Нора Робъртс
Смърт край Змийската река (20)

20.

Не й бе трудно да влезе в ресторанта на Джоуни. Какво можеше да загуби? Пък и по време на терапията бе научила колко важно е да решаваш проблемите си и да поемаш отговорността.

Каза си, че срамът е ниска цена за психическото й здраве. А приемането на срама можеше да й върне работата.

Дневният й хороскоп също я съветваше да понесе бремето си. Без съмнение добър знак.

За всеки случай влезе през задната врата десетина минути преди отварянето. Нямаше смисъл да се излага пред клиентите, похапващи бекон и яйца, ако не се налагаше.

Джоуни, застанала права в удобните си обувки, бъркаше тесто в гигантска купа. Въздухът ухаеше на кафе и топли палачинки.

— Закъсня — рязко каза Джоуни. — И не мисли, че няма да ти удържа парите от чека, ако нямаш бележка от доктора.

— Но…

— Не искам извинения, а отговорност. Нуждая се от лук, чушки и домати, нарязани за салата. Остави си нещата и се залавяй за работа.

— Добре.

По-засрамена, отколкото ако Джоуни й бе показала вратата, Рийс влезе в кабинета и остави чантата и якето си. Върна се в кухнята и грабна престилка.

— Искам да ти се извиня за вчера.

— Извини се, докато работиш. Не ти плащам да говориш.

Рийс застана до плота.

— Съжалявам, че се държах като проклетница вчера. Нямах право да те обиждам, въпреки че пресните подправки биха подобрили менюто ти.

Рийс забеляза как Джоуни повдига вежди и устните й потрепват в лека усмивка.

— Май това е достатъчно — кимна шефката.

— Добре.

— Но не копърът те накара да побеснееш.

— Не. Просто стана повод да се нахвърля върху теб.

— Веднъж ми се наложи да се разправям с труп.

— Какво?

— Бях дала под наем една от вилите си на тип от Атланта. Две години поред. Идваше за две седмици през лятото заедно със семейството си. Беше преди около десетина години. Но едно лято дойде сам. Жена му поискала развод. Започвай да пържиш надениците. Линт ще е първи тази сутрин, а той обича наденици с яйца.

Рийс послушно извади кутията с наденици от хладилника и започна да ги приготвя.

— Та този тип от Атланта не се появи в града, за да ми върне ключовете, и ми се наложи да отида до вилата. А и бездруго тогава сама си чистех къщите под наем. Понесох се натам с препаратите за чистене. Колата му беше пред къщата. Потропах на вратата и ужасно се раздразних, тъй като трябваше да си е заминал преди десет часа. В три щеше да пристигне новият наемател. Но не ми отвори и…

Тя замълча колкото да отпие от кафето си и продължи:

— Влязох вътре. Очаквах, че ще го намеря потънал в пиянски сън. Типът, който притежаваше магазина за алкохол тогава, казваше се Франк, ми бе казал как доброто момче от Атланта си купило две шишета „Уайлд търки“ предишния ден. Но намерих само останките му на пода пред камината. Предполагам, че е шофирал от Атланта до тук с пушка в пикапа си. Но си бе донесъл пушката не за да ходи на лов, а просто да си пръсне черепа.

— О, Господи!

— И се беше справил доста добре. Навсякъде имаше кръв и мозък. Беше се прострелял в главата.

— Ужасно! Сигурно си обезумяла, когато си го намерила.

— Е, не ми напомни за разходка по плажа. След като ченгетата си свършиха работата, трябваше да се върна във вилата и да почистя проклетото място.

— Сама?

— Съвсем сама, мамка му. Търках като луда и проклинах. Вижте какво направи на горката ми вила това гнусно копеле. Шофира хиляда мили, за да си пръсне черепа в дома ми. Изсипах десетки кофи с кървава вода и изхвърлих чудесен килим, който ми струваше петдесет долара. И се нахвърлях върху всички, притекли ми се на помощ. Едва не одрах Уилям жив, когато се опита да ми помогне.

