Нора Робъртс
Смърт край Змийската река (3)

3.

След кошмарната паника през нощта не бе лесно да се изправи срещу хората в кухнята и да се преструва на нормална. Но не само бе останала без пари, а и бе обещала да е там точно в шест часа.

Единствената друга възможност бе да отстъпи и да прати по дяволите всички месеци, в които бе постигнала известен напредък. Знаеше, че само с едно телефонно обаждане щеше да бъде спасена.

Но това щеше да е краят.

Рийс реши да действа бавно и стъпка по стъпка. Обличането бе победа, излизането от стаята — втора. Разходката до ресторанта бе истински триумф. Въздухът беше студен — зимата все още не се предаваше. Дъхът излизаше от устата й на бели облачета, които едва се забелязваха в здрача. Силуетите на планините се очертаваха на фона на развиделяващото се небе. Подножието им бе потънало в мъгла. Тя се надигаше от езерото на леки облаци, тънки като крилцата на вълшебна фея.

Всичко изглеждаше невероятно красиво и спокойно. Сърцето й заби учестено, когато забеляза някакво движение в мъглата. Но се успокои, когато съзря силует на животно. Лос, елен или сърна. Не можеше да е сигурна от това разстояние.

Животното наведе глава, за да пие вода от езерото. В същия момент Рийс чу птичи песни. Поиска й се да седне на тротоара и да наблюдава изгрева на слънцето.

Поуспокоена, тя продължи разходката си. Щеше да й се наложи да се справи с кухненската работа, хората и вечните въпроси, които измъчваха любопитните, колчем се появеше ново лице. Не можеше да си позволи да закъснее, нито да нервничи. Господ знаеше, че не изпитваше абсолютно никакво желание да привлича вниманието към себе си.

Запази спокойствие, заповяда си тя. Съсредоточи се. За да си помогне, започна да рецитира откъси от стихотворения, като наблягаше на ритъма на думите. Внезапно осъзна, че говори на глас, и се стресна. Но си напомни, че наоколо нямаше жив човек. След минута стигна до вратата на „Ангелска храна“.

Заведението бе обляно от ярка светлина и това поуталожи напрежението й. Вътре някой се движеше енергично. Да, Джоуни бе вече в кухнята. Никога ли не спеше тази жена?

Рийс си нареди да почука на вратата. Да се усмихне и да махне с ръка. А след като веднъж влезеше вътре, щеше да удави тревогите си в работа.

Но ръката й тежеше като олово и отказваше да се помръдне. Пръстите й бяха сковани и безпомощни.

— Проблеми с вратата ли имаш?

Рийс подскочи стреснато и се извърна назад. Линда-Гейл затръшна вратата на малката си кола.

— Не. Не. Аз просто…

— Унесе ли се? Имаш вид на недоспала.

— Ами май не спах достатъчно снощи.

Хладният въздух като че ставаше все по-студен след всяка стъпка, която Линда-Гейл правеше към нея. Яркосините очи, толкова дружелюбни предишния ден, гледаха враждебно.

— Закъсняла ли съм? — притеснено попита Рийс.

— Учудена съм, че изобщо се появяваш на работа след нощта, която сигурно си прекарала.

Рийс си припомни как бе седяла уплашена в леглото, стиснала фенера и заслушана в непознатите шумове.

— Откъде знаеш?…

— Ло има репутация на издръжлив.

— Ло? Не… Ох!

Изненада, примесена с развеселеност, поотпусна нервите й.

— Ние не… аз не… Господи, Линда-Гейл, познавам го едва от десет минути. Нужен ми е поне един час, преди да проверя нечия издръжливост.

Линда-Гейл отдръпна ръка от вратата и присви очи.

— Не скокна ли в леглото с Ло?

— Не.

Е, поне с това можеше да се справи.

— Да не съм нарушила градските традиции? Ще ме уволнят ли? Или ще ме арестуват? Ако да спя с клиентите влиза в служебните ми задължения, трябваше да ме уведомят предварително и да ми предложат повече от осем долара на час.

