Нора Робъртс
Смърт край Змийската река (26)

26.

Рийс седеше в кабинета на доктор Уолъс, благодарна, че този път не й се налагаше да се съблича. Чувстваше се скапана като след бурен купон.

Заради приспивателните, помисли си тя. Обикновено хапче без рецепта, което Броуди я бе накарал да вземе. Не че му се бе наложило да я убеждава дълго.

Хапчето й помогна да прогони кошмарите, но тази сутрин се чувстваше затъпяла и изморена. Е, заслужаваше си да го направя миналата нощ, но не възнамеряваше да се връща към приспивателните, успокоителните и антидепресантите.

Не беше изпаднала в депресия, просто някой я преследваше.

Вратата се отвори и докторът влезе с картона й в ръка и широка усмивка.

— Поздравления. Качила си четири килограма. Това е сериозен напредък, млада госпожице. Още четири и ще спра да те тормозя.

Усмивката му угасна, когато заобиколи масата и видя лицето й.

— Или не. Последния път, когато беше тук, изглеждаше бледа и изморена. И все още изглеждаш така.

— Изкарах лоша нощ. Ужасна. Накрая взех приспивателно. От онези без рецепта. Но дори и лекото хапче ме скапа.

— Тревоги ли имаш? — попита лекарят като завъртя главата й, за да огледа насинената й буза. — Кошмари?

— Взех хапчето, за да прогоня тревогите и кошмарите. Снощи видях убиеца.

Доктор Уолъс стисна устни и прикова очи в лицето й.

— Защо не ми разкажеш какво стана?

Рийс му обясни всичко подробно.

— Не си длъжен да ми вярваш — завърши тя. — Преживях няколко тежки дни, затова изглеждам бледа и изморена.

— Боли ли? — попита той като нежно докосна бузата й.

— Малко. Не ме притеснява.

— Откога взимаш приспивателни?

— Снощи бе за първи път от повече от година.

— Започна ли да взимаш някакви други хапчета откакто бе тук за последен път?

— Не.

— Други симптоми?

— Имаш предвид дали забравям и виждам неща, които не съществуват? Не.

— Позволи ми да те подразня за момент. Възможно ли е този мъж да представлява страха ти? Не си видяла лицето на човека, който те е прострелял. Поне не ясно. Или пък преживяната травма е изтрила лицето му от паметта ти.

— Не го видях — тихо отговори тя. — Всичко стана за миг. Вратата се отвори, обърнах се. Зърнах пистолета… и тогава… ами той стреля.

— Разбирам — кимна докторът и я потупа леко по ръката. — Доколкото разбрах, изобщо не си видяла мъжете, които са убили приятелите ти?

— Не, не ги видях.

Само ги чух, помисли си тя. Чух ги да се смеят.

— Би ли допуснала, че фигурата до прозореца снощи и мъжът край реката са просто демонстрация на страха и чувството за безпомощност, които си преживяла по време на нападението и след това?

Стомахът й се сви. Разочарование, помисли си тя. Просто разочарование, задето и докторът не й вярваше.

— Чел си доста учебници по психиатрия.

— Признавам си. Но фактът, че даваш образ на страха си, не те прави луда, Рийс. Може да е начин да си припомниш всичко и да разрешиш проблема.

— Иска ми се да беше така. Но знам, че той уби една жена. Знам, че ме наблюдава и прави всичко възможно да ми съсипе нервите и да унищожи доверието на хората в мен — усмихна се горчиво тя. — Не става дума за параноя, когато някой наистина те преследва.

Докторът въздъхна.

— Знам какво е параноя. Наясно съм какво изпитваш, когато те нападне. Но не съм параноичка. Не давам образ на страха си. Просто го преживявам.

— Добре, друга възможност. Изслушай ме. Първия път, когато видя този мъж и насилието, упражнено от него, тъкмо се бе срещнала с Броуди на пътеката. Другите инциденти станаха, след като отношенията ви се задълбочиха. И колкото по-сериозна ставаше връзката ви, толкова по-чести и лични ставаха инцидентите. Възможно ли е чувството ти за вина, че си оцеляла, да слага пречки пред щастието ти?

