Нора Робъртс
Смърт край Змийската река (8)

8.

Рийс остави супата да ври и, тъй като кръвта й кипеше, започна списъка с продуктите, които бе редно да присъстват във всяка кухня.

Петзвезден ресторант, непретенциозно заведение в малко градче, собствена кухня. Какво значение имаше, мамка му? Храната си беше храна и трябваше да бъде идеално приготвена.

Сетне приготви няколко поръчки за хора, които по неясни причини искаха бизонски хамбургери преди обяд. Запълни времето между поръчките, като изтърка хубаво кухнята.

Стоеше на колене и миеше плочките под мивката, когато Линда-Гейл клекна до нея.

— Да не се опитваш да изкараш всичките си колеги мързеливи негодници? — попита я тя.

— Не. Просто искам да съм заета с нещо.

— Добре, когато приключиш с миенето тук, защо не отидеш в моята къща и да се захванеш с нея? Да не си ядосана на Джоуни?

— Не. Ядосана съм на света. На целия проклет, шибан свят.

Линда-Гейл хвърли поглед през рамо и сниши глас.

— Мензисът ти ли дойде?

— Не.

— Е, и аз имам един-два дни месечно, когато побеснявам срещу целия шибан свят. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Можеш ли да заличиш последните двайсет и четири часа?

— Вероятно не — отвърна келнерката, като разтри гърба на Рийс нежно. — Но имам шоколад в чантата.

Рийс въздъхна и пусна парцала в кофата със сапунена вода.

— Какъв вид шоколад?

— От онези малките, в златни опаковки, които слагат на възглавниците в хотела. Мария — една от камериерките — ме снабдява.

Рийс се усмихна измъчено.

— Да, не са лоши. Благодаря, може би…

— Рийс — гласът на Джоуни, рязък и хладен, я изкара изпод мивката. — Ела в кабинета ми след минута.

Рийс и Линда-Гейл се спогледаха. Очите на келнерката бяха изпълнени със съчувствие. Рийс се надигна и последва Джоуни към малкия кабинет.

— Затвори вратата. Току-що се обади синът ми. Шерифът се отбил в ранчото и задавал въпроси. Очевидно издирвал някакви хора, най-вече една жена. Не споделил много с Ло, но не съм отгледала глупак, така че синът ми си направил съответните изводи.

Джоуни се приближи до малкия прозорец и го отвори, преди да извади пакета с цигари от джоба си.

— Рик споменал, че някой е видял нещо да се случва на тази жена. И този някой се намирал на Малкото ангелче. Тъй като и аз самата не съм глупачка, реших, че този някой си ти.

— Шерифът ме помоли да не казвам и дума, докато разследва, но след като не е намерил нищо… Видях как мъж убива жена. Удуши я. Бях прекалено далеч, за да помогна. Не можех да направя абсолютно нищо. А сега шерифът не може да открие и следа. Сякаш никога нищо не се е случило.

Джоуни издиша струя дим.

— Каква жена?

— Не знам. Не я познах. Не я видях много добре. Лицето й… и неговото… но видях… видях…

— Не изпадай в истерия — строго й нареди Джоуни. — Седни, но не изпадай в истерия.

— Добре — кимна Рийс, като избърса сълзите от лицето си. — Видях ги. Видях какво й направи. И бях единственият свидетел.

Ботушите й удряха по земята.

Баскетболни маратонки „Найк“ със сребърния знак на фирмата пред вратата на килера.

Черно яке и оранжево ловджийско кепе.

Тъмносив анцуг с качулка, огромен черен пистолет.

— Бях единственият свидетел — повтори тя. — Но не видях достатъчно.

— Каза, че двамата с Броуди сте били на пътеката.

— Той беше по-надолу и не видя нищо. Върна се горе с мен, но вече нямаше нищо за гледане.

Рийс се приближи към прозореца, тъй като не й достигаше въздух.

— Не са халюцинации.

— Не съм си помислила, че халюцинираш. Но щом си толкова разстроена, защо не си взе почивен ден?

— Почивах вчера и виж какво стана. Ло каза ли… имало ли е някаква жена в ранчото?

