Нора Робъртс
Смърт край Змийската река (24)

24.

Линда-Гейл не беше сигурна как да постъпи. Никога преди не бе преживявала подобен провал с мъж. На всичкото отгоре никога не бе и съществувал мъж, който да означава за нея толкова много, колкото Ло.

Вероятно се бе провалила точно заради това. Ло не отговаряше на обажданията й. Искаше да му се ядоса, но вместо това се чувстваше тъжна и уплашена. И страхотно объркана.

Беше планирала всичко, бе прекарала безкрайни часове, дни и нощи в обмисляне как да върже Ло, когато му дойде времето. Признаваше си, че очакваше подходящ за нея момент. Но, дявол да го вземе, ако някой мъж се нуждаеше от връзване, това бе точно Ло.

Беше му отпуснала предостатъчно време и свобода. Вече бе настъпил моментът да се съберат и заживеят щастливо.

Докато шофираше към ранчото, взе твърдо решение да сподели идеята си с Ло. Или щеше да го хване на въдицата, или да се откаже от риболова.

Но какво щеше да прави, ако не успееше да го хване?

Искаше й се да поговори с Рийс, преди да предприеме тази важна стъпка. Рийс имаше опит, градска изисканост, здрав разум и стил. Но си имаше и безброй собствени проблеми. Пък и в момента вероятно все още й бе леко ядосана заради побоя в бара.

Наложи й се да спре за минута, тъй като огромен бизон бе застанал на шосето самоуверено, сякаш притежаваше пътя. Линда-Гейл натисна клаксона продължително и бизонът се оттегли неохотно.

Господи, къде й беше акълът, когато реши да дразни Ло с онзи тъпанар? Да го накара да ревнува, да види какво изпуска. Тогава й се струваше добра идея. Само че идеята й свърши повече от очакваната работа.

Всъщност, откъде да знае, че ще се сбият?

Мъже! Изсумтя мрачно и изгледа намръщено към изпъстрените с цветя ливади. Започна отново да се ядосва.

Само бе танцувала, за бога!

Забарабани с пръсти по волана в ритъма на песента на Кени Чесни. Май трябваше да обърне колата, да се върне в града и да остави Ло да беснее още няколко дни. Или завинаги. Не! По-добре да продължи напред, да намери малоумния си каубой и да му даде да се разбере.

Намали, когато стигна до огромната отворена порта, украсена с кръг от ковано желязо, в който имаше гигантска буква К. Не беше честно да прегази някой нещастен турист, дошъл да се наслади на каубойския начин на живот, само защото любовният й живот бе пълен провал.

Подмина пасището, където малко жребче бозаеше от майка си, и ловната хижа от избелели дървени трупи с широка предна тераса, построена да изглежда така, сякаш бе стояла тук от векове. Линда-Гейл знаеше добре, че освен всички други удобства, в кухнята имаше микровълнова печка и машина за еспресо.

Голямата къща за посетители също бе от дървени трупи. Гостите можеха да отседнат в някоя от стаите или в апартамента на втория етаж, или да се настанят в уютните дървени бунгала сред боровете. Можеха да яздят, да обикалят из планините с водач, да ловят риба или да се понесат с лодка по дивата река.

Можеха да се преструват на каубои за няколко дни и да си отнесат у дома мазолите и синините, които вървяха заедно с фантазията. Или просто да си седят на верандата в люлеещ се стол и да се наслаждават на гледката.

А вечер отиваха в бара на ранчото и обсъждаха приключенията си, преди да се отпуснат в мекото легло под пухената завивка.

Линда-Гейл зави по черния път към конюшните. Приятелката й Мариан, която работеше в кухнята, й бе пошушнала, че Ло е дежурен в конюшнята тази вечер.

Паркира, огледа се в огледалото за обратно виждане и разбухна косата си. Излезе от колата, а каубоят, който даваше урок по езда на градските туристи, докосна шапката си за поздрав.