— Хм, тази клауза от договора е доброволна. Извинявай — усмихна се Линда-Гейл засрамено. — Наистина съжалявам. Нямах право да си вадя изводи и да ти се нахвърлям само защото си тръгнахте заедно снощи.

— Ло ме изпрати до хотела, предложи да пийнем, но аз отказах. После ми предложи да ми покаже района, който мога и сама да разгледам, накрая ме покани на езда. Не яздя, но може и да опитам. Ло получава шестица за външен вид и още една за поведение и маниери. Но не знаех, че имаш нещо общо с него.

— С Ло? Пфу — изсумтя Линда-Гейл. — Нямам нищо общо с него. Вероятно съм единствената жена под петдесет в радиус от двеста километра, която не е споделяла леглото му. Според мен, курвата си е курва, независимо дали е жена или мъж.

Келнерката сви рамене, после отново се взря в лицето на Рийс.

— Но наистина изглеждаш изтощена.

— Не спах добре. Първа нощ на ново място, нова работа. Нерви.

— Забрави за тях — нареди й Линда-Гейл, като отвори вратата и я погледна отново дружелюбно. — Ние тук не сме страшни.

— Вие двете цял ден ли ще стоите отвън. Не ви плащам, за да клюкарствате.

— Едва шест и пет е, Джоуни. Я престани. А като говорим за плащане, ето ти дела от вчерашните бакшиши, Рийс.

— Че аз нямам дял. Не съм сервирала по масите.

Линда-Гейл бутна плика в ръката й.

— Според правилата на ресторанта, готвачката получава десет процента от бакшишите. Вярно, че ни дават парите за обслужването, но ако храната е скапана, и ние няма да спечелим нищо.

— Благодаря.

Е, не съм напълно фалирала, помисли си Рийс, като натъпка плика в джоба си.

— Не харчи всичко наведнъж.

— Свършихте ли вече с дрънкането? — попита Джоуни като се облегна на бара. — Линда-Гейл, започвай да подреждаш масите. Рийс, готова ли си откараш кльощавия си задник в кухнята и да поработиш?

— Да, госпожо. А, за малко да забравя — добави Рийс като грабна престилката си. — Синът ти е адски чаровен, но спах сама снощи.

— Момчето явно не го бива вече.

— Не бих казала. Но докато съм в града, възнамерявам да спя сама.

Джоуни остави настрани купата с тестото за палачинки.

— Не си ли падаш по секса?

— Напротив — отговори Рийс като застана до мивката, за да си измие ръцете. — Но в момента не влиза в списъка ми с належащи задачи.

— Тоя списък сигурно е доста кратък и тъжен. Можеш ли да правиш бухти?

— Да.

— Добре. Много се търсят в неделя. Както и палачинките. А сега започвай с бекона и надениците. Ранните посетители ще се появят всеки момент.

Малко преди обяд Джоуни пъхна в ръцете на Рийс чиния с палачинки, пържени яйца и бекон.

— Отивай отзад и сядай да ядеш — нареди й тя.

— Тук има достатъчно за двама души.

— Да, ако и двамата страдат от анорексия.

— Не страдам от анорексия — заяви Рийс и забоде вилицата си в яйцата, сякаш за да го докаже.

— Влез в офиса ми отзад и седни. Имаш двайсет минути.

Рийс бе виждала кабинета на Джоуни, който бе изключително малък.

— Слушай, имам проблем с тесните пространства — каза тя.

— Страхуваш се от тъмното и те мъчи клаустрофобия. Ужас! Добре, иди седни на бара тогава. Все още разполагаш с двайсет минути.

Рийс изпълни нареждането. След минута Линда-Гейл постави чаша чай пред нея и й намигна. Сетне весело поздрави мъжа, който тъкмо се бе настанил до Рийс.

— Здрасти, докторе. Обичайното ли?

— Неделният холестеролен специалитет, Линда-Гейл. Денят ми за отдаване на забранени удоволствия.

— Веднага. Джоуни — провикна се тя, без да си направи труда да запише поръчката. — Докторът е тук. Докторе, запознай се с Рийс, новата ни готвачка. Рийс, да ти представя доктор Уолъс. Може да излекува всичко, което те мъчи, но не го оставяй да те подмами в игра на покер. Голям мошеник е.

