Нора Робъртс
Смърт край Змийската река (29)

29.

— Три хиляди не е малка сума — отбеляза Броуди по обратния път. Рийс продължи да гледа намръщено през прозореца. Сенките се удължаваха, слънцето се спускаше на запад, а планините се опитваха да задържат последните отблясъци.

— Мъж, който влиза в подобен магазин, е решен да купи скъп подарък. А както ти каза, никой мъж не купува скъпи подаръци, когато става дума само за секс.

— Значи отношенията им наистина са били сериозни.

Рийс се извърна към него.

— Не е искал да го видят с нея, промъквал се е тайно. Колко сериозно е това? Мисля, че увлечен от похот е по-подходящо описание. Тя го е използвала, но и той нея.

— Добре.

— Научихме за Дийна, че е била стриптийзьорка в скапан бар, вечно недоволна, заядлива и проклета. Водела е безброй мъже в дома си, карала е мотор и е предлагала сексуални услуги срещу наема си. А сигурно и за пари.

— Да, и аз си помислих, че някои от мъжете са си плащали.

— Твърде вероятно. Но този тип е бил различен. Искал е да е единствен и тя е изпълнила желанието му. Може би е била увлечена по него, или пък е гледала на връзката им като на добра инвестиция. Ако Делвекио казва истината, вероятно е ставало дума за коледен подарък. Мъж не купува скъпо бижу за коледен подарък на жена, която само чука. Особено жена, която сигурно би се впечатлила и от обици за петдесет долара.

— Вие жените сте ужасно проклети една към друга — отбеляза Броуди.

— Дийна не е била невинно агънце, нито особено свястна. Не заслужаваше да я удушат заради това, но не беше и пасивен участник в убийството. Просто казвам, че мъжът явно си е падал по нея. Виждал се е с нея тайно, но все пак е държал на нея. Поне за известно време. Та кой от списъка ни би могъл да похарчи три хиляди за тайната си сексуална партньорка, без никой да го забележи?

— Бих казал, че всеки. Някои живеят сами и банковата им сметка си е тяхна работа. Мъжете, които не живеят сами, често имат скрити запаси, също както и жените.

— Да, но дори солидните скрити запаси постепенно се изчерпват. Може това да е било част от проблема.

— Искала е повече.

— Не ти ли се струва възможно? „Защо не ме заведеш на някое хубаво място? Писна ми да живея в тая дупка. Кога ще заминем на почивка?“ Виждали са се няколко месеца. Претенциите й са се увеличавали.

— А увлечението му се е изчерпило, също като парите — реши Броуди.

— Тъмната страна на луната — промърмори Рийс. — Нещо ми се върти из главата. Дали видях колието, когато я удуши? Не помня. Но определено ми говори нещо.

— Ако това беше роман, щяхме да отидем при ченгетата и да им разкажем всичко. А те на свой ред щяха да вземат съдебно нареждане и да открият името на убиеца. За съжаление в нашия свят трябва да имаме така наречената основателна причина.

— Имаме основателна причина — възрази Рийс. — Дийна е мъртва, а онзи, който е купил колието, е убиецът.

— Нямаме доказателства, че е мъртва. Или пък изчезнала. Просто е напуснала квартирата си и дори е оставила ключа. Но и да имаме късмет да научим кой е купил колието, това все още не е доказателство. Не можем дори да докажем, че й го е дал. И със сигурност не можем да докажем, че я е убил.

Логиката му беше желязна, но Рийс се раздразни от безпомощността им.

— Какво, по дяволите, ще правим тогава?

— Ще събираме информация. Днес вече знаем повече, отколкото вчера.

— Не е достатъчно. В продължение на седмици и месеци след убийствата в Бостън ченгетата ме убеждаваха, че събират информация. Но не последва арест, нито дело. И ми се наложи да напусна града. Но колко пъти можеш да бягаш?

— Никой няма да бяга, Рийс. Ще открием начин да изтръгнем името от бижутера. Или ще намерим човек, който да ни насочи към убиеца. Но никой няма да избяга от случая.

Рийс не проговори известно време.