— Значи се правя на луда, за да проваля връзката си с Броуди? Не, по дяволите! Бях луда. Знам какво е и сега не е така.

— Добре, добре — отново я потупа по ръката докторът. — Елиминираме вероятното, а каквото остане, колкото и невероятно да звучи, трябва да е истина. Сега ще ти взема кръв, за да проверя как е здравето ти.

 

 

Рийс се върна в ресторанта на Джоуни за втората част от смяната си. Мак Дръбър и Карл се кефеха на гигантски порции ребра. Мак вдигна ръка, за да я спре, и сдъвка набързо хапката си.

— Получих пармезан, Рийс. От големите буци.

— Наистина ли?

— Реших, че ще се зарадваш. Доста е скъп.

— По-късно ще мина да го взема. Благодаря ти — усмихна се тя, после импулсивно се наведе и го целуна по косата. — Благодаря. Не го заслужавам.

— О, стига — изчерви се Мак. — Ако искаш нещо, което по принцип не поръчвам, просто ми кажи. Няма проблеми да го доставя.

— Ще се възползвам. Благодаря.

Рийс реши да сготви нещо превъзходно и да покани Мак на вечеря в дома на Броуди.

Влезе в кухнята в мига, когато Линда-Гейл тръсна кошница с мръсни чинии до Пийт.

— Олеле!

— Проблеми в рая — прошепна Пийт тихо.

— Не мърмори около мен! — рязко извика келнерката — Не съм глуха.

— Ще останеш без работа, ако продължиш да мяташ разни неща из кухнята.

Линда-Гейл се нахвърли върху Джоуни.

— Нямаше да го правя, ако синът ти не беше лъжец и мошеник.

Джоуни продължи да готви с непроницаемо лице.

— Момчето ми може да е всякакъв, но никога не е бил нито лъжец, нито мошеник.

— Каза ми, че снощи трябвало да остане в ранчото заради някаква болна кобила. А преди малко Рубен ме попита дали ми е харесал филмът, на който Ло ме е завел снощи. Това не е ли лъжа?

— Може Рубен да се е объркал. Или да има друго обяснение.

Линда-Гейл вирна брадичка.

— Ти си му майка, нормално е да го защитаваш. Но аз няма да търпя да ме лъже или да ми изневерява.

— Не те обвинявам за това. Най-добре поговори с него по въпроса. Стига да не го направиш, когато ти плащам, за да обслужваш масите.

— Той каза, че ме обича, Джоуни — пророни Линда-Гейл с разтреперан глас. — Каза, че е готов да започне семеен живот с мен.

— Тогава трябва да поговориш с него колкото се може по-скоро. Но сега си свърши работата. Имаш клиенти.

— Права си, а и затрих предостатъчно време с него. Мъжете не стават за нищо — извика Линда-Гейл и излезе от кухнята.

Джоуни въздъхна.

— Ако момчето е оплескало тази история, значи е по-голям тъпак, отколкото си мислех.

Джоуни изглеждаше разтревожена. Стомахът на Рийс се сви. Къде бе ходил Ло снощи и защо бе излъгал?

— Да не възнамеряваш да стоиш и да мечтаеш, вместо да се захванеш със скарата? — скара й се шефката. — В кабинета ме чака работа, а трябва да платя и проклетото боядисване.

— Съжалявам — извини се младата жена и грабна престилката си. — Новата боя изглежда чудесно. Свежо и весело.

— Свежото и веселото струват пари.

След затварянето снощи трима мъже бяха останали да боядисват. Сега ресторантът изглеждаше чудесно в бледожълто с червени бордюри. Но какво бяха правили тези мъже в девет вечерта снощи?

— Кога точно започна боядисването? — попита Рийс.

— В единадесет. Човек може да си помисли, че Рубен би трябвало да е прекалено изморен да дрънка, след като работи тук до три сутринта.

Внимавай, предупреди се Рийс. Пристъпи предпазливо. Води небрежен разговор.

— Дойдоха да боядисват чак в единадесет?

— Не казах ли точно това? Рубен, Джо и Бренда.

