Елизабет Лоуел
Треска (4)

Четвърта глава

Споменът за доверчивата, донякъде стеснителна усмивка на Лайза придружаваше Рей през целия път на слизане от планината. А също и възбудата в кръвта му. Той се канеше да учи Лайза да сече с брадва. Но не посмя. Съмняваше се дали ще издържи на физическата близост до нея. Жадуваше да получи нещо повече от кратката докосваща целувка, без дори да си позволи да допре върха на езика си до нежните й устни. Да вдъхва слънчевия аромат на косата й, да гледа неуловимо тръпнещите й устни, да се опива от сладостта на дъха й… С изключителни усилия на волята се бе сдържал да не разпусне блестящите й плитки и да го обгърне оставената й на свобода коса, като свърже двамата в един свят, чието начало и край е в техните съединени тела.

Със сподавен стон Рей се опита да се освободи от мисълта за пулсиращата съблазън, наречена Лайза Йохансен. Не изглеждаше възможно едно съвременно момиче на тази възраст да е толкова непорочно, макар че тя се бе държала като че ли никога не е била целувана. Със сигурност тя не даде вид, че знае как да отвърне дори на онази невинна ласка, като притисне устните си до неговите.

Мисълта за такава пълна невинност шокираше, интригуваше и възбуждаше Рей. Жените, които бе познавал преди, бяха опитни, изтънчени, уверени в това, което искат от него. Понякога той се бе възползвал от тяхната щедрост. Но в повечето от случаите той просто се бе оттеглял, отвратен от факта, че вижда по-скоро символа на долара в женските очи, отколкото истинско желание.

Не толкова изящната красота на Лайза и необикновеното й възпитание, колкото безкористната й чувственост я правеха толкова завладяваща за Рей. Тя не знаеше, че той е богат. Не беше се вгледала в него, за да открие повече пари, отколкото един нормален човек може да спести през живота си. Тя беше се вгледала в него, за да види мъжа.

И тя искаше мъжа, когото беше видяла.

Рей бе усетил страстното й влечение към него така ясно, както и нейната неопитност. Фактът, че самият той — а не банковата му сметка и бъдещо наследство — предизвикваше Лайза, беше толкова неочакван, че той едва се осмеляваше да повярва. А споменът, че докосването му я бе накарало да затрепти от чувствена треска, а не от добре познатите му алчни фантазии за пари, беше толкова завладяващ, че Рей не гарантираше как ще се държи, ако остане с Лайза насаме в залятата от слънце ливада.

По пътя до ранчото стигна до заключението, че обективно преценява несъмнената чистота и безкористност на Лайза. Но от друга страна я желаеше прекалено много, за да се довери на собствената си преценка за характера й, и това беше така ясно, както че джинсите са му по мярка. Той твърде много искаше да вярва, че е точно такава, каквато изглеждаше — напълно непробудена, но бавният огън на желанието обгаряше нейната невинност всеки път, щом вдигне поглед към него.

Рей свали раздраната си риза и я смачка на топка, за да я хвърли в кофата за боклук. Точно преди да я пусне, той се поколеба. В крайна сметка обеща на Лайза, че ще й даде да закърпи ризата. Но тя изпита такова облекчение, когато той едва не се издаде, че може да купи всички ризи, които поиска, и то веднага. Все пак представата как нейните изящни ръце работят над ризата, докосвайки всеки ръб и шев, оставяйки свой отпечатък върху плата, и после как му я връщат, промени решението му. Далеч, далеч по-скоро би я накарал да повярва, че е твърде беден, за да си купи една риза, отколкото да й покаже, че е богат и става все по-богат с всеки изминал ден.

Той не обърна внимание на дискетата със счетоводните файлове на ранчото и заобиколи компютъра, за да вземе телефона. Набра някакъв номер, изчака и чу отговора на доктор Томпсън едва след четвъртото позвъняване.

— Тед? Тук е Рей Макол. Искам да поговорим за студентката, която изпрати да наглежда ливадата през това лято.

— Имаш предвид Лайза Йохансен? Тя не е студентка, поне официално не е. Нейният случай беше истинско предизвикателство за нашия антропологически факултет. Щом излязат резултатите от тестовете, без колебание ще се обзаложа, че тя ще бъде дипломирана, а не студентка. Разбира се, при нейните родители, това не е изненадващо. Докторите Йохансен са световноизвестни специалисти по…

— Предизвикателство ли? — прекъсна го Рей бързо, защото знаеше, че ако не отклони доктор Томпсън от темата за антропологията, щеше да мине много време, докато стане дума отново за Лайза Йохансен. Професорът беше чудесен преподавател и добър приятел, но той можеше да наговори куп излишни неща.