— Всички гости и служители на ранчото са си там.

— Разбира се.

Без да е сигурна дали трябва да изпитва облекчение или ужас, Рийс затвори очи.

— Разбира се, че са там — повтори.

Линда-Гейл почука на вратата и я открехна.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, но се натрупа доста работа.

— Кажи им да почакат — нареди Джоуни и замълча, докато вратата отново да затвори. — В състояние ли си да довършиш смяната си?

— Да. Бездруго предпочитам да съм заета с нещо.

— Тогава отивай да готвиш. А междувременно, ако нещо те измъчва, тегли една майна на Рик Марсдън. Винаги можеш да дойдеш да поговориш с мен.

— Благодаря. Имам чувството, че някой е усукал червата ми на въже.

— Не съм изненадана. Но би трябвало да се чувстваш малко по-добре, след като сподели с някого.

— Така е. Ако те попитам… питах Броуди, но той е приятел на шерифа… ако те попитам, ще ми кажеш ли какво мислиш за Марсдън? Имам предвид способностите му на ченге.

— Мнението ми е достатъчно добро, за да гласувам за него два пъти. Познавам и него, и Деби от дванадесет години, откак се преместиха тук от Шайен.

— Да, но… що се отнася до полицейската работа?

— Рик върши каквото трябва, и не вдига шум. Може би си мислиш, че в подобно малко градче не се случва кой знае какво. Но имай предвид, че всеки в Ейнджълс Фист има оръжие. И то повече от едно. Рик внимава притежателите им да ги използват само за лов и стрелба по мишени. Поддържа спокойствието в града, когато туристите нахлуят тук. Върши си работата.

Не беше нужно да имаш орлов поглед, за да забележиш, че Рийс не бе убедена.

— Искам да те попитам нещо — продължи Джоуни. — Можеш ли да направиш нещо повече в случая?

— Не знам.

— Тогава остави всичко на Рик. Върни се в кухнята и си върши своята работа.

— Добре. Предполагам, че си права. Джоуни, правя списъка с необходимите продукти. Исках да ти кажа, че купуването на глави чесън е по-евтино и по-практично, отколкото чесън на прах.

— Ще го имам предвид.

 

 

Супата стана хит и нямаше смисъл да се чуди дали щеше да е по-добра, ако разполагаше с желаните продукти.

Постоянният й стремеж към все по-голямо съвършенство беше вече минало. Още ли не беше успяла да научи, че можеше да мине и по-леко? Никой тук не се интересуваше дали риганът бе пресен или бе стоял в пластмасов буркан шест месеца.

Защо пък на нея да й пука?

Трябваше само да готви, да сервира и да си прибира чека.

Не бе инвестирала нищо. Вероятно дори бе допуснала грешка с наемането на апартамента. Може би трябваше да се премести обратно в хотела.

Или пък да си натовари багажа в колата и да потегли нанякъде.

Нищо не я задържаше тук. Нищо не я задържаше никъде.

— Броуди дойде — извика Линда-Гейл. — Той и докторът си поръчаха супа.

— Броуди и докторът — промърмори Рийс. — Великолепно!

Щеше да им сипе супата, разбира се. Не беше проблем.

Разгневена, тя бързо напълни две купички и сложи хлебчета и масло в чиниите. После ги занесе лично до сепарето, където седяха двамата мъже.

— Ето ви супата. За гарнитура ще ви поднеса следното: не искам и не се нуждая от медицински преглед. Не съм болна. Зрението ми е наред. Не заспах на пътеката и не сънувах, че виждам как удушават непозната жена.

Рийс произнасяше отчетливо думите, от възмущение гласът й се повиши. Разговорите около тях замряха и за миг ясно се чу песента на Гарт Брукс от джубокса.

— Приятен апетит — пожела им младата жена и се върна обратно в кухнята.

Свали престилката и грабна якето си.

— Смяната ми свърши. Качвам се горе.

— Чао — кимна Джоуни и спокойно обърна пържолата на скарата. — Утре си от единадесет до осем.

— Знам си графика.

