Нора Робъртс
Смърт край Змийската река (10)

10.

Броуди извади бутилка бира от хладилника и пъхна замразената пица във фурната. На телефонния секретар го очакваше съобщение от агента му. Книгата, която щеше да излезе в началото на есента, обещаваше добър хонорар. Новината заслужаваше втора бира с вечерята.

Вероятно с част от хонорара щеше да си купи нов телевизор. Плазмен. Щеше да го закачи над камината. Дали можеше да се закачи плазмен телевизор над камината или горещината щеше да го повреди?

Е, щеше да разбере. Но с удоволствие би се проснал на канапето, за да гледа спортния канал на огромен екран.

Засега обаче застана пред прозореца, като отпиваше от бирата си и съзерцаваше планината в спускащия се здрач.

Трябваше да навакса с работата си — не можеше да си позволи огромния плазмен телевизор, ако не прекарваше достатъчно време пред компютъра. А това означаваше, че преди да си легне, щеше да поработи поне няколко часа. Бездруго нямаше търпение да се заеме с книгата си.

Предстоеше му да убие една жена.

Но докато чакаше пицата да се стопли, можеше да си мисли за друга жена.

Рийс Гилмор не беше обикновена. Имаше доста странности и характерът й не беше лек. Може би точно това го бе заинтригувало толкова. И то в момент, когато изобщо не възнамеряваше да позволи да го заинтригуват. Харесваше точно противоположния тип жени — дръзки и крехки, предпазливи и импулсивни. Хората, които вървяха по твърдо определен път, ставаха отегчителни след известно време.

На всичкото отгоре бяха попаднали заедно в тази ситуация. И докато проблемът се разреши, нямаше да е лошо да научи нещо повече за нея.

Огледа се наоколо. Лаптопът му стоеше на масата.

— Няма по-добър момент от настоящия — каза на глас, отпи от бирата си и затвори прозореца.

Включи компютъра и извади пицата от фурната. Кръглият нож, също като кафе машината, бе един от най-използваните му кухненски инструменти. Сложи пицата в чиния, разряза я на четири, грабна няколко салфетки и втората бира и се приготви да вечеря.

Съмняваше се, че ще му е нужно повече време, отколкото на шерифа, за да открие информация за Рийс. Написа името й в „Гугъл“ и откри достатъчно неща, които да приковат интереса му.

Намери стара статия за обещаващите готвачи в Бостън, която възхваляваше двадесет и четири годишната Рийс Гилмор. Прав бях, помисли си той, докато разглеждаше снимката й. Рийс изглеждаше много по-добре с пет-шест килограма отгоре. Всъщност изглеждаше направо зашеметяваща.

Млада, енергична, въодушевена, усмихната пред фотоапарата, с голяма синя купа и блестяща сребърна лъжица в ръце. Статията описваше работната й биография — годината в Париж й бе помогнала много, после разказваше закачливо как петгодишната Рийс приготвила вечери с пет ястия за куклите си.

Имаше цитати от Тони и Тери Манео, собствениците на ресторанта, където Рийс работела, двойката, която щеше да загине трагично след няколко години. Те заявяваха, че Рийс е не само бижуто в бизнеса им, но и член от семейството им.

Други статии го информираха, че останала сираче на петнадесет години и баба й поела грижите за нея. Рийс не се омъжила, говорела безукорен френски и обичала да приема гости, сред които била известна с неделните си обеди.

Прилагателните, с които я описваха бяха: енергична, делова, амбициозна, весела.

А как можеше да я опише сега, запита се той, като се облегна на стола и лапна парче пица. Страхлива, нервна, педантична, решителна.

Съблазнителна.

В „Бостън Глоуб“ откри статия, която съобщаваше, че Рийс е приела мястото на главен готвач в „безумно популярен ресторант, известен с нестандартната си кухня и елегантна атмосфера“.

Следваха стандартните биографични данни заедно със снимка на изисканата Рийс с вдигната коса, която позираше в новата си кухня от блестяща стомана, издокарана в секси черен костюм със съблазнителни червени обувки с високи токчета.

