Нора Робъртс
Смърт край Змийската река (18)

18.

Броуди клекна пред вратата на апартамента на Рийс, въоръжен с фенер и лупа. Чувстваше се съвсем идиотски. Макар да смяташе късното ставане сутрин за едно от предимствата на писателската професия, днес се бе измъкнал от леглото заедно с Рийс. И не обърна никакво внимание на уверенията й, че може да стигне сама от къщата му до ресторанта.

Да бе, никакъв проблем за жена, преследвана от убиец, да се разхожда сама по тъмно като малоумна героиня във филм на ужасите.

За награда не само бе получил две чаши от прясно свареното кафе в ресторанта на Джоуни, но дори го бяха нахранили с яйца, бекон и пържени картофи още преди да отворят.

А сега клечеше и си играеше на детектив. Тъй като нямаше никакъв личен опит във влизането с взлом, не можеше да е абсолютно сигурен дали някой не бе насилвал ключалката, но не забеляза никакви следи от подобно действие.

Зачуди се дали да не престъпи желанието на Рийс и да не се обади на шерифа. Но пък не смяташе, че Рик може да стори нещо повече от това, което той правеше в момента.

А и ставаше дума за доверие. Рийс му имаше доверие, а ако се обадеше на Рик, щеше да я предаде.

Твърдеше, че е влюбена в него, но не трябвало да се чувства задължен. Жени! Просто смесваше секса и приятелството с любов. На всичкото отгоре бе уязвима заради кошмарните си преживелици. А и все още не бяха минало — продължаваха да й се случват странни неща.

Броуди се изправи и извади ключа, който Рийс му бе дала. Вторачи се в него замислено.

Какво трябваше да направи?

Отключи вратата и влезе в апартамента.

Във въздуха се носеше леко ухание. Ароматът на Рийс. Би го познал навсякъде. Откри, че е учудващо вбесен задето някой друг бе влизал в дома й и бе доловил същия аромат.

Светлината от прозорците падаше върху голия под, вехтите мебели и яркосиньото одеяло, което Рийс бе купила за тясното си легло.

Смяташе, че тя заслужава нещо по-добро. Вероятно би могъл да й помогне, да й даде малко пари, за да си купи килим и боя, за бога.

Плъзгаш се по наклона, Броуди, възпря се сам. Купиш ли килим на жена, тя после ще очаква венчален пръстен.

Е, Рийс поне се радваше на гледка, която не можеше да се купи с пари. Кой се нуждаеше от килими и картини, когато виждаше през прозореца си величествените планини, а езерото бе точно пред прага му?

Броуди изключи лаптопа и го прибра в чантата, за да го вземе със себе си. Рийс се нуждаеше от поне още една нощ вън от апартамента си. Нямаше да е лошо вещите й да са си при нея.

Лениво отвори чекмеджето на малкото бюро, което Джоуни бе дала на Рийс. В него откри два остри молива, счупени на равни половини, черен маркер и тънко кожено албумче, в каквото хората носеха снимки на децата или кучетата си. Отвори го любопитно.

Снимка на интелигентна възрастна жена, седнала на пейка в идеално поддържана градина. Лицето й бе зачертано с голямо черно Х. Имаше и други. Същата жена в бяла риза и черен панталон държеше пуделче с размера на пощенска марка. Двойка в дълги готварски престилки, група хора, вдигнали чаши с шампанско. Мъж с широко разперени ръце, застанал пред огромна фурна.

Всяко лице бе зачертано с Х.

На последната снимка Рийс стоеше сред голяма група хора. Броуди реши, че снимката бе направена в ресторанта, където бе работила. „Манео“. Нейното лице бе единственото, което не бе зачертано, и грееше в широка усмивка.

Под всички останали от снимката бе написано с печатни букви „Мъртъв“. А под лика на Рийс пишеше „Луда“.

Броуди се зачуди дали Рийс вече бе видяла снимките. Надяваше се да не е. Прибра албумчето в джоба на компютърната чанта. Щеше да го извади по-късно и да реши как да действа, когато се прибере у дома.