— Хайде, хайде, как ще подмамя новодошлите, ако говориш така? — усмихна се мъжът, като се нагласи по-удобно и кимна на Рийс. — Чух, че Джоуни е назначила готвачка, която знае какво да прави в кухнята. Как си?

— Добре, благодаря.

Рийс положи усилие да си напомни, че докторът не е издокаран в бяла престилка и не се протяга към нея със спринцовка в ръка.

— Работата ми харесва — добави тя.

— Най-хубавата неделна закуска в Уайоминг се предлага в ресторанта на Джоуни. В хотела правят огромна шведска маса за туристите, но умните хора идват тук — каза той като се облегна назад и отпи от кафето, което Линда-Гейл бе сложила пред него. — Почвай да ядеш, докато е още топло — посъветва той Рийс, която изучаваше храната, сякаш бе сложна кръстословица.

Сетне й разказа, че е градският доктор от почти трийсет години. Пристигнал в градчето като млад, в отговор на обява, публикувана във вестника в Ларами.

— Търсех приключения — обясни с лек западняшки акцент. — Влюбих се в това място и в едно красиво момиче на име Сюзън. Отгледах и трите си деца тук. Най-големият ми син също стана лекар. В момента кара стажа си в Шайен. Второто ми дете — сладката Ани — се омъжи за фотограф, който прави снимки за „Нешънъл джиографик“. Преместиха се чак във Вашингтон. Внукът ми също е там. Най-малкото ми дете е в Калифорния, учи философия. Нямам представа за какво ще философства, но той така си реши. А любимата ми Сюзън почина преди две години от рак на гърдата.

— Съжалявам.

— Да, лоша работа — кимна той, като погледна венчалната си халка. — Все още я търся до себе си, когато се събудя сутрин. Сигурно винаги ще го правя.

— Заповядай, докторе — каза Линда-Гейл и постави чиния пред него.

Келнерката и лекарят се засмяха весело, когато Рийс се вторачи с ококорени очи в порцията.

— Докторът ще си изяде абсолютно всичко — заяви Линда-Гейл, преди да се отдалечи.

Чинията съдържаше огромна купчина палачинки, омлет, дебело парче шунка и три наденици.

— Не можеш да изядеш всичко това — възкликна Рийс.

— Гледай и се учи, момиченце. Гледай и се учи.

Рийс си помисли, че възрастният мъж изглеждаше в чудесна форма, като човек, който яде здравословна храна и спортува редовно. Лицето му бе червендалесто и слабо, с дружелюбни кафяви очи, скрити зад очила с метални рамки.

Докторът нападна закуската си като прегладнял шофьор на камион.

— Имаш ли семейство на Изток? — попита я той.

— Да, баба ми е в Бостън.

— Там ли се научи да готвиш?

Рийс не можеше да откъсне очи от чинията му, където храната намаляваше невероятно бързо.

— Да, там започнах. Учих в кулинарния институт във Вермонт, после изкарах една година в Париж. В „Кордон бльо“.

— Кулинарен институт и Париж. Лъскава работа — засмя се докторът.

— Моля?

Осъзна внезапно, че само за две минути е разказала прекалено много за себе си.

— Не е толкова лъскаво, колкото напрегнато — каза тя. — А сега трябва да се връщам на работа. Радвам се, че се запознахме.

Рийс изкара обедната смяна. Остатъкът от следобеда и вечерта й бяха свободни, така че реши да излезе на дълга разходка. Можеше да обиколи езерото и да проучи горите и потоците. Да направи снимки и да ги изпрати по имейла на баба си. Да се порадва на чистия въздух, да поспортува и да се измори.

Обу туристическите си обувки и натъпка в раницата си всичко, което ръководството препоръчваше за разходки под двайсет километра. Потегли към езерото, където си намери чудесно местенце да поседне и да прочете брошурите, които бе взела от хотела.

Реши, че всеки път, когато има свободно време, ще обикаля околностите. Чувстваше се по-добре и по-спокойна на открито.