„Винаги ще ценя годините си в «Манео» и всички, с които работих и за които готвих. Тони и Тери Манео не само ми дадоха първите професионални възможности, но и бяха моето великолепно семейство. Ще ми липсват уютът и интимността на «Манео», но съм развълнувана и въодушевена, че се присъединявам към творческия екип на «Оазис». Възнамерявам да поддържам високия стандарт на ресторанта, а и да добавя няколко изненади.“

— Изглеждаш достатъчно добре, за да те изям, слабаче — промърмори Броуди, като отново огледа снимката й.

Провери датата и забеляза, че статията бе публикувана по времето, когато той самият каза на редактора си в „Трибюн“ да му целуне задника. Първият репортаж за убийствата в „Манео“ бе излязъл едва три дни след този брой на „Бостън Глоуб“.

Зловеща история. Единствената оцеляла — простреляна няколко пъти и в критично състояние. Полицията разследва случая и т.н. Имаше описание на собствениците на ресторанта, както и на заведението, което бяха управлявали повече от двадесет и пет години. Изявления на членове на семействата и приятели — шокирани, тъжни и възмутени. Репортерът бе използвал думи като „кървава баня, клане, жестокост“.

Следващите статии докладваха за развоя на разследването. Никакъв напредък. Броуди долови безпомощния гняв на полицаите във всеки цитат.

Бяха описани погребенията на загиналите. Състоянието на Рийс се подобряваше бавно и тя бе поставена под полицейска закрила.

Постепенно случаят бе изместен от първа страница и дописки за него се публикуваха все по-рядко. Кратко споменаване на факта, че Рийс е излязла от болницата, но без снимка, нито интервю.

Да, така се получава, помисли си Броуди. Новините са новини, докато не се появи нещо ново. Историята трябва да е сензационна и вълнуваща, за да я отпечатат, а „Клането в Манео“ се бе изчерпало от тази гледна точка за по-малко от три седмици.

Мъртвите бяха погребани, убийците — неидентифицирани, а единствената оцеляла се опитваше да сглоби живота си отново.

 

 

Докато Броуди довършваше пицата си и четеше историята й, Рийс напълни малката си вана с гореща вода и ароматни соли. Взе аспирин, насили се да хапне малко сирене, бисквити и чепка грозде.

Сега щеше да се настани във ваната с чаша вино и книгата на Броуди. Не искаше да мисли за действителността поне през следващия час. Зачуди се дали да не заключи вратата на банята. Но пък помещението бе толкова малко, че щеше да я нападне клаустрофобия.

Няколко пъти преди бе заключвала вратата и й се бе налагало да изскача мокра от ваната, за да отвори.

Напомни си, че входната врата е заключена и под топката е подпрян стол. Беше в пълна безопасност. Но миг след като се излегна във ваната, се надигна и се помъчи да надникне във всекидневната. Наостри уши, за да чуе дали има смущаващи шумове.

Ядоса се на себе си и отпи няколко глътки вино.

— Престани. Успокой се. Отпусни се. На времето обичаше това, нали? — произнесе високо. — Изтягаш се във ваната с чаша вино и хубава книга. Време е да спреш да се къпеш за три минути и да изскачаш изпод душа, сякаш Норман Бейтс^[1] те причаква с нож в ръка.

Рийс затвори очи и отпи отново от виното. После решително отвори книгата.

„Някои хора твърдяха, че Джак Брустър копае собствения си гроб от години, но докато лопатата се забиваше във вкоравената от зимата земя, той се ядоса задето му се налагаше да приеме коментара буквално.“

Първият пасаж я накара да се усмихне. Изпълни се с надежда, че Джак Брустър нямаше скоро да се озове под земята.

Чете петнадесет минути, преди параноята да я накара да надникне във всекидневната за пореден път. Отбеляза го като нов рекорд. Доволна от себе си, успя да почете още десетина минути, преди тръпките да й подскажат, че трябва да излезе от ваната.

Обеща си, че следващия път ще се опита да остане във ваната по-дълго.