— Бренда ли? Бренда от хотела? Мислех, че брат й е в екипа.

— Тя каза, че Дийн имал работа. Пък и била по-добра в боядисването от него.

Рийс започна да готви и се опита да си представи Рубен, Дийн, Ло или Джо зад тъмни очила и с оранжево кепе на главата пред прозореца на Броуди.

 

 

След работа Пийт закара Рийс до дома на Броуди.

— Много ти благодаря за возенето, Пийт.

— Няма защо.

— Пийт, какво смяташ, че е правил Ло снощи?

— Бил е с някоя жена. Вечно мисли само с оная си работа. Извинявай за езика.

— Ако е така, вероятно си е имал доста неприятности с жените.

— Обикновено успява да ги убеди да не му напъхат топките в гърлото. Отново се извинявам. Но няма да му е лесно да се оправи с Линда-Гейл. Тя е костелив орех.

— Прав си. Погледни Рубен — каза Рийс като отново си напомни да внимава. — Не го виждаш с жени. Или поне не често.

— Рубен също хойка, но е дискретен — обясни Пийт, после се ухили с беззъбата си усмивка. — Миналата зима имаше бурна връзка с една скиорка. Омъжена.

— Така ли?

— Прояви страхотна дискретност, но не е лесно да се вмъкнеш и измъкнеш от нечия хотелска стая, без да те забележат. Бренда е адски любопитна личност. Това, че влизаше през мазето на хотела, не му помогна.

— През мазето — промърмори Рийс.

— После се разчу, че двамата вдигнали страхотен скандал една нощ. Тя крещяла и мятала разни неща. Халосала Рубен с шише парфюм. Той избягал от стаята й с издрано лице и ботуши в ръка.

— Как изглеждаше тя?

— Коя?

— Скиорката. Просто съм любопитна.

— Хубава брюнетка, доколкото си спомням. Около десетина години по-възрастна от Рубен. После му се обаждала в ранчото в продължение на седмици, плачела, крещяла и бесняла. Една вечер, на няколко бири, Рубен ми призна, че никога вече нямало да погледне омъжена жена.

— Да, разумно решение — отбеляза Рийс. — Предполагам, че братът на Бренда, Дийн, е имал страхотна среща снощи.

— По-скоро е играл покер. Казвам ти, ако това момче има десет кинта в джоба, веднага ги залага. Затова толкова често е без пари и Бренда вечно му дава заеми. Хазартът е страшен като хероин, ако не знаеш как да спреш.

Пийт наби спирачки пред къщата на Броуди.

— Чух, че снощи сте имали проблеми.

— Май всички вече са го чули.

— Не оставяй да те побъркат, Рийс.

Тя се завъртя към него с любопитство в очите.

— Как така не мислиш, че съм луда?

— Хей, кой казва, че не си луда? — ухили се Пийт. — Всички сме откачени в известно отношение. Но след като твърдиш, че в къщата е имало натрапник, реших, че е така.

— Благодаря ти — каза тя като отвори вратата на колата. — Много ти благодаря, Пийт.

— Няма защо.

Но за Рийс доверието му имаше значение. Ченгетата може и да не й вярваха, но Пийт не се съмняваше в нея. А също и Броуди, Линда-Гейл и Джоуни. Доктор Уолъс подозираше, че демонстрира страха си, но пък беше загрижен за нея. Мак Дръбър вероятно смяташе, че някоя дъска й хлопа, но й достави пармезан.

Много хора бяха на нейна страна. А това бе приятна мисъл.

Намери Броуди на задната веранда, където пиеше кола и четеше.

Той вдигна очи и очевидно се зарадва на появата й. Усмихна й се нежно и попита:

— Как мина денят?

— От лошо към по-добро. Докторът е доволен, че съм качила няколко килограма. Предположи, че мъжът в оранжевото кепе е демонстрация на страха ми и чувството ми за вина задето съм оцеляла, но пък е готов да си промени мнението. Господин Дръбър ми достави пресен пармезан, а Пийт ми разказа набързо за любовния живот на неколцина от града.

— Доста заета си била.

— Така си е. Ло излъгал Линда-Гейл за това къде е бил снощи.

