Нора Робъртс
Смърт край Змийската река (7)

7.

— Здравей, Броуди — кимна Рик, като влезе в апартамента и свали шапката си. — Добър вечер, Рийс — поздрави шерифът и огледа кухнята набързо. — Съжалявам, че прекъсвам вечерята ви.

— Свършихме вече. А и вечерята не е толкова важна — отвърна младата жена, като се смъкна от високото столче, макар че краката й трепереха. — Намери ли я?

— Имаш ли нещо против да седна?

Как бе могла да забрави ритуалите на ченгетата? Поканваш ги да влязат и седнат, предлагаш им кафе. В онези отминали дни Рийс винаги имаше кафе у дома. За приятелите си. И за ченгетата.

— Съжалявам — извини се тя като махна с ръка към канапето. — Заповядай. Мога ли да ти предложа нещо за пиене?

— Няма нужда, благодаря.

Шерифът се настани на канапето, остави шапката в скута си и изчака и Рийс да седне. Броуди си остана облегнат на плота, както бе постъпил и в собствената си къща.

Още преди Рик да проговори, Рийс предусети какво ще чуе. Видя отговора изписан на лицето му. Беше се научила да разчита непроницаемите изражения на ченгетата.

— Не намерих нищо.

Тя поклати глава объркано.

— Ама…

— Хайде да караме по-бавно — прекъсна я Рик. — Защо не ми разкажеш всичко отначало?

— О, Господи — изстена младата жена като разтърка лицето си, притисна ръце към очите си и после ги отпусна в скута си.

Да, разбира се. Трябваше да разкаже всичко за пореден път. Друга част от ритуала.

— Добре — съгласи се тя.

Изрецитира всичко, което си спомняше.

— Сигурно е хвърлил трупа в реката. Или го е заровил някъде. Или…

— Ще проучим. Сигурна ли си за мястото? — попита шерифът като хвърли бърз поглед на Броуди.

— Показах ти мястото на картата. Рийс ми каза, че там е видяла убийството. Близо до малките водопадчета — обади се писателят.

— От другата страна на реката — обърна се шерифът към Рийс с безизразно лице. — Може да си се объркала, тъй като разстоянието е доста голямо.

— Не съм. Дърветата, камъните, бялата вода. Не съм се объркала.

— В този район нямаше никакви следи от борба. Не успях да намеря абсолютно нищо.

— Сигурно убиецът е заличил следите си.

— Възможно е — кимна Рик, но Рийс долови съмнението в тона му. — Утре сутрин, на светло ще отида там отново. Броуди? Искаш ли да дойдеш с мен? Трябва да съм сигурен, че претърсвам точното място. Междувременно ще звънна няколко телефона, за да проверя дали някоя туристка или местна жена не е изчезнала.

— В онзи район има няколко хижи — напомни му Броуди и взе чашата си с вино, която бе оставил на плота.

— Обиколих най-близките. Едната е моя, две-три са собственост на Джоуни. Повечето хижи там се дават под наем, но по това време на годината няма много хора. Аз поне не видях никого, нито пък знак, че къщите са обитавани. Но ще проверя всичко внимателно. Не се тревожи Рийс, ще разберем какво точно е станало. Броуди, ще ме придружиш ли утре сутрин?

— Разбира се.

— Мога да помоля Джоуни да ми даде почивен ден, за да дойда с вас — започна Рийс.

— Броуди е бил там с теб. Мисля, че един от вас е достатъчен. Ще ти бъда адски благодарен, ако не разказваш за случилото се на никого. Поне засега. Искам да проуча всичко, преди историята да се разчуе.

Рик се надигна и кимна на Броуди.

— Какво ще кажеш да мина да те взема към седем и половина?

— Ще те чакам.

— Опитайте се да изкарате приятно остатъка от вечерта. Рийс, забрави за случката за известно време. Не можеш да направиш нищо повече.

— Така е. Не мога да направя абсолютно нищо.

Рийс остана седнала на канапето и не изпрати шерифа.