— Предизвикателство. Защото взе изпитите по най-важните дисциплини, без да е преминала курса на обучение — обясни доктор Томпсън. — Когато имаш пред себе си някой с неконвенционалната научна подготовка и семейна среда на Лайза, не ти остава нищо друго, освен да го подложиш на изпити за академично ниво. Горкото момиче дори не е стъпвало в истинска аудитория, разбираш ли?

Но Рей не бе разбрал. Поддържаше разговора със съответните насърчаващи фрази, но не каза нищо повече. Беше накарал доктор Томпсън да се придържа към темата, която го интересуваше. Сега оставаше само да се разположи в един удобен стол и да остави нещата да поемат своя неизбежен ход.

— О, да, наистина — продължи доктора. — Тя говори няколко екзотични езика, може да превърне отвратителни неща в апетитни ястия над лагерния огън, и е толкова сръчна в ръцете, че взема ума на някои от студентите ми по етнография. Само да видиш как прави малък смъртоносен нож от парче счупена бирена бутилка.

Доброжелателните обаждания на Рей, с които той участваше в разговора, се губеха в потока от думи на професора.

— А освен това е такова сладко дете. Какви очи има! Боже Господи, не бях виждал такива очи, откакто майка й ми беше първата и най-добра студентка преди много, много години. Лайза много прилича на нея. Бистър ум, здраво тяло, но няма пари дори за да се обади от телефонен автомат — а и не знае как. Говоря за Лайза, не за майка й. Горкото дете! Едва ли знаеше как да пусне водата в тоалетната, когато дойде тук. А ако става дума за съвременна кухня, отпиши я. Електрическата ми печка я отчая. Машината за миене на чинии я накара да подскочи. А пресата за отпадъци направо я ужаси. Тя просто ме изнерви, ако трябва да ти кажа истината. Сега разбрах как се чувстват хората от примитивните племена, когато любознателните студенти вървят по петите им и си водят бележки за необикновените им самобитни обичаи. Обаче тя бързо схваща. Много умно момиче. Наистина е много умна. Но въпреки това родителите й закъсняха с изпращането й тук. Защото сега я бива единствено за начина на живот на някое диво номадско племе.

— Защо?

— Заради времето. Разбираш ли — вчера, днес, утре.

— Не разбирам.

Професорът въздъхна.

— И Лайза не го разбира. Цивилизованият човек дели времето на минало, настояще и бъдеще. За разлика от много от племената. За тях съществува само два вида време. Имат съвсем смътна представа за „времето преди“, след което следва протяжното неопределено сега, където Лайза живее. В безкрайното настояще на племето. Тя разбира западните понятия, за работа на час и седмично заплащане, колкото аз разбирам езика на зулу. А що се отнася до пишещи машини, шкафове с папки, компютри и разни други такива… тя просто няма шанс. Единствената възможна работа, която можах да й намеря за краткото време, с което разполагах, бе да наблюдава как расте тревата в твоята ливада до началото на учебната година през есента. А после ще се издържа със стипендията си до Коледа, когато Джефри се върне от гостуването си при Алис.

— Джефри? Алис? — попита Рей, като се чудеше как разговорът се беше отклонил.

— Джефри е най-умният ми студент по антропология, който съм имал от времето на майката на Лайза. Алис Спрингс е в най-затънтените краища на Австралия. Джефри прави проучвания за докторската си дисертация върху устно предаваните традиции на австралийските аборигени с особен акцент върху приложението на…

— Лайза познава ли този Джефри? — прекъсна го Рей нетърпеливо, защото изведнъж го жегна неоправдана ревност.

— Още не, но ще се запознаят. Тя ще се омъжи за него.

— Какво?

— Лайза ще се омъжи за Джефри. Не ме ли слушаш? Родителите на Лайза я изпратиха при мен, за да й намеря подходящ съпруг. И аз й намерих. Нейните способности великолепно се съчетават с професионалните му потребности. Тя ще може да върти домакинството в лагера, докато той работи. Кой знае? Ако тя покаже същата склонност към живот под открито небе като майка си, може да му помага и в неговите проучвания.