Излезе от задната врата, заобиколи сградата и се качи бързо по стълбите. Нахълта в апартамента си и отиде право при картите и туристическото ръководство. Извади онези, които й трябваха. Бе решила да открие мястото съвсем сама. Нямаше нужда от придружител. За какво й е мъж, който да се влачи с нея и да се опитва да я успокои със снизходителен тон.

Отвори картата, но тя се изплъзна от скованите й пръсти.

Беше покрита с криви червени линии, кръгове и петна. Районът от отсрещната страна на пътеката, където бе стояла, бе ограден поне десетина пъти с червено.

Не беше направила това. Не беше! Вторачи се в пръстите си, сякаш очакваше да види червени петна по тях. Едва предишния ден картата й бе безукорно чиста. А сега изглеждаше сгъвана милион пъти и надраскана с някакъв смахнат код.

Не беше го направила. Невъзможно бе да го е направила.

Втурна се задъхано към кухненското чекмедже и го отвори. Червеният маркер си лежеше на мястото. Развъртя капачката с треперещи пръсти и видя, че върхът му е изтъпен и смачкан.

Но маркерът беше чисто нов. Беше го купила преди няколко дни от магазина на Дръбър.

Завъртя капачката на маркера внимателно и го върна на мястото му. Затвори чекмеджето и огледа апартамента.

Всичко си беше на мястото. Веднага щеше да разбере, ако някоя от книгите й бе разместена. Вещите й бяха точно както ги бе оставила сутринта, когато заключи вратата зад себе си.

Провери ключалката два пъти. Всъщност три.

Отново огледа проснатата на пода карта. Тя ли я беше надраскала така? По някое време през нощта? Дали наистина бе станала и бе извадила маркера от чекмеджето?

Защо не можеше да си спомни?

Няма значение, каза си, като вдигна картата. Наистина беше разстроена и е възможно да е взела маркера, за да отбележи точното място, където бе станало убийството.

Това не я правеше луда.

Сгъна картата и реши да си купи нова. Тази щеше да изхвърли. Ставаше дума само за обикновена карта. Нищо, за което да се тревожи.

Но когато чу стъпки по стълбите, виновно я натъпка в джоба си.

Почукването беше кратко и някак раздразнено. Рийс бе сигурна, че от другата страна на вратата стоеше Броуди.

Пое си дъх, увери се, че е достатъчно спокойна, после отвори.

— Готова ли си?

— Промених си решението. Ще отида сама.

— Чудесно. Действай — отвърна той, но я бутна назад и затвори вратата зад себе си. — Не знам защо изобщо си правя труда. Не съм водил доктора да те преглежда. Защо, по дяволите, да го правя? Просто човекът обядва в ресторанта няколко пъти седмично. Няма как да не си го забелязала, освен ако не си сляпа или малоумна. А ако се засечем по едно и също време, сядаме заедно. Приятели сме, нищо повече. Доволна ли си?

— Не. Не особено.

— Добре, защото това ще те вбеси отново. Рик е поразпитал тук-там, което между другото му е работата, и са се понесли слухове. Докторът ме попита дали знам нещо по въпроса. Не бях сигурен дали да му отговоря, докато ти не поднесе супата. Адски хубава супа, между другото. Ненормалница.

— Бях в психиатрична болница три месеца. Думата „ненормалница“ не ме обижда.

— Май е трябвало да останеш там още известно време.

Рийс отвори уста и я затвори. После седна на леглото. И се засмя. Продължи да се смее и разпусна косата си.

— Защо това ми действа успокоително? Защо, по дяволите, ми е много по-лесно да понасям грубиянщината ти, отколкото нежните и съчувствени думи на любезните хора? Сигурно наистина съм ненормална. И определено не съм с всичкия си.

— Не е зле да спреш да се самосъжаляваш.

— Мислех, че съм спряла, но май не съм. Добронамерени хора, които държаха на мен, викаха лекарите всеки път, когато мигнех.

— Не съм добронамерен. И не те обичам.

— Няма да го забравя. Все още ли си съгласен да ме придружиш там горе?