— Щеше да ми свършиш работа в Бостън — каза накрая. — Можех да използвам дебелата ти, инатлива глава.

— Просто проявявам упоритост.

— Все тая — погали го тя по ръката. — Слушай, ако увлечението ти по мен се изчерпи, намери по-лек начин да ме разкараш.

— Разбира се. Не се безпокой.

Тя се усмихна леко. Понесоха се по равния път към Ейнджълс Фист.

 

 

Ръката му трепереше, когато затвори мобифона. Как бяха стигнали толкова близо до него? Как, след като бе успял да заличи следите си грижливо, все пак бяха разбрали за връзката му с Дийна?

Знаеха името й.

Беше направил всичко възможно да се предпази.

Дийна бе просто временна лудост. А когато се вразуми, положи усилия да прекрати връзката почтено.

Но почтеността не свърши работа, затова направи необходимото.

И сега щеше да направи необходимото. За да запази онова, което заслужаваше да бъде запазено.

Те бездруго не бяха част от Ейнджълс Фист. Бяха си пришълци. С какво право се опитваха да променят неща, които би трябвало да си останат непроменени. Налагаше се да ги премахне. Също като Дийна.

Налагаше се да възстанови баланса.

 

 

Съботната тълпа затрупа Рийс с работа и прогони мислите за убийството на заден план.

Представи си как в момента Броуди се рови из интернет и събира информация за Дийна Блек. Но рождената й дата, произхода й, училището, което е завършила, или криминалното й досие нямаше да ги насочат към убиеца.

Знаеше, че са се запознали в бара. Сигурно Дийна го бе свалила. Започнали са връзка. Или пък са имали делова уговорка.

Никой мъж не иска приятелите и съседите му да знаят, че си плаща за секс. Струва му се срамно.

Първо, той е напускал собствената си среда, за да посещава стриптийз барове и да си наема проститутки. Пазел е репутацията си.

Но после се е увлякъл. Вероятно дори е вярвал, че е влюбен. Поне за известно време. Вярвал го е достатъчно, за да й купува скъпи подаръци. Дали й е обещавал нещо повече, зачуди се Рийс.

По-възрастните мъже често си падат по млади, неподходящи жени. Тя се опита да си представи доктор Уолъс или Мак Дръбър с жена като Дийна Блек. Но пък и млад мъж, впечатлителен и неопитен, като Дени например, можеше да си изгуби ума по такава жена. Та дори и мъж, който имаше богат опит с жените, като Ло.

Вероятно би трябвало да подминат шериф Марсдън, който можеше да се окаже хладнокръвен убиец, и да съобщят подозренията си на полицията в Джаксън.

Не можеха просто да седят и да чакат. А и тя не можеше да продължи да живее сред тези хора, да им готви и да се чуди кой от тях е убиец.

— Пак си говориш сама.

Рийс подскочи леко и се вторачи в Линда-Гейл.

— Възможно е.

— Е, когато приключиш разговора и решиш да си дадеш почивка, искам да погледнеш нещо.

— Разбира се. Какво?

— Роклята, която си поръчах по интернет. Току-що пристигна. Изтичах да я прибера от пощата по време на почивката. Господи, надявам се да ми стане. Но искам да чуя мнението ти.

— Добре, веднага щом…

— Ако двете ще стоите без работа и ще дрънкате за мода, можете да си вземете почивката още сега — обади се Джоуни, приближи се към скарата и избута Рийс. — Хайде, отивайте, но не се бавете.

— Благодаря, Джоуни — извика Линда-Гейл като хвана приятелката си за ръката и я задърпа към кабинета на Джоуни. — Платих повече, отколкото възнамерявах, но просто се влюбих в нея.

Линда-Гейл откачи роклята от закачалката и я сложи пред себе си.

— Какво мислиш?

Роклята бе къса, без презрамки, в нежно бледозелено. Линда-Гейл щеше да изглежда зашеметяващо в нея.

— Страхотна е. Секси и суперелегантна. И ще отива чудесно на косата ти.

— Наистина ли? Благодаря. Но ако не ми стане, направо ще се самоубия.