— Не ми вярва — каза тя горчиво, когато Рик си сложи шапката и излезе.

— Не го чух да казва, че не ти вярва.

— Чу го — възрази тя и усети как гневът й се надига. — И двамата го чухме.

Броуди остави чашата си и се приближи към нея.

— Защо да не ти вярва?

— Защото не е намерил нищо. А и никой, освен мен не е видял убийството. Пък аз съм в града само от няколко седмици. Ето защо.

— Аз разполагам със същата информация и ти вярвам.

Очите я засмъдяха. Изпита почти непреодолимо желание да зарови глава в гърдите на Броуди и да заплаче. Но остана на мястото си и стисна ръце.

— Благодаря ти.

— Време е да се прибирам у дома. Няма да е зле да последваш съвета на Рик и да забравиш за случилото се. Поне засега. Вземи приспивателно и лягай.

— Откъде знаеш, че имам хапчета?

Броуди се усмихна накриво.

— Глътни си хапчето и заспивай. Утре ще ти кажа как стоят нещата.

— Чудесно. Благодаря — отвърна тя и се надигна, за да го изпрати. — Лека нощ.

Доволен, че я оставя раздразнена, а не потисната, Броуди излезе, без да каже и дума повече.

Рийс затвори вратата, заключи я, после залости прозорците. По навик тръгна към кухнята, за да разтреби, но вместо това се завъртя и включи лаптопа.

Щеше да запише всичко в дневника си.

В мига, когато Рийс се настани пред компютъра, Рик влезе в кабинета си и запали лампата. Закачи шапката и палтото си, после влезе в малката стаичка за почивка и пусна кафеварката.

Докато чакаше кафето, звънна в дома си. Както очакваше, най-голямата му дъщеря вдигна още при първото позвъняване.

— Здрасти, татко! Мога ли да си сложа спирала на пролетното тържество? Съвсем малко. Всички други го правят. Моля те!

Рик притисна пръсти към слепоочието си. Още нямаше и тринадесет години, а вече искаше да се гримира и ходеше по забави с танци.

— Какво каза майка ти? — попита той.

— Че ще си помисли по въпроса. Татко…

— Тогава и аз ще си помисля. А сега ми дай майка си, бебчо.

— Няма ли да се прибираш? Можем да седнем и да го обсъдим.

Господ да му е на помощ!

— Тази вечер ще работя до късно, но ще поговорим утре. Сега ми дай майка си.

— Мамо! Татко е на телефона. Трябва да работи до късно, но утре ще обсъдим дали мога да си сложа спирала като нормален човек.

— Благодаря за информацията.

Гласът на жена му звучеше развеселено, а не раздразнено. Как успяваше да го постигне, зачуди се Рик. Деби Марсдън се засмя в слушалката.

— Надявах се, че вече си на път.

— Налага се да остана в офиса известно време. Не мога да ти кажа колко точно. Защо, по дяволите, това дете иска да си слага спирала? Извади късмет да наследи твоите очи и сега има най-дългите мигли в Уайоминг — каза Рик, като си представи дългите извити ресници на дъщеря си и дълбоките й сини очи.

— По същите причини, по които и аз си слагам — миглите ни са прекалено светли. А и спиралата е един от основните женски инструменти.

— И ще й позволиш да се гримира?

— Мисля по въпроса.

Рик разтри тила си. Не можеше да се бори срещу жените в дома си.

— Първо искаше червило.

— Гланц за устни — поправи го Деби.

— Както и да е. Сега пък спирала. После сигурно ще поиска татуировка. И скоро ще настъпи краят на света.

— Мисля, че още известно време няма защо да се тревожим за татуировки. Ще ми звъннеш ли преди да тръгнеш към къщи? Мога да ти затопля вечерята.

— Вероятно ще закъснея. Взех си един сандвич от ресторанта на Джоуни. Не се тревожи. Целуни момичетата от мен.

— Ще го направя. Не се скапвай. Трябва да имаш сили, за да можеш да се прибереш у дома и да целунеш жена си.

