Елизабет Лоуел
Треска (12)

Дванадесета глава

Макар че пълната луна светеше ярко, обляла земята в сребърни отблясъци, Рей не се осмеляваше да тръгне по късия път към ливадата, който на места прекъсваше и не беше така отъпкан. Затова тръгна по главния път, като следваше единствената диря от конски копита, които се бяха отпечатали по земята, все още влажна от внезапния следобеден дъжд. Той гледаше да не се откъсва от тези отпечатъци и остави целия свят около себе си да потъне в забрава. Не искаше да мисли за разправията с баща му, която избухна в обора, нито пък за сенките в очите на Лайза, или за гнева и смразяващия страх, които изпита, когато се обърна и откри, че си е отишла, сякаш никога не беше съществувала, без да му каже нито дума, без да го докосне, просто нищо.

Лятото не е свършило, мислеше си той напрегнато. Тя не може да си тръгне.

Леки прозрачни облаци, носени от вятъра, закриха луната, като за малко приглушиха ярката й светли на, а след това се разпръснаха, за да останат само нощта и звездите. Вечнозелените клони въздишаха и стенеха, когато вятърът разресваше короните им с прозрачните си пръсти. Накъдето и да погледнеше, пред очите му се разкриваше една и съща гледка — храсти, трева, дървета и сребърни потоци. Сякаш нощта беше малко неспокойна, разкъсвана между горещината и студа. Ветровете се завъртаха и сменяха посоката си, пак се връщаха и оправяха, но не се спираха, сякаш търсеха отговор на някакви незададени въпроси в мрака, който се разстилаше под невиждащото сребърно око на луната.

Но ливадата бе притихнала и неподвижна, с изключение на леките призрачни потръпвания на листата на трепетликите, които нежно си шепнеха за летните времена, които идваха и преминаваха. В нощта се разнесе тихо цвилене на кон. Девил отговори и се понесе по-бързо към мястото, където беше завързан Ноузи всред горичка от трепетлики.

Звукът на копитата накара Лайза да се надигне в усуканите чаршафи и одеяла. Не беше спала повече от няколко минути, откакто се бе върнала на ливадата. Надяваше се, че след танците Рей ще дойде при нея, но от друга страна се страхуваше, че няма да го направи. Дори и сега не вярваше на собствените си уши. Толкова много й се искаше да чуе тропота на конски копита, приближаващи към ливадата, че започваше да си внушава, че ги чува всеки пък, когато се унасяше в сън, а след това се събуждаше с разтуптяно сърце, което биеше неистово като чук, като звукът от копитата отекваше само в нейното съзнание.

Но този път звукът беше истински.

Тя скочи бързо на крака и отвори вратата на хижата. Листата на трепетликите помръдваха бавно, като всеки техен шепот навяваше спомени за дългите часове, прекарани под щедрото лятно слънце. Скитникът вятър разроши косата й, светеща като листата на трепетликите със сребърните отблясъци на изминалото лято.

— Лайза?

Тя се затича към него в лунната светлина, неспособна да скрие радостта си. Той я взе в прегръдките си, повдигна я високо и близо до себе си, а косата й се разпиля около раменете й в своето осветено от луната великолепие. Горещите сълзи по лицето й го изненадаха.

— Страхувах се, че няма да дойдеш — повтаряше тя отново и отново, като между думите си се усмихваше, плачеше и го целуваше. — Толкова се страхувах!

— Защо си тръгна? — попита той настоятелно, но нейният единствен отговор бяха сълзите, целувките и жестоката сила, с която го прегръщаше през врата. — Скъпа — прошепна той, разтърсен от чувства, които не можеше да назове, а само усещаше как очите му парят също като нейните сълзи. — Скъпа, всичко е наред. Каквото и да е било, сега всичко е наред. Аз съм тук… Тук съм.

Той я отнесе в хижата и я положи на разбърканите одеяла, без да я пуска. Поради необходимостта да я утеши забрави собствения си гняв и незададените въпроси. След дълго време горещият дъжд от сълзи престана, както и хлипанията й, които прерязваха като с остри ножове сърцето му.

— С-съжалявам — каза Лайза най-накрая. — Аз исках да б-бъда като трепетликите. Те се усмихват толкова лъчезарно, и то винаги, независимо какво става около тях, но изведнъж аз просто не м-можех и аз… съжалявам.

