Нора Робъртс
Смърт край Змийската река (12)

12.

— Е, как мина? — попита Линда-Гейл като остави чиниите на плота и сръчка Рийс с лакът.

— Кое как мина?

— Срещата ти с Броуди снощи.

Рийс обърна хамбургерите.

— Просто му приготвих вечеря. Трябваше да му се отплатя за една услуга.

— Само вечеря — ухили се Линда-Гейл и завъртя очи към Пийт. — И твърдиш, че не се възползва?

— Рийс е влюбена в мен — обади се Пийт. — Лудо влюбена. Едвам се сдържа.

— Вярно е. Всеки път се боря със себе си.

— Купи свещи — напомни й Линда-Гейл. — И ленени салфетки. И скъпо вино.

— Господи — изкиска се Рийс. — Никакви тайни ли няма в Ейнджълс Фист?

— За мен никакви. Хайде, сподели. Собственият ми любовен живот е мизерен като косата на Пийт напоследък.

— Хей! Косата ми просто си почива от растенето за известно време — намеси се Пийт, като приглади оплешивяващото си теме. — Вече чувствам как скалпът ми се готви за новата реколта.

— Трябва да я наториш — посъветва го Линда-Гейл, после се обърна отново към Рийс. — Добре ли се целува?

— Пийт ли? Невероятен е. Поръчката е готова — оповести накрая, след като подреди чиниите с хамбургери, пържени картофи и салата.

— Ще изтръгна поне малко информация рано или късно — закани се келнерката като взе порциите и потегли към салона.

— Наистина се целувам страхотно — заяви Пийт. — Просто ти съобщавам.

— Никога не съм се съмнявала в това.

— Мъжете като мен, нали знаеш — дребосъците — са страхотни любовници. Ние… мамка му!

Рийс го погледна и пребледня. От ръцете му течеше кръв и капеше по пода.

— Кога ще се науча да внимавам и да гледам какво има във водата, по дяволите! Страхотно се порязах. Хей! Хей!

Тя чу, че Пийт й крещи, но не разбра думите му. Струваше й се, че е застанал на планински връх, а тя е някъде долу в подножието. Внезапно настъпи пълна тишина.

Съвзе се от шамарите по бузите й. Видя уплашеното лице на Джоуни. Отново й се зави свят и й се доповръща.

— Има кръв — прошепна.

— Добре ли е? Господи, Джоуни, тя припадна! Добре ли е?

— Престани да ми дишаш във врата, Пийт! Няма да умре днес — скастри го Джоуни и постави ръка на челото на Рийс, а после опипа главата й за цицини. — Бягай при доктора да ти зашие ръката.

— Трябва да се уверя, че Рийс е добре. Може да е получила мозъчно сътресение или нещо подобно.

— Колко пръста виждаш? — обърна се Джоуни към Рийс като вдигна ръка.

— Два.

— Чудесно. Видя ли, Пийт? Нищо й няма. Отивай да ти зашият ръката. Рийс, можеш ли да седнеш?

— Да. Пийт, как ти е ръката? Много лошо ли пострада?

— Абе, ще се оправи. Докторът ще ме зашие.

Бе увил ръката си с кърпа, но Рийс видя кървавите петна, избили по нея.

— Ужасно съжалявам — промълви.

— Аз съм си виновен. Успокой се — потупа я той по рамото.

— Имаш цицина на тила. Ще отида да ти донеса лед — каза Джоуни.

— Добре съм — отвърна Рийс като я стисна за ръката. — Просто трябва да си поема дъх. Някой трябва да придружи Пийт. Раната му е дълбока.

— Стой спокойно — нареди й Джоуни като се надигна. — Хей, Тод! Закарай Пийт при доктора. Хамбургерът ти ще почака пет минути. А и няма да плащаш за него. Доволна ли си? — обърна се тя към Рийс.

— Има кръв.

— Виждам. Всеки кърви, когато се пореже. В кухнята непрестанно се случва.

— Аз ще почистя, Джоуни — обади се Линда-Гейл. — Хуанита ще се погрижи за масите ми.

Шефката не отговори, докато вадеше малък пакет с лед от хладилника и го увиваше в тънка кърпа.