Не бе възнамерявал да се рови из личните й вещи, но започна да претърсва чекмеджетата на грозния скрин.

Потисна неудобството от тършуването из бельото й, като си напомни, че вече го бе свалял от тялото й няколко пъти. Щом можеше да го докосне, когато бе върху нея, значи бе нормално да го пипа и сега.

Но наистина се почувства странно.

Ала тършуването из скрина не му отне много време — Рийс не притежаваше много вещи.

Кухненските чекмеджета бяха друга работа. Там тя бе вложила душата си. Бяха идеално подредени. Никакъв безпорядък. Броуди откри мерителни чаши, лъжици и безброй други кухненски прибори и уреди.

Няколко от тях изобщо не разпозна за какво служат, но както всичко останало, бяха безукорно подредени.

Откри спретната купчина купи и тави с различни размери. Кой въобще се нуждаеше от толкова много тави, за Бога?

В следващия шкаф намери купа, пълна догоре с хапчета. Извади я и я остави настрани.

Влезе в банята. В шкафчето всички шишета, които бе виждал и преди, стояха на рафта. Празни.

Малки, долни капанчета, помисли Броуди вбесено. Хитро копеле.

Неволно сви ръцете си в юмруци, после ги пъхна в джобовете и заоглежда стените.

Отново спретнати печатни букви. Нищо не бе надраскано набързо. Но в застъпването на думите се долавяше трескавост и определено лудост. Идеята някои от думите да се изпишат от пода към тавана също бе умна.

Който бе надраскал стените, бе предпазлив, внимателен и много умен.

Броуди извади дигиталния си фотоапарат. Направи снимки от всеки ъгъл, в близък план на целия въпрос, после на всяка отделна дума и буква.

След като документира всичко, се облегна на вратата.

Рийс в никакъв случай не можеше да се върне в апартамент, който изглеждаше по този начин. Щеше да му се наложи да отиде до магазина на Мак и да купи някакъв препарат, с който да почисти маркера от пода, ваната и стените. Не бе кой знае каква работа.

Можеше да купи и боя. Стаичка като нейната не изискваше големи усилия. Два-три часа и край.

Не бе като да й купи килим или нещо подобно.

Разбира се, Мак започна да му задава въпроси. Броуди си каза, че в Ейнджълс Фист човек вероятно можеше да си купи единствено тоалетна хартия, без да започнат да го разпитват, но всичко друго щеше да предизвика въпроса: „С какво си се захванал?“

Не сподели нищо за боядисването на жилището на Рийс. Хората щяха да си извадят погрешни заключения, ако научеха, че боядисваше апартамента на жената, с която спеше.

След нула време той, който смяташе всяка домакинска работа за дяволско творение, стоеше на колене в банята на Рийс и търкаше ожесточено пода.

 

 

Рийс завъртя бравата предпазливо. Не й харесваше, че е отключено. Ужаси се, че Броуди може да лежи окървавен в апартамента й.

Защо бе още тук? Смяташе, че ще се върне в ресторанта дълго преди почивката й. Но не го бе направил, а колата му все още бе навън.

И вратата на апартамента не бе заключена.

Тя я открехна леко.

— Броуди?

— Да. Тук отзад съм.

— Добре ли си? Видях колата ти и… — тя се закова на място и задуши въздуха. — Какво е това? Боя?

Броуди излезе от банята с мече в ръка. Малки капчици боя изпъстряха косата и ръцете му.

— Не са арабски парфюми.

— Боядисваш банята?

— Не е кой знае какво. Надали има повече от два квадратни метра стена.

— Повече са — развълнувано възрази тя. — Благодаря ти — почти се просълзи Рийс и пристъпи към банята.

Броуди вече бе боядисал тавана и довършваше стените. Цветът беше красиво бледосиньо, сякаш облаците се бяха потопили за миг в езерото и приели лек нюанс от цвета му.