— Здрасти, Харли — усмихна му се тя сияйно.

Не правя нищо лошо, каза си младата жена. Просто си убивам времето. И сритвам глупавия задник на Ло.

Влезе в конюшнята, където миришеше на коне, слама и кожа. Усмихна се на Ладона, една от жените, които обучаваха туристите на езда.

— Линда-Гейл, как си? — поздрави я Ладона и повдигна вежди любопитно.

Новините се разпространяваха бързо, особено когато ставаше дума за яростно размахване на юмруци. Тя кимна към задната част на помещението.

— Ло е отзад в стаята със седлата. И е ужасно ядосан.

— Чудесно. И аз съм не по-малко бясна.

След което закрачи енергично към задната стая.

Ло търкаше със сапун едно от седлата и слушаше Тоби Кийт по уредбата. Джинсите му бяха избелели и обгръщаха съблазнително стегнатия му задник. Ръкавите на ризата му бяха навити до лактите. Протритият му ляв ботуш отмерваше ритъма.

Красивото му лице изглеждаше мрачно и особено привлекателно, въпреки подутата долна устна и синината около окото му.

Гледката разтопи сърцето на Линда-Гейл и прогони гнева й.

— Ло — повика го нежно.

Той вдигна глава и се намръщи.

— Какво искаш? Работя.

— Виждам. Не те спирам.

Линда-Гейл реши да се прояви като по-зрялата от двамата.

— Съжалявам за окото ти.

Той се взря в нея за момент, после отново се залови за работа.

— Съжалявам — повтори тя. — Но пък не за първи път ти насиняват окото. А и само танцувах.

Ло продължи да търка седлото мълчаливо. Линда-Гейл се притесни.

— И какво сега? Дори няма да говориш с мен? Всъщност ти побесня, че танцувам с друг. Колко пъти си танцувал с други жени в бара на Кланси?

— Различно е.

— Ама че глупост изтърси. Какво е различното?

— Просто е различно.

— Просто различно — повтори тя презрително. — Танцувам с някого, а ти налиташ на бой. Но когато ти танцуваш или правиш какво ли не още, аз трябва да си мълча.

— Моето танцуване нищо не означава.

— Ти така казваш — размаха пръст обвинително тя. — Аз пък твърдя, че мога да танцувам с когото си искам, а ти нямаш право да се месиш.

— Добре. Отсега нататък бъди сигурна, че няма да го правя. Така че, ако това е…

— Не ми се прави на важен, Уилям Бътлър! Защо започна сбиването?

— Не съм го направил. Той започна.

— Ти го бутна.

— Той те беше хванал за задника! — побесня Ло и хвърли парцала. — А ти го остави да те опипва пред хората!

— Не ме опипваше. И нямаше да му позволя да сложи ръка на задника ми, ако ти не се държеше като идиот.

— Аз?

— Да, ти — забучи пръст в гърдите му Линда-Гейл. — Вечно се държиш като идиот, защото оставяш члена си да те ръководи. Чаках те достатъчно дълго да пораснеш и да станеш истински мъж.

В очите му просветна опасно пламъче.

— Мъж съм — отвърна той като я сграбчи за ръката и я дръпна към себе си. — И съм единственият мъж, който може да слага ръка върху теб. Разбра ли?

— И какво ти дава това право? — попита тя с насълзени очи. — Какво ти дава това право?

— Сам си взимам правото. Следващия път, когато позволиш на някого да те опипва, не само носа му ще разкървавя.

— Какво ти пука кой ме опипва? — извика тя. — Какво ти пука? Ако не можеш да го изречеш, ако наистина не го вярваш, ще си тръгна, Ло. Готова съм да си тръгна.

— Ужасно съм ти ядосан, Линда-Гейл.

— Знам.

— Обичам те. Това ли искаше да чуеш? Обичам те. Мисля, че винаги съм те обичал.