— Можеш да направиш нещо по-разумно — да я смениш с правилния размер.

— Нямам време. Трябва ми за довечера. Имам специална съботна среща с Ло. И той ме помоли да облека нещо страхотно.

Линда-Гейл се завъртя и се вторачи в огледалото.

— Тази рокля определено ще ми свърши работа.

Стомахът на Рийс се сви.

— Къде ще ходите?

— Не ми каза. Беше адски потаен. Мислех си да отида до Джаксън за нова прическа, но нямам време. Така че си боядисах косата сама. Не е много зле, нали?

— Не, чудесна е. Линда-Гейл…

— Нощта на ултиматума — засмя се келнерката и пооправи косата си с ръка. — Ло трябва да ми обясни защо ме излъга онази нощ. Знае, че връзката ни зависи от това.

— Линда-Гейл, не отивай.

— Какво? За какво говориш?

— Просто почакай. Не отивай с него никъде, докато не разбереш какво става.

— Нали затова ще се срещна с него — за да разбера какво става — отвърна тя като грижливо закачи роклята. — Ло се кълне, че не е бил с друга жена, и му вярвам. Ако искам сериозна връзка, трябва да му дам възможност да ми обясни.

— Ами ако… ако е имал връзка с друга. Преди. Сериозна връзка.

— Ло? Сериозна връзка? По никакъв начин — засмя се тя. — Няма шанс.

— Откъде си сигурна?

— Ло е пред очите ми, откакто бяхме на петнадесет години. Досега не е имал сериозна връзка — заяви Линда-Гейл и на лицето й се изписа решителност. — Не е имал такива отношения като с мен и така ще си остане. Какво ти става? Мислех, че го харесваш.

— Харесвам го. Но не беше честен с теб.

— Вярно е, но сега ще бъде. Или ще приема обяснението му довечера, или не. Или ще се омъжа за него, или ще го оставя. Но при всяко положение искам да изглеждам фантастично.

— Просто… обади ми се. Звънни на мобифона ми. Обади ми се, когато стигнете там, където отивате, и след като Ло ти обясни.

— Господи, Рийс!

— Просто ми направи тази услуга. Ще се тревожа за теб, ако не го направиш. Моля те, Линда-Гейл. Моля те.

— Добре. Но ми се струва адски тъпо.

По-добре тъпо, отколкото наранена и сама, помисли си Рийс.

 

 

Броуди се сдоби с доста информация от компютъра. Научи, че Дийна Блек е родена в Оклахома през август 1974. Бе завършила гимназия. Бе арестувана няколко пъти за проституция, за нарушаване на реда и два пъти за нападение. Второто нападение я бе вкарало в затвора за три месеца.

Кредитното й състояние бе пълна трагедия. Не че вече я интересуваше.

Броуди успя да открие последните две места, където бе работила и живяла. Работодателите й не й даваха добри препоръки — стриптийз клуб в Албакърки и рокерски бар в Оклахома. А последният й хазаин бе все още бесен заради двата неплатени наема.

Откри един брак и развод. Съпругът й се казваше Пол Дж. Тейтъс и в момента излежаваше присъда за въоръжено нападение. Бързото проучване на Тейтъс показа, че не за първи път се радва на гостоприемството на щатския затвор.

— Не си била каквото наричаме отличен гражданин, а, Дийна? — промърмори Броуди.

Но определено изглеждаше добре. В момента снимката й бе на екрана и Броуди трябваше да признае, че жената наистина бе сексапилна.

— Лошото момиче — каза той на глас. — Което знае, че е лошо, и това му харесва. И ти показва, че и на теб ще ти хареса.

Според информацията семейството й все още живееше в Оклахома. Майка й бе едва седемнадесет години по-възрастна от нея. Възможно бе Дийна да й се е обаждала често и да й е разказала неща, които не би споделила с друг. Например името на мъжа, с когото бе имала връзка.

Как да действа? Стар приятел на Дийна, който иска да се свърже с нея? Дружелюбен, приказлив. Ченге от Уайоминг, което се опитва да събере информация за познатите й?