Никоя от червените букви не се виждаше. Рийс се облегна на рамото на Броуди.

— Цветът ми харесва — каза тя.

— Човек няма богат избор, когато иска да купи нещо набързо в бакалията. Видях обаче едно пембено, което ми хвана окото.

Рийс се усмихна.

— Оценявам въздържаността ти. И добрия ти вкус. Явно ще трябва да ти се отплатя с вечеря.

— Добра идея. Но ако искаш да подновиш и стаята, те зарязвам. Бях забравил колко мразя да боядисвам.

Рийс го целуна.

— Мога да довърша, след като ми свърши смяната.

— Аз започнах, аз ще довърша.

Броуди внезапно осъзна, че несъзнателно е залепил устни в челото на Рийс. Но вече бе прекалено късно да се спре. Прекалено късно бе за много неща, осъзна той, когато Рийс отметна глава назад и прикова невероятните си очи в него.

— Предпочитам боядисването пред диаманти. Просто да го знаеш.

— Слава Богу. Тъкмо изчерпих диамантите.

Рийс облегна глава на гърдите му и въздъхна. Сърцето му се сви от нежност.

— Не исках отново да видиш апартамента си в онзи вид — каза той.

— Знам. Но се чудех дали все пак не мога да остана при теб и тази нощ — сгуши се тя в него. — Знаеш, че миризмата на боя не изчезва веднага.

— Да. Не бива да дишаш изпаренията.

Тя отново отметна глава назад и този път повдигна устни към неговите. Дълга и бавна целувка, почти непоносимо гореща и сладка. Свободната му ръка се плъзна по гърба й.

Тя засмяно отстъпи назад. Сияе, помисли си Броуди. Стресът и тревогата от предишната нощ бяха изчезнали.

— Просто трябва да си взема някои неща… Какво си счуквал?

Броуди, все още замаян от целувката, едва успя да промълви:

— Моля?

— Извадил си чукалото и хавана.

Той се прокле, че ги бе забравил на шкафа.

— Рийс…

— Какво има тук? Изглежда…

Сиянието по лицето й се стопи.

— Не ги взимам — вгледа се в него с отчаяни очи. — Просто ги пазя да ми напомнят от какво бягам. Не искам да мислиш…

— Не съм ги сложил там.

— Тогава… Ох!

— Това са капани, Рийс — обясни й той като остави мечето и се приближи до нея. — Залага ти капани, но ти не бива да се хващаш в тях.

— И какво, според теб, иска да ми каже? — попита Рийс, като зарови пръсти в купата и остави хапчетата да се плъзнат между тях. — Защо не ги счукам на пастет, не ги намажа на препечени филийки и не заспя завинаги?

— Няма значение какво казва, ако не го слушаш.

— Има — завъртя се тя рязко и циганските й очи проблеснаха разгневено. — Не мога да отговоря, ако не слушам. Как да му дам да разбере, че няма да успее да ме върне обратно при хаповете и лекарите? Как да му заявя, че няма да потъна отново в тъмнина заради един убиец, страхливец и долно копеле!

Тя грабна купата и Броуди зачака да я разбие в стената, но вместо това изсипа съдържанието й в мивката и пусна водата.

— Нямам нужда от тях. Не ги искам. Майната му.

— Трябваше да знам, че не си от типа жени, които чупят чинии — ухили се той като постави ръце на рамената й и загледа как хапчетата се топят. — Убиецът дори не може да си представи какво го очаква.

— Вероятно ще се паникьосам по-късно, когато осъзная, че съм останала без лекарства. Те бяха нещо като топло одеяло за зимата.

— Предполагам, че доктор Уолъс ще ти напише рецепта, ако изпиташ отчаяна нужда от одеялото си.

— Да, сигурно ще го направи.

Рийс въздъхна дълбоко. Беше изсипала хапчетата в мивката, за да докаже нещо.

— Но първо ще опитам да се справя и без одеялото.

