Нора Робъртс
Смърт край Змийската река (27)

27.

Всекидневното ставане в ранни зори промени навиците на Броуди. Виждаше изгревите, а някои от тях определено си заслужаваха усилието да отвори очи. Вършеше повече работа, което щеше да зарадва агента и редактора му. Дори имаше повече време да се мотае из вилата и да обмисля възможностите за промяна.

Мястото беше добро. Отдавна се чудеше дали да го купи и така да се превърне в собственик. Добра инвестиция. Имот със стойност. Ипотека. Поддръжка.

Е, човек трябваше да приеме и доброто, и злото.

Ако къщата си бе негова, можеше да разшири кабинета си, да добави още една тераса. Гледката към езерото се разкриваше още по-добре от горния етаж, особено през лятото, когато дърветата се покриваха с милиони листа. Тогава водата едва прозираше през преплетените клони, ако хвърлиш поглед през прозорците на първия етаж.

Да, терасата бе добра идея. Сутрин можеше да си пие кафето там и да се настройва за деня.

Застана до прозореца в кабинета си и си я представи. Да, определено щеше да стане хубаво.

Един или два стола? Ако купуването на вилата бе сериозна стъпка, то запазването на жената бе гигантски скок над бездна.

Винаги бе обичал жените. Не само телата, но и умовете им. Но ако някой му бе казал, че един ден ще иска една-единствена жена да е вечно около него, щеше да изреди безброй причини защо това е невъзможно.

Но ако ставаше дума за Рийс, не можеше да се сети за нито една.

Да, вярно бе, че присъствието й го караше да става рано. А след напускането на „Трибюн“ бе свикнал да се излежава докогато си иска. Но пък след вдигането в зори винаги го чакаше кафе. Хубаво кафе, което не трябваше сам да приготвя. И храна. Биваше ли да се пренебрегват предимствата на хубавото кафе и храната?

А и гласът на Рийс. Уханието й. Начинът, по който подреждаше нещата. Масата за вечеря, дрехите, възглавниците на леглото. Бе открил, че е абсурдно очарован от идеално сгънатите кърпи в банята.

Сигурно не беше с всичкия си.

Но кой мъж можеше да устои на невероятните й очи?

Рийс бе много по-привлекателна причина за ранното ставане от великолепните изгреви. Имаше си проблеми и вероятно никога нямаше да успее да я излекува напълно от фобиите и неврозите й. Но те пък я правеха интересна. У Рийс Гилмор нямаше нищо обикновено и скучно.

Два стола, реши той. На терасата ще има два стола.

Завъртя се и се върна до бюрото. Взе диска, който Рийс му бе оставила. Вкара го в компютъра и видя два файла. Единият бе с инициали Г.К., другият бе озаглавен „Списък“.

— Готварска книга — промърмори Броуди и се зачуди дали Рийс бе искала да му я покаже, или просто бе забравила да изтрие файла.

Е, нямаше значение, книгата бе пред него.

„Роднините ви пристигат в града неочаквано — утре… Това е третата ви среща и вие ще й приготвяте вечеря. Надявате се да я последва закуска в леглото… Ваш ред е да приемете членовете на литературния си клуб… Поканили сте претенциозната си сестра и годеника й на вечеря… Синът ви е обещал в училище, че ще приготвите кексчета за целия клас…

Не се паникьосвайте.

Независимо колко сте заети или неопитни в кухнята, всичко ще бъде наред. Всъщност, ще бъде идеално. Ще ви отведа до края стъпка по стъпка.

От небрежното до изисканото, от купони на двора до елегантни вечери, ще бъдете прочутият готвач.

Добре де, аз съм готвачката. Но вие ще се превърнете в изискан гастроном.“

Не е лошо, реши Броуди. Беше вмъкнала идеи за различните видове кухненско оборудване, време и начин на живот. Леко четиво. Достъпно.

След въведението бе включила кратко резюме на книгата и пет-шест рецепти. Инструкциите бяха достатъчно ясни, така че дори той би могъл да си приготви нещо.

