Нора Робъртс
Смърт край Змийската река (16)

16.

Месец май реши да разочарова жителите на Ейнджълс Фист и вместо със сияйно пролетно слънце ги заля с безброй бури. Гръмотевици трещяха над планината и див вятър виеше над езерото. Но дните се удължиха и прогониха ранния здрач. Рийс забеляза как снегът в подножието на планината се топи. В уютната долина дърветата цъфнаха, а ливадите позеленяха.

Нарциси грееха в яркожълто въпреки проливните дъждове. Струваше й се, че самата тя процъфтява.

А в днешния паметен ден щеше да излезе от града за известно време.

За повечето жени ходенето на фризьор е обикновена, почти всекидневна част от живота. За нея бе изпълнено с възбуда и вълнение като скачане с парашут. И като истински новак се страхуваше да направи първата стъпка.

— Мога да променя графика си лесно — каза тя на Джоуни. — Ако си заета днес…

— Не съм казвала подобно нещо — възрази Джоуни като сипа тестото за палачинки в тигана.

— Да, ама благодарение на хубавото време вероятно на обяд ресторантът ще е претъпкан. Нямам нищо против да помогна.

— Справях се с кухнята и преди да се появиш в града.

— Разбира се. Но ако имаш нужда от помощ…

— Имам две ръце, а и Бек е тук.

Бек, здрав и солиден като дъб, се ухили весело и продължи да реже зеле.

— Джоуни ще ме съсипе от работа, Рийс — престорено се оплака той.

— Ако салатата не е готова до единадесет, Рийс няма да ми попречи да те сритам по задника — заплаши го Джоуни.

— О, стига бе, Джоуни.

— Искаш ли да си полезна? — обърна се Джоуни към Рийс. — Сипи кафе на Мак, преди да излезеш.

— Добре. Мобифонът е у мен, в случай че си промениш решението. Няма да тръгна поне още един час.

Рийс се помота още малко, но накрая взе каната с кафето и отиде зад бара, където Мак чакаше палачинките си.

— Да не прекъснах скандал между теб и Джоуни? — попита той.

— Не. Нищо такова — усмихна се младата жена и му наля кафе. — Просто се отбих в ресторанта. Днес имам почивен ден.

— Така ли? Имаш ли интересни планове?

— Да. Нещо такова. Двете с Линда-Гейл отиваме в Джаксън.

— Обиколка на магазините?

— Вероятно — кимна Рийс като си припомни, че Линда-Гейл я бе заплашила със здраво пазаруване. — И ще се подстрижа.

— Отиваш чак до Джаксън, за да се подстрижеш? — учуди се Мак. — И тук си имаме фризьорски салон. „Гребенчето Къри“.

„Гребенчето Къри“ бе малка бръснарничка с два стола, където правеха войнишки подстрижки и зловещи къдрения. Рийс се усмихна развеселено и му подаде захарницата.

— Звучи глупаво, нали? Линда-Гейл каза, че отиваме да харчим пари. Но май няма нужда да ходя дотам.

— Изчезвай — нареди й Джоуни, като постави пред Мак палачинките му.

— Тръгвам — обеща Рийс и взе чантата си и тънката папка, която бе донесла. — Възнамерявам да покажа скицата на доктор Уолъс из Джаксън — обясни тя. — Все още не си се натъкнал на човек, който да я познае, нали? — обърна се към Мак, като извади едно от копията и му го показа за пореден път.

— Не. Залепил съм скицата на щанда в магазина, за всеки случай.

— Благодаря ти, че си се сетил. Е, Джаксън е голям град. Може и да извадя късмет там.

— Не се връщай в ресторанта хленчеща, ако в Джаксън те скалпират — предупреди я Джоуни, после се разсмя гръмко, когато видя, че младата жена пребледнява. — Заслужаваш си го, щом като не си харчиш заплатата в Ейнджълс Фист. Но както и да изглеждаш, утре сутрин в шест трябва да си тук.

— Е, ако положението е много лошо, можеш да носиш шапка — обади се Мак.

— Благодаря. Много ви благодаря. Тръгвам.

Тя излезе навън, подмина бързо витрината и прокара ръка през косата си. Щеше да накара Линда-Гейл да седне първа във фризьорския стол. Не бе длъжна да се подстригва. Това бе избор, а не задължение.

