Нора Робъртс
Смърт край Змийската река (2)

2.

Линда-Гейл се оказа права — наистина бяха заети. Местни, туристи и няколко души от близкия лагер препълниха заведението. Двете с Джоуни работеха делово, без да говорят. От скарата и фритюрниците лъхаше жега.

В един момент Джоуни бутна купичка със супа пред Рийс.

— Яж.

— Благодаря, но…

— Имаш нещо против супата ми ли?

— Не.

— Сядай до бара и яж. Работата намаля, а и ти е време за почивка. Ще впиша супата в сметката ти.

— Добре. Благодаря.

Всъщност сега, когато се замисли за ядене вместо само за приготвянето на храната, осъзна, че умира от глад. Това е чудесен знак, помисли си Рийс, като се настани до бара.

Оттук гледката към ресторанта и вратата бе различна.

Линда-Гейл постави пред нея чиния с топло хлебче и масло.

— Джоуни каза, че имаш нужда от въглехидрати. Искаш ли чай?

— Благодаря. Сама ще си го приготвя.

— Няма нужда. В настроение съм. А ти си невероятно сръчна — добави Линда-Гейл, като й подаде чашата и се наведе към нея с усмивка. — По-бърза си от Джоуни. И подреждаш храната красиво. Някои от клиентите вече го забелязаха.

— Така ли?

Рийс не очакваше комплименти, нито внимание, а само заплата.

— Не възнамерявах да променям нищо — оправда се тя.

— Никой не се оплаква — успокои я Линда-Гейл и се усмихна нежно. — Май си доста нервна, а?

— Права си — съгласи се Рийс, като опита супата и установи, че е великолепна. — Нищо чудно, че тук е толкова оживено. Супата не е по-лоша, отколкото в петзвезден ресторант.

Линда-Гейл хвърли бърз поглед към кухнята, за да се увери, че Джоуни е заета с работа.

— Тук се обзаложихме за историята ти. Бебе смята, че си имаш неприятности със закона. Но тя пък гледа прекалено много телевизия. Хуанита подхвърли, че бягаш от груб и жесток съпруг. Матю, който е едва на седемнайсет, мисли само за секс. А аз си мисля, че сърцето ти е било разбито. Някой от нас уцели ли истината?

— Не, съжалявам.

Мисълта, че останалите говореха за нея, я притесни, но Рийс си напомни, че в ресторантите винаги се вихреха драми и клюки.

— Просто си почивам и пътувам — добави тя.

— И все пак — поклати глава Линда-Гейл. — На лицето ти е изписано, че имаш разбито сърце. А като говорим за разбити сърца, ето го и високия, мургав красавец.

Да, наистина беше висок, помисли си Рийс, като проследи погледа на Линда-Гейл. Може би към метър и деветдесет. Мургав, с рошава черна коса и маслинен тен. Но не бе сигурна, че определението „красавец“ бе подходящо.

Според нея думата означаваше елегантен и изискан, а този мъж не бе нито едно от двете. Имаше мъжествен и суров вид и бе леко брадясал. Беше облечен в избелели джинси, овехтяло кожено яке и износени ботуши.

Нямаше вид на каубой, но си личеше, че е човек, който обича открити пространства. Изглеждаше силен и може би малко проклет.

— Казва се Броуди — прошепна й Линда-Гейл. — Писател е.

— Така ли?

Рийс се успокои. Нещо в стойката му и наблюдателните очи, които огледаха помещението набързо, я бе навело на мисълта, че е ченге. Писател беше по-добре. По-безопасно.

— Пише статии за списания и дори има три книги, издадени в сериозен тираж. Криминалета. Вписват се в стила му, тъй като и той самият е загадка.

Линда-Гейл отметна назад косата си и леко се извърна, за да наблюдава Броуди с крайчеца на окото си.

— Носят се слухове, че работил за прочут вестник в Чикаго, но го уволнили. Наел си е една от вилите от другата страна на езерото и си живее сам. Но идва да вечеря тук три пъти седмично. И оставя двайсет процента бакшиш.

Келнерката се завъртя към Рийс и попита:

— Как изглеждам?

— Великолепно.

— В скоро време ще измисля как да го накарам да започне да ме сваля, поне за да задоволя любопитството си, но засега ми стигат и двайсетте процента.

Линда-Гейл тръгна към сепарето и извади тефтера от джоба си. Рийс чу жизнерадостния й поздрав.