— Да, точно това исках да чуя. Заболя те, нали?

— Малко.

— И се изплаши малко?

Ло я прегърна нежно.

— Може би повече от малко.

— Е, сега вече знам, че го вярваш — промърмори тя и погали насинената му буза. — Цял живот чакам да чуя тези думи от теб.

— Никога не успях да те забравя — притисна я той по-близо и впи устни в нейните. — Исках да те забравя. Наистина се опитвах.

— Добре. Ето — тя хвана ръцете му и ги сложи на задника си. — Никой друг вече не може да си сложи ръцете там, където са твоите. Но и ти няма да посягаш към друга жена. Разбрахме ли се?

— Дадено.

— Мислиш ли, че можеш да се измъкнеш от работа?

Ло се усмихна широко.

— Смятам, че мога да го уредя.

— И ще дойдеш у дома с мен?

— Може.

— Ще ме съблечеш и ще правиш любов с мен до разсъмване?

— Само до разсъмване?

— Този път — усмихна се тя и го целуна отново.

 

 

Беше добър. Линда-Гейл си бе представяла, че ще е добър, още откак бе пораснала достатъчно, за да знае какво правят мъжете и жените на тъмно. Но Ло надмина очакванията й. Силни ръце, които намираха нужните места без проблеми, горещи устни, безкраен апетит. Стегнато, неуморно тяло.

Люби я два пъти преди зашеметеният й мозък да заработи и да й даде възможност да разсъждава.

Гола, отпусната доволно, Линда-Гейл се ухили и попита:

— Къде се научи да правиш всичко това?

— Уча се от доста време — лениво отговори той. — Исках да се усъвършенствам, преди да дойда при теб.

— Чудесно свършена работа — заигра се тя с косата му. — Сега трябва да се ожениш за мен, Ло.

— Трябва да… — ококори очи младият мъж. — Какво?

Линда-Гейл го погледна замечтано.

— Трябваше да се уверя, че си подхождаме в леглото. Ако сексът не е добър, и бракът няма да е добър. Но след като вече знаем, че си подхождаме, можем да се оженим.

Тя прикова очи в него. Беше шокиран, но това можеше да се очаква.

— Не съм една от многото, Ло — продължи тя. — Отсега нататък ще съм единствената жена за теб. Ако си искал само да спиш с мен, кажи ми го. Няма да ти се разсърдя. Но мога да ти обещая, че никога вече няма да се случи.

Ло седна и си пое дълбоко дъх.

— Искаш да се оженим?

— Да, искам. Вярвам в традициите, Ло. Копнея за дом и семейство, за мъж, който ме обича. Обичам те откак се помня. И те чаках дълго. Но стига толкова. Ако не ме желаеш достатъчно и не ме обичаш достатъчно, за да започнеш нов живот с мен, трябва да го знам.

Известно време Ло не проговори. Линда-Гейл се зачуди дали не си представя външната й врата и как се измъква през нея.

— На двадесет и осем години съм — започна той.

— И смяташ, че си прекалено млад, за да се обвържеш само с една жена?

— Замълчи и остави и някой друг да говори веднъж.

— Добре.

Заповяда си да запази спокойствие, седна и се покри с чаршафа. Нямаше да прави сцени.

— На двадесет и осем години съм — повтори Ло. — Имам хубава работа и съм добър в нея. Спестил съм пари. Не много, но джобовете ми не са празни. Имам силен гръб и ме бива с ръцете. Можеш да си хванеш и по-скапан съпруг, Линда-Гейл.

Погледна я в очите и попита:

— Ще се омъжиш ли за мен, Линда-Гейл?

Тя въздъхна щастливо.

— Да, Ло, ще се омъжа за теб.

 

 

По-късно Линда-Гейл приготви бъркани яйца, които изядоха в леглото.

— Майка ми ще припадне, когато чуе новината.

Тя поклати глава.

— Подценяваш я. Майка ти те обича безкрайно.