Но отиването в Джаксън бе добра идея и й даваше възможността да разпространи скицата. Никой в Ейнджълс Фист не позна жената. Единствено Джеф от магазина за алкохол твърдеше, че това е Пенелопе Крус.

Ако жената бе пътувала из района, вероятно се бе отбила в по-голямо и интересно място като Джаксън.

Тъй като имаше малко свободно време и не искаше да мисли за косата си, Рийс реши да се отбие в офиса на шерифа.

Бе минала почти цяла седмица откакто пита Рик Марсдън дали е научил нещо ново. Разбира се, през тази седмица бе работила здраво и бе прекарала доста време в леглото на Броуди. Но точно заради това Марсдън не можеше да я обвини, че му досажда непрестанно.

Ханк О’Брайън бе дежурен в участъка. Ханк имаше гъста черна брада, баба му бе от племето шошони и бе местна легенда благодарение на керамичните си изделия.

В момента Ханк пиеше кафе и тракаше по клавишите на компютъра. Вдигна очи към нея и попита любезно:

— Как си, Рийс?

— Чудесно, благодаря. Как е баба ти?

— Хвана си гадже. Старейшината на племето загуби жена си преди около година. Дядката е на деветдесет и три години, но още души наоколо и носи на баба цветя и бонбони. Не знам какво да мисля.

— Адски мило — усмихна се Рийс, но забеляза болезнената гримаса на Ханк и добави бързо: — А баба ти е щастлива, че се грижиш за нея. Чудя се дали шерифът е зает. Просто искам да…

Още преди да довърши, чу весел смях. Марсдън излезе от кабинета си, хванал жена си за ръка.

Това също е адски мило, помисли си Рийс. Начинът, по който хората изглеждат, когато наистина се обичат. Шерифът бе широко усмихнат, а Деби още се смееше и люлееше хванатите им ръце, докато вървяха.

Деби беше хубава блондинка със спортна фигура, къса рошава коса и смарагдовозелени очи. Носеше тесни джинси, кафяви каубойски ботуши и червена риза под избеляло джинсово яке. Златна верижка, от която висеше медальон във формата на слънце, украсяваше врата й.

Тя ръководеше малка туристическа агенция, която се намираше точно до хотела, организираше екскурзии, продаваше разрешителни за лов и риболов. И беше близка с Бренда. В неделя следобед водеше двете си дъщери в ресторанта на Джоуни, за да ядат сладолед.

Деби се усмихна дружелюбно на Рийс.

— Здрасти, мислех, че днес ще се забавляваш в Джаксън — поздрави тя.

— Ами, да. По-късно.

— Вчера видях Линда-Гейл. Направили сте страхотен план за деня. Значи ще се подстригваш? Косата ти е толкова красива. Но сигурно ти пречи в кухнята. Мъжете харесват дълги коси. Горкият Рик — добави тя засмяно. — Аз вечно нося моята къса.

— Харесвам те и така — успокои я шерифът като се наведе и я целуна по бузата. — Ти си моето слънчице.

— Чуйте го само — ухили се Деби като сръчка мъжа си. — Колко е мил и любезен. А като го помолих да си вземе един час почивка, за да поязди с мен, той ми отказа.

— Не мога да бягам от работа. Жена ми откача, когато се качи на коня, часът автоматично се превръща в половин ден. Мога ли да направя нещо за теб, Рийс?

— Реших да се отбия, преди да тръгна към Джаксън. Мислех да проверя дали си открил нещо ново — обясни, изчака две-три секунди и извади скицата. — За жената — добави тя.

— Ех, да можех да ти кажа, че съм открил нещо! Но в района няма съобщения за изчезнали и никой не я разпозна. Не мога нищо друго да направя.

— Така е. Е, знам, че направи всичко възможно. Вероятно ще извадя повече късмет в Джаксън. Ще се поразходя там и ще покажа скицата на хората.

— Не те спирам да го правиш — бавно започна Рик. — Но имай предвид, че скицата е доста груба. Не че искам да кажа нещо против доктора. Но тъй като нямаш по-подробно и задълбочено описание, вероятно ще се натъкнеш на доста хора, които смятат, че може и да са видели някой като нея. И неволно ще те пратят за зелен хайвер.

— Сигурно си прав — кимна Рийс като прибра скицата. Не пропусна да забележи погледа на Деби, изпълнен с безмълвно съчувствие.