— Разбирам — кимна Рийс.

— Направо бях откачила. Беснеех и дори напердаших сина си, защото искаше да ми помогне. Но ако не го бях направила, просто нямаше да мога да понеса ужаса.

Джоуни отиде до мивката и изля кафето си, което бе изстинало.

— Тази вила вече не я давам под наем на непознати. Само на местни хора, които отиват на лов или риболов.

Наля си ново кафе и продължи:

— Така че разбирам какво ти беше вчера. Вярно е, че не знаеше тази история, но би трябвало да ме познаваш по-добре.

— Джоуни…

— Наясно съм, че имаше нужда да побеснееш малко, но е глупаво и обидно за мен да смяташ, че бих се настроила срещу теб заради това.

— Абсолютно си права. Би трябвало да те познавам по-добре — кимна Рийс като хвърли бърз поглед към шефката си, която тъкмо вадеше бисквитите от фурната. — Беснях най-много срещу теб и Броуди, защото сте ми най-близки. На вас двамата се доверявам най-много.

— Това е сериозен комплимент.

— Ло дойде ли в ресторанта след срещата ни в бакалията?

— Дойде. Линда-Гейл, отваряй вече! Но тъй като не приемам заповеди от теб, ще си получиш чека в деня за заплати, също като всички други.

— Съжалявам, наругах и него, и горкия Мак Дръбър.

— Зрелите мъже трябва да могат да се справят с женски изблици от време на време.

Линда-Гейл изсумтя и Джоуни я стрелна с поглед.

— Но някои така и не узряват. Цял живот си остават разглезени момченца. Единственият начин да нараниш чувствата на Ло, Рийс, е да го стиснеш за топките му. Те са единственото, което го вълнува.

— Ло може да е всякакъв, Линда-Гейл — меко каза Джоуни, — но все пак е мой син.

Келнерката почервеня и сви рамене.

— Не мога да си променя чувствата към него. Но, ако се тревожиш, че се е обидил, Рийс, спомена ми колко си била разстроена и дори ти съчувстваше.

Вратата на ресторанта се отвори широко.

— Здрасти, докторе. Здрасти, Мак — извика Линда-Гейл и грабна каната с кафе. — Доста сте подранили тази сутрин.

Рийс се притесни, но побърза да извади яйцата и бекона.

— Не мисля, че и Мак ти е сърдит — успокои я Джоуни, като я потупа нежно по рамото. — Вземи си почивката по-късно и от кабинета ми се обади на доставчика на продукти. Ще ти отпусна бюджет от петдесет долара, нито цент повече, за да поръчаш някои от луксозните подправки, за които вечно хленчиш.

— Мога да направя доста неща с петдесет долара.

Поне като начало, помисли си Рийс доволно.

— Е, сега определено изглеждаш по-добре — промърмори Джоуни.

 

 

В сепарето доктор Уолъс се нахвърли енергично върху палачинките си. Днес не бе денят му за богата закуска, но му бе трудно да се въздържи, след като Мак го бе поканил на сутрешна среща. А ако изпиеше втора чаша истинско кафе, вместо безкофеиново, нямаше да умре.

— Мак, знаеш, че не мога да обсъждам медицинските проблеми на Рийс. Работата на лекаря е поверителна.

— Не те моля да ги обсъждаш, а да ми кажеш какво мислиш. Смятам, че момичето си има неприятности. Не я видя вчера — каза Мак като размаха вилицата си. — Аз обаче я видях.

— Чух достатъчно по въпроса.

— Не бях сигурен, че ще я заваря тук — замислено отбеляза Мак. — Всъщност смятах, че вече е потеглила на път.

— Може би има причина да остане.

— Не знам, докторе — загрижено се намръщи Мак.

