Нора Робъртс
Смърт край Змийската река (15)

15.

Тя настоя да разчисти. Броуди го очакваше, тъй като знаеше, че обича реда. Дори прекалява с обичта си към него. Бе готов да се обзаложи, че е била спретната още преди насилието в Бостън, където вероятно бе имала спретната къща и още по-спретната кухня. И навярно винаги бе знаела къде стоят купата за тесто, любимата й синя риза и ключовете за колата.

А случилото се само бе засилило педантичността й. И в настоящето не само искаше ред, но и се нуждаеше от него, защото й даваше чувство за сигурност.

Той пък смяташе, че се справя много добре, ако успееше да намери два еднакви чорапа още при първия опит.

Реши да й помогне като избърше чиниите и ги прибере в шкафа. После се дръпна от пътя й и я остави да подреди остатъците в хладилника, да прибере готварските си прибори и да почисти печката.

Нервността й се завърна. Рийс притихна и довърши работата си мълчаливо. Броуди предположи, че след като вечерята бе приключила, а и почистването беше към края си, мисълта за секс се бе настанила в стаята като интересен, но леко неудобен гостенин.

Зачуди се дали да не грабне Рийс и да я отнесе в спалнята, без да й остави много време да размишлява по въпроса. Подобно действие си имаше предимства и вероятно щеше да успее да я съблече преди тя да си промени решението. Но за момента реши да действа с по-голям финес.

— Искаш ли да се поразходим до езерото? — попита той и незабавно забеляза облекчението и изненадата, които се изписаха по лицето й.

— Няма да е лошо — отвърна тя. — Все още не съм се разхождала от тази страна на езерото.

— Нощта е ясна, така че ще имаме достатъчно светлина, но си вземи якето.

— Добре — кимна Рийс и отиде да откачи дрехата от закачалката.

Броуди застана зад нея и протегна ръка към собственото си яке. Рийс се скова, когато телата им се докоснаха, отдръпна се леко назад и пристъпи към вратата.

— Навън е прекрасно — възкликна като вдиша аромата на бор и влажна земя. — Досега не успях да събера смелост да се разходя сама по тъмно. Но все пак мисля по въпроса — доволно отбеляза като се сгуши в якето си. — Ала винаги е прекалено тихо или пък не достатъчно тихо и вечно си намирам причина да се прибера в апартамента, след като ми свърши смяната.

— По това време на годината повечето хора, които се разхождат нощем, са местни.

— Очевидно не се сещаш за смахнатия психопат, който се крие в блатото. Нито за серийния изнасилвач, минаващ през града, или пък за симпатичния учител по математика, който убива жертвите си с брадва.

— Предполагам, че съм ги пропуснал.

Рийс го погледна замислено, после сви рамене.

— Една нощ миналата седмица бях неспокойна и ми се искаше да се разходя. Дори реших да взема със себе си голямата вилица за сервиране, в случай че трябва да се защитя от някой въображаем убиец.

— Вилица за сервиране?

— Да. Ножът ми се стори прекалена работа. Но можеш да нанесеш доста добри удари с вилица за сервиране. После се отказах от разходката и изгледах стар филм по телевизията. Абсурдна история. Аз самата съм абсурдна. Защо всъщност искаш да си с мен, Броуди?

— Може би смятам невротичките за привлекателни.

— Не, не ми се вярва — възрази Рийс, но все пак се засмя и вдигна очи към небето. — Господи, толкова е красиво. И невероятно ясно. Виждам Млечния път. Или поне си мисля, че това е Млечния път. И Голямата мечка. Астрономическите ми познания не са особено задълбочени.

— Хич и не поглеждай към мен. Виждам само купчина звезди и луна.

— Е, и? Измисли си. Нали работата ти е да измисляш разни неща.

Броуди пъхна ръце в джобовете на джинсите си и се загледа в звездите.

— Ей там е Самотния Херман. До него е Еднокракия дебелак. А на запад е богинята Сали, която се грижи за готвачите в ресторантите за бързо хранене.

— Сали? Никога не съм предполагала, че си имам закрилница.

— Ти не си готвачка в ресторант за бързо хранене.

— В момента съм. А и ми харесва Сали да е моята закрилница. Виж как се отразява във водата.

По повърхността на езерото плуваха милиард звезди, а луната бе направила блестяща пътека. Във въздуха се носеше зашеметяващ аромат на бор, трева и земя.

— Понякога Бостън толкова ми липсва, че усещам едва ли не физическа болка — сподели Рийс. — И си мисля, че трябва да се върна там и да намеря полузабравения си живот. Заетите ми приятели, работата. Да вляза отново в апартамента си със стени в китайско червено и черна трапезария.