— Да, така си е.

— Обича и мен. Защо не дойде да помогнеш за ремонта?

— Мама каза, че нямало нужда от мен. Наела предостатъчно хора. Дори отказа да говори по въпроса. Знаеш я каква е.

— Беше по-притеснена, отколкото показваше. Кой би й причинил подобно нещо, Ло?

Той се замисли за момент.

— Чух, че станало случайно. Рийс наводнила банята горе.

— Не е така. Някой е проникнал в апартамента на Рийс и е пуснал водата. Тя дори не е била там.

— Но… защо, по дяволите, никой не ми разказа за тези неща?

— Сигурно защото си стоял мрачно в задната стая — усмихна се Линда-Гейл. — Някой погажда мръсни номера на Рийс.

— За какво говориш?

Младата жена му разказа всичко, което знаеше или бе чула.

— Малко е страшничко като се замислиш. Някой й прави номера, а тя не знае кой е. А ако е човекът, когото е видяла да убива онази жена…

— Как може да е той? — прекъсна я Ло. — Това стана преди седмици. Навярно отдавна е изчезнал от града.

— Не и ако е местен.

— По дяволите, Линда-Гейл! — Ло прокара пръсти през рошавата си, изсветляла от слънцето коса. — Не може да е местен човек. Познаваме всички. Щяхме да се досетим кой е убиецът, ако застане до нас в магазина или пие кафе в ресторанта на мама.

— Глупости. Спомни си какво казват хората, когато открият, че съседът им е сериен убиец или престъпник. „О, той беше толкова кротък и мил. Беше вечно сам. Никога не притесняваше никого.“

— Никой наоколо не е вечно сам — отбеляза Ло.

— Все тая. Не си наясно, докато не разбереш със сигурност. Иска ми се да можех да помогна на Рийс по някакъв начин.

— Струва ми се, че й помагаш. Приятелка си й.

Линда-Гейл се усмихна широко.

— Определено си по-умен, отколкото хората си мислят.

— Да, ама предпочитам да не привличам внимание.

 

 

Тим Макгроу пееше от джубокса. Един от дърводелците на Джоуни му пригласяше. Рийс бързо приготвяше поръчките за обедната тълпа. Беше прогонила музиката от ума си, както и останалия шум в заведението — плач на бебе, разгорещен спор на няколко мъже. Това бе най-добрият начин да запази разсъдъка си.

Положението й се струваше почти нормално, стига да не мислеше. Хамбургер с бобена чорба, сандвич с филе, пилешка пържола. Режеш, мериш, сипваш.

Можеше да го прави и насън. Вероятно това й помагаше да пренебрегва факта, че братът на Бренда, Дийн, съсипваше песента на Макгроу, докато ковеше зад найлоновата завеса.

Всичко бе рутина. Горещина, дим, съскане на тенджери. Рутината беше чудесно нещо. Нямаше нищо лошо да се придържаш към нея в кризисни моменти.

Тя сложи в чиния хамбургера, пържолата и гарнитурите и извика:

— Поръчката е готова.

Завъртя се и видя Деби Марсдън да се настанява на столче до бара.

Деби стисна устни, докосна собствената си свежа буза и подхвърли:

— Горкото момиче.

— Изглежда по-зле, отколкото е — отвърна Рийс.

— Надявам се. Видях Мин Хобалт. Каза, че имаш страхотен удар.

— Не я…

— Само се шегуваше — вдигна ръце Деби. — Вече се е успокоила и приема всичко от забавната му страна. Петнадесетгодишният й син смятал, че участието й в пиянски побой е страхотно.

— Радвам се, че й помогнах да го впечатли.

— Супата ухае чудесно. Ще си поръчам малка купичка и салата — каза Деби и като се огледа наоколо със заговорнически вид, прошепна: — Искам от твоя сос.

— Разбира се.

