Нора Робъртс
Смърт край Змийската река (11)

11.

Отклонения

„В мъката има нещо тъмно —

тя е без памет цяла

Не знае нито кога е почнала —

нито кога е спряла.“

Емили Дикинсън. Превод Цветан Стоянов — вж. Дикинсън, Е., Поезия, С., Агата, 1999, с. 99.

Рийс се затича нагоре към апартамента си през следващата почивка. Взе ключа, който Мак бе оставил на Джоуни, и доволно отключи новото си солидно резе.

Рязкото изщракване я зарадва. Изпробва механизма няколко пъти и въздъхна облекчено.

Напомни си, че трябваше да бърза. Да приготви маринатата и да сложи месото в нея, да изтича обратно долу и да довърши смяната си.

На плота в малката кухничка намери бележка от Мак, написана с грижливия му, спретнат почерк, пъхната под новата тава, която бе включила в списъка си.

„Реших да проявя самоинициатива и подредих покупките ти по шкафовете и в хладилника. Не исках да рискувам продуктите да се развалят. Открих ти сметка в магазина. Можеш да ми платиш в края на месеца. Насладете се на вечерята си, а аз ще очаквам с нетърпение остатъците.

М. Д.“

Какъв сладур, помисли си Рийс като се зачуди как някоя тарикатка не го е хванала досега.

Извади нужните продукти от хладилника, после отвори шкафчето под плота, където държеше голямата купа.

Но тя не беше там. Никоя от купите й не беше там! На тяхно място стояха туристическите й обувки и раницата й.

Рийс бавно се отпусна на колене.

Не ги беше оставила там. Не беше! Винаги прибираше обувките и раницата в малкия килер. Предпазливо, сякаш обезвредяваше бомба, тя ги извади и се вторачи в тях. Дръпна ципа на раницата и видя резервното шише вода, компаса, ножчето, крема против слънце. Всичко си беше на мястото.

С разтреперани ръце отнесе нещата си до килера. Купите бяха подредени на рафта над закачалките.

Това не означава нищо, каза си тя. Просто съм проявила разсеяност. Всеки може да допусне подобна тъпа грешка. Абсолютно всеки.

Остави обувките на пода и закачи раницата на малката кукичка. И си припомни как бе направила точно същото, когато се върна от реката с Броуди. Още преди да вземе аспирина и да напълни ваната, си събу обувките и ги остави заедно с раницата в килера.

Беше готова да се закълне, че го бе направила.

Ами купите? Защо изобщо да ги прибира в килера?

Но очевидно го беше направила. Както бе маркирала и картата. След което бе забравила напълно. Губят ми се моменти, помисли си тя като облегна глава на вратата на килера. Не искаше да повярва, че отново забравяше така, както по време на тежката нервна криза. Но пък купите бяха в килера, нали?

Мак Дръбър надали ги бе сложил там, за да се пошегува с нея. Значи оставаше само тя.

Това е стрес, опита да се успокои тя. Травмата от убийството я бе потиснала и ето че бе оставила нещата си на погрешно място. Но нямаше проблем, след като осъзнаваше какво е направила.

Отнесе купите в кухнята, сложи голямата на плота и прибра останалите в шкафа.

Отказа да мисли повече за случилото се и се зае да приготвя маринатата.

След като смяната й свърши, отново отключи вратата на апартамента си. Този път провери всичко вътре. Шкафове, килер, скрин.

Всичко си беше на мястото. Реши да забрави за малкия инцидент и изми новата тава, доставена от Мак. После се залови с любимата си дейност.

От дълго време не бе приготвяла сериозна интимна вечеря. Стори й се, че открива любовта за първи път.

Докато зеленчуците се задушаваха в сока от печеното, Рийс отвори бутилка „Каберне“ и го остави да подиша. Вероятно бе глупаво да купува салфетки от плат в ярки цветове с щампи на цветя, помисли си тя докато подреждаше приборите, но пък не можеше да се насили да използва хартиени салфетки, когато бе поканила гост на вечеря.

Те изглеждаха толкова красиво и празнично върху семплите бели чинии. Свещите бяха не само елегантни, но и практични. Токът можеше да спре, а батерията на фенера й да се изтощи. Пък и малките свещници от синьо стъкло не бяха скъпи.