— Всички знаят, че Ло вечно се заиграва с някоя мадама — напомни й Броуди като остави книгата настрани. — Мислиш, че той е убиецът, нали?

— Той е последният, когото бих избрала. По дяволите, харесвам го, а приятелката ми е влюбена в него. Но нали по принцип убиецът е този, когото най-малко подозираш?

— Така е в литературата. Но все пак Ло чука жените, а не ги души.

— Ами ако някоя го е заплашвала с нещо? Тормозила го е, докато побеснее? — замисли се Рийс и клекна до стола на Броуди. — Рубен е имал бурна връзка с омъжена жена миналата зима. И връзката приключила със страхотен скандал.

— От Лотарио до Пеещия каубой?

— Сигурно ще е възможно да открием къде е бил снощи. Започнал да боядисва в ресторанта чак в единайсет часа. А братът на Бренда така и не се появил при Джоуни.

— Значи влизат в списъка ти със заподозрени, защото не си сигурна къде са били снощи?

— Трябва да започна все отнякъде. Ще се боря. Ако мога да установя къде са били, значи са вън от подозрение. Ако не мога, все още са заподозрени.

— И така ще огледаш всеки мъж в Ейнджълс Фист?

— Щом се налага. Мога да задраскам няколко души веднага. Ханк — има гъста брада и наднормено тегло. Пийт — прекалено е дребен. Говорихме за това и преди, но никога не се съсредоточихме върху тази идея.

— Да, предполагам, че си права.

— Значи изключваме всички над шестдесет и пет и под двайсет години. Не беше стар човек, нито пък хлапе. Мъже с брада или мустаци, много по-високи или по-ниски от среден ръст. Знам, че може да не е човек от града…

— Мисля, че е местен.

— Защо?

— Чу ли кола снощи? Не си. Как се е измъкнал без кола?

— Пеша?

— Може колата да е била достатъчно далеч, за да не я чуем. Но ако е външен човек, трябва често да е наоколо, за да знае разписанието ти. Кога си у дома, на работа или тук. И все някой щеше да го забележи и да се раздрънка. Знаеш как клюкарстват тук.

— Да, всички си падат по клюките — потвърди Рийс.

— Никой не е оставал в хотела за повече от седмица от април насам. А сам мъж — не повече от два-три дни. Някои от бунгалата са дадени под наем, но също за кратко време. И то на семейства или групи. Възможно е да е семеен човек, но не вярвам.

— Направил си известни проучвания.

— Да, това е един от методите ми на действие. Възможно е да е на палатка — продължи Броуди, — но пък ще му се наложи да идва в града за продукти. А дори да пазарува другаде, пак ще му се наложи да идва в града, за да те проучи и да извърши всичко, което ти причини досега. Ако дойде в града повече от веднъж, веднага ще го забележат. Така че най-логично е да е един от нас.

— Броуди, не искам да се обаждаме в полицията отново, освен ако… освен ако не е въпрос на живот или смърт.

— Добре, само аз и ти, слабаче.

— Харесва ми как звучи.

— Странна работа. На мен също.

 

 

Реши да поосвежи снощните зеленчуци със свински пържоли, пюре, зелен фасул и бисквити. Докато картофите се варяха, а пържолите киснеха в марината, седна до кухненската маса и включи лаптопа си.

Първо се зае със списъка — всеки мъж в Ейнджълс Фист, който се вписваше в профила.

Под имената записа всичко, което знаеше за мъжете.

„Уилям Бътлър — Ло. В края на двайсетте години. Живял в Ейнджълс Фист почти през целия си живот. Познава района добре. Наясно е със следотърсачество, туризъм, къмпиране. Възможно ли е двойката край реката да се е появила там на коне? Каубой, женкар. Шофира пикап. Лесен достъп до кабинета на Джоуни и ключовете. Готов да пристъпи към насилие, когато побеснее, както демонстрира в бара на Кланси.“

Думите й прозвучаха прекалено студено, когато ги прочете. И вероятно не бе справедливо да не отбележи, че Ло изглеждаше мил, обичаше майка си и притежаваше значителен чар.