— Сложи това на цицината — заповяда тя на Рийс. — А след като се съвземеш, можеш да се качиш горе. Аз ще поема смяната ти.

— Не, добре съм. Мога да работя. Предпочитам да работя.

— Добре тогава. Ставай и да видим дали краката те държат. Бледа си като платно — заяви Джоуни, когато Рийс се хвана за плота и се изправи. — Почини си малко. Поеми си въздух. Пийни вода. Когато цветът се върне на лицето ти, можеш да започнеш работа — добави тя като пъхна шише вода в ръката на Рийс.

— Да, точно така ще постъпя. Чистият въздух ще ме освежи. Благодаря.

Джоуни завъртя глава, Линда-Гейл кимна и поведе Рийс навън.

— Искаш ли да седнеш? — попита келнерката.

— Не. Просто ще се облегна тук за минута. Няма нужда да ме пазиш да не падна. Нищо ми няма. Само съм малко замаяна и се чувствам адски глупаво.

И трепериш, помисли си Линда-Гейл като взе шишето от ръката на Рийс и отвъртя капачката.

— И на мен ми става така, когато видя паяк. И то не само онези големите, които сякаш могат да понесат цяла котка на гърба си. Дори миниатюрните паячета ми изкарват акъла. Веднъж се втурнах да бягам от стаята, където бях видяла малко паяче, и се шибнах във вратата с такава сила, че паднах. Сложи си пакета с лед на главата, както ти каза Джоуни. Обзалагам се, че те мъчи зверско главоболие.

— Май има нещо такова. Но Пийт…

— Припадъкът ти го стресна ужасно и той съвършено забрави за ръката си. А това не е малко.

— Ясно, доброто ми дело за деня.

— Джоуни пък е толкова разтревожена и за двама ви, та дори забрави да се ядоса, че ще й се наложи да търси заместник на Пийт, докато му махнат конците. Ето че добрите ти дела стават две.

— Пълна съм с такива.

— Искаш ли по-късно да излезем да пийнем по бира, за да отпразнуваме добрите ти дела?

Рийс отпи голяма глътка вода.

— Знаеш ли какво? С удоволствие ще го направя.

 

 

Храната в бара на Кланси не беше лоша, особено ако я полееш с бира. Но за Рийс отиването в бара представляваше важна стъпка напред.

Седеше в бар с приятелка.

При това странен според бостънските й разбирания бар.

По стените висяха ловни трофеи. Глави на мечки, елени и лосове украсяваха боровата ламперия, имаше и някакви зловещи на вид риби. Според Рийс препарираните животни наблюдаваха посетителите в бара с отегчение.

Ламперията сякаш бе всмуквала в продължение на живота на няколко поколения цигарен дим и бирени пари.

Подът бе бая издраскан — очевидно по него бяха търкаляли доста бурета с бира, част от която се бе разливала. Пред малката естрада имаше дансинг.

Барът беше огромен и черен и зад него царуваше Майкъл Кланси, пристигнал от Ирландия в Уайоминг преди около дванадесет години. Жена му имаше четвърт индианска кръв и се наричаше Дъжд. Кланси бе типичният едър ирландски барман. Дъжд приготвяше начос и пържени картофи и още нещо, ако бе в подходящо настроение.

Кожата на столовете пред бара беше лъсната и изтъркана от безбройните задници, седели там през годините. Менюто предлагаше наливен „Будвайзер“, „Гинес“ и бутилирани местни бири, включително нещо, наречено „Грозен кехлибар“, което Рийс не посмя да опита. Останалите възможности бяха бутилиран „Харп“, а за жените — или педалите според Кланси — светъл „Бъд“. Повечето бутилки зад бара съдържаха различни видове уиски.

Линда-Гейл бе предупредила Рийс, че виното, което Кланси сипваше от кутия, е евтино и има вкус на топла урина.

В съседната зала се помещаваха няколко маси за билярд и тракането на топките заглушаваше музиката от колоните.

— Как ти е главата? — попита Линда-Гейл.

— Все още стои на рамената ми, а и вероятно е много по-добре от ръката на Пийт.