— Китайско червено?

— На времето харесвах дръзките цветове — обясни като си помисли, че по онова време самата тя бе дръзка. — После обаче заставам на място като това и си мисля, че дори да можех да залича напълно станалото, не знам дали, ако се върна в Бостън, ще намеря нещо, което искам или от което се нуждая. Вече не ме привлича китайско червено.

— Какво значение има? Създаваш си собствено място там, където си. А ако не ти подхожда, го създаваш някъде другаде. И използваш всички цветове, които искаш.

— Точно това си казах, когато напуснах Бостън. Продадох всичките си вещи. Елегантната черна трапезария и всичко друго. Казах си, че така е най-разумно. Не работех, а ми се налагаше да платя доста сметки. Безброй сметки. Не исках да съм обременена, с каквото и да е.

— Нещата са си били твои, както и решението да ги продадеш — каза Броуди, но си помисли колко ужасно е било за нея да се раздели с всичко, което е обичала. Ужасно и тъжно.

— Да. Решението си беше мое. И си платих сметките. А сега съм тук.

Тя пристъпи към езерото.

— Жената от книгата ти — онази, която все пак не уби. Как се казва?

— Мадлин Брайт. Мади.

— Мади Брайт — повтори Рийс. — Харесва ми. Дружелюбно, но и някак силно име. Надявам се да се справи.

— И тя се надява.

Постояха мълчаливи за малко, загледани в езерото и величествения силует на планината.

— Онзи ден, когато бяхме на пътеката и ти се чудеше как Мади ще умре, остана на мястото си, за да се увериш, че съм в безопасност, нали?

Броуди продължи да гледа планината.

— Денят беше хубав. И нямах какво друго да правя.

— Беше тръгнал нагоре още преди да чуеш, че тичам към теб.

— Нямах какво друго да правя — повтори той. Рийс се извърна към него.

— Прояви се като адски мил човек.

Тя реши да рискува и пристъпи към него. Адски сериозна стъпка. Все едно да скочиш от скала в реката. Вдигна ръце да го погали по лицето и докосна с устните си неговите.

— Страхувам се да не прецакам всичко. Трябва да го знаеш, преди да се върнем в къщата. Но искам да се върнем и да се любим.

— Страхотна идея.

— От време на време ми идват такива идеи. Няма да е лошо да ме хванеш за ръка, в случай че се уплаша и се опитам да избягам.

— Разбира се.

Рийс обаче не се уплаши и не се опита да побегне. Но с всяка следваща стъпка съмненията й се усилваха.

— Може би трябва първо да пийнем по още една чаша вино — предложи тя.

— Пих достатъчно, благодаря — отвърна той като продължи напред, хванал ръката й.

— Няма да е лошо и да поговорим накъде ще ни отведе това.

— В момента ни отвежда в спалнята ми.

— Да, но… — заекна тя, но Броуди вече я дърпаше вътре в къщата. — Ъъъ… трябва да заключиш вратата.

Броуди щракна ключалката.

— Ето.

— Наистина смятам, че трябва да…

Тя замълча зашеметена, когато Броуди я метна на рамо.

— Е, добре.

Мислите й запрепускаха лудо. Не можеше да реши дали отнасянето й към спалнята е романтично или ужасяващо.

— Не съм сигурна, че това е правилният подход. Мисля, че ако отделим няколко минути да обсъдим… просто искам да те помоля да не очакваш прекалено много от мен, защото не съм се упражнявала от дълго време и…

— Говориш прекалено много.

— Ще стане още по-лошо — увери го тя като стисна очи, когато я понесе нагоре по стълбите. — Усещам как думите ми напират да изскочат. Слушай, когато бяхме навън, можех да дишам и мислех, че ще успея да се справя. Не че не искам това да стане, но просто не съм сигурна. Не знам. Господи! Спалнята има ли ключалка?

Броуди изрита вратата, за да я затвори, после се завъртя и я заключи.

— По-добре ли е?

— Не знам. Може би. Сигурно се държа като идиотка, но…

— Да знаеш, че си идиот, означава да направиш първата стъпка към съвземането — успокои я той като я пусна на пода до леглото. — А сега е време да замълчиш.

— Просто мисля, че ние…

Мислите й се объркаха напълно, защото Броуди я привлече към себе си, залепи устни в нейните и я накара да се разтрепери от желание.

— Мисля, че…

— Замълчи — повтори той и отново я целуна.

— Знам. Може би ти трябва да говориш. Но би ли загасил лампата?