— Със сигурност ще го направя. Деб? Обичам те.

— И аз те обичам. Чао.

Рик отпи от кафето и начена сандвича, докато мислеше за жена си и трите си дъщери. Не искаше момиченцето му да носи грим. Но си знаеше, че накрая малката палавница щеше да победи. Бе упорита и решителна като майка си.

Той въздъхна, натъпка салфетката в хартиената кесия и я метна в коша. Наля си втора чаша кафе и си повтори наум показанията на Рийс. Поклати глава, сипа малко сметана на прах в чашата си и се върна в кабинета.

Включи компютъра. Беше време да научи нещо повече за Рийс Гилмор, която нямаше криминално досие и идваше от Бостън.

Прекара няколко часа пред екрана, от време на време си водеше бележки и говореше по телефона. Когато приключи, разполагаше с папка с информация, която прибра в долното чекмедже на бюрото си.

Излезе от офиса късно и се зачуди дали жена му още го чакаше.

Мина покрай „Ангелска храна“ и забеляза, че в апартамента на Рийс свети.

 

 

В седем и половина сутринта Рийс се мъчеше да се съсредоточи над палачинките и пържените яйца, а Броуди се въоръжи с термос с кафе и се настани в колата на Рик.

— Добро утро. Благодаря ти, че идваш с мен, Броуди.

— Няма проблеми. Смятам приключението ни за проучване.

Усмивката на шерифа се стопи.

— Предполагам, че сме изправени пред истинска загадка. Колко време след видяното от Рийс убийство отново бяхте на мястото откъдето е наблюдавала двамата?

— Не знам колко време й е било нужно да стигне долу до мен. Тичаше, пък и аз вече се бях изкачил нагоре по пътеката. Предполагам, че не повече от десет минути. Забавихме се около пет, преди да тръгнем натам. Още десет-петнайсет докато стигнем до камъка, където бе седяла.

— В какво състояние бе Рийс, когато се сблъскахте на пътеката?

Броуди се раздразни.

— Каквото можеш да очакваш от жена, която тъкмо е видяла как убиват друга жена.

— Спокойно, Броуди, не мисли, че не разбирам положението. Длъжен съм обаче да гледам на нещата по определен начин. Рийс ясно и разбираемо ли говореше?

— Да. След първите една-две минути. Не забравяй, че се намираше на километри от градчето и нямаше как да потърси помощ. Като изключим мен, разбира се. А и за първи път се изкачваше по тази пътека. Беше сама, шокирана, уплашена и безпомощна — току-що бе станала свидетел на убийството.

— Хм, убийство, което е видяла през бинокъла, при това от другата страна на реката — изсумтя Рик и вдигна ръка. — Може и да е станало точно както тя твърди, но трябва да взема предвид и факта, че липсват улики. Убеден ли си, че не е сгрешила? Да не би да е видяла как двама души се карат. Възможно е дори мъжът да е ударил жената.

Броуди си бе задал същия въпрос предишната вечер. И доста поразсъждава над него. Припомни си всички подробности. А също и лицето на Рийс — бледо и потно, с огромни стъклени очи.

Че коя жена би изпаднала в такъв ужас заради кавга на двама непознати?

— Вярвам, че Рийс е видяла точно това, което ни описа. Разказа ми го на пътеката, а и ти самият го чу три пъти. И нито веднъж не се отклони от показанията си.

Рик въздъхна.

— Тук си прав. Заедно ли сте?

— В какво?

Шерифът се засмя.

— Харесваш ми, Броуди. Умно копеле си. Имам предвид, гаджета ли сте?

— Какво значение има?

— Информацията винаги има значение при разследване на убийство.

— Тогава защо просто не ме попиташ дали спя с нея?

— Добре де. Опитах се да го направя тактично — призна Рик развеселено. — Е, спиш ли с нея?

— Не.

— Добре — кимна шерифът.

— Ами ако бях казал „да“?