Рей я накара да притихне с нежни целувки, като леко докосваше устните й и напоените й със сълзи мигли, а след това я притисна още повече към себе си, като косата й обви раменете му. Искаше нейното присъствие да го стопли така, както слънцето топлеше ливадата. Лайза бавно се отпусна и се опиваше от неговата близост, както той — от нейната. Тя от ново се оживи и възвърна грациозността на движенията си. Нейната мекота съвършено допълваше силата на мускулестото му тяло. Той затвори очи и я повдигна, като вдишваше аромата й. Наслаждаваше се дълго на нежната й тежест, докато дишането й пак стана равно и дълбоко. Тя го целуваше леко по врата и се усмихваше, защото сякаш от сърцето й беше паднало тежко бреме.

— Готова ли си да ми кажеш защо беше всичко това? — измърмори Рей, като триеше буза в хладната коприна на косата й.

Тя поклати глава и го погледна през бляскавия воал на косата си. Очите й блестяха и той не можеше да определи дали от желание, или защото напираха сълзи.

— Сега всичко е наред — отговори му тя, като се гушеше в бузата му и вдишваше миризмата му. — Ти си тук.

— Но какво…?

Рей усети горещия език на Лайза да се плъзга по крайчеца на ухото му и забрави въпроса, който искаше да й зададе. Ръцете му се движеха леко по гърба й, като повече й се радваше, отколкото я утешаваше. Беше възнаграден за тази промяна на чувствата си с горещ език, вмъкнал се в ухото му.

— Ако продължаваш така, ще влезеш в беля — предупреди я той нежно.

— По-скоро ще вляза в ризата ти — промърмори тя, като прокара деликатната си ръка по гърдите му, спирайки за малко внимание към едното от зърната му.

Дъхът му секна.

— Хайде да направим компромис. Може би в панталоните ми?

Тя се усмихна и захапа ухото му с чувствено премерена сила. Когато се извъртя, за да намери устата му, той я чакаше с жажда. Тя го подразни така, както някога той я дразнеше, като леко целуваше устните му и прокарваше език по вътрешната им чувствителна страна, докато той не можеше да издържи повече. Рей направи едно бързо движение, като се опитваше да завладее устните й за дълга целувка, която желаеше толкова силно, че изстена, когато тя му убягна.

— Ела тук — каза Рей с дрезгав от желание глас. Лайза му се подчини, като се разсмя. Той усети смеха срещу устните си като лек поток от въздух. Тя потърси топлината на неговата уста и потрепери силно, когато усети вкуса й с езика си. Целувката им ставаше все по-дълбока и по-дълга, докато се превърна в бавно, чувствено съвкупление на устата им, на което се беше научила от него.

А това беше само едно от нещата, които й беше показал.

Тръпка на очакване разтърси Лайза при мисълта за многото начини, по които Рей я дразнеше и разпалваше чувствеността й. Искаше й се да го възбуди и след това да го задоволи по същия начин, ако той й позволи и й отдаде тялото си. Ще има ли нещо против да го обича с ръцете си, с устата си? Дали ще усети от милувките й всичко онова, което тя не можеше да му каже — как ливадата бавно се променя от сланата, как трепетликите се накичват с най-лъчезарните си усмивки точно когато със сигурност усещат, че лятото си отива.

— Рей?

— Целуни ме пак по същия начин — изрече той задъхано, като търсеше устата й дори и докато говореше. — Така че да няма край, да няма начало, да няма нищо друго, освен ние двамата с теб.

Лайза поднесе устата си на Рей, като го търсеше така жадно, както и той нея, потъваше в него, докато времето застиваше между отиващия си сезон на огъня и идващия сезон на ледовете. Целувката им се променяше с всяко вдишване — отначало предизвикателна, после нежна, задълбочаваща се, докато и двамата не можеха повече да се сдържат. Но щом прекъснаха целувката, той отново привлече устата й към своята с настойчивост, на която не можеше да се устои.

— Отново — прошепна Рей срещу устните й. — Не спирай, скъпа. Твърде много се нуждая от теб. Когато те търсех на ранчото, тебе те нямаше. Нямаше те.

Лайза чу всичко, което Рей не беше изрекъл с думи, как се е ядосал и разстроил, безмълвната му ярост, че всичко се е променило, преди да се е подготвил за това, а очите му са заслепени от сланата, която отнема светлината им и известява края на лятото.

— Нямам нищо общо с хората тук — прошепна Лайза, като го целуваше между думите си, обичаше го, искаше да го предпази от обяснения. — Аз съм на истинското си място на една лятна ливада заедно с един мъж на име Рей. Просто един мъж на име Рей…

Бавната, дълбока целувка, която Лайза му даде, го накара да стене от страст, която се увеличаваше с всяко нейно удовлетворяване. Под дрехите силното му тяло се разгорещи, напрегна се и се изпълни със същата жажда, с която устата му търсеше нейната, намираше я, задържаше я, пиеше от нея с безкрайна ненаситност. Под нейните търсещи пръсти копчетата на ризата му бяха разкопчани и тя се отвори и отдели от тялото му. Той изстена от сладостта на първото докосване на голите им кожи, без никакви дрехи по тях, нищо, освен топлите й ръце, които го галеха и бяха последвани от зъбите и горещия връх на езика й.