През първия почивен ден щеше да поеме нагоре по една от по-леките пътеки и да разгледа реката. Но засега бе разумно да следва препоръките на ръководството и първо да свикне с новите обувки.

Тръгна напред бавно. Това поне бе едно от предимствата на сегашния й живот — рядко й се налагаше да бърза. Можеше да прави каквото си поиска и когато й хрумне. Никога преди не бе разполагала с времето си по този начин. През изминалите осем месеца бе видяла и направила повече, отколкото през всичките двайсет и осем години от живота си. Може и да бе малко смахната, и със сигурност бе невротична, пълна с фобии и я гонеше параноя, но вече бе успяла да се възстанови донякъде и се трудеше прилежно да си върне душевното равновесие.

Никога вече нямаше да е каквато бе преди — енергична, амбициозна гражданка. Но откри, че харесваше личността, в която се превръщаше. Сега обръщаше повече внимание на подробностите, които преди изобщо не забелязваше. Да речем, играта на светлините и сенките, шумът на водата, приятното усещане за влажна земя под краката й.

Можеше да спре ето тук и да наблюдава как красив жерав се издига над езерото, безмълвен като облак. Или пък да се радва на леките вълнички, предизвикани от гребането на момче в червен каяк.

Сети се за фотоапарата прекалено късно, за да направи снимка на жерава, но засне момчето в червената лодка, искрящата синя вода и отражението на планината в нея.

Помисли си, че трябва да напише кратки бележки към всяка снимка. По този начин баба й щеше да се почувства като част от приключението. Рийс знаеше, че баба й се тревожи за нея, но не можеше да направи нищо по въпроса, като изключим редовните писма по имейла и телефонните обаждания, в които й съобщаваше къде е и с какво се занимава.

Е, невинаги споделяше цялата истина.

Около езерото бяха разпръснати къщи и вили. Някакво семейство се наслаждаваше на великолепния ден и неделното барбекю — печено пиле, картофена салата, шишчета със зеленчуци, полети обилно с бира и чай с лед.

Куче се втурна след синя топка, метната в езерото. Хубаво момиче стоеше на брега, смееше се весело й подвикваше окуражително. Животното захапа топката, доплува до сушата, разтърси се лудо и опръска господарката си. Пръските заблестяха като диаманти под слънчевите лъчи.

Лаят на кучето бе изпълнен с дива радост, когато момичето отново хвърли топката.

Рийс извади шишето с вода, отпи щедра глътка и навлезе сред вечнозелените дървета.

Надяваше се да види някой лос или сърна. Или дори елен. Може би същия, когото бе видяла рано сутринта да пие вода от езерото. Е, предпочиташе да мине без мечките, за които се споменаваше в брошурите и туристическото ръководство, макар там да пишеше, че животните избягват контакт с хората.

Все пак някоя мечка можеше да е в лошо настроение днес и да реши да изкара гнева си върху нея.

Добре де, щеше да внимава. Нямаше да се отдалечава прекалено много и да се отклонява от пътеката.

Тук е по-хладно, помисли си тя. Слънцето не можеше да достигне преспите, а водата на поточето ромолеше по парчета лед.

Рийс тръгна покрай потока и се заслуша в нежните му звуци. След известно време откри следи от животно и се развълнува. Какво ли беше? Любопитна да узнае, тя извади ръководството от раницата си.

Леко шумолене я накара да застине на място. Не се знаеше кой бе по-изненадан — Рийс или едрият елен срещу нея. В продължение на секунда двамата се гледаха стреснато.

Рийс затърси фотоапарата си. Успя да заснеме красивото животно, но допусна грешката да се засмее доволно. Еленът се уплаши и побягна.

— Знам как се чувстваш — промърмори тя. — Светът е пълен с опасности.

Прибра фотоапарата в джоба си и внезапно осъзна, че вече не чува лая на кучето, нито шума от колите по главната улица на градчето. Само вятърът разлюляваше клоните на дърветата и водата в потока ромолеше.