— Все пак смятам да опитам. А сега вече ще тръгвам. Благодаря, Рик. Радвам се, че се видяхме, Деби. Чао, Ханк.

Рийс се изчерви от смущение, докато излизаше от офиса на шерифа. Знаеше, че освен съчувствието в очите им имаше и доста въпроси. Например — напълно откачена ли е Рийс Гилмор?

Майната им. Просто майната им, каза си тя, докато се връщаше към ресторанта на Джоуни, за да си вземе колата. Нямаше да се преструва, че не бе видяла убийството, нямаше да прибере скиците в чекмеджето и да забрави за тях.

Нито пък да се остави черните мисли да я завладеят и да провалят деня й.

Днес отиваше в града, където щеше да се разкраси.

Господ да й е на помощ.

Рийс се загледа в красивата природа наоколо. Трио пеликани се издигна във военна формация над блатото. Кльощав койот вървеше бавно в полето. Гледката я накара да помоли Линда-Гейл да спре колата.

Келнерката нарече койота „едър плъх“, но изпълни молбата й.

— Изглежда като опасен хищник — каза Рийс.

— Койотите са долни копелета.

— Може и така да е, но ми се иска да чуя как вият. Също като по филмите.

— Забравих, че си градско чедо. Когато времето се затопли достатъчно, за да държиш прозорците отворени нощем, ще можеш да ги чуеш понякога.

— Ще впиша това в списъка си със задачи. Благодаря ти, че спря заради градското чедо.

— Няма проблеми — усмихна се Линда-Гейл и подкара колата.

Понесоха се по пътя към Джаксън.

 

 

Рийс намираше Ейнджълс Фист за груб и интересен нешлифован диамант. В сравнение с него Джаксън бе голям, излъскан и с многобройни фасети. Магазини, ресторанти и галерии изпъстряха широките дървени тротоари. Улиците бяха оживени. И всички изглеждаха забързани нанякъде. Вероятно се отбиваха в града, преди да посетят някои от парковете.

Други пък бяха дошли на пазар, на делова среща или просто на обяд.

Помисли си, че градът процъфтява. А отвъд цивилизацията се издигаха могъщите, покрити със сняг върхове на планината, които блестяха под слънцето като скъпоценни камъни.

За по-малко от две минути Рийс реши, че въпреки зашеметяващите гледки тук бе направила по-добър избор с Ейнджълс Фист.

Тук имаше прекалено много хора. И животът течеше по-бързо. Хотели, мотели, ресторанти, зимни спортове, летни спортове, агенции за недвижими имоти.

Едва бе влязла в града, когато й се прииска да се върне обратно.

— Страхотно ще се забавляваме! — въодушевено извика Линда-Гейл като подкара бързо из оживеното движение. — Ако си леко притеснена, просто затвори очи.

— И да пропусна катастрофата?

— Аз съм страхотен шофьор — успокои я приятелката й и го доказа, като профуча сръчно между голям джип и мотор, махна весело на шофьорите, после взе завоя със свистене на гуми. — Мисля да се боядисам в червено.

— Аз пък вече позеленях. Линда…

— Почти стигнахме. Някой път трябва да се поглезим сериозно. Да си поръчаме пълната програма в един от козметичните салони. Тук са направо страхотни. Искам някой да ме намаже с кал, да ми направи билков масаж и… Господи, място за паркиране!

Тя се устреми към мястото за паркиране. Притесненията на Рийс от тълпите, движението и косата й се стопиха, погълнати от страха от приближаващата смърт.

Но преди да успее да затвори очи и да се помоли на Бога, колата бе паркирана до бордюра.

— На две пресечки сме от мястото, но няма да ги усетиш. А и така ще имаш възможност да поразгледаш града — каза Линда-Гейл.

— Едва ли ще мога да вървя, краката ми треперят от ужас.

Линда-Гейл се засмя и я сръчка въодушевено.

— Хайде. Да вървим и да се позабавляваме с новите си прически.

— Колко глоби на година отнасяш? — попита Рийс. — И колко коли унищожаваш през този период?

Приятелката й се ухили и я хвана подръка.

— Не се дръж като някоя бабичка. О, Господи! Виж! Погледни това яке! — извика тя и повлече Рийс към витрината на магазин, където се вторачи възхитено в кожено яке в шоколадовокафяво. — Изглежда невероятно меко. Но сигурно струва милиони. Хайде да го пробваме. Не, ще закъснеем. Ще го пробваме с новите си прически.