— А Джефри какво мисли за всичко това?

— Още не ми е отговорил, но не мога да си представя друга реакция, освен че ще приеме с възторг. Тя е толкова сладка, а нейните родители са много, много уважавани в академическите среди. Това е от голямо значение за един млад учен, разбираш ли? Възможно е дори да започне съвместна работа с родителите й, а не е изключено и да напишат заедно някоя и друга статия. Това би било страхотно лансиране в научната му кариера.

— А Лайза какво ще получи от цялата тази любовна сделка? — попита Рей, като се опитваше да не издава раздразнението си с гласа си.

— „Любовна сделка“ ли? О, Боже, ти наистина си дете на западната култура! Любовта няма място тук. Лайза ще спечели от това споразумение всичко, което жените винаги са получавали от брака — осигуряване за цял живот с прехрана, подслон и защита. В случая тези неща са много по-важни за Лайза от любовта. Защото тя просто не е подготвена да се справя в съвременния западен свят. Ето защо родителите й я изпратиха при мен, когато дойде времето да се омъжи.

— Значи тя е дошла тук, за да си намери съпруг? — попита Рей направо.

— Разбира се. Едва ли би могла да се омъжи за някой пастир от бедуините, нали така?

Последва мълчание, но то бе тутакси запълнено от доктор Томпсън, който оживено започна да описва живота на една бедуинска съпруга. Рей почти не го слушаше. Вниманието му беше приковано от думите на професора, които потвърдиха най-лошите му опасения — Лайза беше поредната жена, търсеща купон за храна за цял живот. Нейната невинност нямаше нищо общо с това. Тази игра започваше от времето на Адам и Ева — сладострастието на мъжа и сметкаджийството на жената, съединени в безбожно бракосъчетание.

И Рей едва не беше паднал право в капана, напарфюмиран с мускус.

От този момент нататък Рей не си спомняше разговора. После отиде да си вземе душ и да се преоблече. Вършеше всичко, изпаднал в безпомощна ярост, като не знаеше дали е повече ядосан на Лайза за нейното коварство на невинна съблазнителка, или пък на себе си, задето едва не падна в мрежите й, сякаш гарга му беше изпила ума.

Въпреки че ругаеше себе си и проклинаше Лайза, споменът за тръпнещите й устни не му даваше мира, а когато заспа, започна да сънува кадифена топлота, която го обгръщаше, галеше го и го възбуждаше, докато се събуди със замрял на устните си вик. Той се потеше, чувстваше тялото си напрегнато и натежало от желание, толкова силно, че беше почти непоносимо.

Следващата сутрин положението не беше по-добро. Рей влезе в банята, като ругаеше. След петнайсет минути реши, че твърде много надценява въздействието на студения душ като средство за потушаване на страстта. Нахлузи ботушите си и закуси със студен хляб, защото знаеше, че ароматът на препечени филии ще му напомни за домашния хляб, който беше направила и за това как тя го гледаше, а пръстите и едва доловимо трепереха, когато му подаваше ухаещото топло ядене, което му бе сготвила.

Рей затръшна вратата на кухнята и се отправи към обора, като му се искаше по същия начин да може да затръшне вратата за мислите си. На изток, на фона утринното небе започваха да се открояват назъбени върхове. Каубоите се бяха разпръснали из обора. Конете цвилеха и обикаляха в кръг в ограденото за тях място, очаквайки мъжете да ги удостоят с хвърляне на ласо и няколко ласкави думи.

— Добро утро, шефе Мак. Старият Девил изглежда пак живна, след като вчера му взе здравето.

Рей мярна леко посребрената коса на Ласитър още преди да разпознае провлечения му говор.

— Добрутро, Ласитър. Да, вчера яздих до ливадата и обратно. Ама и ти изглеждаш малко очукан. Тежка езда си имал, а?

Говедарят се ухили, повдигна шапката си, за да приглади преждевременно побелялата си коса, и с кратък замах я сложи отново на главата си.

— Канех се да ти благодаря. Чери каза, че специално си й поръчал да ме вземе за езда. Кобилата беше първа класа, наистина първа класа.

— Бас държа, че е дошла с щемпел от ветеринарния контрол върху бута си като доказателство за това — пошегува се Рей язвително.

Ласитър закима с глава.