— Скъпа, ела още по-близо — прошепна Рей, като придърпа Лайза през тялото си, докато краката й се разделиха и тя полуседеше, полулежеше върху него. — Нуждая се от устата ти. Имам нужда…

Лайза почувства тръпките, които го разтърсиха, когато тя се изплъзна от него и му избяга, като в същото време зъбите й деликатно се затвориха върху малките му настръхнали зърна. Тя го дразнеше и го слушаше как стене, усещаше как кожата му все повече се разгорещява след всяка една от ласките й и всичко това я възбуждаше извън границата на поносимото. Забрави всичко друго, освен мъжа, който се отдаваше на нейните чувствени проучвания и я гледаше с очи, греещи по-силно от лятното слънце.

Тя търкаше лицето си в мъжествените му гърди, а през това време го мачкаше от раменете надолу до кръста. Пръстите й се промъкнаха под колана и сляпо търсеха, галеха, милваха, забиваха леко нокти в твърдите снопчета мускули, докато той не можеше повече да издържи на ограниченията на дрехата. Тя се пресегна към токата на колана му, а ръцете й трепереха от желание.

В този момент Лайза осъзна какво всъщност прави. Тя вдигна очи към Рей и безмълвно го попита дали има нещо против. Святкащата страст в очите му възпламени треската в нея с такава сила, че стомахът й се сви и разпрати горещи тръпки по цялото й тяло.

— Какво искаш? — попита я той с дълбок и ласкав като целувка глас.

— Да те съблека.

— А после? — попита я той с усмивка.

— После… да ти дам наслада — прошепна тя, като несъзнателно прехапа долната си устна, а след това облиза оставените от зъбите й вдлъбнатинки. — Ако нямаш нищо против.

Лайза почувства реакцията, която премина през Рей като светкавица и цялото му тяло се напрегна.

— Винаги съм се надявал, че някой ден ще умра от сладката ти жадна уста — пошепна той.

Тя изрече името му, ниско и гърлено, едновременно като обещание и като бездиханен вик на удоволствие. Той протегна ръка към нея, но тя отново се изплъзна измежду пръстите му, надолу по дължината на тялото му, като остави ръцете му леко оплете ни от копринените краища на дългата й коса. Ръцете й се сключиха около единия от ботушите му, а после и върху другия, след това свалиха и чорапите, дока то ласкавите й пръсти усетиха кожата му. Погали краката му под джинсите, тръгна нагоре до прасците му, които се отпуснаха под дланите й. Мускулите му бяха твърди като абанос и по-горещи от слънцето. Тяхната напрегната сила я изненадваше и възбуждаше.

Тя бавно се върна отново до глезените му, като леко задираше с нокти кожата му и се усмихваше на реакцията му. Погали го с длани догоре, до бедрата, като бавно се наслаждаваше на силата им, поколеба се, а след това бързо премина покрай явното доказателство на неговото желание, без да го докосва. Той заглуши един стон на негодувание, нужда и молба, защото искаше само онези погалвания, които тя му даваше, без да я принуждава, а тя бе толкова невинна, когато дойде за първи път на ливадата.

Сега Лайза без никакво колебание стигна до токата на колана му. Разкопча я и се пресегна към редицата метални копчета на панталона отпред, и там се поспря, като се опитваше да овладее треперенето на ръцете си.

— Не е необходимо — каза й Рей меко. — Ти все още си невинна в много отношения. Аз те разбирам.

— Разбираш ли ме? — попита го Лайза, цялата разтреперана. — Желая те, Рей. Желая всичко твое. Желая те тази вечер. Искам те… сега.

Рей си пое дъх и изстена, когато пръстите й се плъзнаха в отворите между топлите метални копчета. Той се изви бавно под нея и след това тежко се разтресе от първото докосване на върховете на пръстите й до твърдата му гола плът. Когато тя си даде сметка колко силно удоволствие му доставя с погалванията си, нейното собствено тяло затрепери, обхванато от същата треска, която го разгорещяваше при нейните докосвания. Последните следи от колебание се стопи ха, когато я обзе избухналата в нея горещина, която я преобрази. Тя разкопча металните копчета едно по едно със засилващо се нетърпение и очакване, като го освобождаваше за нежните си ръце и придружаваше откритието си с още по-нежни викове на изненада.