Книгата я увличаше, а това определено бе облекчение. Остави я на пода, за да се намаже с новия крем за тяло, който имаше същия аромат като солите за вана. Реши, че ще дочете романа в леглото. Щеше да използва Джак Брустър като препятствие мислите й да не се стрелкат насам-натам.

И тази вечер нямаше да пише в дневника си.

Малко се ядоса на шериф Марсдън, докато беше в офиса му, но след като се успокои, бе принудена да признае, че човекът правеше всичко възможно, за да разреши случая.

И независимо дали й вярваше или не, поне не се държеше снизходително.

Е, тя щеше да послуша съвета му и да забрави за цялата история за известно време.

Навлече фланелената си пижама и свали фибите от косата си. Реши да си направи малка каничка чай и да се отдаде на книгата.

Сложи чайника на печката и опита да събере малко ентусиазъм, за да си направи сандвич, но веднага се замисли за менюто за следващата вечер.

Хубаво месо, разбира се. Може би телешко печено със сос от червено вино. Трябваше да изтича до пазара още през първата си почивка, за да купи продуктите за маринатата. Е, това бе лесно. Пресни картофи и моркови, зелен фасул. Кнедли от маслено тесто. Истинска мъжка вечеря.

Ако й останеше време, можеше да направи пълнени гъби за ордьовър. А за десерт — ягоди със сметана. Не, това бе прекалено женствено. По-добре ябълков пай. Проста традиционна храна.

Дали след вечерята щяха да се озоват в леглото? Не й се стори добра идея. По-скоро бе ужасна. Но Броуди, дяволите да го вземат, наистина я възбуждаше. А мисълта, че сексът все още я вълнуваше, бе приятна.

За всеки случай трябваше да изпере чаршафите. Бързо написа „пране“ в списъка си със задачи за следващия ден. Трябваше да купи и хубаво червено вино. Може би и бренди. Мамка му, не само нямаше кафе, но и нямаше в какво да го приготви.

Рийс притисна пръсти към слепоочията си, когато усети завръщането на главоболието. Дали да не отмени вечерята? Щеше да откачи, докато се мъчи да измисля идеалното меню, а Броуди вероятно би се зарадвал и на бизонски хамбургер с пържени картофи.

Или не само да отмени вечерята, а да си събере багажа, да остави бележка на Джоуни и да се изнесе от скапаното градче. За какво да остава тук?

Една жена бе убита и това бе достатъчно добра причина да се махне. Ако вече не знаеха, то съвсем скоро всички в града щяха да научат за твърденията й, че е станала свидетелка на убийство. А нямаше никаква улика, която да подкрепи думите й.

Не искаше хората да я поглеждат с крайчеца на очите си, сякаш е бомба, която ще избухне всеки момент. А и тук бе постигнала сериозен напредък, така че можеше да си тръгне, без да се срамува. Беше се върнала към готвенето, беше си наела апартамент, беше останала двадесет и пет минути във ваната.

Дори усещаше завръщането на сексуалността си.

Още една среща с Броуди и сексуалността й щеше да избухне. И в това нямаше нищо лошо. Двамата бяха необвързани, зрели възрастни хора. Сексът беше здравословно нещо, а мисълта да правиш секс с привлекателен мъж, бе напълно нормална женска дейност.

Солиден прогрес.

Можеше да си вземе прогреса и да го използва в следващия град.

Рийс остави молива, когато чайникът изсвири. Протегна се да вземе чаша и чинийка и се сети, че нямаше каничка. На следващото място, където спреше, щеше да си купи.

Изключи котлона и премести чайника. Внезапно някой почука на вратата.

Щеше да изпищи, ако не бе вцепенена от ужас. Отдръпна се рязко назад и се блъсна в плота. Стисна огромния касапски нож и чу гласа на Джоуни иззад заключената врата.

— Отвори, за бога! Не разполагам с цяла нощ.

Рийс забърза към вратата с разтреперани крака и колкото можа по-тихо дръпна стола изпод топката.

— Съжалявам. Само секунда.

Отключи вратата и свали веригата.