Беше решила да остане в града за повечко време, нали? Нямаше да й навреди да си купи някои неща, за да направи апартамента по-привлекателен. Все пак не възнамеряваше да се разори с купуване на килими, завеси и картини.

От друга страна, един ярък пъстър килим щеше да изглежда великолепно върху старото очукано дюшеме. Можеше да го продаде, когато реши да напусне града. Е, щеше да помисли по въпроса.

Рийс се улови, че си тананика весело, докато приготвяше пълнежа за гъбите. Това бе сериозно доказателство, че е добре. Нямаше за какво да се тревожи.

Преди винаги бе слушала музика докато работеше в кухнята — рок, опера, блус — каквото подхождаше на настроението й и на случая.

Може би не бе зле да си купи малка уредба. Ей така, за компания. Хвърли бърз поглед към новото стоманено резе, което блестеше на фона на избелялата врата. Тук беше в безопасност. Защо тогава да не си създаде удобства и да живее щастливо?

Щеше да си прави екскурзии из планината. Можеше да си наеме лодка, с която да излезе на езерото. Дали бе трудно да гребеш? Е, щеше да разбере.

Така ще направи още една стъпка към връщането в нормалния свят.

А сега имаше среща, нали? Напълно нормално. Десетминутното закъснение на Броуди също бе нормално.

Освен ако бе решил да не дойде. Може да се бе замислил върху случилото се между тях и да бе решил да се оттегли, преди нещата да се усложнят. Защо хубав мъж като него би се забъркал със съсипана емоционално жена? Жена, която проверява вратата по три пъти и все пак успява да я остави отключена. Която не можеше да си спомни, че е надраскала картата си с червен маркер. И прибираше туристическите си обувки в кухненско шкафче.

Сигурно съм станала сомнамбул, помисли си Рийс и въздъхна тежко. Все повече се скапвам. Навярно скоро ще започна да се разхождам гола из улиците.

Затвори очи и си пое дълбоко дъх. Усети уханието на гъбите, чушките, лука и печеното месо.

Не само бе в безопасност и сравнително нормална, но и твореше. Тази вечер не трябваше да се тревожи за нищо друго, освен за приготвянето на вкусна вечеря. Дори и да й се наложеше да я изяде сама. В мига, когато си го помисли, чу стъпки по стълбите.

Първоначалната паника премина бързо. Бе спокойна, когато чу почукването. Избърса ръцете си в малката кърпа, закачена на колана й и отиде да отключи вратата.

Спокойна съм, но не съм малоумна, помисли си тя и попита предпазливо:

— Броуди?

— Да не очакваш някого друг? Какво има за вечеря?

Рийс се усмихна и отключи.

— Котлети от сьомга и задушени аспержи.

Той присви очи и влезе в апартамента. После вдъхна уханията и се ухили доволно.

— Месо. Ура! А това май можеш да го прибереш за някой друг път — добави, като й подаде бутилка вино.

Рийс забеляза, че беше „Пино Гриджио“. Осъзна, че Броуди обръщаше внимание на думите й, макар да се правеше на ударен.

— Благодаря. Отворих бутилка „Каберне“. Надявам се, нямаш нищо против.

— Няма да откажа — ухили се гостът й като свали якето и го метна на стола. — Ново резе?

Да, наистина забелязва всичко, помисли си Рийс.

— Да, Дръбър ми го монтира. Вероятно прекалих малко, но ще спя по-спокойно.

— И телевизор. Напредваш.

— Реших да се порадвам на технологията.

Рийс му наля чаша вино, завъртя се, извади печеното от фурната и го остави отгоре на печката.

— Охо, точно каквото майка ми правеше.

— Наистина ли?

— Не. Майка ми можеше да изгори и доставено от ресторант.

Рийс се усмихна и приключи с пълненето на гъбите.

— Какво работи майка ти? — попита.

— Психиатър е. Има частна практика.

Рийс се опита да не обръща внимание на автоматичното присвиване на стомаха си като се съсредоточи върху гъбите.

— Аха.

— И прави макрамета — добави Броуди.

— Какво?

— Усуква въжета, връзва ги на възел и се получават произведения на изкуството. Веднъж дори украси с тях малък апартамент. Смахната е в това отношение.

Рийс пъхна гъбите във фурната.

— А баща ти?