— Караш ме да се чувствам като подарък в коледно утро — каза Рей с нисък глас. Изпитваше желание едновременно да се смее и да стене от удоволствие.

— Ти наистина си подарък — промърмори Лайза, като го галеше по дължина с върховете на пръстите си. — Ти си чудесен… но все още си твърде много опакован — добави тя с усмивка, като дърпаше джинсите му.

— Ами разопаковай ме — предложи Рей. Гласът му просто секна от смях и от огромното желание, което го разкъсваше.

Лайза този път не изпитваше никакво колебание по събличането на Рей, но нямаше желание да остави това, което вече беше разопаковала, пък макар и за няколко секунди. А и Рей също изпитваше неохота да се лиши от възбудителната топлина на пръстите й. Бавно, с много разгорещени отклонения най-после останалата част от опаковката се плъзна на долу по краката му. Без да се отделя от него, тя захвърли дрехите му някъде в тъмнината, която цареше отвъд ивицата лунна светлина, процеждаща се през отворената врата на хижата.

Тогава Лайза се изправи в мрака и изчезна. Малко по-късно се появи отново, обляна в лунна светлина, гола като Рей. Когато погледна втвърдените връхчета на гърдите й и бледия триъгълник в горната част на бедрата й, започна да вдишва и издишва остро и дрезгаво като в треска. Тези звуци й приличаха на лизане от котешки език — едновременно горещи и грапави.

— Докъде бяхме стигнали? — подразни го Лайза, но погледът й вече се беше насочил надолу по дължината на стройното силно тяло на Рей, протегнато върху одеялата.

— Да, сега си спомням — каза тя с трогателен глас. Коленичи, а косата й се спусна върху голото му тяло като ласкав воал. — Беше лято и ливадата беше като ясно златно звънче, което трептеше, когато се любехме и звънеше заедно с нашите викове. Нямаше вчера, нямаше утре, нямаше ме мен, нямаше те теб, оставаше само слънцето… и нашата любов. — Тя на пълни шепата си с косата си и се наведе над него, като започна да докосва горещата му плът с хладни те копринени кичури, а след това следваше всяка бавна милувка, още по-нежно, с езика си. — Помниш ли?

Рей понечи да отговори, но не можа. Прониза го спазъм от невероятна наслада, която изпепели всичко от съзнанието му и му остави само една нужда, толкова жестоко силна, че дъхът му се накъса и се превърна в стенание. Всеки издаден от него звук пращаше поредната светкавица от огън през Лайза, която я разтърсваше. Пръстите й се плъзнаха по ябълките му и тя галеше бедрата му, отдавайки дължимото възхищение на силата на напрегнатите му мускули, на огнената горещина на кожата му, развълнувана от изключителната интимност, на сексуалното си любопитство, от реакциите му, които чуваше, чувстваше, вкусваше.

— Скъпа — каза той с плътен глас, — не знам колко ще мога да издържа, преди да…

Последната му дума се превърна в гърлен стон на наслада. Сухата, хладна ласка на косата на Лайза по слабините му в ярък контраст бе последвана от влажната горещина на устата й, която му се наслаждаваше. Той пак се опита да заговори, но гласът му не му се подчиняваше, не му идваха думи, нищо вече не съществуваше, освен екстазът, до който тя го докарваше. Той се остави на горещата й, щедра любов докато дойде моментът, в който той осъзна, че или трябва да се окаже вътре в нея, или да умре. Протегна се към нея, разтърсен от див спазъм на удоволствие, когато погледна надолу и видя светлата й коса, покрила тялото му и в същото време чувстваше горещината на интимната й ласка.

— Ела тук — прошепна Рей. — Ела, скъпа. Позволи ми да те любя.

Лайза чу думите му и чувстваше неговата жажда във всяка фибра на тялото му. С неохота, която почти изпепели и последното му късче самообладание, тя го освободи от чувствения затвор на устата си. Когато ръцете му обхванаха зърната й, тя нежно изстена. До този момент не бе осъзнала колко се нуждае от неговата милувка.

— Още по-близо — примамваше я Рей, като галеше гърдите й и я подтикваше да се плъзне по тялото му. — Да, точно така, по-близо. Ела при мен. По-близо. По-близо, скъпа. Желая те — говореше той, като бавно захапваше вътрешната част на бедрото й и целуваше оставената следа от зъбите му, наслаждавайки се на жестокия чувствен спазъм, който премина през нея, когато погали нежната й, невероятно чувствителна плът. — Да, точно това искам — каза той с плътен глас. — Обичам топлината ти… кадифената треска… По-близо, скъпа. По-близо, ела по-насам… да.