— Денят ми бездруго отиде по дяволите.

— Добре тогава — кимна тя и се надигна да вземе раницата си.

Броуди застана до вратата и я загледа как проверява съдържанието на раницата. Дръпна ципа, после я отвори и прегледа отново. А когато дръпна ципа за втори път, едва се удържа да не го разкопчае пак.

Броуди отвори вратата. Рийс излезе от апартамента и заключи. После застана неподвижно за миг, вторачена във вратата.

— Хайде, давай, провери ключалката. Няма смисъл да се тюхкаш и вайкаш, след като тръгнем.

— Благодаря.

Натисна дръжката, хвърли извинителен поглед на писателя, после опита отново, преди да тръгне към стълбите.

— Имам известно подобрение — обясни му тя. — Преди ми бяха нужни поне двайсет минути, за да изляза. А още по-преди взимах успокоителни.

— Животът е по-лесен, когато химията ти идва на помощ.

— Не е съвсем така. Хапчетата ме правят… ставам откачена. Повече, отколкото си мислиш.

Преди да се качи в колата на Броуди, Рийс огледа задната седалка.

— Не ми пукаше, че откачам. Поне за известно време. Но после реших, че е по-разумно да се уверя как стоят нещата, отколкото да взимам хапчета.

Тя закопча предпазния колан и го провери.

— Не се ли интересуваш защо бях в психиатрична болница?

— Да не възнамеряваш да ми разкажеш историята на живота си?

— Не. Но след като те въвлякох в тази история, струва ми се редно да узнаеш поне една част.

Броуди подкара колата и се насочи вън от града.

— Вече знам някои неща. Шерифът те е проучил.

— Той… — Рийс млъкна и се замисли. — Предполагам, че това е логична стъпка. Никой не ме познава, а внезапно изпищявам, че съм видяла убийство.

— Заловиха ли типа, който те простреля?

— Не — отвърна тя, като автоматично сложи ръка на гърдите си. — Смятаха, че са идентифицирали един от нападателите, но той умря от свръхдоза наркотици, преди да успеят да го разпитат. А не беше сам. Не знам колко души точно са били, но със сигурност повече от един.

— Добре.

— Убиха дванайсет души. Хора, с които работех. Хора, за които готвех. Хора, които обичах. Всички те са мъртви. И аз трябваше да умра. Това е едно от нещата, за които си мисля. Защо аз оживях, а те не. Какъв е смисълът?

— Късмет.

— Може и така да е. Макар че звучи ужасно. Бандитите отнесоха не повече от една-две хиляди. Повечето хора плащат с кредитни карти, когато отиват на вечеря. Така че парите от касата и малко на брой банкноти, грабнати от портфейли и дамски чанти. Бижута, но не особено скъпи. Вино и бира. Имахме чудесна изба. Но не това бе причината, поради която умряха. Никой не се опита да спре убийците, никой не оказа съпротива. Не си струваше заради пари, вино или часовници.

— А защо умряха?

Тя се вторачи в планината, могъща и дива на фона на синьото небе.

— Заради прищявка. Нападателите се кефеха на убийствата. Чух ченгетата да го казват. Работех там от шестнадесетгодишна. Израснах в „Манео“.

— Работила си още на шестнадесет? Сигурно си била диво хлапе.

— Имах си изблици. Но исках да работя в ресторант. Чистех масите, подготвях продуктите. Обичах си работата. Обичах си приятелите.

Рийс си представи миналото ясно. Суматохата в кухнята, тракането на прибори, гласовете, ароматите.

— Беше последната ми вечер. Бяха подготвили празненство, за да се сбогуваме. Трябваше да е изненада, затова се помотах в кухнята. Исках да им оставя достатъчно време да довършат подготовката. Чух писъци, стрелба и трясък. Мисля, че за момент блокирах. Човек не може да чуе стрелба в „Манео“. Необичайно е за хубав семеен ресторант. Пееше Шерил Кроу.

— Какво?