— Май няма да е лошо да поживея в гората. Да си намеря малка, изолирана от света къщурка и да отглеждам зеленчуци. Мога да стана вегетарианка — каза си тя, като прескочи тесния поток. — Е, не точно вегетарианка. Но мога да се науча да ловя риба. Ще си купя пикап и веднъж месечно ще ходя в града за провизии.

Рийс започна да си представя отшелническия си живот. Не прекалено далеч от водата, нито пък високо в планината. Къщата й ще има много прозорци, за да може да се наслаждава на великолепната гледка.

— Мога да започна свой собствен бизнес. Да готвя по цял ден и да продавам ястията. Сигурно ще си намеря клиенти по интернет. Няма да излизам от къщи и вероятно ще добавя и агорафобия към списъка си с фобии.

Не, щеше да живее в гората, но да работи в града. Ами да, дори можеше да си остане при Джоуни.

— Да, ще изкарам няколко седмици и ще видя как ще потръгне. Но трябва да се махна от проклетия хотел. Къде обаче да отида? Няма да е лошо да видя…

Рийс изпищя, препъна се и едва не се просна по гръб.

Едно бе да се натъкнеш на елен и съвсем различно да се блъснеш в мъж, който си лежи спокойно в хамака с книга на гърдите си.

Беше я чул да идва. А и как да не я чуе, когато тя си говореше на глас, докато вървеше. Беше си помислил, че ще се отбие към езерото, но вместо това бе тръгнала право към хамака му, приковала очи в новите си туристически обувки. Затова Броуди остави книгата си и се загледа в нея.

Гражданка, която се наслаждава на дивите пейзажи, помисли си той развеселено. Раница и обувки от „Л. Л. Бийн“, леко износени джинси, бутилка с вода.

А от джоба й стърчи мобилен телефон. На кого, по дяволите, щеше да се обажда?

Рийс бе опънала косата си назад, а опашката й минаваше през задната дупка на бейзболната шапка. Лицето й бе бледо, очите — огромни и уплашени, с великолепен наситен кафяв цвят.

— Изгуби ли се? — попита я той.

— Не. Да. Не.

Тя се огледа наоколо, сякаш тъкмо бе пристигнала от друга планета.

— Просто се разхождах. Май съм навлязла в нечия собственост.

— Така е. Искаш ли да изчакаш минутка, докато отида да си взема пушката?

— Всъщност не. Явно това е хижата ти.

— Брей, уцели и двата пъти.

— Хубава е — отбеляза тя като се загледа в семплата дървена постройка и широката тераса, на която имаше маса и стол. — Уединено е — добави. — Съжалявам.

— Аз пък не. Обичам уединението.

— Имах предвид… е, знаеш какво имах предвид.

Рийс си пое дълбоко дъх и завъртя нервно капачката на шишето с вода. По-лесно й беше с непознати. Непоносими й бяха съжалението и загрижените погледи на хората, които я познаваха.

— Пак го правиш. Гледаш ме вторачено. Невъзпитано е.

Той повдигна вежда. Рийс винаги се бе възхищавала на хора, които успяваха да изпълнят този номер, сякаш имаха отделен комплект мускули за всяка вежда. Броуди се наведе и вдигна бутилка бира от земята.

— Кой решава тези неща? Имам предвид, кое е грубо и невъзпитано? — попита той весело.

— ОПГ.

Нужна му бе само секунда.

— Обществото за предотвратяване на грубостите? Мислех, че вече не съществува.

— Не, продължават добрата си работа. Но на тайни места.

— Прадядо ми беше член на ОПГ, но не говорим много за него, тъй като беше абсолютен задник.

— Е, във всяко семейство има по някоя черна овца. А сега ще те оставя да си четеш на спокойствие.

Тя отстъпи назад, а Броуди се зачуди дали да я покани на една бира. Но това щеше да е жест без прецедент и май не бе разумно да го прави. Внезапно рязък и силен звук наруши тишината.

Рийс се просна на земята, покрила главата си с ръце като войник в окоп.

Първата реакция на Броуди бе да се засмее. Гражданка! Но после, когато Рийс не помръдна, нито издаде някакъв звук, осъзна, че става дума за нещо повече. Спусна крака от хамака и се изправи.