— Щях да го запомня като добро ченге. С кого спиш си е твоя работа, Броуди. Разбира се, такива неща се разчуват из града с невероятна скорост. Няма нищо по-интересно от секса, независимо дали го правиш самият ти, или говориш за хора, които го правят.

— Предпочитам да участвам, отколкото да говоря.

— Прав си — отново се усмихна Рик. — И аз съм на същото мнение.

Известно време пътуваха мълчаливо. После шерифът отби встрани от пътя.

— Оттук ще стигнем най-лесно до мястото край реката — поясни.

Броуди метна малката раница на гърба си. Макар че разходката им щеше да е кратка, не бе разумно да тръгваш в планината без необходимите неща. Поеха сред гъстите храсти и дървета. В меката почва писателят забеляза следи от сърна, мечка и от ботушите на шерифа.

— Към реката не водят човешки следи — посочи му Рик. — Само моите от вчера. Разбира се, двойката може да е дошла от друго място, но огледах добре навсякъде. Ако си убил някого, трябва да се отървеш от трупа. Да го хвърлиш в реката, може да е първата ти идея, продиктувана от паниката.

Рик продължи напред с прикован в земята поглед.

— Или да го заровиш. Но това оставя следи, Броуди. Няма смисъл да влачиш трупа надалеч, а да изкопаеш гроб е много по-трудно, отколкото си мислиш.

Шерифът сложи ръце на кръста си.

— Ако гробът не е достатъчно дълбок, дивите животни веднага ще го разровят. А както виждаш, няма следи, че нечий крак изобщо е стъпвал в този район вчера. Ще те попитам отново. Сигурен ли си, че не си сбъркал мястото?

— Напълно.

Поеха на северозапад към реката. Броуди забеляза, че земята бе влажна от пролетното топене. И по нея би трябвало да останат и човешки следи, а не само от сърни и лосове. А такива нямаше. Заобиколиха малка група храсти и Броуди спря да се огледа. Дори клекна, за да провери за знак, че някой е минал оттам. Рик го изчака търпеливо.

— Предполагам, че вече си направил същото вчера — каза Броуди.

— Да — кимна шерифът. — През сезона тук може да си набереш невероятно хубави къпини. Но, ако човек се опита да скрие тук труп, ще остави някакви следи. А и смятам, че животните вече би трябвало да са надушили нещо и да дойдат да разучат.

— Да — изправи се писателят. — Прав си. Дори гражданче като мен знае тези неща.

Въпреки мрачните обстоятелства Рик се ухили.

— Справяш се доста добре в гората за гражданче.

— Колко дълго трябва да живея тук, за да спрете да ме наричате така?

— Може би десет-петнайсет години след като умреш.

— И аз така си мислех. Но и ти не си роден тук — припомни си Броуди. — Войнишко хлапе си.

— Да, но майка ми се установи в Шайен още преди дванадесетия ми рожден ден, така че определено имам преднина пред теб. Чуваш ли водопадите?

Грохотът на падаща вода се долавяше ясно сред върбите, дряновете и ясените. По повърхността на реката играеха слънчеви бликове. На другия бряг бе каньонът. Ето го мястото на отсрещната страна, където бе стоял с Рийс.

— Виж къде е седяла, когато е видяла убийството — каза Броуди като заслони очите си с ръка и посочи към морените.

Помисли си, че тук бе доста по-хладно, може би заради водните пръски и силния вятър сред дърветата. Но пък светлината бе достатъчно силна, за да го накара да извади тъмните си очила от раницата.

— Броуди, разстоянието е доста голямо — прецени Рик, след като извади бинокъла си и го насочи към отсрещния бряг. — Ужасно е далеч, мамка му! — повтори. — А и по това време на деня отражението на слънцето във водата те заслепява.

— Рик, през последната година бяхме добри приятели, нали?

— Да.

— Добре, тогава ще те попитам направо. Защо не й вярваш?