— Как си, Броуди? Какво ще поръчаш днес?

Докато ядеше, Рийс наблюдаваше как келнерката флиртува, а Броуди си поръчва, без да се консултира с менюто. Линда-Гейл се отдалечи от масата и хвърли на Рийс пресилено замечтан поглед. Рийс изви устни в усмивка и тъкмо тогава Броуди прикова очи в лицето й.

Откритият му поглед я накара да потръпне. Дори след като бързо отмести очи встрани, продължи да усеща, че я наблюдава. За първи път откак бе започнала смяната си, се почувства изложена на чуждите погледи и уязвима.

Рийс се смъкна от високия стол и като се бореше с желанието си да хвърли поглед през рамо, отнесе чиниите си в кухнята.

 

 

Броуди си поръча пържоли от сърна и уплътни времето за чакане с чаша бира и книга. Някой пусна Емилу Харис на джубокса и той се заслуша разсеяно в музиката.

Замисли се за брюнетката и за странния й поглед. Приличаше на сърна, застинала пред фаровете на кола.

Познаваше Джоуни Паркс достатъчно, за да е наясно, че брюнетката нямаше да работи тук, ако не бе компетентна. Подозираше, че Джоуни има меко сърце под грубата обвивка, но пък не търпеше глупаци.

Разбира се, можеше да попита келнерката и мигом да научи всички подробности за новодошлата, но пък въпросите му веднага щяха да се разчуят и всички щяха да започнат да го разпитват любопитно. Познаваше малките градчета и си даваше сметка, че клюките представляват основна част от живота в тях.

По-добре да изчака малко, за да задоволи любопитството си, скоро щеше да чуе коментари, слухове и предположения. Когато бе в подходящо настроение, изслушваше абсолютно всичко.

Жената изглеждаше крехка и нервна. Зачуди се защо.

Но скоро се убеди, че е бил прав относно компетентността й. Работеше делово, по типичния за професионалните готвачи начин, сякаш имаше допълнителен чифт ръце.

Дори и да бе първият й ден в „Ангелска храна“, със сигурност не беше първият й ден като готвачка. И тъй като, поне засега, жената му беше по-интересна от книгата, той продължи да я наблюдава, докато пиеше бирата си.

Реши, че не е свързана с никого в града. Самият той живееше тук повече от година и ако се очакваше пристигането на нечия отдавна изчезнала дъщеря, сестра, племенница или трета братовчедка, със сигурност щеше да е чул за това. Не приличаше и на скитница. По-скоро на бегълка. В погледа й бе забелязал готовност да скочи и да побегне всеки момент.

А когато жената застана до бара, за да остави готовата поръчка, очите й го стрелнаха за миг, после бързо се отместиха. Преди да се върне при скарата, вратата на ресторанта се отвори и тя насочи очи натам. Широка усмивка озари лицето й толкова бързо и неочаквано, че Броуди премигна изненадано. Целият й вид се промени. Чертите й се смекчиха и писателят забеляза колко красива е всъщност.

Когато се извърна, за да разбере какво бе причинило промяната, видя Мак Дръбър, който й се усмихваше весело и й махаше.

Може би пък бе сгрешил относно местната връзка.

Мак се настани в сепарето срещу него.

— Как си?

— Не се оплаквам.

— Дояде ми се нещо, което да не се налага да приготвям сам. Какво е най-хубаво тази вечер? — попита Мак като се ухили и повдигна вежди. — Като изключим новата готвачка, разбира се.

— Аз си поръчах пържоли от сърна. Обикновено не те виждам тук в събота вечер, Мак. Ти си човек с навици, а това значи, че си на линия в сряда вечер пред чиния спагети.

— Не ми се отваряха консерви, а и исках да видя как се справя момичето. Появи се в града днес, колата й се повредила.

Да, човек трябваше да изчака само пет минути и информацията се изсипваше в скута му, помисли си Броуди.

— Така ли?

— Да. И веднага си намери работа тук. Така засия, като че е спечелила от тотото. Идва от Източното крайбрежие. От Бостън. Нае си стая в хотела. Казва се Рийс Гилмор.

Мак замълча, когато Линда-Гейл донесе поръчката на Броуди.

— Здрасти, Дръбър — поздрави го мило тя. — Как си днес? Какво ще обичаш?

Мак се наведе над масата, за да огледа чинията на Броуди.

— Това изглежда адски съблазнително.