— Баща ми обича барбекю навън, дори през зимата. Професор е, преподава в колеж. Романски езици. Според някои родителите ми са странна двойка. Майка ми е енергична и обича светски събирания. Баща ми е свенлив и вечно замечтан. Но бракът им върви добре. Ти няма ли да пиеш вино?

— След минута — отвърна тя. — Имаш ли братя и сестри?

— Двама братя и две сестри.

— Винаги съм искала брат или сестра. Или да се карам с него, или пък да се съюзим срещу останалите. Но съм единствено дете, а и двамата ми родители бяха сами деца.

— Така всеки получава по-голяма порция пуйка в Деня на благодарността.

— Да, винаги има и положителни страни. Една от причините да обичам работата си в „Манео“ бе, че там бе адски шумно, весело и оживено. У дома не беше така. Баба ми е чудесна. Солидна, добра и справедлива. И много мила към мен — добави Рийс и вдигна чашата си за наздравица. — Доста я разтревожих през последните две години.

— Знае ли къде си сега?

— Разбира се. Обаждам й се на всеки една-две седмици, пиша й редовно по имейла. Тя страхотно се кефи на имейлите. Баба ми е модерна жена. И води пълноценен живот. Развела се с дядо ми, преди да се родя. Никога не съм го виждала. А след това започнала собствен бизнес — вътрешно обзавеждане.

Рийс разсеяно огледа малкия си апартамент.

— Направо ще се поболее, ако види къде живея. Но няма значение. Тя обича да пътува. Но когато родителите ми загинаха — в зловеща катастрофа, когато бях на петнадесет години, тя заряза личния си живот и започна да се грижи за мен. Не искаше да напускам Бостън, но не можех да остана там.

— Сигурен съм, че предпочита да си щастлива и спокойна, отколкото да си при нея в Бостън.

Рийс се замисли.

— Прав си, но през последните месеци определено се чувствах виновна. Както и да е, успях да я убедя, че вече съм добре. В момента е в Барселона, пазарува разни неща за магазина си.

Рийс извади гъбите от фурната и ги поръси с пармезан.

— Щяха да са по-хубави с прясно сирене, но не успях да намеря.

— Вероятно ще мога да хапна няколко — ухили се Броуди.

Тя подреди гъбите в чинията и я сложи на плота.

— Това е първата вечеря, която приготвям за някого от две години.

— Всеки ден готвиш долу в ресторанта.

Рийс поклати глава.

— Онова е работа. Имам предвид, че е първата вечеря, която готвя с удоволствие. Онази вечер не се брои. Беше съвсем набързо и без подготовка. Това готвене ми липсваше. Не осъзнавах обаче колко много чак до тази вечер.

— Радвам се, че мога да ти помогна — усмихна се той, като грабна една от гъбите. — Страхотни са.

Рийс също си взе гъба и я опита.

— Да, хубави са — потвърди доволно.

Не беше толкова трудно. Всъщност й бе много по-лесно, отколкото да излезе навън и да се чуди с какво да се занимава, за да убие времето. Тук можеше да се отпусне и да се порадва на последните приготовления за вечерята. А най-странното бе, че дори се наслаждаваше на компанията на писателя.

— Нямам голяма маса, за да подредя всичко на нея, затова ще е по-разумно да сложа храната в чиниите. Имаш ли нещо против?

— Давай — отвърна той като махна към чинията си. — И не се стискай.

Докато Рийс сервираше, той допълни чашите. Беше забелязал свещите, елегантните салфетки и професионалната мелничка за пипер. Всичко бе ново, явно закупено след последното му посещение тук.

Освен това бе забелязал и книгата на нощното й шкафче.

Да, Рийс очевидно бе решила да се установи тук поне за известно време. Вероятно скоро щеше да види и вази с цветя и картини по стените.

— Започнах книгата ти — каза тя като вдигна очи към него.

Сърцето на Броуди заби ускорено. Жената имаше невероятни очи.

— Какво е мнението ти? — попита.

— Харесва ми.

Рийс заобиколи плота, настани се до него и разстла салфетката в скута си.

— Страшничка е и много увлекателна. Забравям за собствените си нерви и проблеми. Харесвам и Джак. Надявам се да не се озове в гроба, който копае. Мисля си, че Лия може да му помогне да се стегне.