Броуди се замисли за снимките, които бе прибрал с идеята да я предпази. Но сега осъзна, че Рийс не се нуждаеше от предпазване. Потребна й бе само вяра. И човек, който да вярва, че е стабилна.

— Има и още нещо. Ще те засегне по-силно от хапчетата.

— Какво?

Тя се огледа наоколо за капана. Броуди отиде до компютърната чанта и извади малкото албумче.

— Направил го е, за да те разстрои. Не го оставяй да победи.

Рийс отвори книжката. Този път ръцете й не потрепериха, но сърцето й се сви.

— Как е могъл да го направи? След всичко, което преживяха и загубиха, да ги задраска, сякаш са нищо.

— За него са нищо.

— Никога не бих постъпила така — каза тя. — Независимо колко се принизя, никога не бих го направила. А той допусна грешка с това си действие, защото вече съм сигурна, че не съм аз — добави, като нежно погали зачертаните лица на загиналите си приятели. — Обичах ги и никога не бих се опитала да ги залича.

Разгледа внимателно всяка страница, както бе постъпил и Броуди, после затвори албума.

— Копеле. Шибано копеле. Не, няма да победи — решително се зарече, като се върна до бюрото и остави албумчето на мястото му. — Няма да победи.

Броуди се приближи до нея и я привлече да се облегна на гърдите му.

— Мога да подменя повечето фотографии. Баба ми има копия от тях. Но груповата снимка бе единствената, с която разполагах.

— Семействата на мнозина от сниманите може да имат копия.

— Разбира се. Сигурно си прав — съгласи се тя и отстъпи леко назад. — Мога да се свържа с тях и да помоля да ми ги изпратят. А сега е време да се връщам долу и да си довърша смяната.

— Ще дойда в ресторанта, когато приключа тук — обеща Броуди и я погали по косата. — Може да направим нещо интересно по-късно. Да се разходим с колата. Или да вземем лодка под наем. Или нещо друго.

— Звучи добре. И аз също съм добре. И ще съм още по-добре.

 

 

Пийт се бе върнал на работа и й намигна, когато влезе в кухнята.

— Пилето териаки, което приготви, се превърна в хит сред обядващите. Връщат си чиниите абсолютно изблизани.

— Чудесно.

— Доста си удължи почивката — отбеляза Джоуни.

— Съжалявам. Ще остана и след като ми свърши смяната.

— Броуди боядисва ли горе?

Рийс се закова на място.

— Откъде знаеш? — изненада се тя.

— Карл се отби да пие кафе и каза на Линда-Гейл, че Броуди купил от бакалията боя и четки. Колата му е все още отпред. Събрах две и две.

— Да, прави ми услуга.

— Надявам се да не е някакъв смахнат цвят.

— Много бледосиньо. И само в банята. Аз… имах нужда от това.

— По-скоро банята имаше нужда — усмихна се Джоуни като метна сочна пържола на скарата. — Хубаво е да имаш мъж, който да се грижи за теб.

— Така е.

Рийс си избърса ръцете и се зае със следващата поръчка.

— Не си спомням Броуди да е правил същото за друга жена наоколо. Ти помниш ли, Пийт?

— Не мога да кажа, че си спомням.

Пийт беше прав за пилето териаки. Рийс получи набързо две поръчки. Едната — с гарнитура от лучени кръгчета, другата — с боб. И се залови за работа.

— И двамата знаете, че спя с него — каза меко тя. — Мъжете често помагат на жените, с които спят.

— Не си първата, с която е спал откакто пристигна в града — отвърна Джоуни. — Но Броуди не боядиса ничия друга баня.

— Може просто да съм по-добра в леглото.

Джоуни се изсмя весело и метна нарязаните картофи във фритюрника.

— Следващата поръчка! Дени, как си?

— Благодаря, добре, Джоуни.

Вместо да седне, заместник-шерифът остана прав до бара.

— Шерифът ме изпрати тук. Ще пуснеш ли Рийс да отиде при него за няколко минути?

— Мамка му, Дени, тя тъкмо се върна от почивката си, а обедната лудница вече започна.