— На кухненското радио. Слушах Шерил Кроу. Грабнах мобифона си. Това си го спомням. Летящата врата се отвори със замах. Затичах се. Поне се опитах. Този спомен изплува като се замисля или сънувам. Видях пистолета и тъмносив анцуг с качулка. Това е всичко. После паднах и усетих зверска болка. Казаха, че са ме простреляли два пъти. Веднъж в гърдите, вторият куршум само одраскал главата ми. Но не умрях.

Рийс замълча за момент и Броуди завъртя глава към нея.

— Продължавай.

— Паднах възнак в килера. Там държахме препаратите за чистене. Тъкмо ги подреждах, когато ме простреляха. И паднах вътре. Ченгетата ми го казаха по-късно. Не знаех къде се намирам. По едно време се съвзех за малко. Чувствах се изтръпнала, вледенена и объркана.

Тя разтърка белега на гърдите си несъзнателно.

— Не можех да си поема дъх. Гърдите ми бяха притиснати от ужасна тежест. И болка. Вратата все още бе леко открехната. Чух гласове и се опитах да извикам за помощ. Но от гърлото ми не излезе звук. За мое щастие. Чух плач, писъци и смях.

Рийс сведе глава.

— Помислих си, че не трябва да викам за помощ, а да лежа кротко, за да не се върнат при мен. Не исках да ме убият. Чух силен трясък. Приятелката ми, помощник-готвачката, падна от другата страна на вратата. Джини. Джини Шенкс. Беше на двадесет и четири години. Предишния месец се бе сгодила. На Свети Валентин. Щяха да се женят през октомври. Аз щях да съм почетната й шаферка.

Броуди не проговори. Рийс затвори очи и реши да довърши историята.

— Джини падна. Виждах лицето й през процепа на вратата. Насинено и окървавено. Явно я бяха удряли. Плачеше и се молеше. Очите ни се срещнаха за миг.

После чух изстрел и тя потръпна. Само веднъж, като марионетка. Очите й се промениха. Животът я напусна. Един от бандитите сигурно бе ритнал вратата на килера, защото тя се затвори. Потънах в мрак. Джини беше от другата страна на вратата, не можех с нищо да й помогна. Нито на някого от другите. Нямах сили да изпълзя от килера. Лежах в ковчега си, жива погребана. Помислих си, че всички сме мъртви. Но полицаите ме намериха и оживях.

— Колко време прекара в болницата?

— Шест седмици, но не си спомням първите две, а от третата — само откъслеци. Не се справих много добре.

— С кое?

— С инцидента. С оцеляването си. С мисълта, че съм жертва.

— И как човек да се справи с факта, че са го простреляли, оставили да умре в тъмен килер, и е станал свидетел на убийството на най-добрата си приятелка?

— Можех да подпомогна терапията като приема, че не съм можела да направя абсолютно нищо, за да предотвратя случилото се или да го избегна. После постепенно да започна да изпитвам благодарност, че съм оцеляла. Да открия Господ или да се хвърля главоломно в удоволствията на живота и да им се радвам, докато се скапя — нетърпеливо отвърна Рийс. — Не знам. Но не се справих добре. Сънувах кошмари. Ходех насън. Изпадах в истерия, а после в летаргия. Въобразявах си, че ще дойдат да ме довършат. Виждах тъмносивия анцуг из улиците. Накрая получих нервна криза и се озовах в психиатрията.

— Лекарите ли те настаниха в психиатрията?

— Отидох сама, тъй като осъзнах, че не се подобрявам. Не можех да работя. Не можех да ям. Не можех да правя нищо — обясни Рийс и разтри слепоочията си. — Но после напуснах, защото разбрах, че е прекалено лесно да се оставиш други да се грижат за теб, а ти да не правиш нищо. Спрях да взимам хапчетата, тъй като от тях затъпявах прекалено много.

— А сега си просто невротична и педантична.

— Нещо такова. Страдам от клаустрофобия, от време на време ме връхлита параноя и пристъпи на паника. Сънувам гадни сънища и понякога се събуждам с мисълта, че всичко може да се случи отново. Но видях онези двамата. Не си въобразявам. Видях ги.

— Добре — кимна Броуди и отби встрани от пътя. — Оттук ще вървим пеша.