Бездруго надали щеше да открие нещо.

Реши да си даде кратка почивка и да си проясни главата, преди да се обади на майката на Дийна.

Преди да успее да стане от стола, телефонът му звънна. Познатият глас го накара да се отпусне. Необичайната, но интересна молба го накара да се замисли.

Десет минути по-късно Броуди излезе от къщата и подкара към града. Погледна „Ангелска храна“, когато мина покрай ресторанта. Ако всичко минеше добре, вероятно щеше да зарадва Рийс с решение на проблема след час-два.

 

 

Всичко започваше сега. И този път нямаше връщане назад. Нямаше място за съжаления и грешки. Беше рисковано, но трябваше да се направи.

Хижата бе идеално място за първата стъпка. Тиха, уединена, скрита от горите и блатото. Никой нямаше да дойде да ги търси тук. Както никой не дойде да търси Дийна.

А когато приключеше, щеше да се увери, че е изпълнил всичко безукорно. Щеше да заличи следите си, както винаги. И да оправи нещата. Да си потекат отново в старото удобно русло.

 

 

— Добре, Ло. Кажи ми къде отиваме.

— Тайна.

Линда-Гейл скръсти ръце и го изгледа мрачно, но той не се поддаде.

Не отиваха към Джаксън. Тя тайно се бе надявала да я заведе на хубава вечеря в някой луксозен ресторант, където да покаже новата си рокля. Но Ло не бе потеглил натам. Всъщност…

— Ако си мислиш дори за миг, че ще седна на открито до огъня в тази рокля, значи си по-луд, отколкото си мислех.

— Не отиваме да палим огън. А роклята наистина е убиец — отвърна Ло като я погледна похотливо. — Надявам се, че отдолу носиш нещо също толкова секси.

— Няма да видиш какво има отдолу, ако продължаваш по същия начин.

— Искаш ли да се обзаложим? — ухили се той и зави.

Линда-Гейл разбра къде отиват и побесня.

— Обърни обратно и ме закарай у дома.

— Ако все още мислиш така след десет минути, ще го направя.

Той отби до хижата. В главата му се въртяха лудо планове и идеи. Потръпна от нерви, но се стегна.

Беше отишъл прекалено далеч вече.

Линда-Гейл не слезе от колата, затова той отиде и й отвори вратата. Вероятно това бе най-подходящият начин, след като тя носеше такава секси рокля, а той бе издокаран в най-хубавия си костюм.

— Моля те, влез вътре, скъпа. Не бъди толкова упорита — замоли я с нежния глас, с който се обръщаше към някоя упорита кобила. — В противен случай ще ми се наложи да те отнеса на ръце.

— Добре. Ще се обадя на Рийс да дойде да ме вземе колкото се може по-скоро.

— Не мисля, че ще се обадиш на когото и да било — промърмори Ло като я дръпна към хижата. — Не трябваше да стигаме дотук толкова рано, но ти нямаше търпение. Исках да дойдем на здрачаване.

— Е, вече сме тук.

Тя влезе разгневена в хижата. Възнамеряваше веднага да извади мобифона си и да се обади на Рийс. Но бе прекалено зашеметена, за да направи друго, освен да гледа с ококорени очи.

 

 

За трети път от десет минути Рийс погледна часовника си. Защо Линда-Гейл не се обаждаше? Защо не бе успяла да я убеди да не отива с Ло тази вечер?

Пет минути, обеща си тя. После ще се обади на Линда-Гейл. Независимо колко налудничаво звучеше. Рийс щеше да настоява да научи къде е. И да се увери, че Ло знае за това.

— Гледането на часовника няма да накара времето да тече по-бързо. На работа си до десет — каза Джоуни като разбърка гювеча. — И не мисли, че ще те пусна да си тръгнеш по-рано. Бездруго вече сме с една келнерка по-малко.

— Няма да си тръгвам рано. Просто Линда-Гейл обеща да ми се обади, но още не го е направила.