— Бях в кухнята — обясни.

— Да, а апартаментът е толкова голям, че не знам как ме чу — промърмори Джоуни като влезе в стаята. — Сипах ти последната порция от супата. Следващия път трябва да направим повече. Яла ли си?

— Ами… аз…

— Няма значение — прекъсна я Джоуни като остави купичката на плота. — Сега ще ядеш. Хайде, започвай — махна нетърпеливо с ръка, когато Рийс се поколеба. — Още е гореща. Сега съм в почивка.

Тя отиде до прозореца и го открехна леко, извади запалката си и пакет „Марлборо“.

— Нали няма да ме вбесиш, като ми забраниш да пуша тук?

— Не — усмихна се Рийс и й подаде чаената чинийка за пепелник. — Как е тълпата тази вечер?

— Не е зле. Супата имаше невероятен успех. Може и утре да я направиш, ако нямаш нищо против.

— Разбира се, няма проблеми.

— Сядай и яж.

— Не трябва да стоиш до прозореца.

— Свикнала съм — успокои я Джоуни, но приседна на перваза. — Тук мирише хубаво.

— Току-що си взех вана. Солите са с аромат на манго.

— Хубаво — кимна Джоуни и дръпна от цигарата. — Компания ли очакваш?

— Какво? Не, не тази вечер.

— Ло е долу — каза Джоуни, като изтърси разсеяно пепелта от цигарата си навън. — Искаше да се качи да ти донесе супата. Не мисля, че за да те сваля, защото покани и Линда-Гейл да го придружи. Но все пак… ако му подадеш пръст…

— Много мило от негова страна.

— Тревожи се за теб. Смята, че сигурно си уплашена и разстроена.

— Свикнала съм с това — усмихна се Рийс, като седна да изяде супата. — Понасям го.

— Ло не е единственият, който се тревожи. Из града се разчу какво си видяла вчера.

— Какво съм видяла или какво си мисля, че съм видяла?

— Е, кое от двете е?

— Видях.

— Добре. Линда-Гейл ме помоли да ти кажа, че ако те е страх да си сама, ще дойде да прекара нощта при теб. Или пък ти можеш да спиш в дома й.

Рийс застина с лъжицата пред устата си.

— Наистина ли?

— Не. Измислих си го, за да ме зяпнеш учудено.

— Това е невероятно мило — възкликна Рийс. — Но няма нужда — добре съм.

— Изглеждаш по-добре от преди, признавам — съгласи се Джоуни. — Тъй като съм ти едновременно шефка и хазайка, днес трябваше да отговарям на въпросите на хората за състоянието ти. Обещах да ти предам поздравите им. От Мак, Карл, доктора, Бебе, Пийт, Бек и мнозина други. Не отричам, че някои се отбиха, за да те видят или да изкопчат някаква информация, но повечето бяха искрено загрижени. Добре е да го знаеш.

— Благодаря за въпросите, поздравите и загрижеността. Джоуни, шерифът не откри абсолютно нищо.

— Някои неща отнемат повече време от други. Но съм убедена, че Рик ще продължи да търси.

— Да, предполагам, че ще го направи. Но не вярва, че наистина съм станала свидетелка на убийство. Пък и защо да ми вярва? Защо изобщо някой да ми вярва? А и дори да ми вярват сега, ще престанат, когато се разчуе за станалото в Бостън. А може вече да се е разчуло — каза тя, като присви очи.

— Знаеш как става: някой прошепнал на някого, той пък пошушнал на друг. Да, говори се за масовото убийство и за твоето раняване.

— Няма начин да не се разчуе — отсъди Рийс. — Сега ще започнат приказки и слухове. Хората ще казват: „О, горкото момиче. Преживяло е ужасни неща и не може да се съвземе. Въобразява си, че вижда какво ли не…“.

— Мамка му, аз пък забравих да си взема цигулката и да ти свиря тъжни песнички — изсумтя Джоуни като загаси цигарата си с рязко движение. — Но следващия път щом започнеш да се самосъжаляваш, със сигурност ще я донеса.