— Това ли правят жените? Помагат на мъжете да се стегнат?

— Хората трябва да си помагат, когато могат. И когато държат на някого. А тя държи на него. Надявам се да се съберат.

— И да живеят щастливо завинаги?

— Справедливостта трябва да възтържествува и любовта да победи всичко. Поне в романите. Истинският живот си е достатъчно скапан.

— Щастливият край обикновено не води до спечелването на „Пулицър“.

Рийс стисна устни и се вторачи в него.

— Ти към „Пулицър“ ли се стремиш?

— Ако се стремях, все още щях да работя в „Трибюн“. А пък приготвянето на печено за вечеря и бизонските хамбургери в ресторанта няма да ти спечелят някоя висока кулинарна награда.

— На времето си мислех, че искам признание и награди. Но сега предпочитам да приготвям печено у дома — отвърна тя. — Какво мислиш, вкусно ли е?

— Готов съм да ти дам награда — ухили се Броуди като лапна парче от печеното и го придружи с щедро намазана с масло кнедла. — Откъде взе кнедлите?

— Опекох ги.

— Стига бе! — искрено се изненада той. — С брашно?

— Да, това е една от съставките — развесели се Рийс като му подаде купата.

— Определено са по-добри от готовите кнедли, които ядях у дома.

— Надявам се. Аз съм кулинарен сноб. Позволи ми да отгатна с какво е зареден хладилникът ти. Замразена пица, консерви готова супа, гофрети. Може би кренвирши и няколко от готовите микровълнови вечери.

— Забрави за макароните със сирене.

— О, да. Любимото ядене на ергените.

— Е, запълва стомаха.

— Да, също като цимента.

Броуди набоде едно от малките пресни картофчета.

— Ще ми помогнеш ли да се стегна, слабаче?

— Ще те храня от време на време. Помага и на двама… — Рийс замръзна, когато се разнесе рязък гърмеж отвън.

— Пикапът на Карл — успокои я Броуди.

— Да, пикапът на Карл — кимна тя и хвана чашата си с две ръце. — Стряска ме всеки път. Иска ми се да поправи проклетата машина.

— Всички тук имат същото желание. Някога записваш ли тези неща?

— Кои неща?

— Рецептите си.

— Ъъъ…

Рийс си заповяда да вземе вилицата и да започне да се храни, въпреки че стомахът й все още бе свит от страх.

— Разбира се. Бях организирана и прекалено педантична още преди да откача. На лаптопа имам рецепти, а са качени и на дискети. Защо? Да не смяташ да се пробваш в печенето?

— Не. Просто се чудех защо не си публикувала готварска книга.

— На времето мислех, че ще водя кулинарно шоу по телевизията — усмихна се тя. — Забавна програма, насочена към модерните млади хора.

— Човек не трябва да чака. Ако искаш да направиш нещо, просто го направи.

— В скоро време не се очертава да се появя по телевизията. А и не бих могла да се справя.

— Имах предвид готварската книга.

— Ами… всъщност не съм мислила по въпроса.

Защо пък да не напише готварска книга? Имаше стотици рецепти и бе готвила по всяка от тях.

— Може и да си поиграя. Някой ден.

— Ако сглобиш нещо, ще го изпратя на агента ми.

— Защо?

Броуди лапна последното си парче месо.

— Страхотно печено. Позволи ми да ти обясня. Ако напишеш роман, ще ме накараш да го прочета само ако опреш пистолет в челото ми. И чак тогава, ако не е прекалено скапан, може да го пратя на агента ми. Но тъй като лично опитах готварските ти умения, мога да ти предложа помощ, без да ме заплашваш с пистолет или да ме съблазняваш със секс.

— Звучи разумно — кимна Рийс. — Колко ръкописа си изпращал на агента си при подобни условия?

— Нито един. Няколко пъти ставаше дума за това, но успявах да се измъкна.

— Трябва ли да спя с теб, ако ми помогнеш?

— Разбира се — ухили се той като поклати глава, сякаш искаше да подчертае, че въпросът й е абсурден. — Не е ли очевидно?

— Добре, ще си помисля — усмихна се Рийс като най-после се успокои и се облегна на стола. — Бих ти предложила допълнително, но обещах на Мак Дръбър остатъците. А и ще ти увия малко от месото да си го занесеш у дома и да си правиш сандвичи. Пък и трябва да имаш място за десерта.