— Шефе, не го вземай толкова навътре. Когато гадже с нейната външност е готово, навито и надарено от Бога да е кадърно, защо да не се спогодиш с него.

— Точно за това те имам теб. Най-големият сваляч на Запада.

Остроумната реплика и смеха на каубоя подобриха настроението на мъжете, които носеха седла към ограденото за конете място. Способността на Ласитър да вкарва жени в леглото си беше станала легенда. Никой не можеше да каже дали го постигаше благодарение на посребрената си коса, сдържаната си усмивка или на ловките си ръце. На каквото и да го дължеше, жените много го харесваха.

— Как ти се стори ливадата? — попита Ласитър невинно.

— Хареса ми повече от моята трапезария.

— Да, Чери ми спомена нещо за това. Наистина ли е инвентаризирала приборите?

— Дявол да го вземе, така е. А на тебе измъкна ли ти пломбите от зъбите?

— Да, но си заслужаваше. Ти вечеря ли там?

— Къде, в трапезарията ли?

В очите на Ласитър проблеснаха пламъчета.

— На ливадата.

Рей изръмжа и след това се предаде. Ласитър щеше да върти и суче по темата за Лайза, докато накрая разбере как е реагирал Рей на нашествието на още една жена в частното му владение. Едва ли имаше нещо на този свят, което каубоите да обичат повече от майтапа.

— Най-малкото може да готви добре — отговори Рей уклончиво.

— И е приятна за окото. Макар че е малко кльощава, с изключение на горния етаж.

Рей отвори уста, за да отрече, че Лайза е кльощава, където и да е, но видя дяволитите пламъчета в очите на Ласитър. Само се засмя и поклати глава.

— Трябва да ти жигосам опашката, че не ме предупреди нито за Чери, нито за Лайза — упрекна го Рей.

Зъбите на Ласитър се белнаха в усмивка.

— Ако ми намериш кобилка, която може да ме върже и впримчи, тогава можеш да ме жигосаш, където си поискаш.

— Мисля, че вече съм я намерил.

— Така ли?

— Така. Ти си се качвал горе на ливадата толкова често, че големите копита на дорестия ти кон са оставили не следи, а цели окопи.

Ласитър бавно поклати глава.

— Не говоря за тази кобилка. Госпожица Лайза е твърде невинна за такива като моя милост.

— Плюс това — обади се Джим от ограждението, — тя не му е дала нищо друго, освен сладката си усмивка, както на всички останали помощници. А също така хляб и бекон, толкова вкусни, че биха разчувствали и камък. Божичко, това момиченце може да готви на огън като магьосница.

Рей изпита облекчение, като научи, че Лайза не е удостоила с внимание никого от помощниците му така, както него. Обаче тази мисъл не бе достатъчна, за да разсее раздразнението му от самия себе си, че почти се беше хванал на въдицата й.

— Невинна ли? Може и да е, но тя преследва същата цел, каквато и Чери — диамантен пръстен и гратис за цял живот. Единствената разлика между тях е, че Лайза не знае кой съм.

— А ти не й ли се представи? — попита го изненадан Ласитър.

— Разбира се. Но просто като Рей.

Ласитър веднага разбра хумористичната страна на ситуацията. Той се усмихна, а след това избухна в невъздържан смях. Рей също се усмихна неохотно.

— И тя те мисли за някой от помощниците, така ли? — попита Джим, като поглеждаше ту към Ласитър, ту към Рей.

— Да — отговори Рей.

Джим се закиска.

— И си търси съпруг?

— Да.

— И наистина не знае кой си?

— Да.

— Не го вярвам. Тя не е някоя градска нахалница, която си полюлява предизвикателно бедрата.

— Попитай доктор Томпсън следващия път, когато дойде на ливадата — отсече Рей.

— Е, и? — възрази му Джим. — Със сигурност тя не включи нито един от нас в играта. Не я обвинявам, че отмина стария Ласитър като кандидат за женитба, но тя дори не погледна и Блейн. Не беше ли така, Блейн?

— Така си е — провикна се висок и слаб млад мъж, който беше клекнал пред ограждението и пушеше цигара. — И дядо Боже ще ти каже, че съм бая по-готин от Ласитър.