— Предполагам, че е прекалено заета, за да се сеща за теб. Видя как съкрати работното си време. При това в събота вечер. Двамата със сина ми явно са решили да ме побъркат. Смотаняци. Всичко е слънце, рози и лунни лъчи за тях. Е, тук пък е хамбургери, гювечи и пържоли, така че давай следващата поръчка.

— Какво? Какво каза?

— Казах да даваш следващата поръчка.

— Слънце и лунни лъчи. Спомням си. О, Господи! Спомням си. Ще се върна след минута.

Джоуни се ококори изненадано.

— Момиче, няма да напускаш кухнята, докато не ти разреша!

— Две минути.

— След две минути хамбургерите ще изгорят. Дай поръчката.

— Мамка му — изруга Рийс, но забърза да изпълни поръчката.

 

 

Пред камината в хижата бе сложена маса с бяла покривка, върху която стоеше синя ваза, пълна с розови рози. Имаше свещи и красиви прибори. А отстрани бе поставена висока сребърна кофичка с бутилка шампанско.

Ло взе дистанционно и пусна тъжна песен на Уинона Джъд.

— Какво е това? — объркано попита Линда-Гейл.

— Среща в събота вечер.

Обзет от желание да изпълни ролята си, Ло свали шала от раменете й и почна да пали свещите.

— Надявах се, че ще е по-тъмно, но и така става.

— Хубаво е — замаяна каза тя. — Красиво е, Ло.

Препарираната глава на едър планински овен не успяваше да наруши красотата. Лампата с мечка, катереща се по дърво, дори придаваше уют.

И макар да бе почти юни, Ло клекна да разпали огъня.

— Майка ти знае ли?

— Разбира се. Не дава хижата под наем откак… нали помниш оня тип, дето се застреля тук? — Ло замълча за момент и се намръщи. — Но това не те плаши, нали?

— Какво? Не. Не.

— Добре. Все пак трябваше да я помоля за разрешение да използваме хижата, а и да ми приготви нещо хубаво за вечеря, което само да притопля. Не беше особено доволна. Дори ни беше ядосана и на двамата, но реших, че ще промени мнението си, когато й съобщя каква е причината.

— Каква причина?

Ло се изправи и й се ухили.

— Ще стигнем и дотам. А сега, какво ще кажеш да отворим шампанското?

Господи, толкова е хубав, помисли си Линда-Гейл. Изрусена от слънцето коса, великолепно стегнато тяло, издокарано в сив костюм.

— Мисля, че е разумно.

Тя отиде до масата и нежно погали листенцата на роза.

— Беше ми купил розови рози преди години, помниш ли?

— На шестнадесетия ти рожден ден. Доста време мина оттогава.

— Така е. Ти ли подреди всичко?

— Не беше трудно. Важното бе да се направи потайно — ухили й се той и отвори шампанското. — Исках специална вечеря, но знаеш как е тук — всичко се разчува за миг. Трябваше да отида чак до Джаксън за розите. Реших, че Мак може да ги поръча, но щеше да започне да клюкарства с всеки, когото види. Единственият човек, който може да пази тайна в Ейнджълс Фист, е мама. Затова тя е единствената, която знае, че сме тук. Почти й казах и останалото, но…

— Останалото?

Тапата изскочи и Ло се усмихна доволно.

— Звучи тежкарски, нали?

— Какво останало?

— Тя… ами… Има няколко от твоите неща в спалнята. В случай че решиш да останеш за през нощта.

— Влизал си в къщата ми и си ровил в нещата ми?

— Не. Мама го направи. Не побеснявай. Заповядай — подаде й чаша той. — За всеки случай. Дали да вдигнем наздравица? Какво ще кажеш да пием за изненадите?

Линда-Гейл присви очи, но чукна чаша в неговата. Не възнамеряваше да пропусне луксозното питие.

— Всичко е адски красиво, Ло, и много мило. Но ние с теб си имаме проблеми и няма да забравя за тях.

— Не мислех, че ще забравиш. Просто исках да се успокоиш, да вечеряме и…

— Ло, трябва да знам защо ме излъга. Отпуснах ти време до тази вечер. Наистина ми се иска да седна до красивата маса, да пия шампанско и да ми сервираш вечеря. Искам да съм тук с теб, но не мога. Не и докато не знам.