— Защо Мак ще получава остатъците?

— За благодарност, тъй като ми сложи резето. Не ми позволи да му платя.

— Пада си по теб.

— И аз по него. Защо не е женен?

Броуди въздъхна тежко.

— Типично женски въпрос. Имах по-високо мнение за теб.

— Прав си. Въпросът е типичен. Но ми се иска някоя мила жена да прави печено за господин Дръбър и да му помага в магазина.

— Доколкото виждам, с печеното си се заела ти. А Леон и старият Франк му помагат в магазина. Бек също поработва там, когато Мак го помоли.

— Не е същото. Друго си е някой да се грижи за теб и да ти предлага хубава вечеря в края на деня.

— Разправят, че му разбили сърцето преди около четвърт век. Бил сгоден, но любимата го зарязала. Е, не пред свещеника, но малко преди сватбата. Избягала с най-добрия му приятел.

— Наистина ли?

— Така говорят. Вероятно преувеличават, за да направят историята по-интересна, но може да има и някаква истина.

— Каква кучка! Не го е заслужавала.

— Мак вероятно вече не помни дори името й.

— Разбира се, че го помни! Обзалагам се, че тя вече е омъжена за четвърти път и е пристрастена към безброй хапчета, които е почнала да взима след третата си пластична операция.

— Страшно си проклета. Но ми харесва.

— Ставам адски зла, когато наранят човек, на когото държа. Защо не се настаниш в елегантния ми салон? Аз ще разчистя тук набързо.

— Какво ще правиш?

— Гледай и се учи.

— Добре, ама гледката е по-хубава оттук. Видях снимката ти отпреди няколко години. Статии в интернет — обясни, когато тя се вторачи в него изненадано.

— Защо си издирвал статиите?

— От любопитство. Косата ти е по-къса на снимките.

Рийс отнесе чиниите в мивката.

— Да. Редовно посещавах скъп фризьорски салон в Нюбъри. Но си струваше всеки цент. Поне тогава мислех така. Не мога да вляза в салон откак…

Тя пусна водата и сипа препарат за миене в мивката.

— Затова си оставих косата дълга.

— Хубава коса.

— Обичах да ходя на фризьор и някой да се грижи за вида ми. Да седя там спокойно, да отпивам вино или газирана вода и да излизам освежена и подновена. Това бе един от типично женските ми навици.

Рийс започна да пълни две кутии с остатъците от вечерята.

— След като излязох от болницата, баба реши да ме поглези с пълната програма в салона, който посещавах. Прическа, маникюр, масаж. Всички бяха адски мили с мен. Но се паникьосах още в съблекалнята. Дори не успях да си разкопчая блузата, за да облека халата. Просто побягнах.

Рийс прибра кутиите в хладилника.

— Фризьорът ми, с когото се познавах от години, предложи да дойде у дома, за да ме разкраси. Но просто не можех да го приема.

— Защо?

— Най-вече от срам.

— Звучи глупаво.

— Така е, но беше съвсем реално. И ми бе по-лесно да се срамувам, отколкото да се страхувам. В крайна сметка фобията от фризьорски салони не е чак толкова кошмарна. Но не е единствената ми фобия.

— Може би трябва да опиташ отново.

Тя го погледна през рамо.

— Толкова ужасно ли изглеждам?

— Напротив, великолепно. Имаш добри гени. Но е глупаво да се отказваш от нещо, на което си се наслаждавала.

Добри гени, помисли си, като извади чиниите от мивката и ги изплакна. Не звучи като истински комплимент. Но все пак се почувства по-добре.

— Добре, ще го прибавя към списъка си със задачи.

Обърна се и избърса ръцете си в кърпата. Броуди стана от стола. Рийс успя да се въздържи и не отстъпи назад. Нямаше да й помогне. А и не бе сигурна дали иска да отстъпи назад или да пристъпи към него.

Броуди дръпна кърпата от ръцете й и я хвърли небрежно настрани. Протегна се и опря ръце в мивката от двете й страни, както бе направил до колата.

— Какво има за десерт? — попита.

— Ябълков пай с ванилов сладолед. Седи във фурната, докато…

Устните му допряха нейните. Рийс усети вкуса на виното по езика му. Кръвта й закипя.