Всяка рецепта бе допълнена със звезди, от една до четири. Степен на трудност, отбеляза той. Чудесна идея.

— Умно момиче си, слабаче — каза Броуди на глас. Замисли се за момент, после написа кратко писмо на агента си и прикачи файла на Рийс.

Затвори го и отвори списъка със заподозрените. О, да, наистина беше умна. Кратките й профили уцелваха точно в десетката. Броуди се изненада леко като откри вътре имената на Мак Дръбър и доктор Уолъс, но Рийс държеше на подробностите. Описанието на Мак като „неопитен флиртаджия, който обича да клюкарства“ определено му хареса.

Трябваше да попита Рийс какво би написала за него, ако го беше включила в списъка.

Добави някои от собствените си наблюдения и идеи. Например, Рийс нямаше откъде да знае, че сърцето на заместник-шерифа Дени бе разбито от едно момиче, което работеше като камериерка в хотела, беше го лъгало в продължение на шест месеца и накрая бе избягало от града с някакъв рокер предишната есен.

Броуди затвори файла и го копира заедно с готварската книга в собствения си компютър.

Беше едва осем сутринта, когато приключи.

Не му оставаше нищо друго, освен да започне работа.

Даде си почивка в единадесет и слезе до кухнята за кола и шепа солети. Дъвчеше първата, когато телефонът иззвъня. Намръщи се, но видя, че се обажда агентката му, и се ухили.

— Здрасти, Лид. Върви чудесно — каза той, когато агентката го попита за книгата му.

Да, днес компютърът му беше близък приятел, но имаше дни, когато се превръщаше във враг. Агентката го попита дали има време да поговорят за готварската книга и той се усмихна доволно.

— Да, имам няколко минути. Какво мислиш?

 

 

Затвори телефона и се зарови из купчината документи по бюрото си, за да открие графика на Рийс. Намери го под списание за оръжия, послужило му в проучванията, и реклама за плазмения телевизор, който възнамеряваше да си купи.

Погледна часовника, после компютъра. Реши да не се чувства виновен задето днес приключваше работа прекалено рано.

Влезе в ресторанта на Джоуни тъкмо когато Рийс си сваляше престилката. Облегна се на плота. Рийс бе вдигнала косата си, а лицето й бе зачервено от горещината на печката. Изглеждаше невероятно нежна.

— Яде ли нещо днес? — попита я Броуди.

— Ами… не съвсем.

— Опаковай нещо.

— Какво си намислил? Друг пикник?

— Не. Обяд. Здрасти, Бебе, как си?

— Бременна съм.

— А! Поздравления!

— Лесно ти е да го кажеш. Не повръщаш всяка сутрин. Веселбата никога не свършва — оплака се Бебе, но се усмихна и се облегна на бара срещу него. — Джим се надява на момиче този път. И аз нямам нищо против. Защо никога не ме заведе на пикник, Броуди?

— Защото Джим ще ме срита по задника. А и трябва ли да те каня, когато си бременна?

— Ти си мъж. Трябва да изглеждаш притеснен и леко уплашен. И се справяш добре. Чакам бебето в края на ноември, за Деня на благодарността. До това време ще изглеждам като че съм погълнала цяла пуйка. Кога излиза следващата ти книга?

— Един-два месеца по-рано и много по-безболезнено.

Бебе завъртя очи към новодошлите клиенти и каза:

— Е, трябва да се върна към блясъка на слугинството.

— Обяд — съобщи Рийс като изнесе огромна торба от кухнята. — Ще бъдеш от първите, опитали експерименталните ни панини^[1].

— Панини? В ресторанта на Джоуни?

— И ти ли, Бруте? Човек може да си помисли, че съм сготвила охлюви и мозък, които приготвям великолепно, между другото.

— Предпочитам панините — каза той като я хвана за ръка и я поведе навън.

— Къде отиваме? — попита Рийс, като се огледа за колата му.

— На езерото.