— Ужасно си проклета — усмихна се Рийс. — Защо двамата души, които никак не ми съчувстват, ми помагат най-много?

— Реших, че в Бостън доста са ти съчувствали и едва ли искаш да продължиш да будиш състрадание.

— Точно попадение. Тъкмо преди да дойдеш си мислех, че трябва да напусна града. А сега седя и ям супа, която наистина ще е по-хубава с пресни подправки, говоря с теб и знам, че няма да отида никъде. Чудесно е да осъзнаваш, че искаш да останеш някъде. Вярно, когато си тръгнеш, ще проверя няколко пъти дали прозорците и вратата са заключени и ще вдигна слушалката, за да съм сигурна, че телефонът работи.

— Пак ли ще сложиш стола под топката?

— Нищо не ти убягва.

— Така си е — съгласи се Джоуни, като отнесе чаената чинийка до мивката. — Имам шестдесетгодишен опит, така че…

— Искаш да кажеш, че си на шестдесет? Стига бе!

Джоуни не успя да прикрие усмивката си.

— Ще ги навърша следващия януари, но отсега се упражнявам. Искам да избегна шока. Ето че си загубих мисълта.

— Изглеждаш най-малко десетина години по-млада.

Джоуни я изгледа хладно, но устните й отново се извиха в усмивка.

— Да не се натискаш за повишение?

— Ако мога да го получа.

— Познавам доброто качество от пръв поглед. Ей това исках да кажа. Ти притежаваш добри качества и ще се справиш. Надмогвала си и по-лошо.

— Не успях.

— Не ми говори така — възрази Джоуни рязко. — Нали сама виждам? И не забравяй, че в Ейнджълс Фист може и да има клюкари и любопитковци, но повечето са добри хора. В противен случай щях да напусна града отдавна. Навсякъде се случват лоши неща. Ти самата го знаеш много добре. Хората тук се грижат за себе си и помагат на останалите, когато се наложи. Ако имаш нужда от помощ, просто я поискай.

— Ще го направя.

— Време е да слизам долу — заяви Джоуни като пристъпи към вратата и се огледа наоколо. — Искаш ли телевизор? Имам един, който не ми трябва в момента.

Рийс отвори уста, за да й каже да не си прави труда, но бързо промени решението си.

— Наистина ми се ще да си имам телевизор, ако можеш да ми го дадеш.

— Можеш да го вземеш още утре.

Джоуни спря до вратата и вдъхна дълбоко.

— Дъждът ще завали скоро. Утре те очаквам точно в шест — каза на излизане.

Рийс затвори прозорците и заключи вратата, но нарочно го направи бавно. Всяка жена заключва дома си нощем, успокои се тя. А ако сложи стола под топката, не наранява никого, нали?

 

 

Дъждът заваля малко след два през нощта и я събуди. Беше заспала на светната лампа с книгата на Броуди в ръка. Чуваха се приглушени гръмотевици и силното плющене на дъжда по прозорците и покрива. Рийс се почувства адски уютно в топлото си меко легло.

Сгуши се в завивките и разтърка скования си врат. Прозя се и дръпна юргана до брадичката си. После по навик огледа стаята, преди да затвори очи. Замръзна.

Входната врата беше отворена. Съвсем леко.

Тя потрепери, уви одеялото около рамената си, грабна фенера от нощното шкафче и го стисна като бухалка. Пое си дълбоко дъх и изтича до вратата.

Затръшна я, заключи я и завъртя топката, за да се увери, че никой не може да влезе. Пулсът й препускаше лудо, когато се втурна към прозорците, за да провери дали са заключени. После хвърли бърз поглед навън.

Наоколо нямаше никой. Езерото бе черно, улиците — мокри и празни.

Опита се да се убеди, че случайно бе оставила вратата незаключена или пък я бе отключила, когато я провери за последен път, преди да си легне. Може би вятърът я бе открехнал.

Но когато се смъкна на колене, видя почти незабележимите драскотини по пода, оставени от тътренето на стола.