— Седем шева. Ужас! Но страшно му хареса суетенето ти около него, когато се върна от доктора. Направо се разтопи, когато го накара да седне и лично му сервира прясно изпържената пъстърва.

— Пийт е сладур.

— Да, такъв е. А като говорим за сладури, сега, след като те зашеметих с алкохол, разказвай. Бива ли си го Броуди?

Рийс реши, че ако иска да има приятелка, трябва да се държи подобаващо. Наведе се към Линда-Гейл и прошепна доверително:

— Невероятно темпераментен е. Имам чувството, че ще избухне всеки момент.

— Знаех си! — извика келнерката и удари с юмрук по масата. — Личи си. Устата, очите. Разбира се, има страхотна фигура и всичко друго, но устата му е най-привлекателна. Имаш желание да я захапеш още щом го видиш.

— Признавам си, че е така.

— Какво друго успя да захапеш?

— Нищо друго, но мисля по въпроса.

Линда-Гейл се ококори и се облегна на стола.

— Имаш нечовешки самоконтрол. Наследен или заучен?

— По-скоро е продукт на страх. Вече знаеш историята ми.

Линда-Гейл отпи замислено от бирата си.

— Това притеснява ли те?

— Не знам. Понякога да, но друг път е облекчение.

— Не знам дали да кажа нещо или не. Особено след като Джоуни… — замълча и внезапно прояви силен интерес към бирата си.

— Какво Джоуни?

— Не е редно да повтарям казаното от нея. Но след като вече се изтървах, мога да ти доразкажа. Джоуни доста ни се накара, когато Хуанита започна да говори за теб. Не е казала нищо лошо, но просто не може да си държи устата затворена. Нито пък краката събрани, ако трябва да сме честни. Както и да е, Джоуни я закова веднага. И ни нареди да не клюкарстваме за теб. Но след като ти заговори…

— Няма проблеми — успокои я Рийс.

Ама че странно! Властната Джоуни Паркс бе поела ролята на неин защитник.

— Просто не обичам да говоря по въпроса.

— Не те обвинявам — кимна Линда-Гейл като я потупа по ръката. — Ни най-малко. Ако бях преживяла нещо подобно, още щях да се крия в ъгъла и да плача за мама.

— Надали, но все пак благодаря, че го казваш.

— Добре, тогава ще говорим за обичайното — секс, храна и обувки.

— Става — усмихна се Рийс и протегна ръка към чипса. — Колкото до храната, знаеш, че това по чипса няма нищо общо с истинско сирене.

— Оранжево е — ухили се Линда-Гейл и натопи чипса си в нещо, което претендираше да е гуакамоле^[1]. — И поне прилича на сирене. А като говорим за мъже, трябва да ти призная, че ще се омъжа за Ло.

— О, Господи! — възкликна Рийс изненадано и изпусна чипса си. — Това е страхотно! Нямах представа.

— Нито пък той — засмя се Линда-Гейл. — А и смятам, че ще ми е нужно известно време, за да го превърна в годен за женене мъж. Но ме бива в проектите.

— Аха. Значи си влюбена в него?

Красивото лице на келнерката доби замечтан вид.

— Обичам го откакто се помня. Всъщност от шестнадесетгодишна, минало е доста време. Ло също ме обича, но се справя с чувствата си като тича наоколо като смахнат и чука всяка жена, която види, за да не мисли за мен. Реших да го оставя да се наиграе, но времето му вече изтича.

— Хм. Доста си либерална.

— Напоследък ми е все по-трудно.

— Ло и аз никога… в случай, че се питаш…

— Знам. Но не бих те обвинила, ако бе направила нещо с него. Поне не много. Разбирам се чудесно с Хуанита, а преди известно време Ло я чукаше редовно. Пък и коя ли не е чукал? — изсмя се тя горчиво. — Но сигурно нямаше да те черпя бира, ако и ти бе минала през леглото му. С него бяхме гаджета, когато бяхме по на шестнадесет години, тогава още не бяхме готови за сериозна връзка. Кой ли пък е готов за сериозни отношения на шестнадесет?

— Но сега си готова.