— Ами… — притесни се Дени и се почеса по главата. — Просто… аз… може ли да вляза при теб за минута?

Джоуни му махна раздразнено.

— Какво става? — прошепна Линда-Гейл, която стоеше зад бара.

— Нищо, което да те засяга както взимането на поръчката на платежоспособен клиент — скара й се Джоуни откъм кухнята. — Е, защо Рик иска да ме лиши от готвачката ми точно когато съм затънала до гуша в работа?

— Шерифът иска да се види с мен? — изненада се Рийс, като вдигна глава от пилето, което цвъртеше на скарата.

— Иска да дойдеш с мен само за няколко минути. Работата е… не исках да говоря за това… нали разбираш, хората се хранят — обясни Дени на Джоуни. — Всъщност намериха труп на жена в тръстиките до Лосовото блато — добави той, като погледна Рийс. — Шерифът иска да ти покаже няколко снимки. Да видиш дали е същата жена, която си видяла до реката.

— Тръгвай — делово й нареди Джоуни.

— Да — едва промълви Рийс. — Трябва да се кача и… първо ще си довърша поръчката.

— Аз ще довърша проклетата поръчка. Пийт, изтичай горе и доведи Броуди.

— Не, не го притеснявай — възпротиви се Рийс като развърза престилката си. — Добре съм. Можем да тръгваме.

Пийт я изчака да се отдалечи, за да не го чуе, и се обърна към Джоуни:

— Искаш ли да повикам Броуди?

— Рийс не иска. Тя знае най-добре — рязко отговори Джоуни, но по лицето й се изписа тревога.

Дени бе с полицейската кола, така че отиването им до участъка бе светкавично и не й остави време да размишлява и да се измъчва. Помисли си, че всичко щеше да приключи за няколко минути. А след това можеше да забрави. Е, поне да се опита.

— Ще те заведа направо в кабинета на Рик — побутна я Дени нежно, когато излязоха от колата. — Искаш ли кафе? Или вода!

— Не, благодаря — отвърна Рийс, не би могла да преглътне нищичко. — Знаеш ли как… как е умряла?

— По-разумно ще е да поговориш с шерифа — отговори Дени и й отвори вратата.

Ханк, който дежуреше като диспечер, покри микрофона с ръка.

— Няколко смахнати туристи преследвали с джипа си бизон, за да го снимат. Сега си имаме смачкан джип и разярен бизон — съобщи той, после се усмихна на младата жена. — Добре ли си?

— Да.

— Дени, налага се да придружиш Лин. Докарайте откачените туристи тук и повикайте пътна помощ за джипа. Тълпа кретени! Извини ме, Рийс.

— Няма проблеми — увери го тя. — Просто ще отида да се видя с шерифа.

Вратата беше отворена и Марсдън вече заобикаляше бюрото си, за да я посрещне.

— Благодаря ти, че дойде.

— Намерили сте някого. Жена. Труп.

— Седни — хвана я той за ръката и я поведе към стола. — Хлапета се натъкнали на трупа. Жената отговаря на описанието ти. Направих няколко снимки. Предупреждавам те, че са зловещи, но ако събереш сили да ги разгледаш, кажи ми дали това е жената, която видя. Страхотно ще ми помогнеш.

— Удушена ли беше?

— Има следи, че може да е била душена. Мислиш ли, че можеш да разгледаш снимките?

— Да, мога — отговори Рийс като стисна ръце, за да спре треперенето им.

— Не бързай.

Рик се настани на стола до нея и й подаде първата снимка. Рийс не я взе, тъй като не смееше да отпусне скованите си пръсти, но я огледа внимателно. После отмести очи настрани и се опита да си поеме дъх.

— Тя е… О, Господи!

— Знам, че е страшно. Била е в блатото доста време. Поне ден-два. Съдебният лекар още не е определил точния момент на смъртта.

— Ден-два? Как така? Минаха седмици.

— Ако си е тръгнала с него в онзи ден, наранена, но жива, може да я е убил по-късно.