Рийс изскочи от колата и извади картата от джоба си.

— Отидох да я взема, защото ти се ядосах, че си довел доктора да ме прегледа. Качих се в апартамента и извадих картата, за да стигна дотук сама.

Отвори я и му я подаде.

— Не си спомням кога съм маркирала мястото. Не помня, но това не означава, че съм си въобразила вчерашната случка. Сигурно през нощта съм имала пристъп на паника, но мозъкът ми го е блокирал.

— Защо ми я показваш?

— Трябва да знаеш с какъв човек си имаш работа.

Броуди прегледа картата и я сгъна.

— Видях лицето ти вчера, когато се сблъскахме на пътеката. Ако си си измислила убийството, значи си губиш времето в кухнята. Всеки с подобно въображение би трябвало да е мой колега. Книгите ти биха се продавали по-добре от тези на Дж. К. Роулинг.

— Наистина ми вярваш — отбеляза тя едва ли не учудено.

— Господи! Слушай внимателно — нареди й Броуди като набута картата в ръцете й. — Ако не ти вярвах, нямаше да съм тук. Имам си собствен живот, работа и лично време. Видяла си убийство. Една жена е мъртва и някой би трябвало да се заинтересува.

Рийс затвори очи за миг.

— Не ме разбирай погрешно — избъбри тя, пристъпи към него, прегърна го и долепи устни до неговите.

— И как да го тълкувам?

— Само като искрена благодарност — отговори Рийс, като метна раницата си на рамо. — Знаеш ли пътя?

— Да, знам го.

Тръгнаха напред и тя му хвърли кос поглед.

— За първи път от две години целувам мъж.

— Нищо чудно, че си луда. Как беше?

— Успокояващо.

Той изсумтя.

— Другия път, слабаче, ще направим нещо по-интересно.

— Може и да направим — съгласи се тя, после си заповяда да мисли за друго. — Тази сутрин изтичах до бакалията по време на почивката и си купих книгата ти, Джеймисън П. Броуди.

— Коя?

— „Ниско долу“. Мак каза, че била първата ти книга, затова реших да започна с нея. Той наистина я е харесал.

— Аз също.

Рийс се засмя.

— Ще ти кажа дали и аз я харесвам. Някой обръща ли се към теб с малкото ти име?

— Не.

— А какво е второто ти име, което започва с „П“?

— Перверзник.

— Отива ти — усмихна се младата жена. — Може да са се качили догоре от друга посока.

— Твърдеше, че не си видяла раници и други туристически принадлежности.

— Не видях, но може да са ги оставили някъде по-назад.

— Рийс, никъде нямаше никакви следи, освен оставените от Рик. Гледай — клекна Броуди. — Виждаш ли тук? Не съм велик следотърсач, но знам основните неща. Това са следите, оставени от мен и Рик сутринта. Земята е доста мека.

— Добре де, но мъжът и жената не са стигнали до тук на крилете на някоя гълъбица.

— Така е. Но ако той е имал известни познания по туризъм и проследяване, може да е заличил стъпките си.

— Защо? Кой ще търси мъртва жена, която никой не е видял да убиват?

— Ти го видя. Възможно е и той да те е зърнал.

— Но той дори не погледна към мен.

— Не и докато си го наблюдавала. Но после се втурна надолу по пътеката, нали? И остави раницата си на морената. Може да е забелязал, че някой тича. Или просто да е видял раницата ти. Събрал е две и две и е решил да заличи следите. Изминаха два часа, докато стигнем до дома ми. Още тридесет минути преди Рик да се добере дотам. После, докато те разпитваше, изтече още около час. Това прави три часа. Човек може да заличи следи от слонско стадо за три часа. Стига да знае какво върши, разбира се.

— Видял ме е — промълви Рийс и устата й пресъхна.

— Може да те е видял, а може и да не е. Но така или иначе е бил предпазлив. Умен и достатъчно грижлив, за да заличи всички следи от присъствието си.