— Да, сега съм готова. А ако случайно се чудиш, Броуди не е имал връзка с никоя от Ейнджълс Фист. Носеше се слух, че се виждал с някаква адвокатка в Джаксън, имаше подозрения, че е флиртувал с няколко туристки, но не е спал с никоя от местните жени.

— Предполагам, че не е лошо да го знам. Но всъщност не съм сигурна какво има между нас. Като изключим адски силното сексуално привличане.

— Никак не е малко.

— Мина доста време от последната ми връзка. — Рийс се заигра с крайчетата на косата си докато оглеждаше прическата на Линда-Гейл. — Къде си правиш косата? — попита тя.

— Когато бързам или когато съм склонна да похарча пари?

— Мисля си по въпроса и аз да изхарча малко за косата си.

— Рийс, хич не му мисли. Просто го направи. Знам подходящото място. Следващата седмица ще помолим Джоуни да ни даде едновременно почивен ден и ще те заведа на фризьор.

— Длъжна съм да ти призная, че последния път, когато отидох на фризьор, избягах от салона като подплашен заек.

— Хубаво, че ме предупреди — ухили се Линда-Гейл като облиза сиренето от пръстите си. — Ще донеса въже.

Един от местните каубои се качи на малката сцена. Беше поне метър и осемдесет, издокаран в кожени ботуши и избелели джинси.

— Представление ли ще има? — попита Рийс, когато мъжът хвана микрофона.

— Зависи какво разбираш под представление. Караоке — обясни Линда-Гейл, докато вдигаше чаша към каубоя. — Всяка вечер се забавляват по този начин. Това е Рубен Гейтс. Работи в ранчото заедно с Ло.

— Черно кафе, яйца с препечени филии, бекон и пържени картофи. Редовен клиент в неделя сутрин.

— Точно така. Добър певец е.

Рубен имаше плътен баритон и очевидно тълпата си падаше по изпълненията му. Всички заръкопляскаха възторжено, когато каубоят запя „Руби“.

Докато го слушаше как пее за неверни жени, Рийс се опита да си го представи на брега на реката в черно яке и оранжево ловджийско кепе.

Не е невъзможно, помисли си. Ръцете му бяха силни, а и стойката му изглеждаше подходяща.

Да, би могло убиецът да е човек, за когото тя пържеше яйца и картофи в неделя сутрин. Но също така би могъл да е и всеки от мъжете, седнали до бара или около масите. Всеки от тях можеше да е убиец. Всеки един, повтори си и усети как я обзема дива паника.

Разговорите в заведението продължаваха приглушено от уважение към изпълнителя. Чашите потракваха по дървения бар, столове стържеха по пода.

А противната паника започна да блокира достъпа на въздух до гърдите й.

Виждаше лицето на Линда-Гейл и движението на устните й, но тревогата бе натъпкала ушите й с памук. Насили се да си поеме дълбоко дъх.

— Какво? Извинявай, не те чух.

— Добре ли си? Ужасно пребледня. Главата ли те заболя?

— Не. Добре съм — едвам пророни Рийс и се насили да погледне към сцената. — Предполагам, че все още имам проблеми, когато съм сред много хора.

— Искаш ли да излезем? Не сме длъжни да седим тук.

Но всеки път, когато побягваше отнякъде, правеше стъпка назад.

— Не, добре съм. Ти пееш ли в бара понякога?

Келнерката хвърли бърз поглед към сцената, където Рубен се покланяше под ентусиазираните аплодисменти.

— Разбира се. Искаш ли и ти?

— Не и за милион долара. Е, добре, не и за половин милион.

На сцената се качи друг мъж. Беше около метър и седемдесет и тежеше поне сто кила. Рийс реши, че може да го елиминира от списъка със заподозрените.

Мъжът я изненада с нежния си тенор.

— Не го познавам — отбеляза тя.

— М. Ънгър. Преподава в гимназията. М е за „мече“. И онази брюнетка в бялата риза е Арлийн, жена му. Не идват често в ресторанта на Джоуни — заети са с двете си деца. Но веднъж седмично посещават бара на Кланси, защото той обича да пее. Арлийн също работи в гимназията — сервира в трапезарията. Много са сладки. И страшно влюбени един в друг.