Рийс поклати глава отрицателно. Рик вдигна ръка.

— Можеш ли да потвърдиш със сигурност, че е била мъртва?

Рийс искаше да отговори, че е напълно сигурна. Но как можеше да е сто процента сигурна?

— Не се съмнявам — каза все пак.

— Добре, това е достатъчно засега. Това ли е жената, която видя?

Тя отново стисна пръсти и се възползва от острата болка, за да се овладее.

Лицето бе насинено и подуто, с белезникави порезни рани, спускащи се до гърлото, което бе червено и издрано. Животните в блатото бяха наръфали трупа. Беше чувала, че рибите и птиците се нахвърлят първо на очите. Сега знаеше, че е истина.

Косата беше дълга и тъмна. Раменете изглеждаха тесни.

Рийс се опита да си представи жената, която бе видяла.

— Не знам… изглежда по-млада, а косата й… косата й изглежда по-къса. Не знам.

— В онзи ден си била доста далеч от двойката.

— Той не я би. Лицето й… това лице… някой я е бил. Той само я бутна на земята преди… не я е удрял по лицето, поне не толкова много…

Рик не проговори за момент, а когато Рийс отново отмести очи от снимката, я обърна с лицето надолу.

— Може да не е била мъртва, когато ти си се втурнала да търсиш помощ. После той я е отнесъл някъде и е заличил следите си. И след като се е съвзела, да са се сдобрили за известно време. Да са попътували из района. А след няколко седмици са се скарали пак и тогава я е пребил. Мъж, който е душил жена веднъж, лесно може да го направи отново.

— Отново… — повтори тя замаяно.

— Трябва да изчакаме аутопсията и изследването на уликите. Но според мен е твърде вероятно да е същата жена, която си видяла. Ако успееш да я разгледаш пак, като първо проясниш мислите си, можеш да ми помогнеш. Жената нямаше никакви документи. Проверихме отпечатъците й, но не са в мрежата. Ще вземат отпечатъци от зъбите й и ще проверят списъците с изчезнали. Но ако сме сигурни, че е била там, където ти си видяла двойката, и сме убедени, че е била с онзи мъж, ще ни бъде по-лесно.

Рийс прикова очи в неговите.

— Преди не ми повярва. Нито за убийството, нито че съм видяла някого там.

— Няма да те лъжа, определено се съмнявах. Но това не означава, че не съм направил всичко възможно да разбера какво става.

— Прав си.

Рийс протегна ръка към снимката. Шокът бе избледнял и сега я заля само съчувствие.

— Не знам. Съжалявам. Иска ми се със сигурност да потвърдя, че това е жената, която видях, но не мога. Мисля, че беше по-възрастна от тази, косата й беше по-дълга, а лицето — по-тясно, но не съм сигурна. Ако те… когато я идентифицират, трябва да видя нейна стара снимка, на която е жива и здрава. Тогава ще бъда по-сигурна.

— Добре — кимна Рик, прибра снимката и я потупа по ръката, която бе студена като лед. — Знам, че ти беше трудно. Искаш ли чаша вода?

— Не, благодаря.

— След като я идентифицират, ще те помоля да видиш снимката й. Благодаря ти, че дойде дотук. Ще накарам Дени да те закара обратно.

— Мисля, че той отиде по задачи.

— Добре, тогава аз ще те закарам.

— Мога да се върна и пеша — каза тя, но като се надигна, краката й се подкосиха. — Май няма да успея.

— Ще те закарам. Но първо поседи още няколко минути.

Рийс поклати глава.

— Да приемем, че си прав и че е била жива в онзи ден. Защо е останала с него? Как може доброволно да остане с мъж, който се е опитал да я убие?

— Трудно е да разбереш как мислят хората. Ханк, отивам да закарам Рийс. А може и да греша — добави той като й отвори вратата. — Може този труп да няма нищо общо с жената, която си видяла. Но отговаря на описанието ти.