— Изобщо не съм я светвал.

— О!

Сребристата лунна светлина, която изглеждаше толкова красива навън, сега й стори прекалено ярка.

— Представи си, че още те държа за ръката, за да не избягаш.

Рийс усети как ръцете му пробягват по тялото й. Палците му погалиха нежно гърдите й. Невероятно усещане.

— Колко ръце имаш? — учуди се тя.

— Достатъчно много, за да свършат работа. Трябва да ме погледнеш. Погледни ме, Рийс. Точно така. Помниш ли първия път, когато те видях?

— В… в ресторанта. В ресторанта на Джоуни.

— Да — потвърди той като разкопча ризата й и я захапа лекичко по врата, от което Рийс затрепери. — Още първия път, когато те видях, усетих как кръвта ми закипява. Разбираш ли ме?

— Да. Да. Броуди, аз…

— Понякога човек следва инстинкта си и започва да действа. Понякога не го прави, но така или иначе знае кога е усетил нещо сериозно.

— Ако беше тъмно… щеше да е по-добре, ако беше тъмно.

Той хвана ръката, която Рийс бе вдигнала, за да прикрие белега на гърдите си, и я бутна настрани.

— Някой път ще проверим теорията ти. Имаш великолепна кожа, слабаче.

Погали рамената й и плъзна ризата й надолу.

— Гладка и мека — добави. — Иска ми се да те погълна. Не, не го прави — нареди й като я хвана за косата и повдигна лицето й към своето. — Продължавай да ме гледаш.

Котешки очи, помисли си тя. Смесица от зелено и кехлибарено. И невероятно наблюдателни. Не се чувстваше в безопасност, вторачена в тях, но страхът й бе вълнуващ и възбуждащ.

Пръстите на свободната му ръка откопчаха сутиена й. Рийс ококори очи. Броуди се притисна плътно в нея. Всичко в тялото му бе твърдо, силно и малко грубо. Точно както тя искаше.

Ръцете му се плъзгаха по кожата й и научаваха тайни, които Рийс бе забравила, че притежава. Зъбите му я хапеха лекичко и я караха да потръпва. Броуди разкопча колана на джинсите й и пъхна ръка под грубия плат.

Рийс обезумя от възбуда. Започна да разкопчава ризата му с треперещи ръце. Броуди едва се въздържа да не й се нахвърли като звяр. Повдигна и я положи на леглото. Рийс изрита обувките си и се повдигна, за да го улесни в свалянето на джинсите й.

Устните му се отделиха от нейните и се плъзнаха надолу по врата й. Тя заби пръсти в рамената му. Броуди захапа зърното й и пулсът се ускори.

Тежестта му я приковаваше към леглото, устните му не спираха да я дразнят. Но въпреки силното желание, Рийс усети как я обзема паника. Помъчи се да я прогони и да се остави на желанията на тялото си, но накрая дробовете й я предадоха.

— Не мога да дишам! Не мога! Чакай! Престани!

Нужни му бяха няколко секунди, за да осъзнае, че е изпаднала в шок. Отдръпна се от нея, хвана я за рамената и я повдигна да седне.

— Дишаш — разтърси я леко той. — Престани да си поемаш дъх дълбоко. Ще ти се завие свят.

— Добре, добре.

Знаеше какво да прави. Трябваше да се съсредоточи върху всеки дъх, върху простичкото физическо действие на бавно вдишване и издишване.

Почервеняла от срам, тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Съжалявам. Ужасно съжалявам. Писна ми да съм откачалка, по дяволите!

— Тогава престани да се държиш като откачалка.

— Да не мислиш, че е толкова лесно? О, просто ще щракна с пръсти и ще стана нормална. Да не смяташ, че ми е приятно да седя тук гола и унизена?

— Не знам. Приятно ли ти е?

— Долно копеле!

— Ето, пак мили думи.

Гневът в очите й му хареса. Но след миг долови влажния блясък.

— Ако започнеш да плачеш, наистина ще се ядосам.

— Няма да плача, задник такъв! — извика тя и бързо избърса сълзите си.

— Виж какво направи — скара й се той престорено. — Пак ме възбуди. Нараних ли те?

— Какво?

— Нараних ли те?

— Не. Господи — изстена Рийс и покри лицето си с ръка. — Не. Просто… не можех да си поема дъх. Чувствах се заклещена под теб. И се получи смесица от клаустрофобия, тревога заради представянето ми и така нататък.

— Е, ако това е всичко, мога да ти помогна — успокои я той като легна по гръб и я придърпа към себе си. — Ти можеш да си отгоре.