— Новата готвачка е страхотна. Броуди, по-късно ще ми кажеш дали ти харесват пържолите. Да ти донеса ли още нещо?

— Още една бира.

— Веднага. А за теб, Дръбър?

— За мен една кола, сладурче. И същото ядене като на моя приятел. Пържолите изглеждат великолепно.

Наистина бяха великолепни, помисли си Броуди. Придружени от щедра порция печени картофи и боб. Храната бе елегантно подредена върху семплата бяла чиния, за разлика от небрежните купчини, които Джоуни сервираше.

— Видях те в лодката ти оня ден — подхвърли Мак. — Хвана ли нещо?

— Не бях за риба — отговори Броуди, като отряза парче от пържолата си.

— Странен тип си ти. Излизаш с лодка и не ловиш риба. Мотаеш се из гората и не ловуваш.

— Ако уловя или застрелям нещо, ще трябва да го готвя.

— Така си е. Е? — попита Мак, като посочи пържолите.

— Страхотни са — премлясна Броуди и си отряза ново парче. — Наистина страхотни.

Тъй като Мак Дръбър бе един от малцината, с които Броуди нямаше нищо против да прекара вечерта, той започна да пие кафето си бавно, докато Мак доволно поглъщаше храната си.

— Бобът има различен вкус. По-хубав е от обикновено, но ако го споделиш с Джоуни, ще те нарека лъжец.

— Щом новата готвачка се е настанила в хотела, сигурно не възнамерява да остане тук дълго — отбеляза Броуди.

— Нае си стая за седмица.

Мак обичаше да знае какво става в града му. Беше не само търговец, но и кмет. И вярваше, че клюките са част от задълженията му.

— Истината е, Броуди, че според мен момичето няма много пари — додаде той, като размаха вилицата си. — Плати си в брой за поправката на радиатора, както и за хотелската стая.

Броуди си отбеляза липсата на кредитни карти и се зачуди дали жената всъщност не се крие.

— Може би не иска да оставя документални следи, в случай че някой е по петите й — подхвърли той.

— Ужасно си подозрителен — ухили се Мак, като огриза кокала грижливо. — Но ако бяга от някого, сигурно си има основателни причини. Лицето й е съвсем честно.

— Ти пък си истински романтик. Като говорим за романтика… — Броуди кимна към вратата.

Мъжът, който влезе в ресторанта, бе облечен в джинси и бежова риза под черно дълго палто. Тоалетът му се допълваше от ботуши от змийска кожа, колан с огромна тока и сива каубойска шапка.

Тъмноруса коса с изсветлели от слънцето кичури се къдреше под шапката му. Лицето му бе гладко, с правилни черти, брадичка с дълбока трапчинка и яркосини очи, с които, всеки знаеше, не пропускаше случай да очарова жените.

Мъжът тръгна към бара с пружинираща походка и се настани на един от високите столове.

— Ло идва да види дали новата готвачка си заслужава вниманието му — поклати глава Мак, като довърши картофите си. — Невъзможно е да не харесаш Ло. Привлекателен е, но се надявам, че тя има достатъчно здрав разум.

Сред развлеченията, на които Броуди се наслаждаваше през последната година, бе да наблюдава как Ло сваля жените безотказно.

— Обзалагам се на десет кинта, че ще я свали и ще добави нова резка на таблата на леглото си преди края на седмицата — ухили се писателят.

Мак смръщи вежди неодобрително.

— Не е редно да говориш по този начин за добро момиче като нея.

— Не я познаваш достатъчно, за да си сигурен, че е добро момиче.

— Твърдя, че е. И ще приема баса, за да ти взема парите.

Броуди се засмя. Мак не пиеше, не пушеше и ако преследваше жени го правеше, без никой да забележи, което, реално погледнато, бе невъзможно. Броуди намираше донякъде пуританския му нрав за чаровен.

— Става дума само за секс, Мак — каза той и се ухили весело, когато ушите на кмета почервеняха. — Спомняш си какво е секс, нали?

— Имам някакъв смътен спомен.

В кухнята Джоуни постави парче ябълков пай на плота.

— Вземи си почивка — нареди тя на Рийс. — Изяж пая.

— Не съм особено гладна и…

— Не те питам дали си гладна, нали? Изяж пая. Няма да те карам да плащаш за него. Последният е, а утре няма да е достатъчно пресен. Видя ли мъжа, който тъкмо седна на бара?

— Онзи, който прилича на каубой ли?