Лайза се залюля и прехапа устни поради силата на усещанията, които разкъсваха тялото й. От нея се отдели гърлен стон, но тя дори не го осъзна. Беше потънала дълбоко в екстаз, който я поглъщаше така сладко, така жестоко, че тя не можеше да разбере кога е започнал, нито дали някога ще свърши. Заключена в горещия триъгълник на ръцете му и устата му, тя плачеше и изговаряше името му, докато той връщаше дълга си към нейната чувствена щедрост многократно, отново и отново, като споделяше насладата й, както и тя споделяше неговата наслада, докато не можеше да издържа повече и се молеше пак да го усети вътре в себе си.

Бавно, с предусещане на чувствения екстаз, което караше очите му да искрят, Рей повдигна Лайза и я отпусна върху тялото си, докато тя усети цялата дължина на неговата възбудена мъжественост, устремила се към нея. При първото му докосване, което разтвори нежната й плът, треската я прониза до стомаха й и я изпълни с ритмични импулси, които изпращаха по цялото й тяло горещи сладки спазми. Когато той се плъзна в нея, тя издаде прегракнал звук и придвижи върху него бедрата си много бавно, като изцяло му се отдаде, на него и на екстаза, който я помиташе. Той се опита да се въздържи, но усещането на нейните сатенено нежни конвулсии бе твърде възбудително. Ръцете му я обхванаха здраво около талията и той се зарови в нея докрай, като дълбоко потъваше в кадифената й треска, отдавайки й се отново и отново, докато накрая го обхвана последният бавен импулс на екстаз, който го зашемети. Но дори и в този момент той не се отдели от нея, остана дълбоко вътре, като се опиваше от всяка тръпка на скритата топлина на тялото й, прилепено към гърдите му.

След дълго време Лайза надигна главата си. Той издаде някакъв неразчленим звук на протест и се притисна още по-плътно в нея. Тя го целуна по издутината на бицепса, а след това бавно и внимателно облиза потната влага от кожата му. Когато обърна главата си и се сгуши в косматите му гърди и плоските му зърна, тя усети как той се възбужда отново, така както е вътре в нея. Това усещане беше невероятно, сякаш по цялата мрежа от нерви из тялото й премина електричество.

Рей се усмихна, когато усети издайническото отпускане на тялото й, сякаш и тя се опитваше да потъне толкова дълбоко в него, колкото той в нея.

— Погледни ме, скъпа.

Лайза вдигна поглед. Това движение напрегна тялото й, като че ли Рей знаеше, че ще стане точно така. Той се усмихна и когато почувства собственото си тяло да се напряга в очакване. Целуна устните й и усети лудото биене на сърцето й срещу своите гърди и видя как очите й изведнъж потъмняха под тежките клепачи, когато тя усети растящата напрегнатост на неговото тяло.

— Този път няма да бързаме — каза Рей, а гласът му беше прегракнал от възобновения прилив на кръвта му, — толкова бавно ще го правим, че ще си помислиш, че умираш.

Тя понечи да отговори нещо, но той се движеше в нея и нищо друго не съществуваше вече. Притисна се към него и започна да го следва, като задържаше края на лятото с всяко докосване, с всеки свой нежен вик, с всеки зашеметяващ импулс на екстаз. Двете им тела се движеха едно срещу друго, всяка отдаде на ласка се връщаше с удвоена щедрост, всяко усещане се споделяше с върховна радост, всеки от тях беше като блестящ лист на трепетлика, тръпнещ на фона на есенното небе. Лунната светлина и среднощният мрак се смесваха, докато настана безвремие — всяко начало и всеки завършек потънаха в забрава. Оставаха само преплетените един в друг мъж и жена, като никой от тях не знаеше, пък и не искаше да знае от къде до къде е единият и от къде до къде е другият.

Лайза се събуди от първите отблясъци на зората зад високите върхове. Тя попи с очи мирния израз на лицето на Рей, преди да се измъкне от бъркотията от одеяла и се облече, като внимаваше да не го събуди.

Сложи всички останали дрехи в раницата си, нахлу я на раменете си и бавно излезе навън в белотата на зората. Навсякъде беше паднала слана и блясъкът й се удвояваше от нейните сълзи. В душата й се беше настанил такъв студ, че дори обедното слънце нямаше да може да отложи смяната на годишните времена. Отпечатъците от краката й оставаха като тъмни сенки в белотата на сланата. Тя оседла търпеливия кон и го подкара. От високата ливада се озова в света извън нея.