— Зловещият звук е от ауспуха на пикапа на Карл Сампсън. Истинска развалина е.

— Ауспух…

Броуди я чу как си повтаря думата шепнешком и забеляза треперенето й.

— Точно така — потвърди той и постави ръка на рамото й, за да я успокои, но тя се сви уплашено.

— Недей! Не ме докосвай! Не ме докосвай! Недей! Остави ме за минута.

— Добре — съгласи се той и се протегна да вземе шишето вода, което бе излетяло от ръцете й, когато се просна на земята. — Искаш ли си водата?

— Да. Благодаря.

Тя пое бутилката, но не успя да отвърти капачката, тъй като ръцете й силно трепереха. Без да каже и дума, Броуди взе шишето, отвори го и й го подаде.

— Добре съм. Просто се стреснах.

Стресна се друг път, каза си той.

— Помислих, че е изстрел — добави Рийс.

— Тук често ще чуваш изстрели. Ловният сезон още не е почнал, но хората се упражняват. Тук е Дивият запад, слабаче.

— Разбира се. Да, нормално е да го правят. Ще свикна.

— Ако искаш да се разхождаш из горите и планините, трябва да облечеш нещо ярко — червено или оранжево.

— Да, прав си. Разбира се. Следващия път ще внимавам.

Лицето й поруменя, според Броуди от срам. Рийс се надигна от земята, но дишането й си остана затруднено. Тя се опита да изтръска полепналите по дрехите й треви и боклуци.

— Е, това е краят на развлекателната ни програма — каза тя. — Наслаждавай се на остатъка от деня си.

— Това и възнамерявам да направя.

Броуди си помисли, че някой по-готин тип вероятно би настоял да я изпрати до града или поне би й предложил да поседне. Но той просто не беше готин тип.

Рийс се отдалечи на известно разстояние, после метна поглед през рамо.

— Между другото, аз съм Рийс.

— Знам.

— А. Добре. Ще се видим по-късно.

Да, това не може да се избегне, помисли си той, загледан в нея. Интересна жена с уплашени и големи като на сърна очи. И красива. А ако сложи още шест-седем кила, ще е направо сексапилна.

Но най-вече го заинтригува страхът й. Винаги се опитваше да разбере какво се върти в мислите на хората. А Рийс Гилмор очевидно бе преживяла интересни случки.

 

 

Рийс не отместваше очи от езерото, лодките и лебедите. Разходката й покрай него щеше да е доста дълга, но пък щеше да й даде време да се успокои и да забрави за преживяния срам. Започваше да я мъчи главоболие, но това не бе страшно. Ще вземе хапче, когато се прибере в хотела.

Стомахът й бе свит на топка, но и това не я притесни. Важното бе, че не бе повърнала и не се бе изложила напълно.

Защо, по дяволите, не бе сама в гората, когато проклетият ауспух изтрещя? Разбира се, ако бе сама, вероятно още щеше да лежи на земята и да скимти уплашено.

Броуди поне се отнесе небрежно към инцидента. Ето ти водата, стегни се. Много по-лесно й бе да се справи с подобно отношение, отколкото с нежните ласки и успокоявания.

Слънцето заблестя в очите й и тя бръкна в раницата, за да извади тъмните си очила. После си заповяда да вдигне глава нагоре и да върви с нормална крачка. Дори успя да се усмихне на двойката, с която се размина. После пък махна на шофьора, който я поздрави от колата си. Най-сетне стигна до главната улица на градчето.

Администраторката на хотела я поздрави усмихнато и я попита дали разходката й е доставила удоволствие. Рийс й потвърди, но думите й прозвучаха фалшиво.

Нямаше търпение да се скрие в стаята си.

Качи се по стълбите и извади магнитната карта. Влезе в стаята и се облегна на вратата.

Провери два пъти ключалките, изпи си лекарството и се сви на леглото, напълно облечена. Не свали дори обувките и тъмните очила.

Затвори очи и се предаде на умората от опитите да се преструва на нормална.