— Хайде да караме поред. Рийс е горе, вижда нещо да се случва, втурва се обратно по пътеката и се сблъсква с теб. Междувременно, какво прави убиецът с трупа? Ако го е хвърлил в реката, тялото щеше да се появи надолу по течението. И досега все някой щеше да го забележи. Наоколо няма много тежести, с които да го потопи. Според теб, е разполагал само с около половин час да се отърве от трупа. Но за толкова време не би могъл да го стори, щяхте да го видите при връщането си тук.

— Вероятно я е завлякъл зад онези скали или сред дърветата. Така не бихме могли да видим трупа на жената от отсрещния бряг. А после е отишъл да вземе лопата или въже. Господ знае.

Рик въздъхна.

— Виждаш ли следи от човек, който е влачил тяло или го е заравял?

— Не. Не още.

— Сега ще се поразходим наоколо, както аз направих вчера. Няма и следа от пресен гроб. Съществува възможност да я е занесъл до кола или до хижа. Но хижите са на адски дълъг път и няма как да не оставиш нито една следа — изтъкна шерифът и се завъртя към Броуди. — Значи си абсолютно сигурен, че това е мястото, където Рийс е видяла убийството. Според мен обаче наоколо нищо не показва, че някой изобщо е идвал тук. Да не говорим за убиец на жена.

Логиката беше неоспорима. И все пак…

— Заличил е следите си.

— Възможно е. Но кога, по дяволите, го е направил? Завлякъл я е някъде, после се е върнал и е заличил следите. И то без да знае, че някой е станал свидетел на убийството.

— Ами ако е видял Рийс отсреща?

Рик извади слънчевите си очила и погледна нагоре към пътеката.

— Добре, да кажем, че я е видял. Но как е успял да заличи всички следи за половин час? Дори и да му отпуснем четиридесет минути, пак няма да стане.

— Мислиш, че Рийс лъже? Че си е измислила историята? Какъв е смисълът?

— Не мисля, че лъже — отговори Рик, като си сложи шапката и разтърка чело. — Има и нещо друго, Броуди. Вчера, когато ви видях заедно у вас, а после и в нейния апартамент, реших, че ходиш с нея. И че знаеш за нея повече от мен.

— Какво повече?

— Хайде да вървим и ще ти разкажа. Очаквам да запазиш за себе си чутото. Смятам, че си един от малцината в града, които могат да пазят тайна.

Докато вървяха, Броуди оглеждаше внимателно земята и храстите. Ужасно му се искаше да открие улика, която да докаже, че Рик греши.

Внезапно осъзна какво правеше всъщност — искаше една жена да е мъртва, за да не се окаже, че друга е сгрешила.

Припомни си ужасения вид на Рийс и как се бе мъчила да не изпадне в истерия по обратния път. И колко самотна бе изглеждала в почти празния си апартамент.

— Направих някои проучвания — започна Рик като поклати глава, когато Броуди спря и присви очи. — Това е част от работата ми. Идва нов човек и се установява в града. Искам да съм сигурен, че е чист. Направих същото и с теб.

— Изкарах ли теста?

— Не сме имали проблеми, нали? — отвърна с въпрос Рик, сетне кимна наляво. — Това е задната част на една от хижите на Джоуни. Най-близката е и все пак ни трябваха десет минути да стигнем до нея. При това вървяхме бързо и не носехме тежък труп. Никакво превозно средство не може да стигне дотук. А и щяха да останат следи от гумите.

— Влиза ли в хижата?

— Шерифската значка не ми дава право да нахлувам в частни имоти. Но погледнах през прозорците. Вратите са заключени. Отидох и до другите две близки хижи. Едната е моя. В нея влязох. Никъде нищо.

Продължиха напред, стигнаха до хижата и я обиколиха.

— Рийс е съвсем чиста, ако това те интересува — каза Рик, докато Броуди надничаше през прозорците. — Но е била замесена в нещо преди две години.

Писателят отстъпи назад и попита предпазливо:

— В какво по-точно?

— В ресторанта в Бостън, където е работила, имало стрелба. Тя е единствената оцеляла. Простреляна е два пъти.