— Казва се Уилям Бътлър. Наричат го Ло. Съкратено от Лотарио, този прякор му лепнаха в тийнейджърските години, когато си постави за цел да преспива с всяка жена в радиус от двеста километра.

— Добре.

— Обикновено в събота вечер Ло има среща с някоя мадама или се мотае в „Кланси“ с приятелите си, като се опитва да реши коя овчица от стадото да си избере. А сега е тук, за да те огледа.

Тъй като видя, че няма друг избор, Рийс се захвана с пая.

— Не мисля, че в този момент може да види много — промърмори тя.

— Все пак… Млада си, жена си и, доколкото виждам, необвързана. Трябва да призная нещо на Ло — никога не се занимава с омъжени жени. Виж сега как флиртува с Хуанита, която чукаше като смахнат в продължение на няколко седмици миналата зима. Но после насочи вниманието си към сексапилните градски туристки, които идват тук на ски.

Джоуни грабна гигантската чаша кафе, която винаги й бе подръка.

— Момчето е адски чаровно. Никога не съм виждала жена, която да го намрази, когато си закопчае дюкяна и я напусне.

— И ми казваш всичко това, защото смяташ, че и мен ще метне в леглото си в някоя от близките нощи?

— Просто ти обяснявам как стоят нещата.

— Загрях. Но не се тревожи, не си търся мъж. Нито за постоянно, нито за временно. Особено пък мъж, който използва пениса си като божи дар за жените.

Джоуни се засмя весело.

— Как е паят?

— Много вкусен. Направо страхотен. Забравих да те питам за печивата. Тук ли го печеш, или купуваш от местната пекарна?

— Аз лично пека всичко.

— Така ли?

— Сигурно си мислиш, че на скарата ме бива повече отколкото с фурната. И си права. А на теб кое ти се удава повече?

— Сладкишите не са най-силната ми страна, но мога да ти помагам, когато имаш нужда.

— Хубаво.

Джоуни взе няколко хамбургера от скарата, постави ги в чинии и изсипа пържени картофи и боб до тях. Тъкмо добавяше домати и краставици, когато Ло влезе в кухнята.

— Здрасти, Уилям — поздрави го тя.

— Мамо — усмихна се той като се наведе и я целуна по челото.

Стомахът на Рийс се сви.

Джоуни му е майка, а аз направих тази груба забележка за пениса му, помисли си тя.

— Чух, че си решила да повишиш класата на заведението — каза той на майка си, като се усмихна широко на Рийс. — Приятелите ме наричат Ло — представи й се.

— Рийс. Приятно ми е да се запознаем. Аз ще отнеса храната, Джоуни.

Младата жена грабна чиниите и ги отнесе до бара, където раздразнено забеляза, че за първи път тази вечер не я очакваха нови поръчки.

— Скоро затваряме кухнята — съобщи й Джоуни. — Можеш да си тръгваш. Утре си първа смяна, така че бъди тук в шест.

— Добре. Няма проблеми — кимна Рийс и развърза престилката си.

— Ще те закарам до хотела — предложи Ло, като остави бирата си на плота. — Искам да се уверя, че си се прибрала без проблеми.

— Не се притеснявай — отвърна тя като погледна майка му с надежда да получи помощ, но Джоуни вече се бе отдалечила, за да изключи фритюрниците. — Не е далеч. А и бездруго искам да се поразходя.

— Чудесно. Ще се поразходя с теб. Имаш ли палто?

Рийс реши, че ще е прекалено грубо, ако откажеше повторно. Но пък сега щеше да й се наложи да действа адски предпазливо. Без да каже и дума повече, тя взе якето си.

— Ще бъда тук точно в шест — каза на Джоуни, после се сбогува с останалите и тръгна към вратата.

Усети, че писателят — Броуди — е приковал поглед в гърба й. И за какъв дявол изобщо още седеше тук? Ло й отвори вратата кавалерски и я последва навън.

— Хладна вечер. Сигурна ли си, че няма да настинеш?

— Добре съм. Прохладният въздух ще ме освежи след жегата в кухнята.

— Навярно си права. Нали не оставяш майка ми да те съсипе от работа?

— Обичам да работя.

— Обзалагам се, че тази вечер е била страхотна лудница. Защо не ми позволиш да те почерпя едно питие, за да си отпочинеш малко? Тъкмо ще ми разкажеш историята на живота си.