— Видял ме е. Защо преди не се сетих за това? — учуди се Рийс, като разтърка лице. — Докато стигна до теб, той е успял да завлече някъде трупа или го е метнал в реката.

— По-склонен съм да приема първата възможност. Нужно е доста време, за да окачиш тежести върху труп и да го хвърлиш в реката.

— Значи я е отнесъл някъде.

Рийс замълча, тъй като зърна реката отвъд дърветата. Помисли си, че все едно се намират в кутия, чийто капак е отворен, за да виждат небето.

— Оттук — промърмори тя. — Толкова е… самотно. Реката те отделя от света. Но е и невероятно красиво.

— Хубаво място да умреш.

— Никое място не е хубаво за умиране. След като веднъж си бил достатъчно близо до смъртта, знаеш, че няма подходящо за нея място. Но тук е зашеметяващо — дърветата, скалите, водата. Това е последната гледка, която жената видя, но всъщност тя не я забеляза дори. Беше адски вбесена. Мисля, че се бе вторачила само в мъжа и яростта си. Разбира се, после е усетила страха и болката.

— Оттук можеш ли да видиш мястото, където се намираше вчера?

Рийс се приближи към реката. Помисли си, че днес е по-хладно и слънцето не е толкова ярко. А и облаците бяха по-плътни.

— Ето там — посочи с ръка. — Седнах на онази морена, изядох сандвича си, пих вода. Приятно ми беше да се попека и да послушам ромона на водата. Видях ястреба. А после и двойката.

Тя се обърна към Броуди.

— Стояха точно където сме аз и ти. Тя беше с лице към него, а той — с гръб към водата. И според мен тя виждаше само него. Предполагам, че и той е виждал само нея. Наблюдавах нея по-внимателно, защото бе по-активна. Движеше се много.

Рийс вдигна ръце и демонстрира.

— Разиграваше се драма. Напрежението се усещаше и от другата страна на реката. Жената беше бясна, но мъжът се контролираше. Дали си въобразявам? — попита тя, като притисна пръсти към очите си. — Спомням ли си, или фантазирам?

— Знаеш какво видя.

Пълното спокойствие в гласа му спря треперенето й.

— Да, знам. Тя размахваше ръце и го мушна с пръст в гърдите. Сякаш го предупреждаваше да не прави нищо. После го бутна.

Рийс сложи ръце на гърдите на Броуди и го тласна.

— Той отстъпи леко назад — продължи тя сухо. — Надявам се, нямаш нищо против да изиграеш ролята му.

— Добре — подчини се писателят.

— Направи ей така — скръсти ръце Рийс, после ги разтвори широко. Помислих си, че прилича на сигнал на рефер.

— Бейзбол? — усмихна се Броуди. — Сетила си се за бейзбол?

— За секунда. Но жестът всъщност означаваше: „Стига! Писна, ми!“ После жената го зашлеви.

Когато Рийс замахна, Броуди хвана ръката й.

— Ясно. Загрях.

— Не възнамерявах да те ударя. Той не реагира на първата плесница, после обаче тя го удари отново. И тогава я събори на земята. Хайде, направи го.

— Добре — кимна Броуди и я бутна, но Рийс не падна.

— Сигурно я е блъснал доста по-силно. Не — вдигна ръце тя, когато Броуди се ухили и се престори, че ще я бутне отново. — Да не прекаляваме.

Тя погледна назад, за да прецени разстоянието до камъните. Разиграването на сценката не означаваше, че трябва да рискува да пострада.

— Чакай! Жената нямаше раница — извика Рийс като бързо смъкна своята и я метна настрани. — Мисля, че си удари главата, когато падна. В земята или в онези камъни. Остана долу около минута. Шапката й падна. Бях забравила за това. Шапката й падна и когато разтърси глава, нещо проблесна. Сигурно е носила обици. Но не обърнах достатъчно внимание.

— Според мен си обърнала повече от достатъчно. А той какво направи? Пристъпи ли към нея?

— Не. Тя скочи бързо и се втурна към него. Не беше уплашена, а разгневена. Сериозно вбесена. Крещеше му. Не чувах, разбира се, но си личеше. Той я метна на земята. Този път не я бутна, а направо я грабна и я стовари на земята. А после се разкрачи над нея.