Вятърът не можеше да блъсне вратата с такава сила, че да отмести стола.

Рийс седна до вратата, облегнала гръб на стената, увила одеялото около себе си.

Успя да подремне, после да се облече и отиде на работа. Веднага щом бакалията отвори, си взе почивка и отиде да си купи резе.

 

 

— Знаеш ли как да го монтираш? — попита я Мак Дръбър.

— Ами сигурно ще успея.

Той я потупа нежно по ръката.

— Мога аз да го направя. Бездруго смятах да обядвам в ресторанта. Слагането на резето няма да ми отнеме много време.

Рийс си припомни съвета на Джоуни да иска помощ, когато има нужда.

— Наистина ще съм ти безкрайно благодарна.

— Няма проблеми. Не те обвинявам, че си поизнервена. Едно солидно резе ще те накара да се почувстваш по-добре.

— Така си е — отвърна тя и се отправи към вратата. — Добро утро, господин Сампсън — поздрави влизащия в магазина Карл.

— Добро утро. Как си?

— Добре, благодаря. Предполагам, че вече сте говорили с шерифа, но се чудех дали през последните няколко дни някой от вас не е видял из града жена с дълга тъмна коса и червено яке.

— Няколко туристи се отбиха в магазина — отговори Мак. — Но всичките бяха мъже, макар че двама носеха обици. Единият даже имаше обица на носа.

— През зимата, когато идват сноубордистите, често виждам такива — добави Карл. — Момчетата са накичени дори повече от момичетата. А, една пенсионирана двойка от Минесота мина оттук с караваната си преди един-два дни — напомни той на Мак.

— Карл, косата на жената беше стоманеносива. А мъжът тежеше поне двеста килограма. Шерифът не питаше за хора като тях.

— Просто казвам — оправда се Карл и се обърна към Рийс. — Възможно е хората, които си видяла, да са се борили. Да са си играли. Хората вършат какви ли не дивотии.

— Така е — кимна Рийс и извади портфейла си. — Да оставя ли резето при теб, Мак?

— Разбира се. И си прибери парите. Ще впиша сумата в сметката на Джоуни.

— О, не, то е за мен и…

— Ще си го вземеш ли, когато се преместиш някъде другаде?

— Не, но…

— В такъв случай аз ще уредя нещата с Джоуни. Днес ще има ли супа?

— Старомодна пилешка супа с фиде.

— Идеално. Имаш ли нужда от нещо друго?

— Всъщност да, но по-късно ще мина пак. Почивката ми вече свърши.

— Дай ми списъка — каза Мак като взе молива си решително. — Ще ти донеса поръчката, когато дойда да обядвам.

— Това се казва обслужване — засмя се Рийс. — Добре, имам нужда от парче телешко за печене, половин килограм пресни картофи, половин килограм моркови — започна тя.

След като изреди всичко, Мак размърда вежди.

— Звучи ми като вечеря в компания.

— Така е — призна тя. — Ще готвя за Броуди. Напоследък ми помогна с доста неща.

— Обзалагам се, че той ще спечели повече от сделката.

— Ако нещо от храната остане, за теб е. За благодарност, че ще ми монтираш резето.

— Чудесно.

Рийс се отправи обратно към ресторанта. Вдишваше дълбоко свежия чист въздух и се усмихваше доволно. Беше се справила. Беше постъпила разумно.

И когато си легнеше довечера, сама или не, щеше да има солидно резе на вратата.

 

 

Ло пристигна в Ейнджълс Фист с любимия си форд пикап. Уейлън Дженингс виеше от стереоуредбата. По пътя бе слушал Фейт Хил, която намираше за невероятно привлекателна. Но въпреки страхотния й външен вид и мощния й глас, мъжествен тип като него не можеше да си позволи да влезе в града, слушайки някакво си момиче.

Освен ако момичето не седеше до него, разбира се.

И сега мислите му бяха съсредоточени върху едно момиче. Всъщност върху няколко, но в главата му имаше предостатъчно място за много жени. Скоро зърна една от тях във весело и слънчево яркожълто, в тесни джинси и червена блуза, покатерила се на стълба да боядисва капаците на прозорците на малката кукленска къща, в която живееше под наем.