 

 

Рей се събуди от дрезгавия писък на сойка. Със затворени очи се пресегна към Лайза, но намери само одеяла. Бързо отиде до вратата, отвори я и погледна към огнището. Целият свят беше все още покрит с бяло, сланата проблясваше при всеки полъх на вятъра. Нямаше и следа от Лайза. От огнището не се виеше дим, нямаше ги невидимите езици на огъня, който стопляше студения въздух. Той се огледа още веднъж с чувството, че нещо се е променило безвъзвратно. Най-после реши, че вижда всичко в различна светлина поради бялата покривка от слана.

— Лайза?

Никой не му отговори, не чуваше напевния й глас в притихналата ливада.

— Лайза!

Чу ехото на вика си и после пак настана тишина, нарушавана само от звука от крилата на сойката, която прелиташе над покритата с кристалчета лед ливада.

— Лайза!

В него започна да прониква студът от ливадата и го накара да осъзнае, че е съвсем гол и трепери. Върна се в стаята и нахлу дрехите си така бързо, както бяха свалени през нощта, като си казваше през цялото време, че нищо лошо не се е случило. Лайза просто беше отишла на ливадата, за да провери растенията, и не го чуваше, това бе всичко.

— По дяволите — измърмори той, като нахлузваше ботушите си. — Наистина ми омръзна да откривам, че си е отишла, когато се обърна. Щом я хвана още веднъж, ще я завържа с каишка, и то твърде къса. Ливадата не се нуждае от нейното внимание дори и на половината на това, от което аз се нуждая.

Споменът за изминалата нощ се върна към Рей така жив, че го прониза с огън, от който просто му станаха тесни джинсите. Той изруга собственото си неподдаващо се на овладяване тяло, когато си спомни за ласкавата топлина на устата на Лайза. Никога не бе познавал жена толкова сладка и в същото време толкова безкористна, която искаше само него, не вземаше нищо от него и за нищо не го молеше.

А той самият й бе дал абсолютно същото. Нищо всъщност. И въпреки това тя го посрещна, полетяла към него в мрака, полетяла от желание. Желаеше само него. Един мъж на име Рей.

Рей застина в момента, когато вземаше от пода якето си. Безпокойството, което го беше обзело, от както се събуди без Лайза и на което се опитваше да не обръща внимание, изведнъж го прониза и на свой ред пред него застанаха въпроси, отговорите на които не можеше да избягва повече.

Тя искаше просто един мъж на име Рей. Но аз не съм само Рей. Аз съм и шефът Мак, и Едуард Райън Макол III.

Питаше се дали тази беше причината, поради която Лайза плака снощи — беше ли очаквала нещо от него? Но тя не го беше молила за нищо. Нито веднъж дори. А когато сълзите й пресъхнаха, тя го бе любила така, сякаш беше излял в ръцете й реки от диаманти.

Рей неспокойно отиде до вратата на хижата и огледа обширната побеляла ливада, като търсеше някакъв знак от Лайза. Само трепетликите бяха като живи. Жълтите им листа изглеждаха по-лъчезарни от хиляди усмивки. Спомените го измъчваха, нещо, което Лайза беше казала снощи, нещо, което не беше разбрал тогава и не можеше да си спомни сега, нещо за трепетлики и усмивки. Той претърси още веднъж с поглед ливадата, а след това се върна в хижата, като се опитваше да преодолее мрачното си предчувствие, което му действаше като студа навън.

— А може би прави кафе — измърмори той сам на себе си. — Каквото и да прави, няма да се забави. Навън е студено, а тя няма дори прилично яке. По дяволите, трябваше да прояви малко здрав разум и да вземе моето.

Още докато си казваше това, Рей знаеше със сигурност, че Лайза никога не би взела якето му и дори нямаше да й мине през ум мисълта да го направи. Твърде много беше свикнала да се справя без всички онези неща, които повечето хора смятаха за естествени. Изведнъж идеята да й даде меко, топло яке го накара да спре да крачи насам-натам и да се усмихне. Този подарък щеше да бъде неочакван и затова оценен повече. Ще й купи яке, чийто цвят да отива на очите й и ще се смее заедно с нея, когато тя го облече и затвори ципа му. Ще й бъде по мярка, то ще я стопли и ще я пази от най-големите студове през зимата.

Все още усмихнат, Рей отиде до огнището. Насред пътя се спря, защото чувстваше как безпокойството го обзема и изпълва с ледени като слана кристалчета кръвта му.

Под сланата не се виждаха очертанията на огнище то, нямаше я решетката, нито черните от сажди тенджери, никакви домакински прибори нямаше наоколо. Изведнъж го обзе чувството, че Лайза никога не беше стъквала огън там, никога не бе топлила ръцете си на него, никога не бе хранила прегладнелите мъже с прясно направен хляб и силно кафе.