Не е лъжа, помисли си Рийс като загледа как „мечето“ пееше любовната си песен, вторачен в очите на жена си.

По света има нежност и мили хора, напомни си тя. И любов, и радост. Хубаво бе, че отново ставаше част от тях.

Не по-малко приятно й бе да се посмее на следващата изпълнителка — блондинка с кошмарен слух, но добро чувство за хумор, която съсипа една от песните на Доли Партън.

Рийс изкара в бара цял час и реши, че е постигнала невероятен успех.

Докато крачеше към апартамента си по тихите безлюдни улици, се почувства в безопасност и почти напълно спокойна.

А когато отключи вратата си, се почувства у дома.

Заключи, пусна резето, подпря стола под топката на вратата и отиде да се измие.

Замръзна до вратата на банята. Нито една от тоалетните й принадлежности не беше на мястото си на рафта до мивката. Рийс затвори очи, но когато ги отвори, рафтът все още си беше празен. Дръпна огледалната вратичка на шкафчето, където държеше лекарствата си и пастата за зъби. То също бе празно.

Изстена притеснено и се завъртя, за да огледа стаята. Леглото беше оправено и спретнато, както го бе оставила сутринта. Чайникът блестеше на печката. Но анцугът с качулка, който бе оставила на закачалката, липсваше.

А платненият й сак стоеше до леглото.

Краката й се разтрепериха, когато отиде до сака, дръпна ципа и откри всичките си дрехи грижливо прибрани вътре.

Всичко, с което бе пристигнала в града. Всичките й неща бяха спретнато подредени. Готови за пътуване.

Кой би направил подобно нещо?

Рийс се отпусна на крайчеца на леглото. И погледна истината в очите. Никой не би могъл да го направи. Не и с новото резе на вратата.

Значи беше нейно дело. Нямаше друга възможност. Някакъв инстинкт или пък остатъците от нервната й криза я бяха накарали да събере нещата си. Да се приготви да побегне за пореден път.

Но защо не можеше да си спомни?

Не ми е за първи път, напомни си тя и стисна главата си с ръце. Не за първи път й се губеха моменти и не можеше да си спомни какво е правила.

Но бяха изминали месеци откак й се бяха случвали подобни неща.

Почти у дома, каза си тя отчаяно. Наистина бе повярвала, че тук е намерила новия си дом. Но явно нещо дълбоко скрито в душата й знаеше, че дори не се е доближавала до него.

Може би трябваше да послуша инстинкта си. Да грабне сака, да го метне в колата си и да поеме нанякъде. Където и да е.

Но ако го направеше, значи се предаваше. А тук се справяше добре. Беше приготвила интимна вечеря, беше излизала с приятелка. Имаше си работа и апартамент. Имаше дори самоличност.

Рийс прибра дрехите си в гардероба и върна четката и лекарствата на мястото им. После включи компютъра. Уви се в дебело одеяло, за да се пребори с ледените тръпки по гърба си, и започна да пише.

„Не избягах. Днес готвих и си спечелих заплатата. Пийт си поряза ръката, докато миеше чинии, и изпаднах в шок от кръвта. Припаднах, но не побягнах. След работа отидох в бара на Кланси заедно с Линда-Гейл. Говорихме си за мъже, за фризьори, все нормални неща, за каквито си говорят жените. В бара има караоке, а стените са украсени с главите на убити животни. Лосове и елени, дори мечки. Хората пеят, най-вече кънтри песни. За кратко ме обхвана паника, но не побягнах и се почувствах по-добре. Имам си приятелка в Ейнджълс Фист. Всъщност повечето хора тук са мили и дружелюбни, но приятелството си е друго нещо.

По някое време днес трябва да съм си събрала нещата, но не си спомням да съм го правила. Може да е станало по време на почивката, след като Пийт се нарани. Кръвта ме стресна и ме върна право в «Манео». За минута ми се стори, че виждам кръвта на Джини, а не на Пийт.

Но си разопаковах нещата и ги прибрах на мястото им. Утре ще отида при доктор Уолъс, за да му опиша мъжа и жената, които видях на реката. Защото наистина ги видях. Знам какво стана.

Не избягах днес. Няма да избягам и утре.“