— Планирах го различно, но няма проблеми. — Всъщност и той не вярваше, че нервите му биха издържали до края на вечерята. — Трябва да дойдеш в спалнята.

— Няма да вляза в спалнята с теб.

— Няма да се опитвам да те съблека. Господи, Линда-Гейл, довери ми се. Влез в спалнята за момент.

— Надявам се да имаш добро оправдание за това — промърмори тя, но остави чашата с шампанско и тръгна с него към спалнята.

Цялата стая бе украсена с цветя и свещи. На възглавницата лежеше самотна роза. Линда-Гейл никога не бе виждала нещо толкова романтично. Сърцето й заби лудо.

— Красиво е и адски романтично. Но няма да ти свърши работа, Ло.

— Това е специалната ти роза. Трябва да я вземеш от леглото. Моля те — каза той, когато Линда-Гейл не помръдна. — Направи само това.

Тя въздъхна, приближи се до леглото и грабна розата.

— Ето! Сега…

Тя се завъртя. Вързаната около розата панделка се залюля и нещо я удари нежно по ръката. Нещо, което блестеше силно.

— О, Господи!

— Сега можеш да замълчиш за момент — усмихна се Ло и дръпна пръстена от панделката. — Отидох да го купя вечерта, когато ти казах, че ще работя. Исках да те изненадам. А не желаех момчетата да разберат. Щяха да започнат да ме дразнят и да се наложи да халосам някого по мутрата. Затова те излъгах. Исках да ти го връча в специален момент. Като този.

Сърцето й запърха от щастие. Стори й се, че й порастват крила.

— Излъга ме, за да отидеш да ми купиш пръстен?

— Точно така.

— И когато разбрах, че си ме излъгал, все пак не ми каза истината.

— Не исках да си крещим, докато ти го давам. Преди и след това — да, но не и докато ти го давам.

— Направи всичко това за мен?

— Крайно време беше да го направя. Харесва ли ти пръстенът?

Линда-Гейл още не беше успяла да го разгледа. Беше абсолютно замаяна. Но сега прикова очи в блестящия диамант, монтиран в семпла златна халка. Елегантен и изчистен. Направо съвършен.

— Харесва ми. Страхотно ми харесва. Но има проблем.

— Сега пък какво?

Тя вдигна лице към него и се усмихна.

— Още не си ме помолил. Не и официално.

— Ще трябва да се омъжиш за мен, Линда-Гейл, и да ми попречиш да си затрия живота с леки жени. Съгласи се, а аз ще положа всички усилия да те направя щастлива.

— Ще се омъжа за теб — обеща тя и протегна ръка. — И също ще те направя щастлив.

В мига, когато пръстенът се озова на пръста й, тя скочи в прегръдката на Ло.

— Това е най-прекрасната съботна вечер в историята на човечеството.

Устните му докоснаха нейните. Стори й се, че чува кола отвън, но бе прекалено замаяна, за да й обърне внимание.

 

 

След като се измъкна от ресторанта, Рийс се понесе надолу по улицата. Все още беше с престилка и тя се усукваше около краката й, докато тичаше. Хората спираха изненадано и се отдръпваха от пътя й. Втурна се през отворената врата на туристическата агенция.

— Колието!

Деби, която показваше купчина брошури на двама клиенти, се извърна към нея.

— Рийс — възкликна с изненада, която се замени с леко раздразнение. — Ще ти обърна внимание след минута.

— Имаш колие.

— Извинете ме — каза Деби на клиентите. — Само една минута.

Деби наложи мила усмивка на лицето си, отиде до Рийс и я стисна за ръката.

— Заета съм, Рийс.

— Слънце на златна верижка.

— За какво, по дяволите, говориш? — прошепна Деби.

— Луда съм, не помниш ли? Изслушай ме, защото иначе може да направя сцена. Видях те да носиш такова колие.

— И какво от това?

— Слънце — повтори Рийс. — Купено от „Делвекио“ в Джаксън.