— Добра идея. Чудесен ден за обяд край езерото.

— Няма да обядваме край езерото, а в него — кимна той към закотвено кану. — В това.

Рийс загледа лодката със съмнение.

— Ще седим в кану и ще ядем панини?

— Аз избрах мястото, ти избра храната. Това е лодката на доктора. Позволи да я вземем за няколко часа. Ще се наложи да погребем малко.

— Хммм.

Рийс обичаше лодки. Всъщност, обичаше лодки с мотори или платна. Но нямаше представа дали харесва лодки с гребла.

— Обзалагам се, че водата е адски студена.

— Правилно, затова трябва да останем над водата, а не в нея. Качвай се в лодката, Рийс.

— Добре.

Тя пристъпи в кануто и отиде до задната пейка.

— Обърни се — нареди й Броуди.

— Добре.

Той й подаде едното гребло и се настани на предната пейка. Отблъсна лодката от брега.

— Ще правиш същото като мен, но от другата страна — обясни Броуди.

— Правил си го и преди, нали? Имам предвид, няма да е първото гребане и за двама ни, нали?

— Правил съм го и преди. Още не съм си купил лодка, защото се колебая между кану и каяк, а е глупаво да имаш и двете. Пък и винаги можеш да вземеш нечия лодка назаем и да не се главоболиш с поддръжката й. Просто купуваш на собственика няколко бири или бутилка уиски и всичко е наред.

— Знаеш какво правиш — усмихна се тя и натисна греблото. — Водата е по-твърда, отколкото изглежда.

Мускулите й се затоплиха бързо. Наблюдаваше Броуди внимателно и повтаряше движенията му. Усещането беше приятно. Струваше й се, че се носят светкавично по езерото. Но бързо я обзе умора.

Време е да се върна към фитнеса, напомни си тя.

— Къде отиваме? — попита Рийс.

— Никъде.

— Пак там ли? — засмя се тя и отметна назад косата си, разрошена от вятъра.

Видът на планината я зашемети.

— О, Господи! О, Господи!

Броуди се усмихна. Бе доловил възхищението и преклонението в гласа й.

— Страхотна гледка, а? — попита като закачи греблото си, после взе нейното от неподвижните й ръце и също го закачи.

— Оттук е различно. Не знам защо, но е различно. Върховете изглеждат…

— Как изглеждат?

— Като божества. Сребърни, блестящи, с бели корони. По-големи, по-могъщи.

Величествените върхове се открояваха в сребристосиньо на фона на едноцветното небе. Снегът бе бял като облаците над тях, които се отразяваха във водата.

Чапла се издигна от езерото и се понесе като призрак към блатото.

Малка лодка с жълти платна се носеше близо до кануто. Здраво момче в каяк гребеше енергично. Рийс позна Карл, който ловеше риба от кануто си. Двойка туристи се понесоха с моторница по водата.

Чувстваше се замаяна от красотата наоколо.

— Защо не правиш това всеки ден? — зачуди се тя.

— Правя го по-често през юни, но напоследък бях зает. Миналото лято Мак ме убеди да предприемем тридневно пътешествие по реката. Той, Карл, Рик и аз. Тръгнах с тях, защото реших, че екскурзията ще ми помогне в проучванията. Разпънахме палатка, пържихме рибата, която Карл ловеше. Пихме каубойско кафе. Разказвахме си лъжи за жени.

— Добре сте се забавлявали.

— Прекарахме си страхотно. Ние с теб също можем да го направим. Ще се позабавляваме ден-два, когато свикнеш да гребеш, и ще изпробваме някоя от лесните лодки.

— Не знам дали ще е лесно, но идеята ми харесва.

— Добре. Прочетох списъка ти.

— Аха.

Стори й се, че облаци закриват слънцето, но пък наистина трябваше да обсъдят проблема. Рийс отвори торбата със сандвичи.

— И какво мислиш? — попита тя.