— Само като си спомня начина, по който нахлу в магазина… Беше бясна, разбира се, но и не изглеждаше добре. Разтревожих се за нея и отидох да проверя как е, след като затворих. Но апартаментът й бе заключен, а колата й бе изчезнала. Реших, че е напуснала града.

Мак започна яйцата си.

— Реших да поговоря с теб по въпроса. И си признавам, че страхотно се учудих, когато я видях в кухнята тази сутрин. Почувствах и известно облекчение, разбира се. Не ми се нравеше мисълта, че е потеглила на път в това състояние.

— Хората изпадат в подобни състояния, Мак — увери го докторът, като се засмя на угриженото му лице.

— Някои по-често от други. Явно Рийс е преживяла тежък ден вчера.

— Това е другият проблем.

Мак хвърли бърз поглед към бара, за да се увери, че Линда-Гейл не се приближава към тях, за да допълни чашите им. Джубоксът мълчеше — до десет сутринта Джоуни не разрешаваше музика, но шумът от разговорите на околните бе достатъчен да заглуши гласа му.

— Първо, смятам, че не беше разумно от страна на Рик да я кара да отиде сама при него и да гледа онези ужасни снимки. Господи, докторе, повечето жени не биха могли да понесат подобна гледка. А Рийс е преживяла зловещи неща. Рик трябваше да покани и теб в участъка.

— Мак, не мисля, че шерифът е трябвало да ме вика. Аз съм семеен лекар, а не психиатър.

— Трябваше да си там — упорито повтори Мак. — Второ, вчера Рийс спомена, че убитата не е същата жена, която е видяла край реката. Въпреки че би трябвало да е тя, нали? Не сме в Ню Йорк. Тук не убиват хората безразборно.

— Не разбирам накъде биеш.

— Чудя се дали Рийс просто не иска това да е друга.

Докторът се усмихна.

— Кой си играе на психиатър?

— Обслужването на хората в магазина в продължение на десетки години те превръща в нещо като психиатър. Не всички повярваха на Рийс, когато съобщи за убийството край реката — изтъкна Мак като размаха вилицата си. — Но аз й повярвах. Също както съм сигурен, че същата нещастна жена се е озовала в блатото. Но смятам, че Рийс не може да се справи с тази мисъл.

— Може и така да е.

— Ами ти си доктор, помогни й.

— Вие двамата сте ужасно сериозни и потайни — ухили се Линда-Гейл като допълни чашите им. — Седите тук като някакви заговорници.

— Мъжки приказки — намигна й докторът.

— Секс, спорт или коне?

Докторът се ухили и набоде палачинка.

— Как е Рийс? — попита Мак.

— По-добре от вчера — отговори келнерката, като хвърли поглед през рамо. — Да сте чули дали шерифът е идентифицирал жената?

— Днес нищо не съм чул, но е още рано. Ужасна история — отговори докторът.

— И страшна. Само си представете, че в града живее човек, който убива жени. Лосовото блато е сравнително далеч от Ейнджълс Фист, но все пак…

— Жени? — намръщи се Мак.

— Ако жената от блатото не е онази, която Рийс е видяла, значи става дума за две жени. Може един и същи човек да е убил и двете. Сериен убиец, представяте ли си.

— О, я престани, Линда-Гейл — поклати глава Мак. — Гледаш прекалено много телевизия.

— Нямаше да дават филми за убийци, ако такива хора не съществуваха, нали? Ще ти кажа и още нещо — сниши глас келнерката. — Ако Рийс не бе на пътеката в онзи ден, никой нямаше да знае за убийството. Възможно е убиецът да го е правил и преди. Казвам ви, аз ще си стоя у дома, докато го хванат.

— Това, мамка му, е друг проблем — почеса се по главата Мак. — Преди да се усетим, хората в Ейнджълс Фист ще започнат да се гледат подозрително и да се чудят дали сред тях има психопат убиец. А може някой проклет журналист да напише обвинителна статия и ще загубим туристите през летния сезон. Или някой ядосан местен ще удари две-три питиета в бара на Кланси и ще предизвика масово сбиване.