— Много добре. Печелиш викторината. А сега изчезвай.

Рийс не изчезна, а се приближи още по-плътно към нея.

— Кой ти го подари?

— Рик, разбира се. Миналата Коледа. Какво ти става?

— Ти си неговото слънчице — промърмори Рийс. — Чух го да казва тези думи. Точно противоположното на обратната страна на луната.

Деби отстъпи леко.

— Наистина си луда. Искам да се махнеш оттук.

— Къде е той? Къде е шерифът?

— Пусни ми ръката!

— Къде е?

— В Мус. Има събрание тази вечер. Но след две секунди ще звънна в участъка и ще помоля Дени да дойде да те отведе.

— Обади се, на когото искаш. Къде беше той през нощта, когато някой влезе в къщата на Броуди?

— Някой влезе? — презрително се изсмя Деби. — Искаш да кажеш, когато ти си въобрази за пореден път, че виждаш някого?

— Къде беше той, Деби?

— У дома.

— Не мисля така.

— Вече губя търпение. Казвам ти, че си беше у дома, в работилницата си. И щеше да има повече време да си почива там, ако хора като теб не вдигаха фалшива тревога за щяло и нещяло. Трябваше аз самата да отида до работилницата и да го извикам, когато Ханк се обади.

— Така ли? В работилницата няма ли телефон?

— Беше пуснал музиката и електрическия трион… — Деби внезапно млъкна. — Писна ми от тези дивотии. Имам клиенти. Искам да си свърша работата и да се прибера у дома при децата си. Някои хора имат нормален живот.

Или вярват, че го имат, помисли си Рийс. Изпълни се с неочаквано съчувствие към Деби. Скоро вярата й щеше да бъде напълно разбита.

— Съжалявам. Наистина съжалявам.

— Да, ще съжаляваш — отвърна Деби, когато Рийс тръгна към вратата.

Рийс извади мобифона от джоба си и тръгна бързо към ресторанта. Изруга, когато телефонният секретар на Броуди се включи на четвъртото иззвъняване.

— Дявол да го вземе! Обади ми се веднага щом можеш. Сега ще опитам на мобифона ти.

Но и там се включи гласовата поща.

Бясна, тъй като знаеше, че Броуди може да направи само десетина крачки встрани от вилата си и да се окаже в зона без покритие, тя пъхна телефона в джоба си.

Всичко беше наред, каза си. Рик се намираше в Мус, и дори Деби да му се обадеше, за да се оплаква от лудата Рийс Гилмор, не можеше да се върне поне още два часа. Може би и повече.

А това щеше да й даде време да подреди мислите си. И после да ги сподели с Броуди.

Да, така беше най-добре. Хич нямаше да е лесно да му съобщи, че приятелят му е убиец.

 

 

Броуди забеляза пикапа на Ло, когато подмина хижата на Джоуни. Дали Рийс наистина го бе видяла в Джаксън? Не му хареса, че първата му мисъл бе за местоположението на един от заподозрените. Надяваше се само, че в следващия един час щеше да узнае кого Рийс бе видяла край реката. И всичко щеше да свърши.

Искаше това да стане заради Рийс.

Реши да й купи лалета. И да я отведе някъде за два-три дни, след като историята приключеше. Щеше да й се наложи да дава показания, да отговаря на въпроси, отново да стане център на внимание.

Неприятно изпитание, но щеше да го преживее.

А после щяха да се захванат сериозно със собствения си живот. Щеше да купи проклетата вила от Джоуни и да си направи нов кабинет с тераса на горния етаж.

Рийс Гилмор щеше да остане при него.

Бе намислил да я подкупи с комплект „Ситрам“. Щеше да й каже: „Комплектът остава в кухнята ми, слабаче, и ти също.“ Рийс щеше да оцени чувството му за хумор.

Броуди зави по тихия частен път сред боровете и паркира пред хижата.

Рик излезе навън със сериозно лице и мрачни очи. Посрещна Броуди пред колата му.

— Благодаря ти, че дойде, Броуди. Хайде да влезем вътре.