Продължи с Рубен.

„В началото на трийсетте години. Работи в ранчото за туристи. Познава района добре, също като Ло. Сръчен е. Шофира пикап и има пушка. Слиза в града поне веднъж седмично. Обича да пее в бара. Имал е връзка с омъжена жена. Възможно е тя да е жертвата.“

Рийс въздъхна. Знаеше, че Рубен обича полусурови пържоли, пържени картофи и пай. Но това не й помагаше с нищо.

Продължи да записва имена и информация. Спря и се почувства леко виновна, когато стигна до доктор Уолъс. Той едва влизаше във възрастовите граници, но пък бе здрав и жизнен. Ходеше на дълги разходки, ловеше риба и бе добре дошъл навсякъде. А дали човек, който лекуваше, нямаше да знае и как да убива?

След него идваха Мак Дръбър, Джеф от магазина за алкохол, шерифът и вечно готовият да помогне Линт. Мисълта, че всички тези мъже, които познаваше и смяташе за приятели, влизат в списъка й, я накара да се почувства зле.

Приключи и копира всичко на портативния хард диск. Прибра лаптопа и успокои нервите и вината си с готвене.

 

 

От другата страна на езерото Ло почука на вратата на Линда-Гейл. Държеше красива роза в ръка и бе изпълнен с желание.

Вратата се отвори. Той протегна розата и поздрави:

— Здрасти, сладурче.

Линда-Гейл не пое цветето, а застана с ръце на кръста.

— Какво искаш?

— Теб — отвърна той като я прегърна със свободната си ръка, но момичето отстъпи назад и се опита да затръшне вратата.

Ло успя да пъхне крак в процепа и я отвори широко.

— Какво става? Господи, Линда-Гейл!

— Не приемам цветя от лъжци. Можеш да направиш кръгом и да изчезнеш оттук.

— Защо се държиш така, по дяволите?

Този път Ло срита вратата, когато Линда-Гейл я бутна.

— Престани. Днес работих четиринадесет часа, за да мога да се измъкна тази вечер и да дойда да те видя.

— Така ли? Изглежда несправедливо, след като и снощи трябваше да работиш извънредно. Да наглеждаш болен кон.

Видя го да се намръщва и присви очи.

— Лъжливо копеле! Може и да си се търкалял в сламата, но със сигурност не е било с кон.

— Не беше така. Чакай малко.

— Как можа да ме излъжеш по този начин? — разбесня се тя, врътна се и се отдалечи. — Казах ти, че няма да съм една от стадото, Ло.

— Не си. Невъзможно е да си. По дяволите, никога не си била. Хайде да поседнем за минута.

— Не искам да оставаш в къщата ми. Дадох ти каквото искаше. Но приключих с това.

— Не говори така, Линда-Гейл. Скъпа, не е каквото си мислиш.

— Какво е тогава, Ло? Не ме ли излъга?

Той бутна шапката си назад.

— Ами… излъгах те, но…

— Изчезвай незабавно!

Той метна розата на пода, а после и шапката си.

— Няма да си тръгна. Да, излъгах те за снощи, но имах причина.

— Така ли? И как се казва тя?

По лицето му се изписаха чувство за безпомощност, срам и гняв.

— Не ти изневерявам. Не лъжа на карти, не правя нечестни неща. Ако съм готов за нова връзка, първо приключвам старата. Не ходя с две жени едновременно. Защо да започвам да го правя сега, след като ти си единствената, която има значение за мен?

— Не знам — просълзи се младата жена. — Иска ми се да знаех.

— Не бях с друга, Линда-Гейл. Кълна се.

— И трябва да ти повярвам, след като веднъж ме излъга?

— Да, в думите ти има логика. Но ще ти кажа нещо. Ако ме обичаш, трябва да ми се довериш.

— Доверието се печели, Уилям — отвърна Линда-Гейл и ядосано избърса сълзите си. — Кажи ми къде беше.

— Не мога. Не още. Не ми обръщай гръб. Недей, скъпа. Трябваше да направя нещо. Не бях с друга жена.

— Защо тогава не ми кажеш?

