Вече гледа на пътешествията ми като на „Приключението на Рийс“. За мен е по-лесно да й представям нещата по този начин, когато й се обаждам по телефона или й пиша по имейла. Пък и понякога е истина — приключение си е.

Рийс стана и взе престилка от закачалката.

— Както и да е, сега съм много по-добре, отколкото бях преди. Тук ми харесва. Засега. А това е достатъчно за мен.

— Тогава ще оставим нещата такива, каквито са си. Засега. Искам да разточиш няколко кори. След като видя дали те бива, ще решим как да продължим.