Ло форсира двигателя и зачака жената да се обърне и да се възхити на внушителния му вид в мъжествения черен пикап. Тя обаче не го направи, затова Ло завъртя очи и отби до тротоара.

Господ му беше свидетел, че за тази жена му се налагаше да се труди усилено, а получаваше само трохи вместо цялата торта, както при другите му завоевания.

— Здрасти, Линда-Гейл.

— Здрасти и на теб — отвърна тя и продължи да боядисва.

— Какво правиш?

— Правя си педикюра, не виждаш ли?

Ло отново завъртя очи и слезе от пикапа.

— Почивен ден ли имаш? — попита невинно, макар вече да бе видял графика в ресторанта и да знаеше, че е така.

— Аха. А ти?

— В ранчото са отседнали неколцина, но днес отиват на разходка с лодка. Виждала ли си Рийс?

— Не — отговори Линда-Гейл като тръсна четката силно, пръскайки боя наоколо.

Ло отскочи назад стреснато.

— Внимавай!

— Ти пък се разкарай оттук.

Странна жена, помисли си той. Защо изобщо идваше при нея — за да го обижда непрестанно?

— Слушай, просто се чудех как е Рийс, това е всичко.

— Майка ти каза да я оставим на спокойствие и аз точно това правя — сопна се Линда-Гейл, но след миг въздъхна и остави четката. — И на мен ми се иска да знам как е. Това, което й се случи, е ужасно.

— Ужасно — повтори Ло. — Но и вълнуващо.

— Така е — съгласи се младото момиче като прикова очи в него. — Направо сме отвратителни с това любопитство, но все пак става дума за убийство, за бога! Бебе мисли, че двойката е обрала някоя банка, а после са се скарали за парите. Той я очистил и сега се радва на цялата плячка.

— Теорията й не е по-лоша от останалите.

Линда-Гейл отпусна четката и се наведе към него.

— Аз пък смятам, че са имали извънбрачна връзка и са избягали от домовете си. Но после тя се е разкаяла и е решила да се върне при съпруга и децата си. А той я е убил, побеснял от ревност.

— И това звучи добре. Натъпкал е трупа в стара бърлога на бобър и го е затрупал с камъни.

— О, това е кошмарно, Ло! По-лошо, отколкото да я е погребал някъде в планината.

— Вероятно изобщо не я е погребвал.

Ло се облегна на стълбата. Усети силната миризма на боята, но долови и приятния аромат на Линда-Гейл.

— Но пък трябва да знае къде да намери бобърска бърлога, нали? А тези надали са били тукашни. Както и да го погледнеш, той отдавна вече е изчезнал.

— Предполагам, че е така, но това не облекчава положението на Рийс.

Линда-Гейл се върна към боядисването и Ло, който стоеше точно до стълбата, се вторачи в съблазнителния й задник.

Човек трябваше само да се протегне малко и…

— Предполагам, че ще отидеш да я видиш.

— Кого? — примигна той изненадано. — А, Рийс ли? Не знам. Мислех, че можем да отидем заедно, ако искаш.

— Майка ти ми каза да не й досаждам днес. А и започнах боядисването и трябва да го довърша.

— Със скоростта, с която действаш, цял ден ще се занимаваш с боядисване.

Линда-Гейл го погледна през рамо.

— Имам още една четка, умнико. Можеш да свършиш нещо полезно вместо само да се перчиш наоколо.

— Днес ми е почивният ден.

— И моят също.

— Мамка му!

Проклет да бъде, ако вземе да боядисва тъпите капаци. Но не се сещаше къде другаде да отиде.

— Е, добре, малко ще ти помогна — съгласи се той като се протегна за другата четка. — Ако свършим работа преди следващия четвъртък, можем да се поразходим до ранчото. Ще оседлая два коня и ще пояздим. Чудесен ден е.

Линда-Гейл се усмихна прикрито.

— Може и да отидем. Денят наистина е хубав.