— Мили Боже!

— Да. Оставили я да умре в някакъв килер. Научих подробностите от бостънското ченге, което работило по случая. Рийс била в кухнята, а всички останали — в ресторанта. Станало след работно време. Чула писъци, изстрели и си спомня или мисли, че си спомня, как се протегнала към мобифона си. Един от мъжете влязъл в кухнята и я прострелял. Не си спомня почти нищо друго. Не могла да го огледа. Паднала ранена в килера и останала там няколко часа, докато ченгета я открили. Едва оживяла. Изпаднала в кома за повече от седмица, а после паметта й пострадала. Психическото й здраве не било по-добре от физическото.

И най-смелите догадки на Броуди се оказаха твърде далеч от истината.

— Как е възможно?

— Просто ти обяснявам, че е преживяла нервна криза. Изкарала няколко месеца в психиатрична болница. Така и не успяла да даде на полицията описание или да разкаже подробности. Убийците не били заловени. По-късно Рийс напуснала града. Водещият следовател поддържал връзка с нея през първата година. Но последния път, когато опитал да й се обади се оказало, че е изчезнала, без да остави адрес. Баба й също живеела в Бостън, та тя му казала, че Рийс е напуснала града и не възнамерява да се върне.

Рик спря и се огледа наоколо, вдигна очи към дърветата, откъдето се чуваха птичи песни.

— Аз самият си припомних някои неща от случая. Репортажите за убийството се излъчваха по националната телевизия. Спомням си как тогава благодарих на Бога, че живеем тук, а не в голям град.

— Да бе, тук никой не ходи въоръжен.

Рик стисна челюсти.

— Хората ценят конституционното си право да притежават оръжие. И го уважават, гражданче.

— Не спомена, че съм розов либерал.

— Е, реших да проявя учтивост.

— Да бе — ухили се Броуди широко. — Такъв десен маниак като теб.

Рик се изсмя гръмко.

— Не знам как станах приятел с някакъв си градски тузар — каза той, като наклони глава. — Чудя се как ти не си чул нищо по въпроса, Броуди. Прочут градски журналист.

Броуди се замисли. Ако убийството бе станало малко след като той напусна вестника, сигурно точно в този момент бе давил яда и мъката си във вълните на Аруба. Не беше чел вестници цели осем седмици и бе бойкотирал Си Ен Ен.

— След като напуснах „Трибюн“, реших да си почина няколко седмици от новините — обясни той.

— Аха. Предполагам, че цялата история вече е била забравена, когато си се върнал към новините. Интересът на публиката се насочва към нещо ново адски бързо.

— В конституцията Първата поправка е преди Втората^[1].

— Срамота, ако питаш мен. Но да се върнем на въпроса — какво е станало с Рийс? Кошмарно е да преживееш подобно нещо и нищо чудно да не се е съвзела напълно.

— Какво искаш да кажеш, Рик? Че това, което е видяла, е халюцинация? Майната ти!

— Възможно е да е задрямала и да е сънувала кошмар. Ченгетата, които са разследвали убийството в Бостън ми казаха, че Рийс често имала кошмари. Изминала е доста дълъг път за новак турист и сигурно е била смъртно изморена, когато е стигнала горе. Може да е била и замаяна от височината. Джоуни ми каза, че момичето хапва едва-едва, и то когато сложи чинията пред нея. А е и нервна. Докато живяла в хотела, подпряла със скрина вратата към съседната стая. Така и не разопаковала багажа си.

— Предпазливостта не означава лудост.

— Стига Броуди, дори не съм намекнал, че Рийс е луда. Но е твърде вероятно все още да е емоционално разстроена — каза той, като веднага вдигна ръцете си, сякаш да успокои писателя. — Добре, взимам си думите назад. Не разстроена, а просто крехка. Приемам нещата по този начин, защото засега не виждам нищо друго. Разбира се, ще продължа да проучвам случая, но все още няма да търся помощта на щатската полиция. Не виждам какво ще правят тук. Ще прегледам списъка с изчезналите — може някой да отговаря на описанието на жената. Не мога да направя нищо повече.