— Нямам милион долара.

— Нито пък аз, но нищо не ни струва да го облечем. Изглежда тясно, така че на теб ще ти стои по-добре. Но пък ако имах милион, щях да си го купя.

— Май имам нужда да полегна.

— Ще се оправиш. А ако ужасно се разтревожиш, имам плоско шише в чантата.

— Ти… — заекна Рийс. — Шише с какво?

— Ябълково мартини, в случай че се нуждаеш от нещо, за да се отпуснеш. Или пък просто за да се порадваш на живота. Уха! Дий!

Рийс завъртя глава и забеляза висок, слаб каубой в ботуши, избелели джинси и шапка.

— Сладур — отбеляза Линда-Гейл.

— Мислех, че си влюбена в Ло.

— Да, но това е същото като с якето, Рийс. Нищо не ти струва да погледаш. Обзалагам се, че не само си се гледала с Броуди, нали? Страхотен ли е сексът с него?

— Май ще трябва да пийна мартинито.

— Добре де, сподели поне едно — задникът му толкова хубав ли е гол, колкото в джинси?

— Да. Определено мога да кажа, че е дори по-хубав.

— Знаех си! Стигнахме — оповести Линда-Гейл като хвана здраво приятелката си за ръка и я дръпна вътре.

Рийс не грабна плоското шише, макар да й се стори невероятно изкушаващо. Едва не побягна, докато чакаха фризьорите.

Но научи нещо.

Не бе толкова лошо като първия път, когато опита да отиде на фризьор. Стените не я притиснаха. Звуците не накараха сърцето й да запрепуска лудо. А когато фризьорът й се представи като Серж, не избухна в сълзи и не хукна към вратата.

Серж имаше лек славянски акцент и дружелюбна усмивка, която се превърна в загриженост, когато я хвана за ръката.

— Кукличке, ръцете ти са ледени. Трябва ти билков чай. Нан! Донеси чаша чай от лайка. А ти ела с мен.

Рийс го последва послушно като кученце. Серж я настани на стола, зави я с яркозелена наметка и зарови ръце в косата й.

— Не съм сигурна, че…

— Великолепна коса. Толкова гъста. И адски здрава. Добре се грижиш за нея.

— Предполагам, че да.

— Но къде й е стилът? Финесът? Крие лицето ти като завеса. Какво искаш да направим днес?

— Аз… честно казано, не знам. Не мислех, че ще стигна дотук.

— Разкажи ми за себе си. Нямаш пръстен. Омъжена ли си?

— Не. Не.

— Не мога да повярвам. И си някъде от Изток.

— Бостън.

— Аха — кимна той като продължи да разучава косата й. — И какво работиш, ангелче?

— Готвачка съм — отговори тя и се отдаде на удоволствието от масажа по скалпа й. — Работя с Линда-Гейл. Тя наблизо ли е?

— Линда-Гейл е добре. Не я виждаме тук достатъчно често — отвърна Серж като й се усмихна нежно. — Имаш ли ми доверие?

— Аз… О, Господи. Можеш ли да сложиш малко валиум в чая?

 

 

Беше забравила приятните усещания от ходенето на фризьор. Нежни ръце в косата й, успокояващ чай, лъскави списания, бъбрене на женски гласове.

Правеха й кичури, защото Серж реши така. Вероятно не можеше да си ги позволи, но реши да се подчини. По някое време Линда-Гейл се приближи към нея. Косата й бе покрита с боя и найлонова шапка.

— Яркочервено — съобщи й тя. — Реших се. И ще си направя маникюр. Ти искаш ли?

— Не. Не мога да понеса повече.

Но всъщност задряма над списанието, докато стана време да й измият косата и да я подстрижат.

— Е, разкажи ми за мъжа в твоя живот — подхвърли Серж, като започна да я подстригва. — Сигурно имаш такъв.

— Предполагам, че да.

Господи, наистина имаше мъж в живота й!

— Писател е. Тъкмо започнахме да се виждаме.

— Вълнение. Откриване на нови територии. Възбуда.

Лицето й засия в усмивка.

— Точно така. Той е умен, хубав и харесва как готвя. И… крие невероятното си търпение под хапливи забележки. Не се отнася с мен като с крехък порцелан, а всички останали го правеха прекалено дълго. Вече се чувствам по-силна благодарение на него. О, почти забравих за това.