Рийс предположи, че молбата й играеше ролята на предложена маслинена клонка. Реши да бъде любезна и я прие.

— Поръчката ти ще бъде изпълнена след миг — увери я и тутакси се върна в кухнята и се захвана с готвене.

Двадесет минути по-късно, когато тълпата понамаля, Деби все още беше на мястото си.

— Господи, мислех си, че приготвянето на вечеря у дома е сериозно предизвикателство — каза тя. — Как се справяш с толкова гладни гърла?

— Превръща се в навик.

— Изхранването на три деца и съпруг е нещо, което в повечето дни адски ми тежи. Можеш ли да си вземеш почивка? Искам да те черпя едно кафе.

— Не пия кафе — отвърна Рийс, но реши, че думите й прозвучаха грубо. — Но мога да си взема почивка.

Грабна шишето си с вода и отиде да седне до бара. Ако не друго, поне й беше приятно да отмори горките си крака. Може и да се чувстваше мърлява и смотана до Деби в нейната бяла ленена пола и красив розов пуловер, но поне си почиваше.

— Супата беше великолепна. Предполагам, че пазиш в тайна рецептата?

— Мисля да разсекретя повечето си рецепти.

— Наистина ли?

— Да, ще напиша готварска книга.

— Наистина ли? — Деби се завъртя на стола и розовите й гривни дръннаха. — Това е адски интересно. Ще имаме двама прочути автори в Ейнджълс Фист. Май двамата с Броуди имате доста общи неща.

Рийс отпи от водата си.

— Така ли смяташ?

— Ами и двамата сте от Източното крайбрежие. И двамата сте творци. Нищо чудно, че се събрахте толкова бързо.

— Така ли?

— Много жени наоколо му бяха хвърлили око, но той не отвърна на никоя преди теб. Мъжете в тази част на света са повече от жените, така че жените могат да си позволят да избират — каза Деби и се ухили. — Ти направи добър избор.

— Не търсех мъж.

— Често става така. Излизаш на лов, но не откриваш дори следа от дивеч. А после просто отиваш да се поразходиш и се натъкваш на цяло стадо.

— Хм. Ходиш ли на лов?

— Разбира се. Обичам да съм на чист въздух колкото се може повече. Както и да е, двамата с Броуди сте чудесна двойка. Отначало изглеждаше, че ти просто минаваш през града. Но май вече си готова да се установиш тук.

— Да, мястото ми харесва. С изключение на побоищата в бара.

— Градът е хубав. Няма особено богата култура, но има здрави основи. Разбираш ли какво имам предвид? Хората се грижат един за друг. Това ми харесва. Ако имаш неприятности, винаги можеш да разчиташ, че съседите ще ти помогнат — поясни тя, после се усмихна. — Разбира се, всички знаят всичко за теб, но сделката си я бива. Ако подобна неприятност се бе случила в големия град, Джоуни щеше да затвори заведението си поне за седмица.

— Да, страхотен късмет.

— Съжалявам — каза Деби и потупа ръката на Рийс. — Вероятно не ти се говори по въпроса. Просто исках да ти кажа, че не трябва да се притесняваш. Всичко ще бъде поправено. И дори ще изглежда по-добре отпреди.

— Не съм пускала водата горе — безстрастно произнесе Рийс. — Но се чувствам донякъде виновна, тъй като човекът, който преследва мен, навреди и на Джоуни. А тя ме прие толкова радушно още откакто влязох в ресторанта за първи път.

— Джоуни има голямо сърце, макар да се опитва да скрие добротата си. Слушай, не исках да кажа, че ти си причинила неприятностите на Джоуни. Просто изтъкнах, че всичко ще се оправи. И се надявам онзи ден да не си останала с погрешното впечатление, че съм си помислила кой знае какво, когато те видях да отиваш към хотела боса. Понякога и моят мозък е претрупан с толкова неща, че мога да си забравя и главата, ако не е закачена на раменете ми. Господ знае, че и ти си имаш достатъчно проблеми.