— Подробен е. Добавих някои неща. Ако се поровим дискретно, ще можем да елиминираме някои от заподозрените. Вече научих, че Рубен, Джо, Линт и Дийн са играли покер в задната стаичка в бара на Кланси. Рубен и Джо — от седем до десет. Приключили и потеглили към ресторанта на Джоуни. Дийн, Линт, Стан Юрик, който не е в списъка ти, тъй като е на седемдесет и кльощав като сламка, и Харли, липсващ благодарение на брадата си, останали да играят до един сутринта. Никой не е излизал от стаята, освен, за да отиде бързо до тоалетната. Дийн изгубил осемдесет кинта.

— Добре, елиминираме трима.

— Агентката ми хареса готварската ти книга.

— Какво? Какво?

Броуди отхапа от сандвича.

— Дяволски хубав е — отбеляза той с пълна уста. — Тя иска да поговори направо с теб.

— Но книгата не е готова.

— Защо тогава ми я даде?

— Просто… помислих си, че ако имаш време, можеш да й хвърлиш един поглед. Да ми кажеш мнението си, да ми дадеш съвет.

— Хареса ми, затова попитах агентката за нейното мнение. И тъй като е умна жена, бе съгласна с мен.

— Защото си й клиент? Или защото книгата наистина е добра?

— Първо, тя има много по-важни клиенти от мен. Аз съм дребна риба. Но можеш да я попиташ лично. Както и да е, хареса я, но трябва да оформим договора ти. Тя възнамерява да изпробва една от рецептите ти довечера. Тя самата готви, но ще даде една от по-простите рецепти на помощничката си, която никога не е влизала в кухнята.

— Нещо като прослушване.

— Тя е заета жена и не би приела нов клиент, ако не се убеди, че книгата ще се продаде. Вероятно можеш да поговориш с нея утре, след като се види как се е справила помощничката.

— Нервна съм.

— Разбира се. Но Лидия няма да те заблуждава. И се сети коя си.

— Моля?

— Лидия е умна, има нюх и е наясно с текущите събития. Паметта й е като на стадо слонове. Попита ме дали ти си Рийс Гилмор от Бостън, преживяла клането в „Манео“ преди две години. Не я излъгах.

Рийс усети как апетитът й се изпарява.

— Разбира се, че не си я излъгал. Но какво значение има това за нея?

— Може да има значение за теб. Ако книгата ти бъде публикувана, и други хора ще се сетят. От известно време се носиш под радара, слабаче. Но ще се върнеш в обсега му, ако книгата се продаде. Репортери, въпроси. Трябва да решиш дали ще можеш да се справиш с тях.

— Оцеляла от масово убийство бивша пациентка на психиатрията пише готварска книга. Ясно. Мамка му!

— Трябва да си помислиш по въпроса.

— Да, предполагам, че си прав.

Рийс се загледа в езерото, планината, блатото. Дългите зелени клонки на върбите висяха над водата. В другия край на езерото сребриста риба се мяташе диво на въдицата на Карл.

Невероятно красиво и спокойно. Но нямаше място, където да се скрие.

— Е, агентката ти може да реши да не ме представлява — замислено каза Рийс. — Или пък може да не успее да продаде книгата.

— Все пак трябва да решиш какво точно искаш — отбеляза той като отново отхапа от сандвича. — Защо реши да включиш панини в менюто на Джоуни?

— Защото са хубави, бързи и лесни за приготвяне. Искам да разнообразя менюто.

— Ти си творческа личност. Не можеш да потиснеш този порив у себе си. Обичаш да храниш хората, но по свой собствен начин. Или поне да добавиш нещо от себе си. Ако продължиш да работиш там, ще се изкушиш да влагаш все повече.

Рийс се размърда с леко неудобство, защото знаеше, че Броуди е прав. Съзнаваше, че вече влага нещо от себе си.

— Не се опитвам да превзема кухнята.

— Не. Но и вече не се опитваш просто да се впишеш вътре. Ала Ейнджълс Фист никога няма да стане Джаксън.

Рийс объркано поклати глава.