— Ще го направя, ако почакаш до събота вечер.

— Какво има в събота вечер?

— И това не мога да ти кажа. Но е част от цялото. Довери ми се до събота вечер. Каня те на среща тогава.

Линда-Гейл се предаде.

— Каниш ме на среща, след като ме излъга и дори не искаш да ми обясниш защо?

— Точно така. Довери ми се. Обзалагам се, накрая ще се убедиш, че си заслужава.

Ло падна на колене.

— Кълна се в живота си, Линда-Гейл, не бях с друга жена.

Тя подсмръкна.

— Да не си обрал банка?

Ло се усмихна чаровно.

— Не точно. Обичаш ли ме?

— Явно наистина те обичам, макар че това е адски вбесяващо в момента.

— Аз също те обичам. И дори ми харесва да го повтарям.

Тя прикова очи в лицето му.

— Добре, ще почакам до събота вечер. Господ да ми е на помощ, Ло, вярвам ти, че не си бил с друга жена. Не мога да си представя, че би ме наранил по този начин. Затова не ме прави на глупачка, моля те.

— Не мога да те превърна в глупачка дори ако се опитам — отвърна Ло като се наведе и я целуна. — Но не бих го направил.

— Канех се да изпека пица — съобщи тя. — Обичам пица, когато съм тъжна и бясна. Всъщност май винаги си я обичам. Можеш да споделиш пицата с мен, но няма да те пусна в леглото си. Щом трябва да чакам до събота вечер за истината и ти можеш да почакаш за секса.

— Добре, звучи справедливо. Болезнено, но справедливо — каза Ло като стана и й протегна ръка. — Имаш ли и бира за пицата?

 

 

Той идваше към нея в тъмнината. Обувките й кънтяха по твърдата пътека. Чуваше ли той стъпките й? До слуха й не долиташе нищо, освен шепота на вятъра и ромоленето на реката, но знаеше, че преследвачът идва, приближава се зад нея като сянка, все по-близо и по-близо. Скоро щеше да усети дъха му върху врата си, скоро ръцете му щяха да се обвият около гърлото й.

Беше загубила чувството си за ориентация. Как се бе озовала тук? Нямаше избор, освен да продължи напред.

Луната освети извитата пътека, скалите и опасната река долу. Показа й пътя, но не и как да избяга. А и така щеше да отведе преследвача при плячката му.

Хвърли бърз поглед назад, но не видя нищо, освен небето и каньона. Заля я облекчение. Беше успяла да се измъкне. Ако продължи напред, ще намери пътя към града. И ще е в безопасност.

Но когато се обърна, той бе там. Препречваше пътя й. Но все още не можеше да види лицето му.

— Кой си ти? — изпищя диво. — Кой, по дяволите, си?

Той пристъпи към нея с протегнати ръце. Тя направи избора си. Скочи. Вятърът я зашемети. Озова се внезапно в кухнята на „Манео“. Вратата се отвори широко. Друг мъж. Този бе в анцуг с качулка. Пистолетен изстрел. Прониза я зверска болка. От куршума. От плясъка във водата.

Реката се сключи над нея. Вратата на килера се затвори.

И нямаше светлина. Нямаше въздух. Нямаше живот.

 

 

Ръцете на Броуди стискаха нейните, докато я изтръгнаха от съня.

— Събуди се — нареди й той. — Веднага.

— Скочих.

— Падна от леглото.

— Умрях.

Кожата й бе мокра от пот, сърцето й биеше лудо.

— Изглеждаш ми съвсем жива. Просто кошмар. Бореше се като тигър.

— Аз… какво?

— Риташе, дереше. Хайде, ставай.

— Чакай, чакай.

Трябваше да се ориентира. Сънят бе невероятно ясен. Бе видяла всяка подробност, преди да падне в реката.

— Тичах — бавно поде тя. — И той беше там. Скочих в реката. Но после всичко се обърка. Падах едновременно в реката и в килера на „Манео“. Но не потънах веднага. Не се предадох.

— Не. Бореше се да изскочиш на повърхността. Опитваше се да плуваш.

— Добре. Браво на мен. Крайно време беше.