Серж дръпна ножицата от косата й, когато Рийс се протегна към папката си.

— Чудех се дали можеш да познаеш тази жена — каза тя, като му подаде скицата.

Фризьорът я разгледа внимателно.

— Не мога да кажа със сигурност, но не мисля, че съм я виждал. Бих я посъветвал да скъси косата си — крие лицето й. Нещо общо ли имаш с нея?

— В известно отношение. Мога ли да оставя едно копие тук? Някой може и да я познае.

— Разбира се. Нан!

Деловата Нан се приближи и взе скицата. Рийс се съсредоточи върху вида си и примигна стреснато.

— Уха! Доста коса махна от главата ми.

— Не се тревожи. Виж се само. Великолепна си — успокои я фризьорът като спря за момент и се възхити на червенокосата Линда-Гейл.

— Влюбена съм в косата си! — извика тя като се завъртя да покаже новия си искрящ цвят и елегантната прическа. — Нов човек съм. Какво мислиш? — обърна се към Рийс.

— Великолепна е. Адски изискана.

Яркочервената коса превърна Линда-Гейл от сладка малка блондинка в сексапилна красавица.

— Изглеждаш направо зашеметяващо.

— Позабавлявах се с мострите от гримовете — обясни келнерката като се наслаждаваше на отражението си в огледалото. — И наистина изглеждам зашеметяващо. Когато се върнем, ще се появя пред Ло и ще го накарам да страда — закани се тя. — Рийс, харесвам кичурите ти. И идеята на Серж да те подстриже така. Очите ти изглеждат по-големи, макар да нямаш нужда от това, тъй като си късметлийка, надарена си със страхотни очи. А и лицето ти е на показ. Поздравления за бретона, Серж. Секси.

— Адски си права. Трябваше да подчертаем тези прекрасни очи, Рийс. И бремето от раменете и врата изчезна. А и ще ти бъде по-лесно да си правиш косата сама.

Рийс се вторачи в отражението си. Почти познавам тази жена, помисли си тя. Почти виждам себе си.

Очите й се напълниха със сълзи. Серж отпусна ножицата стреснато и се завъртя притеснено към Линда-Гейл.

— Не се харесва. Рийс, мразиш ли ме? Мразиш ли прическата си?

— Не, не, точно обратното. Просто мина дълго време откакто за последен път се погледнах в огледалото и се харесах.

Линда-Гейл подсмръкна съчувствено.

— Имаш нужда от грим.

Серж потупа Рийс по рамото.

— Ще ме накараш и аз да заплача. Позволи ми да ти изсуша косата първо.

 

 

Искаше й се да се покаже. Беше прекарала великолепен ден. И й личеше. Разбира се, не трябваше да позволява на Линда-Гейл да я убеждава да си купи блузата, макар да бе в невероятно красиво жълто. Но пък бе дала на продавачката копие от скицата. Беше постъпила по същия начин във всеки магазин, където приятелката й я заведе.

Тя се оказа права — якето наистина отиваше повече на Рийс. Но макар да не струваше милион долара, пак бе ужасно скъпо и просто не можеше да си го позволи.

Великолепната прическа и красивата блуза бяха достатъчни.

Възнамеряваше да се прибере у дома, да се порадва на вида си пред огледалото, да облече новата блуза и да се обади на Броуди, за да го покани на вечеря.

Беше открила чудесни пресни зеленчуци на пазара в Джаксън, както и великолепни миди. Дори намери шафран, който бе ужасно скъп. Но пък щеше да е хубаво да направи пюре от шафран и босилек за мидите. А после бри с див ориз.

Линда-Гейл се наслаждаваше на стоките в бутиците, но Рийс бе потреперила от удоволствие на пазара.

Втурна се нагоре по стълбите, понесла торбите с покупки. Отключи вратата като си тананикаше и се чувстваше толкова безгрижна, че реши да заключи, след като остави продуктите в кухнята.

— Господи, Рийс, ще се превърнеш в истинско момиче за нула време — извика тя на глас.

После отиде с танцова стъпка до вратата и заключи. Реши, че всичко друго ще почака и първо ще се порадва на отражението си в огледалото.

Заподскача към банята щастливо.

И се вцепени. Лицето й пребледня, мускулите на тялото й се стегнаха, когато се вторачи в огледалото.