— Това ли ще кажеш на Рийс? Че не можеш да направиш нищо повече?

Рик си свали шапката и прокара пръсти през косата си.

— Виждаш ли това, което виждам и аз? И то е абсолютно нищо. Ако имаш време, ела с мен да проверим останалите хижи в околността.

— Имам време. Но защо вземаш мен, а не някой от помощниците си?

— Ти си бил с нея — отговори Рик. — Приемам те за второстепенен свидетел.

— Задникът си ли покриваш, Рик?

— Щом искаш да го наречеш така. Слушай Броуди, вярвам, че Рийс е видяла нещо. Но никаква следа или улика не подкрепят думите й. Допускам, че е възможно да е заспала и да е сънувала кошмар. Ти също трябва да поразмислиш върху този сценарий. Не изпитвам желание да увеличавам неприятностите й, каквито и да са те, но съм длъжен да работя с фактите. А безспорен факт е, че наоколо няма следи от убийство. Всъщност няма следа, че някой изобщо е бил тук. Поне през последните двайсет и четири часа. Ще продължим да оглеждаме по обратния път и ще проверим хижите в района. Ако намерим нещо, дори да е конец от дреха, ще повикам на помощ щатската полиция. В противен случай единственото, което мога да направя, е да проверя досиетата за изчезнали.

— Просто не вярваш на Рийс.

— В този момент ли? — подхвърли Рик, като погледна към отсрещния бряг на реката и издигащите се нагоре морени. — Така е, определено не й вярвам.

 

 

След като сутрешната лудница приключи, Рийс се захвана да приготвя супата за обедното меню. Задуши боб, наряза шунка на малки кубчета, накълца лук. Джоуни не разполагаше със свежи подправки, затова й се налагаше да се задоволи със сушените.

Е, щеше да е по-добре с пресен розмарин и босилек, разбира се. А и едро смлян черен пипер щеше да придаде по-хубав вкус от проклетата пудра, която стоеше в кутия на рафта. И как, за Бога, можеше да готви с чесън на прах? Липсваше й морската сол. А и нямаше ли откъде да се намерят домати, които да имат вкус по това време на годината?

— Не прекаляваш ли с оплакванията — каза Джоуни, като се приближи до тенджерата и подуши. — Според мен си я бива.

Рийс осъзна, че отново си бе говорила на глас.

— Съжалявам. Всичко е наред. Просто съм в кофти настроение.

— Това го забелязах още сутринта. А сега го и чух. Ресторантът ми не е тежкарски. Ако си искала лукс, трябваше да насочиш колата си към Джаксън.

— Тук си е чудесно. Извинявай.

— Не ми трябват извинения, досадни са ми. Нямаш ли гръбнак?

— Преди имах. Все още е на поправка.

Каквато и да бе причината, погледът на Рийс и нервното й потръпване бяха обезпокоителни.

— Казах ти да избереш каквото искаш за днешната супа, нали? — делово попита Джоуни. — Ако някои от подправките ги няма в кухнята, направи списък. А аз ще си помисля дали да ги поръчам. Но ако не ти стига смелостта да ме попиташ направо, поне недей да си мърмориш под носа.

— Добре.

— Морска сол — изсумтя Джоуни и отиде да си сипе кафе.

От тази част на кухнята можеше да огледа добре Рийс, без да й се натрапва. Момичето беше доста бледо, с тъмни кръгове под очите.

— Май почивният ден не ти се е отразил особено добре — отбеляза Джоуни.

— Никак дори.

— Мак каза, че си изкачила Малкото ангелче.

— Да.

— Видях те да се връщаш с Броуди.

— Сблъсках се с него на пътеката.

Джоуни отпи от кафето.

— Ръцете ти треперят ужасно. Страх ме е, че накрая ще се порежеш, вместо да накълцаш морковите.

Рийс остави ножа и се завъртя.