Рийс се просна на земята и вдигна очи към Броуди.

— Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се — отвърна той и застана над нея.

— Протегна й ръка, но тя не я пое. Облегна се на лакти и продължи да му крещи. Устата й се движеше енергично. Тогава той седна отгоре й. Затисна я с тежестта си. Ох — стресна се тя, когато Броуди последва указанията й. — Да, точно така. Нищо игриво или сексуално. Тя се опита да го удари, а той притисна ръцете й към земята. Не, недей! — паникьоса се тя, когато писателят стисна китките й. — Не мога! Недей!

— Спокойно — каза той и я пусна — Няма да те нараня. Какво стана после?

— Тя се бореше и се мъчеше да се измъкне изпод него. Но мъжът беше по-силен. Сграбчи я за косата и започна да блъска главата й в земята. После я стисна за гърлото. Тя се гърчеше и се опитваше да го отхвърли. Хвана го за китките, но не й бяха останали сили. Чакай… той затисна ръцете й с коленете си, за да й попречи да го удари. Това го бях забравила, мамка му.

— Но сега си го припомни.

— Тя риташе. Краката й блъскаха силно в земята, пръстите й се забиваха в калта. После изведнъж спря и притихна. Съвсем притихна, но той продължи да я стиска за гърлото. Тогава хукнах към теб. Ставай, чу ли? Ставай!

Броуди се прехвърли на земята до нея.

— Възможно ли е жената да е останала жива?

— Той не свали ръце от врата й.

Броуди помълча няколко минути, загледан в реката и белите облаци, които хвърляха сянка над нея.

— Очевидно си от хората, които виждат чашата наполовина празна — рече накрая.

— Какво?

— Чашата е повече от половината празна, защото е спукана и тече. Така че ти виждаш случилото се и те завладяват вина и отчаяние. Казваш си, че си видяла как убиват една жена, но не си направила нищо, за да го предотвратиш. Горката жена и горката ти! Вместо да си мислиш, че си станала свидетел на убийство, за което, ако не си била там, никой няма да узнае.

Рийс го наблюдаваше внимателно. После кимна и заяви:

— Прав си. Знам, че си прав и се опитвам да видя чашата наполовина пълна. Но ти също не правиш впечатление на човек, който я вижда наполовина пълна.

— Пълна или празна, какво значение има, мамка му? Ако в чашата въобще има нещо, просто ще го изпия.

Рийс се засмя, но се сети, че седеше на място, където предишния ден бяха убили жена, и бързо замълча.

— Чудесна политика — все пак се усмихна тя. — В момента ми се иска чаша хубаво изстудено „Пино Гриджио“.

Скочи на крака и добави:

— Разиграването на случката остави следи. Отпечатъци от обувките ни. От ръцете ни. Смачкана трева. Не е нужно да си велик следотърсач, за да видиш, че тук е имало двама души, които са се били.

Броуди отиде до близките върби, откъсна клон и започна да замита земята.

— Убиецът е умен — каза като заличи следите. — Завлича трупа някъде, после взима клон като този, връща се, уверява се, че никой от двамата не е изпуснал нещо. Бил е доста хладнокръвен — отсъди, като огледа внимателно земята. — Съвсем чисто. Великият следотърсач може и да открие нещо, но аз съм аматьор. Вероятно ако докараме тук екип криминолози, може да намерят косъм, но какво ще докаже той? Нищо. Убиецът просто е трябвало да заличи следите. Наоколо има доста места, подходящи да заровиш труп. Ако аз бях на негово място и имах кола, щях да метна трупа в багажника и да го откарам някъде другаде, където да имам предостатъчно време да изкопая достатъчно дълбока дупка, така че животните да не я разровят.

— Това не е хладнокръвно, а направо студенокръвно.

— Убийството може да се извърши в разгорещено състояние или пресметливо, с хладен ум. Но отърваването от трупа и заличаването на следите изисква студена кръв. Видя ли достатъчно?

Рийс кимна.

— Повече от достатъчно.