Докторът се намръщи замислено.

— Да, тук може и да си прав.

 

 

Тъй като все още разполагаше с един час преди да отвори кабинета си, докторът реши да се отбие в участъка. Дени го погледна усмихнато.

— Как си, докторе?

— Не мога да се оплача. Майка ти има ли си проблеми с глезена?

— Не. Вече тича наоколо енергично.

— Кажи й, че още е рано да тича и да танцува. Изкълчването беше лошо. Тук ли е шефът?

— Не още. Идва към десет, ако не е станало нещо извънредно. Напоследък работи много. Предполагам, че вече си чул за трупа, който намериха в Лосовото блато?

— Да. Идентифицирали ли са жената?

— Засега не. Дяволска работа. Копелето явно я е оставило жива няколко седмици. Господ знае какво й е причинил през това време.

— Но дали това е жената, която Рийс е видяла?

— Ами, разбира се — озадачено отвърна Дени. — Коя друга може да е? Шерифът смята, че е същата.

— Имаш ли нещо против да погледна снимките?

— Не знам, докторе. Шерифът…

— Виждал съм трупове и преди, Дени. Може пък да я позная. Представи си, че съм я лекувал по някое време. А и Рик използва скицата ми, за да определи дали е същата жена.

— Да, предполагам, че си прав. Здрасти, Ханк — поздрави, когато диспечерът влезе в участъка.

— Нещо ново, освен лошото кафе? Здрасти, докторе.

— Ханк. Как са коленете?

— Мъчат ме, но не много.

— По-добре ще са, ако свалиш десетина килограма. Но това няма да стане, ако изядеш всички понички, които носиш в плика си.

— Човек трябва да си поддържа енергията.

— Прекаленото количество захар не е енергия — възрази лекарят като нагласи очилата си, когато Дени излезе от кабинета на Рик с папка в ръка.

Уолъс отвори папката и стисна устни с интерес и съжаление.

— Изглежда, че и човекът, и животните са се отнесли грубо с нещастната жена.

— Пребил я е зверски. И я изнасилил — обясни Дени с мрачен поглед. — Шерифът не показа на Рийс всички снимки от местопрестъплението. Не искаше да я разстройва допълнително. Виждаш ли тук? Китките и глезените й са издрани и насинени. Връзвал я е.

— Да, виждам.

— Завлякъл я е някъде от реката. В пикап или джип, или нещо друго. Държал я е завързана и е правил с нея каквото си поиска. А после я е хвърлил в блатото. Познаваш ли я, докторе?

— Не. Мисля, че не съм я виждал. Съжалявам, Дени. Искаше ми се да помогна. Но вече е време да се погрижа за пациентите си. Ханк, внимавай с проклетите понички.

— О, докторе!

 

 

Докторът се замисли на път към дома си. За разговора си с Мак, за снимките, които току-що бе разгледал. За града и за дългото време, което бе прекарал тук. За това как винаги държеше да знае какво става наоколо.

Влезе в къщата си, която не бе заключвал от двадесет години, но вместо да отиде в кабинета си, се насочи към всекидневната и вдигна телефона. Уилоу ще се справи с ранните пациенти, помисли си той.

Обади се, после лапна ментов бонбон, за да прогони миризмата на кафе от дъха си, преди да приеме първия си пациент.

 

 

Малко след дванадесет Броуди се разхождаше нервно из всекидневната на доктор Уолъс. Инструкциите на доктора бяха да дойде по обед и да се настани удобно. Броуди си помисли недоволно, че това прекъсва творческия му устрем точно в момент, когато книгата му вървеше страхотно.

Ако искаше да си даде почивка в средата на деня — а определено нямаше желание да го прави — предпочиташе да стане в ресторанта на Джоуни. Да обядва и да види Рийс.