— Джоуни, видях… — започна тя, но веднага млъкна, тъй като Броуди влезе в ресторанта. — Мога ли да си взема почивката?

Нещо става, помисли си Джоуни като видя как Броуди спира и изчаква Рийс. Нещо не е наред.

— Давай — отговори тя лаконично.

Рийс не се затича, но се движеше адски бързо, с приковани в лицето на Броуди очи. Сърцето й биеше лудо. Ръката й се протегна към неговата, когато все още се намираше на около два метра от него.

— Намерихте ли?…

— Хайде да излезем навън.

Тя кимна, а и не можеше да направи друго, тъй като Броуди вече я дърпаше към вратата.

— Намерихте ли я? — повтори Рийс. — Кажи ми! Знаем ли коя е?

Броуди продължи да върви, стиснал здраво ръката й. Заобиколиха сградата и застанаха на стъпалата към апартамента на Рийс.

— Не намерихме абсолютно нищо.

— Но… сигурно я е хвърлил в реката — каза бързо тя.

Беше си представяла как убиецът изхвърля трупа в реката безброй пъти през нощта.

— О, Господи, хвърлил е трупа в реката!

— Не казах „никого“, Рийс. Казах „нищо“.

— Трябва да е… — гласът й секна, тя си пое дъх и заговори внимателно. — Не разбирам.

— Отидохме до мястото, където твърдиш, че си ги видяла. Огледахме целия район от няколко посоки. Отидохме до петте най-близки хижи. Празни са и няма следа някой изобщо да е влизал в тях.

Сърцето й се сви.

— Може да не са отседнали в хижа.

— Така е. Но все някак трябва да са стигнали до мястото, където си ги видяла. Никъде нямаше следи.

— Отишли сте на погрешно място.

— Не, не сме.

Тя се сви зиморничаво, но това, което предизвикваше студените тръпки, не бе пролетният вятър.

— Не е възможно. Бяха там. Караха се, сбиха се и той я уби. Видях го!

— Не твърдя обратното! Просто ти обяснявам, че в района няма нищо, което да подкрепи думите ти.

— Той ще се отърве безнаказано. Ще си замине и ще си живее живота спокойно — тъжно пророни Рийс и седна на стълбите. — Защото аз съм единственият свидетел. Но не мога да направя абсолютно нищо.

— Светът винаги ли се върти около теб?

Тя вдигна очи, разкъсвана между ужаса и мъката.

— А ти как би се почувствал, мамка му? Може би просто ще скръстиш ръце и ще забравиш за случилото се. Е, направих каквото можах, ще си кажеш, а сега ще пийна една бира и ще се изтегна в хамака.

— Прекалено рано е за бира. Шерифът ще провери досиетата на изчезналите. Ще отиде до ранчото за туристи, ще посети пансионите, къмпингите и лагерите. Има ли по-добър начин за действие според теб?

— Не ми е работа да предприемам действия.

— Нито пък моя.

Тя скочи на крака.

— Защо Рик не дойде да говори лично с мен? Защото не вярва, че съм видяла убийство, нали? — сети се тя, преди Броуди да успее да отговори. — Смята, че си измислям.

— Ако искаш да знаеш какво мисли, попитай го. Казвам ти каквото знам.

— Искам и аз да отида на място. Да се уверя с очите си.

— Твоя си работа.

— Но не знам как да стигна. Ти вероятно си последният човек, когото искам да моля за услуга, но пък си единственият, за когото съм сигурна, че не е убил жената. Освен ако летенето не влиза в безбройните ти таланти. Свършвам работа в три. Можеш да ме вземеш оттук.

— Мога ли?

— Да, можеш. И ще го направиш. Защото си не по-малко любопитен от мен.

Рийс бръкна в джоба си, извади смачкана десетдоларова банкнота и я набута в ръката му.

— Ето. За бензина.

След тези думи тръгна бързо към ресторанта, като остави Броуди вторачен в десетачката, едновременно развеселен и раздразнен.