— Добре.

— Но все пак ще се разрасне. Погледни — подкани я той и махна към планината. — Хората харесват всичко това. Гледката, въздуха, езерото, дърветата. За някои е достатъчно да му се наслаждават през уикенда или за две-три седмици през ваканцията. Други обаче искат да се настанят тук или да си купят вила, където да идват на ски, езда или риболов. Колкото по-претъпкани стават големите градове, толкова повече хора желаят да живеят на подобно място. И хубавото е, че всички винаги искат да ядат.

Рийс отвори шишето с вода.

— Да не ми предлагаш да отворя ресторант?

— Не. Първо, страхотно ще вбесиш Джоуни. Второ, нямаш амбицията да управляваш ресторант, а само кухня. Знаеш ли кой е най-едрият предприемач в Ейнджълс Фист?

— Не.

— Джоуни Паркс.

— Стига бе! Знам, че притежава някои места…

— Притежава „Ангелска храна“, половината хотел, моята вила и три други, четири къщи, и то само в града, и доста земя в добавка. Притежава и сградата, където се помещават галерията и магазинът за сувенири.

— Шегуваш се. Джоуни примира, когато искам да похарча няколко долара повече за подправки.

— И точно затова притежава половината град. Пестелива е.

— Обичам я и й се възхищавам, но това си е скъперничество.

Броуди се ухили и вдигна чашата си с кола.

— Не върви да говориш така за деловата си партньорка.

— Как пък от моя началничка ще се превърне в делова партньорка?

— Като й предложиш да отвори „Изискан гастроном“ в другия край на града. Малък, интимен ресторант, скъп, но все пак достъпен.

— Джоуни никога… Всъщност може и да се съгласи. Малък, интимен ресторант. За специална вечеря или за изисканите обеди на богатите жени. Хм. Хм. Работно време — само за обяд и вечеря. Интересно меню. Хм.

Третото „хм“ накара Броуди да се ухили весело. Рийс вече бе приела идеята.

— Разбира се, зависи от това къде самата ти искаш да си.

— Така е. Броуди, ти си подмолно копеле. Вкара тази идея в главата ми и сега няма да мога да я изкарам оттам.

— Е, поне ще имаш за какво да си мислиш. Не възнамеряваш ли да изядеш и другата половина от сандвича?

Рийс се ухили и му го подаде. Мобифонът й иззвъня.

— Никой никога не ме търси — изненада се тя. — Чудя се защо изобщо го нося със себе си. Ало?

— Рийс Гилмор?

— Да.

— Обажда се Серж. Разкрасих те, когато дойде в Джаксън.

— О, да, Серж. Как си?

— Чудесно. Надявам се, че ти и Линда-Гейл скоро пак ще дойдете в салона.

Инстинктивно, Рийс вдигна ръка към разрошената си коса. Да, имаше нужда от разкрасяване. Но пък трябваше да плати и застраховката на колата си.

— Ще поговоря с Линда-Гейл — обеща тя.

— Всъщност, обаждам се заради снимката, която ми остави. Имам предвид, скицата.

— Скицата? Позна ли я?

— Не. Но току-що назначих едно момиче да мие косите на клиентките, та тя смята, че я познава. Искаш ли да ти дам телефона й?

— Чакай — вторачи се тя в Броуди. — Тя там ли е сега?

— Не. Постъпва в понеделник. Но имам данните й. Искаш ли ги?

— Да. Чакай! — извика Рийс като зарови в чантата си за бележник и химикалка. — Готова съм.

— Марли Матюс — продиктува Серж.

Рийс записа името, адреса и телефона й.

— Благодаря ти, Серж. Много ти благодаря. Двете с Линда-Гейл скоро ще дойдем да ни разхубавиш.

— Очаквам ви с нетърпение.

Тя затвори телефона и се обърна към Броуди.

— Някой е познал жената от скицата.

— Това го схванах. Вземи си греблото. Трябва да закотвим лодката, преди да потеглим към Джаксън.