— Благодаря, но историята ми не заслужава питие, а и утре сутрин съм първа смяна.

— Утре ще е прекрасен ден. Да мина ли да те взема след работа? Ще те разведа наоколо да ти покажа забележителностите. Уверявам те, че в града няма по-добър екскурзовод от мен. Мога дори да ти донеса препоръки, че съм истински джентълмен.

Рийс трябваше да признае, че усмивката на Ло е страхотна, а погледът му — съблазнителен и нежен като гальовна ръка.

А и беше синът на шефката.

— Много мило, но тъй като познавам само няколко души тук, при това по-малко от ден, можеш спокойно да фалшифицираш препоръките. Ще пропусна разходката из града и ще използвам остатъка от утрешния ден, за да се настаня.

— Добре. Някой друг път тогава.

Ло я хвана за ръката и тя подскочи. Младежът сниши глас сякаш успокояваше уплашен кон.

— Спокойно, спокойно. Исках само да позабавиш крачка. Движиш се, като че ли закъсняваш за важна среща, и по това съдя, че си от Източното крайбрежие. Дай си една минута. Погледни нагоре. Страхотна гледка, нали?

Сърцето й биеше прекалено учестено, но тя все пак вдигна очи. Над назъбените планински върхове грееше пълна, почти бяла луна.

Заобикаляха я безброй звезди. Като че ли някой бе заредил пушка с диаманти и ги бе изстрелял в небето. Светлината им оцветяваше снега по върховете в сребристо синьо, а долините тънеха в сянка.

Рийс си помисли колко такива гледки бе пропуснала откак вървеше със забит в земята нос. И макар да й се искаше да е сама в този момент, изпита благодарност към Ло, който я накара да спре и да погледне.

— Невероятно красиво е. Туристическото ръководство описва планините като величествени, но когато ги видях за първи път, реших, че са сурови и малко страшни. Ала сега изглеждат точно величествени.

— Горе има места, които трябва да видиш с очите си, за да повярваш, че съществуват. И се променят непрестанно. По това време на годината, ако се изкачиш горе и застанеш до реката, можеш да чуеш как камъните се търкалят от пролетното топене. Ще те заведа да пояздим из планината. Нищо не може да се сравни с гледката в планината от гърба на кон.

— Не яздя.

— Мога да те науча.

Рийс тръгна напред.

— Екскурзовод и учител по езда — усмихна се тя.

— Ами, основно с това се занимавам. Ранчото за туристи е на около трийсетина километра оттук. Мога да помоля готвачката да ни приготви кошница за пикник и ще ти намеря кротък кон. Обещавам ти великолепен ден, за който ще можеш да пишеш на близките си.

— Убедена съм, че ще е прекрасно.

Искаше й се да чуе тракането на камъните в реката и да види морените и ливадите. И сега, под вълшебната светлина на луната, се почувства изкушена да приеме предложението на Ло.

— Ще си помисля — обеща тя. — Е, аз съм дотук.

— Ще те изпратя догоре.

— Няма нужда. Аз съм…

— Мама ме е учила винаги да изпращам дамата до вратата й — прекъсна я Ло.

После я хвана за ръката и отвори вратата на хотела. Рийс забеляза, че каубоят ухаеше съблазнително на кожа и бор.

— Добър вечер, Том — извика той на дежурния администратор.

— Ло. Госпожо.

Рийс забеляза закачливите пламъчета в очите на администратора.

Когато Ло се насочи към асансьора, тя се отдръпна назад.

— Аз съм на третия етаж. Предпочитам да се качвам по стълбите.

— Да не си вманиачена на тема спорт? Сигурно затова си толкова слаба — ухили се младежът, но побърза да отвори вратата към стълбището.

— Благодаря ти за грижите — любезно каза Рийс и си заповяда да не се паникьосва, тъй като стълбището й се стори ужасно тясно сега, когато Ло бе до нея. — Наистина съм спряла в дружелюбно градче.

— Уайоминг е дружелюбен щат. Не сме много, но сме готини. Чух, че си от Бостън.

— Да.

— За първи път ли идваш насам?

— Да.

Още един етаж и вратата щеше да се отвори.

— Решила си да разгледаш страната ли?

— Нещо такова.

— Смела постъпка. Особено като се има предвид, че си съвсем сама.

— Така ли мислиш?

— Да. Показва, че имаш авантюристичен дух.

Рийс би се засмяла, но изпита прекалено силно облекчение, когато Ло й отвори вратата и тя изскочи в коридора на третия етаж.