Е, поне вярваше, че ще я види. Не му се беше обадила, за да му съобщи, че е безработна, а колата й бе паркирана пред заведението. Но все пак искаше да се увери със собствените си очи.

Не че се грижеше за нея, увери се той. Просто проверяваше.

Ако докторът не бе толкова загадъчен по телефона, нямаше да успее да възбуди любопитството му и сега писателят щеше да си седи пред компютъра.

Главната му героиня го водеше енергично напред. Почти го влачеше след себе си. А отначало я бе смятал за жертва. Бе решил да й отдели само няколко глави, ужасна смърт и да забрави за нея.

Е, ама тя не бе съгласна с плана му.

Искаше да се върне към работата си. Но след като бездруго бе вече в града, Мади щеше да почака, а той щеше да се отбие в ресторанта, за да обядва и да види Рийс. Не е зле да й предложи да остане при него и тази нощ.

Не, май щеше да е по-разумно да не го прави. По-добре да се върне в собствения си апартамент, преди нещата да се объркат и да заживеят официално заедно.

Цял живот бе избягвал подобно обвързване. Нямаше нужда да се впуска в авантюри сега.

Отиде до прозореца, загледа се за момент, после се върна назад. Застана пред библиотеката и огледа книгите. И както винаги потръпна от удоволствие, когато видя един от собствените си романи и името си, отпечатано с ярки букви.

После отново се заразхожда.

Снимките, разпръснати из цялата стая, приковаха вниманието му. Взе една небрежно и се загледа в доктора и любимата му съпруга. Къмпингови екипи, ярко слънце. Уолъс държеше връзка с прясно уловени риби, а жена му се усмихваше.

Изглеждаха чудесно заедно. Щастливи. Макар че очевидно бяха живели заедно поне двадесет години, когато бе направена снимката.

Вдигна следващата фотография. Цялото семейство. На друга младите господин и госпожа Уолъс държаха бебе. Няколко снимки от абитуриентски балове, от сватби, от кръщенетата на внуците.

Животът на един човек и семейството му, помисли си Броуди.

Какво ли представляваше?

Нямаше нищо против брака като идея. Вършеше работа на някои хора. Очевидно докторът бе имал щастлив брак. Родителите на Броуди също се радваха на чудесен живот заедно.

Но пък бе толкова… окончателно. До края на живота ти. Близост само с един човек, освен ако не искаш да преживееш кошмарите на развода.

Ами ако си промениш решението или нещата се объркат? А това ставаше в петдесет процента от случаите.

И дори нищо да не се объркаше, цялото това приспособяване, прибягване до компромиси и какво ли не друго. Нима не беше кошмар. Човек просто вече не можеше да прави каквото си иска, когато си иска.

Ами ако например му хрумнеше да се върне в Чикаго? Или да отиде на Мадагаскар, по дяволите? Не че искаше, но пък можеше да поиска. Ала нямаш право да се ръководиш от капризите си, когато си женен.

И вече не си мъж, а част от двойка. После си баща и след нула време — цяло голямо семейство. И няма връщане назад. Няма редактиране и поемане по нов път.

Вероятно не беше влюбен в нея. Не повече отколкото тя в него. Ставаше дума само за… за връзка. Връзката беше нещо друго.

Обърна се, когато лекарят влезе в стаята.

— Съжалявам, появиха се неочаквани пациенти — извини се той. — Благодаря ти, че дойде, Броуди.

— Защо искаше да ме видиш?

— Ела в кухнята. Ще приготвя набързо нещо за обяд, докато си говорим. Е, няма да е като изкушенията, с които си свикнал напоследък — добави той усмихнато. — Но ще утоли глада.

— Не съм придирчив.

— Чух какво е станало с Рийс вчера.

— Говори ли с нея?

— Не днес — отговори Уолъс като извади пуешко филе, няколко от омразните на Рийс оранжерийни домата и буркан с кисели краставички. — Но говорих с Мак, а той се тревожи за нея. Чудех се дали и ти се тревожиш.