Деби отново я потупа приятелски по ръката.

— Трябва да опиташ ароматотерапия. Когато съм под стрес, нищо не ме успокоява така, както лавандуловото масло.

— Ще го включа в списъка си. Следващия път, когато убиец проникне в апартамента ми и го наводни, ще се успокоя с лавандулово масло. Чудесен съвет.

— За бога…

— Не се обиждай — каза Рийс като скочи от стола. — Благодаря ти за съвета. А сега трябва да се върна на работа.

За миг се поколеба, после реши да си изясни отношенията с Деби.

— Слушай, ти си свястна жена и имаш великолепни деца. И бе много мило от твоя страна, че отдели от времето си, за да се държиш приятелски с мен. Но наистина не можеш да знаеш с какво точно е затрупан мозъкът ми. Никога не си била на мое място.

Рийс бесня безмълвно до края на смяната си и все още бе разгневена, когато излезе от ресторанта. Броуди бе настоял да я закара на работа тази сутрин и сега беше без кола.

Е, няма значение, успокои се тя. Можеше да се поразходи и поразведри.

Беше достатъчно топло, за да не си закопчава якето. Лекият ветрец носеше уханието на горите и мириса на младата трева.

Липсваше й зеленината на големите градски паркове. Величествените стари дървета, шумното движение. Анонимността на големия процъфтяващ град.

Какво правеше тук? Приготвяше бизонски хамбургери, отбраняваше се от някаква си домакиня, тревожеше се за смъртта на жена, която дори не познаваше?

На сърцето й вече тегнеха дванадесет убити, които бе познавала и обичала. Не й ли беше достатъчно?

Не можеше нищо да промени. Единствената й отговорност сега бе да си живее живота. И едва се справяше с нея.

Тръгна, забила нос в улицата, пъхнала ръце в джобовете си. Така и не знаеше къде, по дяволите, отиваше.

Някаква кола забави ход до нея, но Рийс не я забеляза. Лекото изсвирване на клаксона я накара да подскочи.

— Искаш ли да се повозиш, момиченце? Ще ти дам шоколад.

Рийс се намръщи. Беше Броуди.

— Какво правиш?

— Шофирам наоколо и си търся сексапилни жени. Ти ставаш. Качвай се.

— Не искам да си нарушаваш режима, като ме караш на работа и обратно.

— Добре, но не си наруших режима — отвърна Броуди като се протегна и й отвори вратата. — Влизай. Можеш да гледаш страшно и в колата.

— Не гледам страшно — възрази Рийс, но се качи. — Сериозно говоря, Броуди. Имаш си собствена работа и собствен режим.

— Обичам да си променям режима. Всъщност, ранното ставане, за да те закарам на работа, ми помогна да седна пред компютъра по-рано от обикновено. Изкарах чудесен ден в писане, а сега ми се шофира. Сложи си колана, слабаче.

— Чудесен ден? Браво! Моят беше гола вода.

— Така ли? Никога нямаше да предположа. Особено след като видях мрачната ти физиономия.

— Цял ден ми дъниха главата с кънтри музика. Шерифът мисли, че в най-добрия случай съм леко откачена, но все пак ще провери налудничавите ми идеи. Жена му пък идва да се рови в личния ми живот под маскировката на приятелски разговор. Краката ме болят и ще е цяло чудо, ако не прихвана настинката на Пийт. Аз съм градската луда, посъветвана от красивата и дразнещо съвършена Деби Марсдън да успокои нервите си с лавандулово масло. А, да, на всичкото отгоре се закачих за теб и те отделих от обожателките ти в Ейнджълс Фист, защото и двамата сме от големи градове и сме творчески личности.

— Аз пък си мислех, че това е станало благодарение на сексуалната ми издръжливост.

Рийс раздразнено измъкна слънчевите очила от чантата си и си ги сложи.