— О, Господи — изстена. — Имам чувството, че в мозъка ми е станало късо съединение. Всичко съска и пуши.

— Май трябва да си полегнеш.

— Бих искала. Наистина. Дори изпрах чаршафите за всеки случай.

Броуди се ухили весело.

— Изпра чаршафите?

— Да. Стори ми се разумно. Но… би ли отстъпил малко назад? Не мога да дишам.

Той се отдръпна леко.

— По-добре ли е така?

— И да, и не.

Помисли си, че писателят е невероятно привлекателен. Не красив, но адски сексапилен. Страхотно мъжествен. Големи ръце и крака, твърди устни и тяло.

— Искам да спя с теб. Искам отново да усетя всички онези прекрасни неща. Но мисля, че трябва да изчакам, докато съм по-уверена в себе си.

— И по-сигурна в мен.

— Това е една от чертите, които харесвам у теб. Веднага схващаш. За теб сексът ще е нещо нормално. Може да ти хареса, но все пак ще бъде нормално. А за мен ще е велико приключение. Искам и двамата да сме сигурни, защото за теб товарът също няма да е малък.

— Ясно. Няма да правиш секс само заради мен.

— Нещо такова.

— Адски мило от твоя страна.

Той отново залепи устни в нейните. Плъзна ръце по кръста, после по гърдите й. След миг отстъпи назад.

— Какво е положението с ябълковия пай? — попита.

— Какво? А, почакай.

Тя затвори очи за момент като се опитваше да уталожи възбудата си.

— Страшно е вкусен. Иди и седни, след миг ще ти докажа. Искаш ли кафе?

— Нямаш кафе.

— Всъщност… — тя отстъпи встрани, за да избегне физическия контакт с Броуди, и взе термоса от плота. — Взех кафе от ресторанта.

— Имаш кафе?

Рийс забеляза, че най-после го бе изненадала.

— С мляко и една бучка захар, нали? — попита развеселено.

— Да, благодаря.

Рийс поднесе десерта във всекидневната.

— Не е секс — каза, — но е добър финал за вечерята.

Броуди лапна голямо парче.

— Къде беше този десерт през целия ми живот?

— Научих се да го правя заради баща ми. Беше любимият му сладкиш.

— Баща ти е бил човек с вкус.

Рийс се усмихна.

— Още не си казал нищо за… не знам как да го нарека.

— Мисля, че терминът е „убийство“.

— Да, терминът е „убийство“. Една от теориите на шерифа е, че съм сбъркала мястото, а жената не е била мъртва. Смята, че съм видяла двама души да се карат, но не се е стигнало до убийство. И затова никой не е съобщил за изчезнала жена.

— Но ти не си съгласна с него.

— Не съм. Знам какво видях и къде го видях. Може да не са съобщили за изчезването на жената, тъй като не е била важна за никого. Или пък е била от Франция.

Броуди се усмихна.

— Откъдето и да е била, все някой трябва да я е видял. Да сипва бензин, да си купува продукти, или да се мотае в някой мотел или къмпинг. Можеш ли да я опишеш добре?

— Вече ти казах.

— Имам предвид дали можеш да я опишеш на художник?

— На полицейски художник ли?

— В Ейнджълс Фист полицията не разполага с такъв, но в града има талантливи художници. Мислех си за доктора.

— За доктора?

— Той прави скици с въглен. Хоби му е, но наистина е добър.

— И ще му описвам жертва на убийство, а няма да бъда подложена на преглед?

Броуди сви рамене.

— Ако нямаш доверие на доктора, мога да намеря друг.

— Имам доверие на теб — отвърна Рийс и се усмихна, когато Броуди се намръщи. — Виждаш ли? Казах ти, че е бреме. Да, имам ти доверие, затова съм готова да опитам с доктор Уолъс. Ако дойдеш с мен.

Броуди вече бе планирал да отиде с нея. В никакъв случай не би пропуснал нищо от историята. Но продължи да се мръщи, докато ядеше десерта си.

— Какво ще получа в отплата? — попита той. — Може би нещо, което би вървяло с бутилката бяло вино в хладилника ти?

— В неделя имам почивен ден. Ще се погрижа за менюто.

Той глътна и последната хапка.

— Добре, и аз ти имам доверие. Ще говоря с доктора.