— Защо?

— Опитвам се да сглобя цялата картинка. Не мога да ти кажа нищо, което Рийс е споделила с мен като с лекар. А вероятно на теб не ти се иска да ми довериш нещо, което е споделила с теб като с… приятел. Но ако си склонен да го сториш, кажи ми споменавала ли ти е нещо, което да определиш като притеснително?

— Каза ли ти, че една вечер се прибрала у дома и намерила всичките си дрехи опаковани? — попита Броуди. — Не си спомня да ги е опаковала. И не мисля, че го е направила.

— Кой друг може да го е направил?

— Същият човек, който надраска цялата й баня с червен маркер, размести нещата й из целия апартамент и сложи на друго място хапчетата й. И други подобни номера.

Докторът остави ножа.

— Броуди, ако Рийс си губи паметта, трябва да бъде лекувана.

— Не смятам, че има подобен проблем. Убеден съм, че някой си играе с нея.

— А това ти мнение само подсилва проблемите и халюцинациите й.

— Не са халюцинации, ако е истина. Защо тези неща се случват само когато е сама?

— Не съм достатъчно квалифициран, за да…

— Защо всичко започна, след като видя да убиват жената?

Докторът въздъхна и се върна към приготвянето на сандвичите.

— Не можем да твърдим със сигурност, че не е имало други епизоди. Но ако са започнали по онова време, може да има няколко причини. Едната е, че видяното е засилило симптомите й.

Уолъс постави сандвичите в чинии, добави по две краставички и малко чипс във всяка. После сипа две чаши мляко.

— Прекарвам много време с нея. Не съм виждал никакви симптоми. Не и каквито ти имаш предвид — възрази Броуди.

— Но си видял нещо.

— Не ми харесва положението, в което ме поставяш.

— Аз пък не харесвам положението, в което е Рийс — контрира го лекарят.

— Добре, ще ти кажа какво видях. Видях една жена, която прави всичко възможно да се измъкне от тъмнината. Която трепери насън повечето нощи, но всеки ден става и върши каквото трябва. Виждам жена, която отказва да е жертва и оцелява благодарение на волята си и чувството си за хумор, и се опитва да си изгради отново живота.

— Сядай и яж — подкани го докторът. — Тя знае ли, че си влюбен в нея?

Стомахът на Броуди се сви, но той седна послушно. Взе сандвича и отхапа.

— Не съм казвал, че съм влюбен в нея.

— Подтекст, Броуди. Писател си. Знаеш всичко за подтекста.

— Държа на нея — натърти той и усети, че се отбранява. — Да не го обсъждаме повече.

— Добре. Ако те разбирам правилно, смяташ, че всичко, случило се на Рийс напоследък, е дело на човек, който иска да я нарани — рече лекарят замислено и отпи от млякото си. — Единственият, който има мотив да я нарани, е човекът, когото твърди, че е видяла да души жената.

— Не само твърди. Видяла го е.

— Съгласен съм, но засега нищо не е доказано. От друга страна, ако си прав… говори ли с шерифа по въпроса?

— Рик ще реши, че Рийс е луда. И доверието към нея като към свидетел на престъпление ще се изпари.

— Ако не разполага с всички факти, Рик не може да си върши работата.

— Засега аз ще се грижа за Рийс. А шерифът да се съсредоточи върху идентифицирането на трупа при Лосовото блато и издирването на жената, убита при Змийската река. Казвам ти го под секрет.

— Добре, добре — размаха ръце докторът. — Не се притеснявай. Отбих се в участъка и Дени ми показа снимките.

— И?

— Мога да съдя само по описанието, което Рийс ми даде, и одобрената от нея скица. Не съм сигурен. Възможно е да е същата жена.

— Ами времето? Минаха седмици откакто Рийс видя убийството.