Последваха закачки и дюдюкания, когато помощниците започнаха да сравняват мъжествеността и физическите достойнства на Блейн и Ласитър. И двамата приемаха добронамерено подигравките им. Самите те много пъти бяха вземали на подбив другите, за да имат нещо против, когато бе дошъл техният ред да станат мишена на грубия им хумор. Рей изчака, докато задявките им позатихнат, за да обяви линията си на поведение. Бе взел това решение през малките часове на нощта, когато се събуди облян в пот от желание.

— Да знаете, до гуша ми дойде да ме преследват и причакват на собствената ми територия — каза той направо.

Помощниците посрещнаха думите му с одобрителни възгласи. Ранчото на един мъж е неговата крепост — или поне така би трябвало да бъде. Шефът Мак беше спечелил тяхната симпатия в борбата си против брака.

— Лайза не знае кой съм и бих искал да не научава и за в бъдеще. Докато мисли, че съм един от помощниците, ще се отнася към мен така, както към всеки от вас. Това е, което искам. В противен случай няма да мога да ходя на ливадата, защото всеки миг ще бъда преследван до смърт.

Мъжете посрещнаха решението му пак с одобрителна глъчка. Всички знаеха, че шефът им страшно много обича да прекарва времето си на ливадата. А знаеха също така, че без успокоителното въздействие на ливадата той беше с такъв буен нрав, че можеше да повали разярена мечка.

— Слушайте, знам много добре, че ако идвам с вас на ливадата, все ще се случи някой да ме наречеше шефът Мак, така че няма да ходим там заедно. За това отида ли, отивам сам. Ясно ли е?

Всички започнаха да се усмихват при мисълта за възможностите, които се откриваха за шеги и закачки. Там, на ливадата, ще бъде Лайза, която си търси подходящ съпруг, а в същото време най-търсеният за женитба мъж в околните пет щата ще се промъква и измъква от ливадата, без тя дори да подозира нещо.

— И освен това искам да престанете да ходите там изобщо.

Усмивките им изчезнаха. Шегата си беше шега. Но да оставят малкото момиче съвсем само в оная пустош не е шега работа. Нищо, че тя готвеше добре на огън на открито, нищо, че можеше с готовност да се нагърбва с мъжки задачи, но тя не беше нито голяма, нито силна като мъж. На Запад такава ситуация все още събуждаше заспалите пориви на кавалерство. Помощниците можеха да се заяждат с Лайза твърде безмилостно, да измислят хиляди шеги за нейна сметка без всякаква задна мисъл, но никога не биха й сторили нещо лошо.

Всички като един обърнаха глави към Ласитър, който беше техен неофициален говорител и нещо като лидер.

— Сигурен ли си, че това е разумно, шефе? — попита го Ласитър меко. — Тази ливада е много отдалечена. Какво ще стане, ако се подхлъзне на някоя влажна скала и си навехне глезена, или пък ако й се изплъзне брадвата, когато сече дърва, или пък ако през лятото хване грип, та да заслабне толкова, че да не може да си донесе кофа вода от реката?

Лицето на Рей изведнъж побледня и само розовите отблясъци на зората не позволиха другите да забележат това. Мисълта, че е възможно Лайза да бъде наранена, сама и изоставена там горе на ливадата му се струваше недопустима. Тя се чувстваше съвсем като у дома си в хижата, до такава степен изглеждаше родена да живее сред природата, че той беше забравил за действително трудните условия на живот там.

— Прав си — съгласи се Рей веднага. — Трябваше сам да се сетя. Ходете горе, но не толкова често, колкото досега, защото иначе нищо няма да излезе от тая работа и аз няма да мога да се усамотявам в ливадата. — Той бавно изгледа всички, един по един. — Но ако някой посегне на нея, ще трябва да си търси изкуствена ръка и нова работа, по реда на нещата. Разбрано?

Мъжете се усмихнаха ведро в настъпващата зора. Те не само много добре разбираха, но и одобряваха решението му.

— Дадено, шефе — отговори Ласитър. — И ти благодарим за привилегията да я посещаваме. Тя прави най-вкусния хляб, който някога съм ял. Не мислиш ли, че би искала да започне да готви в ранчото, след като приключи с наблюденията си над тревата това лято?

— Съмнявам се. Дотогава тя ще е зарязала Едуард Макол III и ще се е преместила на някое по-крехко пасище.

Рей стоеше, озарен от струящата светлина на зората, и се питаше защо ли мисълта, че Лайза може да си замине, го правеше неспокоен, вместо да му донесе облекчение.