— Не стигнахме чак дотам, но това може да е темата на следващия ни приятелски разговор.

— Е, тогава не забравяй да споменеш, че никога не си имала по-добър любовник. И не само добър, но и невероятно изобретателен.

Рийс се размърда на седалката.

— Наистина си имал хубав ден.

— Чудесен. А и още не е свършил.

Броуди подкара вън от града. Искаше да види ливадите и цъфналите цветя. Да се наслади на тишината и спокойствието. Реши, че за него бе страхотна промяна да се радва на компания в подобен момент. Но наистина желаеше Рийс да е до него.

Изненада се от собствената си сантименталност, когато паркира колата на мястото, където се бяха целунали за първи път.

Рийс се вторачи през прозореца и не каза нищо. Само се протегна, погали го нежно и излезе навън.

Застана насред полето, изпъстрено с цветя, оградено от сребристосините върхове на планината, позлатени сега от залязващото слънце.

Розово и синьо, яркочервено, лилаво и слънчево жълто изпъстряха зелените ливади.

— Никога не съм виждала подобно нещо — възхити се тя.

— Заслужава ли си идването дотук?

— О, да. Това ралици ли са?

— Да. Както и камбанки, синчец, незабравки.

— Откъде знаеш имената на дивите цветя? — наклони глава към него тя. — Мъжете с твоята сексуална издръжливост обикновено не се интересуват от цветя.

— Правя проучвания. Днес убих един тип в блатото.

— Явно проучванията вършат работа.

— Виждаш ли тази птица? Синигерче.

Рийс се засмя.

— Измисляш ли си?

— Не. И почти съм сигурен, че чувам песен на чучулига — отвърна Броуди като извади одеяло от багажника и й го подаде. — Защо не го проснеш на земята?

— Мога ли да попитам защо се нуждаем от одеяло?

— Тонът ти подсказва, че си мислиш мръсотии. Харесва ми. Но одеялото е, за да седнем на него и да изпием виното, което нося в хладилната чанта. Имаме около час, преди слънцето да залезе. Мястото е чудесно да пиеш вино и да наблюдаваш залеза.

— Броуди?

Той извади хладилната чанта и се обърна към нея.

— Да?

— Трябва да ми разкажеш подробно за шибания си чудесен ден, за да можеш да му се насладиш отново.

Рийс просна одеялото, седна на него и повдигна вежди изненадано, когато забеляза, че Броуди бе донесъл не само вино, но и хляб, сирене и едро червено грозде.

Раздразнението и тревогата й се стопиха.

— Е, позволи ми да кажа: Уха! Не очаквах денят ми да завърши с пикник.

— Няма да завърши с пикник. Накрая ще правиш див секс с мен. Това е само увертюра.

— Дотук ми харесва — усмихна се тя като отпи от виното и се загледа в цветята и планината. — Как можах да си помисля, че зеленината ми липсва?

— Зеленината?

Рийс се засмя и лапна зърно грозде.

— Бях ужасно ядосана. Най-вече на Деби Марсдън. Опитвах се да се потопя в рутинните си действия, да не обръщам внимание на музиката, чукането, приказките и да не мисля за станалото. Тогава Деби ме покани да седна при нея през почивката и да си поговорим. Смята, че ние с теб сме добра двойка.

— Това е повече от ясно. Ти си красива, макар и не по традиционния начин, а и аз съм хубаво копеле.

Рийс го изгледа престорено свирепо.

— Какво означава това, че не съм традиционно красива?

— Не си снежнобяла доячка, нито екзотична циганка. Не си типичната американка. Някаква странна смесица си, но пък тя е учудващо привлекателна.

Изядоха хляба и сиренето, изпиха виното и загледаха разкошния залез.

— Това е по-хубаво от лавандулово масло — каза Рийс като се наведе към него и го целуна. — Благодаря ти.

Броуди я притисна до себе си и впи устни в нейните.

— Няма защо.