— Това ме притеснява. Предполагам, че притеснява и властите. По китките и глезените на жената има следи от охлузвания, причинени от въже. Може да е била държана завързана някъде през цялото време. Но това не обяснява защо нямаше следи край реката, където Рийс е видяла хората. Защо някой ще души жена достатъчно силно, та Рийс да повярва, че жертвата е мъртва, а после ще я отнесе някъде и ще заличи следите си? При това толкова добре, че Рик, който е опитен следотърсач, няма да открие абсолютно нищо.

— Защото убиецът я е видял.

— Видял я е?

— Може би не достатъчно добре, за да я разпознае, но е видял жена на отсрещния бряг на реката. Или е зърнал нещата й на скалата, когато Рийс се втурна обратно към мен. Знаел е, че някой е станал свидетел на случилото се.

— Възможно ли е? — усъмни се докторът. — От това разстояние?

— Рийс имаше бинокъл. Можем ли да твърдим, че и той не е имал? Може да е огледал района, след като е убил жената. Просто още един начин да си заличи следите.

— Не мога да споря. Но това са само предположения, Броуди.

— Добре, да допуснем следното: независимо дали намереният труп е на същата жена, човекът, когото Рийс е видяла, е знаел, че някой е станал свидетел на престъплението. В противен случай не е имало нужда да заличава следите си. Да отнесе трупа, да. Глупаво е да го остави там, където някой турист може да се натъкне на него. Отнася го, изчаква да се стъмни, заравя го или се освобождава от него по друг начин. Но да заличи следите си? Не би го направил, ако не знаеше, че са го видели.

— Да, прав си — съгласи се докторът. — А щом знае, че са го видели, трябва просто да си държи ушите отворени и скоро ще научи кой е свидетелят.

— И оттогава някой си играе с Рийс и се опитва да я накара да повярва, че откача. Но няма да го оставя да я подлуди.

— Иска ми се пак да поговоря с нея. Тази сутрин обясних на Мак, че не съм психиатър, но имам известен опит.

— Това зависи от нея.

Докторът кимна.

— Така е. Случилото се е сериозно бреме за човек с нейното минало. Има ли ти доверие?

— Да.

— И ти носиш бреме. Кажи й, че си говорил с мен — реши докторът след минута. — Не разбивай доверието й. Но ми се иска да ме държиш в течение. Как е сандвичът?

— Страшно вкусен. Но не те превръща в изискан кулинар.

 

 

Той се върна до реката. Нямаше следи от случилото се. Беше сигурен в това. Внимаваше. Винаги бе внимателен.

Изобщо не трябваше да става така, разбира се. И нямаше да се случи, ако имаше избор. И всичко, което бе извършил оттогава бе, защото тя не му остави избор.

Все още чуваше гласа й. Крещеше му, заплашваше го.

Заплашваше го, сякаш имаше право.

Сама си бе виновна за смъртта си. Той не чувстваше вина. Другите не биха го разбрали, затова просто правеше нужното да се предпази.

Откъде да знае, че някой ще стои на пътеката и ще го наблюдава с бинокъл? Дори и най-предпазливият човек не би могъл да предположи подобно нещо.

Рийс Гилмор.

Уж трябваше да се справи с нея невероятно лесно. Смяташе, че няма да е трудно да я дискредитира, дори и в собствените й очи. Но тя упорито не се предаваше.

Е, все пак имаше начин да оправи нещата. Бе заложил прекалено много, за да позволи на бегълка от психиатрията да го провали. Ако му се наложеше да засили натиска върху нея, щеше да го направи.

Погледнете това място, помисли си той, загледан възхитено в реката, хълмовете и дърветата. Съвършено. Девствено. Уединено. Неговото място. Единственото, което искаше. Всичко, което обичаше, бе свързано с планините и реките тук.

И щеше да направи всичко необходимо, за да запази онова, което обичаше.

Рийс Гилмор просто трябваше да изчезне оттук.

По един или друг начин.