Рей се обърна и огледа ливадата, като твърде късно си даде сметка какво го притесняваше. По девствената слана не се виждаха никакви следи, никакви признаци, че Лайза бе излязла, без да го събужда, и се беше промъкнала през оградата, за да провери растенията. Той отвори уста, като се опитваше да извика името й, но не можа да издаде никакъв звук — само въздъхна от загубената си надежда и от разочарование.

Тя си беше отишла.

Рей се върна тичешком в хижата, като си казваше, че греши, че не е възможно да си е тръгнала. Отвори бързо вратата на гардероба — и не видя нито една от нейните дрехи, нищо не беше останало от Лайза. Нямаше я и раницата й. Нямаше никакви пакетчета със семена. Нищо, освен измачкания кафяв книжен плик, който беше сложен в най-отдалечения край на най-високия рафт и беше забравен там.

Той дълго гледа плика, като си спомни кога го беше видял за последен път. Спомни си огорчението в очите на Лайза, когато откри кой е той всъщност, и тогава си взе плика от ръцете му, като му каза, че е бил предназначен за един мъж на име Рей, а не за шефа Мак, който няма нужда от нейния подарък.

Рей бавно извади от гардероба изоставения подарък. Отвори стария книжен плик и оттам се показа толкова фин плат, че Рей първо го помисли за коприна. Извади цялото съдържание на плика.

Блестящият сив плат обгърна кожата му с хладна милувка. Когато движеше пръстите си, по плата се преливаха леки нюанси на синьо и бледозелено. Той бавно се насочи към слънчевата светлина, която струеше от отворената врата на хижата, и разтръска плата. Оказа се мъжка риза, която трептеше като жива в ръцете му, сивият й цвят съдържаше нюанси на всички цветове, на всички багри, всички настроения. Самият плат беше така фино изтъкан, че почти не можеше да разбере какъв е на пипане — в ръцете си държеше лен от невероятно високо качество.

Той много леко погали плата, сякаш беше направен от дим, който можеше да изчезне от най-малкия повей. Под пръстите му се показа едно копче. Седефената му повърхност задържа вниманието му, както и неуловимите шарки на копчето. Той постепенно осъзна, че е или от слонова кост, или от еленови рога, изрязани много внимателно, така че да се използват само частите с кремав цвят. Със същата очевидна грижовност беше направена и яката, която беше безупречно опъната по краищата, а шевовете бяха толкова ситни, че почти не се виждаха.

— Откъде ли е намерила да купи тази риза? — прошепна той. — И как е могла да си я позволи?

Рей погледна от вътрешната страна на яката, където имаше етикет на повечето ризи. Но нямаше, макар че изработката превъзхождаше всичко, което някога беше виждал. Отвори ризата и потърси някакъв знак от вътрешната страна по шевовете, където най-скъпите дизайнери често поставяха етикетите си. Но и там не се виждаше нищо друго, освен невероятната грижовност, с която беше ушита ризата. Всеки шев беше така завършен, че не се виждаха никакви орязвания на плата. Шевовете бяха гладки, безупречни и гарантираха, че финият плат ще пада много добре.

Не можеше да повярва на очите си. Прегледа отново всички шевове, прокара пръсти по безчетните бодове, като си казваше, че това не може да е истина, тя не би могла да му ушие такова безупречно нещо без никакви инструменти, освен онези, които носеше в раницата си. Не може да е направила копчетата от еленови рога и да ги е изгладила със собствените си ръце до такава степен, че всяко копче да стане гладко като сатен под пръстите му. Не може да е прекарала безброй много часове, седнала с подвити крака върху пода на хижата, за да шие ситните бодове, да приглажда плата, да продължава да шие и още, и още — докато светлината избледнее и я принуди да прибере ризата до изгрева на слънцето на другия ден. Тя просто не е могла да… Но все пак я е ушила. А след това е разбрала кой е той всъщност и е избягала, без дори да спомене за подаръка, който е изработила с такава грижовност.

Какво има в този плик?

Не е нещо, от което имаш нужда.

Рей за миг затвори очи. Не беше способен да издържи на болката за истината, която държеше в ръцете си. Отговорено му бе на всички въпроси, с изключение на един, но той го разкъсваше.

Аз възнамерявах да бъда като трепетликите. Те се усмихват така лъчезарно, без да има значение какво се е случило.

Но тя беше плакала… а след това бе последвала лятото и го беше оставила сам.

Защо си тръгна?

Нямам нищо общо с хората тук. Аз принадлежа на лятната ливада и на един мъж на име Рей.