— Броуди…

— Просто ме погледни.

Започна да я гали и забеляза как възбудата й се завръща.

— Толкова си нежна и гладка. Малко кльощава, но адски привлекателна. Целуни ме.

Тя притисна устни в неговите и прогони паниката. Сърцето му биеше силно до нейното, устните му жадуваха за нейните. Вкусът му събуди отдавна забравени желания.

Но пак започна да протестира и се опита да се отдръпне, когато Броуди повдигна бедрата си. Той обаче я задържа, приковал очи в лицето й и се плъзна в нея.

Заля я вълна от неочаквано удоволствие. От тласъците му тялото й запя. Извика високо при първия си оргазъм и се остави напълно на момента.

Слава богу, помисли си задъхано.

Броуди се надигна и я захапа по рамото. Рийс се задвижи енергично и двамата свършиха едновременно.

 

 

Лежеше замаяна, облекчена и благодарна. И без да има представа какво да каже или да направи. Сърцето й все още препускаше лудо, но тялото й бе абсолютно отпуснато. Ако имаше достатъчно сили, щеше да се отметне от думата си и да заплаче.

Сълзи на истинско удоволствие.

Беше правила секс. Бе докосвала и я бяха докосвали. Бе стигнала до оргазъм.

И знаеше, че Броуди също се бе наслаждавал.

— Искам да ти благодаря. Глупаво ли звучи?

Той я погали по гърба.

— Повечето жени ми изпращат скъпи подаръци. Но този път ще се задоволя и с благодарност.

Тя се засмя и сведе очи към него. Броуди лежеше отпуснато със затворени очи. Типично мъжкото му изражение на пълна задоволеност едва не я накара да скочи от леглото и да затанцува въодушевено.

— Сготвих ти вечеря — напомни му тя.

— Вероятно това си е вид подарък — ухили се той и отвори очи лениво. — Как си, слабаче?

— Истината ли да кажа? Бях престанала да вярвам, че отново мога да се почувствам по този начин. Още една от загубите ми. А това си е сериозна загуба, мамка му. Затова ти благодаря, че остана твърд. Май прозвуча доста неприлично — добави тя, когато Броуди се изсмя. — Сега вече ще замълча.

— Да бе!

Тя се заигра с косата му. Искаше й се да се сгуши в него и да заспи.

— Предполагам, че трябва да се облека и да се прибера у дома.

— Защо?

— Става късно.

— Да нямаш вечерен час?

— Не, но… искаш ли да остана?

— Реших, че ако останеш цяла нощ, утре сутрин ще се почувстваш задължена да ми приготвиш закуска.

Сърцето й запя.

— Е, вероятно би могъл да ме убедиш да ти сготвя.

— Сутрин съм адски убедителен — увери я той като изрита чаршафа и я придърпа към себе си. — Освен това още не е късно, а и не съм свършил с теб.

— В такъв случай ще остана.

По-късно, когато Броуди заспа, Рийс се почувства неспокойна и притеснена. Започна да се бори със себе си, но накрая се предаде и стана от леглото.

Трябваше да провери ключалките. Само веднъж, обеща си тя, като взе ризата му и излезе на пръсти от стаята. Поскърцването на дъските я накара да се намръщи уплашено.

Първо провери предната врата. Видя ли, заключена е, скара се на себе си. Ти самата я заключи, нали? Но пък какво толкова лошо имаше в проверката? Задната врата също бе заключена. Разбира се, че беше. Но…

Отиде до нея и опита ключалката. Загледа се в кухненските столове. Искаше й се да пъхне един под бравата и едва успя да се въздържи.

Все пак не беше сама в къщата. До нея спеше едър, силен мъж. Бездруго никой нямаше да се опита да проникне тук. Но и да опиташе, Броуди щеше да се справи с него.

— Проблем ли има?

Рийс не изпищя, но се спъна стреснато и се халоса болезнено във вратата. Броуди пристъпи към нея.

— Не си много сръчна, а?

— Ха-ха. Може и да не съм. Аз просто…

Броуди я беше чул да излиза от спалнята и бе решил, че сигурно отива до банята. Но после бе чул скърцането на стълбите. Любопитството го бе накарало да обуе джинсите си и да я последва.

— Всички врати ли са заключени? — попита небрежно.

— Да. Просто исках да… проверявам ключалките, преди да заспя. Не е кой знае какво.

— Кой твърди, че е? Това моята риза ли е?

— Ами да. Не мога да се разхождам наоколо гола.