— Ето тук съм — посочи и извади магнитната карта. Автоматично хвърли поглед надолу, за да се увери, че лепенката си е на мястото.

Преди да успее да пъхне картата в процепа, Ло я взе от ръката й и свърши работата. Отвори вратата широко и й я върна.

— Оставила си всички лампи да светят — отбеляза той. — И телевизорът ти работи.

— О, явно съм забравила. Нямах търпение да почна работа. Благодаря ти за компанията, Ло.

— Удоволствието е изцяло мое. Скоро ще отидем да пояздим. Ще видиш колко е хубаво.

Рийс се насили да се усмихне.

— Ще си помисля. Благодаря ти отново. Лека нощ.

Влезе в стаята си и затвори вратата. Пусна резето и плъзна веригата. Настани се на леглото и се загледа през прозореца. Остана на мястото си достатъчно дълго, за да се успокои и да си поеме дъх.

След малко се почувства по-добре и погледна през шпионката, за да се увери, че коридорът е празен, после бутна стола под дръжката на вратата. След като провери ключалките отново и се убеди, че скринът блокира идеално вратата към съседната стая, се приготви залягане. Нави будилника на радиото за пет часа, после за всеки случай нави и туристическия си часовник.

Вписа новите си преживявания в дневника си, после се спазари със себе си колко лампи да остави запалени през нощта. Беше първата й нощ на новото място. Имаше право да остави лампата на бюрото светната, както и онази в банята. Всъщност банята не се броеше. Светлината там бе само за безопасност и удобство. Можеше да й се наложи да стане да се изпишка през нощта.

Рийс извади фенера от раницата си и го остави до леглото. Ами ако токът спреше заради някой пожар? Все пак тя не бе единствената в хотела. Някой можеше да заспи с цигара в ръка или пък хлапе да се заиграе с кибрит.

Тогава сградата щеше да избухне в пламъци посред нощ и щеше да й се наложи да се измъква бързо. Фенерът до леглото й просто означаваше, че е добре подготвена.

Лекото дразнене в гърдите я накара да се замисли замечтано за приспивателните в несесера й. Те заедно с антидепресантите представляваха спасителния й пояс. Но пък бяха изминали месеци откак бе взела приспивателно за последен път, а и сега бе достатъчно изморена, за да заспи без помощта на хапчета. Пък и ако станеше пожар, реакциите й щяха да са забавени и можеше да изгори или да умре от задушаване от пушека.

Мисълта за подобна възможност я накара да седне на крайчеца на леглото и да се наругае заради прекалено развинтеното си въображение.

— Престани, Рийс. Време е да си лягаш. Трябва да станеш рано и да се заемеш с работата си като нормален човек.

Огледа ключалките за последен път и се пъхна в леглото. Лежеше неподвижно и се вслушваше в биенето на сърцето си. Опитваше се да долови странни шумове от съседните стаи или отвън.

В безопасност съм, напомни си тя. Пълна безопасност. Няма да стане пожар. Няма да избухне бомба. Никой няма да нахлуе в стаята ми, за да ме убие.

Небето няма да се продъни.

Но все пак остави телевизора да работи и се приспа със стария черно-бял филм.

Болката бе толкова шокираща и зверска, че тя дори не можа да изпищи. Кошмарна тежест се стовари върху гърдите й и смаза дробовете й. Опита да си поеме дъх, но болката бе прекалено силна, а обхваналият я ужас дори я надминаваше.

Те бяха отвън, някъде в тъмното. Чуваше ги. После чу експлозиите и разбиването на стъкла. И най-страшното — писъците.

Смеховете обаче бяха по-зловещи от писъците.

— Джини? Джини?

Не, не плачи. Не издавай звук. По-добре да умреш тук, в тъмното, отколкото те да те намерят. Но те идваха за нея, а тя не можеше да сдържи хлиповете и тракането на зъбите си.

Внезапната светлина я заслепи.

— Имаме оцеляла!

Тя зарита, за да се освободи от ръцете, които се протегнаха към нея.

Събуди се обляна в пот, грабна фенера и го стисна като оръжие.

Имаше ли някой в стаята? До вратата? Или пред прозореца?

Рийс седна в леглото разтреперана и наостри уши.

Час по-късно, когато будилникът иззвъня, тя все още седеше в леглото напрегната, стиснала фенера. Всички лампи в стаята светеха.