— Не е съобщено, че е изчезнала, тъй като е била с него, а той не би съобщил подобно нещо.

— Възможно е.

Тя се качи в колата и облегна глава назад.

— Иска ми се да бях сигурна, че е същата жена. Щеше да е много по-лесно за мен.

— Опитай да забравиш за случая засега. Остави полицията да си върши работата.

— Ще ми се да можех.

Рик спря пред ресторанта. Рийс вдигна очи и видя Броуди да излиза от вратата на апартамента й.

Когато я зърна в полицейската кола, той се втурна надолу по стълбите.

— Какво става?

Изглеждаше страхотно разтревожен, а Рийс не бе свикнала да вижда тревога по лицето му. Сърцето й се сви от умиление.

— Намерили са женски труп и отидох да разгледам снимките… не съм сигурна дали е тя. Лицето беше прекалено съсипано. Не мисля, че е жената, която видях, но…

— Беше намерена в Лосовото блато — обясни Рик като излезе от колата.

— Ще поседна на стъпалата за минута, преди да се върна на работа. Имам нужда от малко чист въздух — каза Рийс, като се отпусна тежко на стълбите.

— Женски труп — продължи Рик шепнешком. — Дълга, тъмна коса. Следи от душене. Пребита и изнасилена. Може би удавена. Съдебният лекар прави аутопсията в момента. Откриха я хлапета. Гола, без документи, никакви дрехи наоколо.

— Кога я намериха?

— Вчера. Научих за това днес и направих снимки на местопрестъплението.

— Господи, Рик, как очакваш Рийс да идентифицира жена, престояла в блатото почти цял месец?

— Ден или два — поправи го шерифът. — Ако е същата, която Рийс е видяла миналия месец, и е била отнесена от реката все още жива, може и да е тя. Трябваше да разбера дали Рийс ще успее да я идентифицира. Справи се много добре. Смела жена.

— Трябваше първо на мен да се обадиш, за да я доведа в участъка — намръщи се Броуди. — Знаеш, че държа на нея.

— Ако Рийс искаше да я придружиш, щеше да ти се обади. Какво, по дяволите, имаш в косата си?

— Мамка му — изсумтя Броуди и прокара ръка през косата си. — Боя. Реших да помогна на Рийс да пооправи апартамента си.

— Така ли? — повдигна вежди шерифът. — Явно си хлътнал повече, отколкото си мислех.

— Просто някаква си боя.

Рик му се ухили весело.

— Красиво светлосиньо. На времето, когато двамата с Деби станахме гаджета, вечно й помагах да поправи или купи нещо. И преди да се усетя, наех смокинг и казах „Да“.

— Майната ти, Рик. Става дума само за боя.

— Все отнякъде трябва да се започне.

Шерифът се приближи до Рийс и коленичи.

— По-добре ли си?

— Да, добре съм. Благодаря, че ме докара.

— Част от задълженията ми.

— Шерифе? — извика тя, когато Рик тръгна към полицейската кола. — Ще ми се обадиш веднага щом я идентифицират, нали?

— Ще ти се обадя. Обещавам. А сега се погрижи за себе си. А ти внимавай Рийс да не те издокара в престилка — подметна ухилено на Броуди.

— Целуни ме по… — започна Броуди, но шерифът вече затваряше вратата на колата.

Тъй като Рийс се надигна, той се приближи към нея.

— Хайде, ела да съберем нещата ти и да отидем у нас. На разходка с колата или нещо друго.

— Не, трябва да се върна на работа.

— Джоуни няма да те уволни, за бога!

— Трябва да работя. Имам нужда от пари. И й дължа цял час. А и се чувствам по-спокойна, когато съм заета. Ще се разходим друг път.

— Добре — кимна писателят, извади ключа от джоба си и й го подаде. — Заключих горе. Аз ще си бъда у дома.

— Чудесно — усмихна се тя и го целуна нежно. — Смятай това за начална вноска от хонорара ти за боядисването.

— Мислех, че ще ми платиш с храна.

— Това е само началото.