— Не виждам защо не. Но след като не ме попита дали можеш да я вземеш назаем, значи си неучтива. Качвай се горе и си ми я върни.

— Прав си — усмихна се Рийс облекчено. — Ужасно се срамувам.

— Така и трябва — хвана я той за ръка и я поведе нагоре. — Би ли ти харесало, ако аз започна да се перча наоколо в твоите дрехи?

— Знам ли, може да го намеря за забавно.

— Да бе, като че ли някоя от дрехите ти ще ми стане. Как искаш вратата?

Тя се вторачи в него и се зачуди дали Броуди чу как сърцето й пада в краката му.

— Затворена и заключена, ако нямаш нищо против.

— За мен е без значение — каза той като заключи. — А сега си ми върни проклетата риза.

 

 

Кошмарът я събуди. Обърканите образи, острата болка. Отвори бързо очи. Не беше в килера, не кървеше. Но сенките и силуетите в стаята бяха непознати и накараха сърцето й да се разтупти от страх, докато си спомни къде се намираше.

Спалнята на Броуди. Леглото на Броуди. И лакътят на Броуди, забит в ребрата й, което й се стори странно успокояващо.

Не само беше в безопасност, но и се чувстваше страхотно.

Броуди спеше по корем, с разперени ръце и крака. През нощта я бе избутал почти до края на матрака. Но това не беше важно. Беше успяла да поспи дълбоко няколко часа, въпреки малкото място.

А преди това бе използвала пълноценно удобното легло.

Рийс се надигна и изпита леко разочарование, когато Броуди не се протегна към нея. Всъщност не е лошо, каза си тя. Трябва да свърша безброй неща и да приготвя закуска. При това с ограничените запаси в кухнята на Броуди.

Излезе на пръсти от спалнята и влезе в банята. Натисна бутона на ключалката, но вратата не се заключи. Остана вцепенена няколко секунди, притиснала купчината дрехи към гърдите си.

Как бе възможно вратата да не се заключва? Спалнята имаше ключалка, но не и банята. Абсурдна история. И адски нередна. Трябваше да се заключва.

Няма нужда да заключвам вратата, опита да се успокои тя. Никой не проникна в къщата снощи. Жива съм. Никой няма да влезе и днес. Броуди спи в стаята отсреща. Ще остана само три минути под душа и край. Всичко ще бъде наред.

Банята му беше два пъти по-голяма от нейната, със стандартна бяла вана и душ. Тъмносини хавлиени кърпи, които не отиваха на зелените шкафове. Но нямаше нищо странно. Тя се вторачи във вратата и колебливо завъртя крановете за водата.

Хареса гладките стени от дървени трупи, плочките, които приличаха на речни камъни. Броуди трябва да си купи сиви хавлии, помисли си. Или да се опита да намери нещо в зеления цвят на шкафовете.

Насили се да се съсредоточи върху тази идея, докато се пъхаше под душа.

Грабна сапуна и започна да си повтаря таблицата за умножение. Изпусна го стреснато, когато на вратата се почука.

Убийците не чукат, успокои се тя.

— Броуди? — попита Рийс с разтреперан глас.

— Да не очакваш някой друг? — ухили се той като отвори вратата и дръпна завесата на душа.

Беше чисто гол.

— Защо си повтаряш колко е осем по осем, докато се къпеш?

— Защото пеенето под душа е прекалено обикновено — отвърна Рийс като се зачуди какво да прави с ръцете си, без да се издаде, че искаше да се прикрие. — Ще изляза след минута.

— Мисля, че те видях цялата снощи. Да не би водата да те прави срамежлива?

— Не — решително отговори тя като отпусна едната си ръка.

Другата обаче остана пред гърдите й.

Броуди се протегна и я дръпна. Рийс я вдигна отново. Той се намръщи и пак я дръпна. После огледа белега, който се опитваше да прикрие.

— Опасна работа.

— Може да се каже.

Рийс понечи да се завърти настрани, но Броуди я стисна здраво за ръката и се пъхна при нея във ваната.

— Да не смяташ, че белегът те прави непривлекателна?

— Не. Може би. Просто…

— Защото имаш и други недостатъци. Например кльощави бедра.

— Така ли?

— Да. Косата ти е мокра и ми позволява да огледам главата ти добре. Ушите ти не са разположени на едно и също място от двете страни на главата.

— Съвсем равни са си.

Инстинктът и обидата я накараха да протегне ръце нагоре, за да ги опипа. Броуди се възползва от положението и обви ръце около нея.

— Но с изключение на това, не си лоша. Мисля да се възползвам.

Притисна я към стената и изпълни обещанието си.