Скицата на убитата жена бе залепена на него и я гледаше строго. По стените, пода и малката тоалетка с маркер, яркочервен като кръв, бе написан въпросът: „Аз ли съм това?“.

Рийс се отпусна на пода и се сви на топка.

 

 

Вече трябва да си е у дома, помисли си Броуди като подкара покрай езерото. Колко време й бе нужно, за да си направи нова прическа, по дяволите? Не отговаряше на телефона. Чувстваше се като глупак, тъй като през последния един час й бе звънял четири пъти.

Мамка му, наистина му липсваше. А това беше направо абсурдно. Никога никой не му бе липсвал. При това Рийс я нямаше само от няколко часа. Осем часа и половина. Други дни не я бе виждал много по-дълго от осем часа. Но пък тогава знаеше, че е от другата страна на езерото и може да отиде да я види веднага щом си поиска.

Още не се бе принизил дотам да звъни на мобифона й като мухльо, който не може да изкара един ден без любимата жена, без да й звънне. И без да чуе гласа й.

Щеше да отиде в ресторанта, да се помотае там, да пийне една бира. И да я чака. Небрежно.

Никой нямаше да разбере.

Забеляза колата й на обичайното място и реши, че е извадил късмет. Щеше да се качи при нея и да й каже, че е дошъл в града за… за какво? За хляб.

Имаше ли хляб у дома? Не можеше да си спомни. Е, това беше без значение. Щеше да се придържа към историята си.

Искаше да я види, да усети уханието й. Да я прегърне. Но Рийс не трябваше да узнава, че през последния час бе обикалял нервно из къщата си като изгубено кученце.

Докато паркираше, осъзна, че се бе предал. Измисляше си извинения да дойде в града, за да я види.

А това го караше да се чувства като абсолютен мухльо.

Най-разумното бе да се престори на раздразнен. Намръщи се, изкачи бързо стълбите и потропа по вратата й.

— Броуди е — извика той. — Отвори.

Мина толкова дълго време, преди Рийс да отговори, че намръщената му гримаса се замени с разтревожена.

— Броуди, съжалявам, легнала съм си. Имам главоболие.

Той натисна бравата, но вратата бе здраво заключена.

— Отвори вратата.

— Наистина, започна да ме мъчи мигрена. Просто трябва да поспя. Ще ти се обадя утре.

Звукът на гласа й не му хареса.

— Отвори вратата, Рийс.

— Добре де, добре.

Ключалката изщрака и вратата се отвори.

— Да не би да не разбираш какво казвам? Имам главоболие. Не искам компания. Определено нямам мерак да затоплям чаршафите.

Той не обърна внимание на думите, тъй като забеляза мъртвешката й бледност.

— Не си от жените, които откачат, когато им направят кофти прическа, нали?

— Разбира се, че съм. Но пък прическата ми е великолепна. Страхотна. Но денят бе адски дълъг и доста ме умори. Сега съм изтощена и те моля да си тръгнеш, за да си легна.

Броуди огледа стаята и забеляза покупките на кухненския плот.

— Откога си у дома?

— Не знам. Може би от около час.

Главоболие, друг път, помисли си. Вече я познаваше достатъчно добре, за да е сигурен, че Рийс можеше да си счупи ръцете, и все пак първо щеше да прибере покупките си, когато се прибере.

— Какво е станало?

— Господи, няма ли да престанеш? Просто се чукахме, което бе прекрасно. Ангелите запяха. И скоро ще го направим пак. Но това не означава, че нямам право на малко самота.

— Вярно е — меко каза той. — И ще те оставя на мира веднага щом ми обясниш какво, по дяволите, става. Какво си направила с ръцете си? — попита като грабна едната й ръка, ужасен от кръвта по пръстите и дланите й, преди да забележи, че петната бяха от мастило. — Какво, по дяволите, е това? Мастило?

Рийс заплака безмълвно. Никога не бе виждал нещо по-сърцераздирателно от сълзите, които се стичаха по бузите й.

— Господи, Рийс, какво има?

— Не мога да го измия. Не мога да го измия, а не си спомням да съм го направила. Не си спомням и не мога да го изчистя.

Тя покри лице с изцапаните си ръце. Не се възпротиви, когато Броуди я вдигна, отнесе я до леглото и я залюля в прегръдката си.