Снощи той не я попита какво означават думите й. Но тази сутрин изведнъж ги разбра, за съжаление. Лятото беше свършило, а тя е трябвало да открие, че мъжът на име Рей никога не е съществувал извън безвремието на ливадата.

Ризата гальовно се плъзна по ръцете му, осезаемо доказателство, че е бил твърде сляп, за да разбере това. Предпазваше се така безогледно, че я бе наранил непоносимо, а той дори не беше го разбрал. До този момент.

Какво има в този плик?

Не е нещо, от което се нуждаеш.

Рей гледаше ризата, докато погледът му се замъгли от влага. Сълзите потекоха по бузите му на парещи сребърни струйки. Бавно съблече якето си и избелялата си работна риза. Тогава облече подаръка, който Лайза беше изработила за един беден каубой на име Рей.

Прилягаше му така, както и самата тя. Идеално.

 

 

Лайза насочи коня по пътеката, която се отдели от главния път. Той водеше през планината към ранчото на Лайтън. Ноузи веднага забави ход и продължи да върви неохотно. Лайза му подвикваше и накрая започна да го смушква с пети. Конят позабърза, но без желание. В момента, в който преставаше да го пришпорва, краката на Ноузи пак залепваха за земята. Явно искаше да се върне в обора на Рокинг М и не беше готов да проявява щедрост към ездачката си и да отиде другаде. Плашеше се от всяка сянка, започваше да тъпче на място на всеки завой на виещата се пътека и свиваше ушите си назад по начин, показващ на всеки, който имаше очи да види, че е в лошо настроение.

— Виж какво — говореше му Лайза, като гледаше присвитите уши на упоритото животно, което пак се опитваше да се наложи. — Зная, че този път не води обратно към ранчото, но това е пътят, по който аз искам да вървим.

— Съвсем ли си сигурна?

Лайза трепна. Тя гледаше с невярващи очи пътя пред себе си. Рей, възседнал Девил, я гледаше. Гърбът на коня блестеше от пот, а ноздрите му бяха широко отворени и вдишваха въздух на големи глътки. Малки листа от различни дървета се бяха залепили по най-невероятни места на оглавника и седлото.

— Как успя да… — Гласът на Лайза пресекна.

— Минах напряко — отговори й кратко Рей.

— Не трябваше да идваш — упрекна го тя, като се опитваше да се пребори с напиращите сълзи. — Исках да ме запомниш усмихната…

— Трябваше да дойда. Забравила си нещо много важно.

Тя го гледаше безпомощно, докато той разкопча ваше якето си. Когато видя шанжанената риза, лицето й пребледня.

— Ти н-не разбираш — каза тя с болка, като се остави сълзите да я победят. — Аз я у-уших за един каубой на име Рей. О-обаче той не съществува извън лятната ливада. А и аз също.

— Грешиш. Аз съм съвсем, съвсем истински, а също и ти. Ела тук, малка моя, любов моя.

Нежната му настойчивост накара Лайза да затрепери.

— Не мисля, че…

— Остави ме сега аз да мисля вместо теб — каза Рей. Гласът му беше прегракнал, примамващ. — Ела по-близо, скъпа. По-близо.

Тя издаде стон на изтерзаност и затвори очи, защото не можеше да го гледа, без да го докосне. Той беше толкова близо, но завинаги далеч от нея.

Без никакво предупреждение той сръчка Девил да направи няколко крачки напред, наведе се и повдигна Лайза от седлото. Взе я в прегръдките си и зарови лице в косата й, като дори не се опитваше да скрие силните тръпки от чувства, които разтърсваха тялото му, когато ръцете й бавно се сключиха около врата му и тя го притисна така силно, както и той я притискаше.

— На ливада или в къщата на ранчото, през лятото или пък през зимата — заговори той, — дали съм Рей или шефът Мак или Едуард Райън Макол III, няма никакво значение. Те всички те обичат. Аз те обичам. Обичам те толкова много, че дори не знам как да започна да ти го казвам.

Рей целуна дълго Лайза, като искаше да й каже колко много я обича, има нужда от нея, цени я, но не му идваха думи, а го изразяваше само с топлината на тялото си и нежността на целувките си. Почувства внезапно рукналите й горещи сълзи по устните си и чу през хлипащия й шепот колко тя го обича. Той я притисна към себе си, като знаеше, че никога повече нямаше да му се случи да се събуди сам на ливадата.

 

 

Ожениха се на ливадата, заобиколени от лъчезарните усмивки на трепетликите. На този ден той беше се облякъл с подаръка на нейната любов и оттогава го обличаше всяка година на същия ден. На ливадата сезоните идваха и си отиваха, като се редуваха циклите на обновление и промяна, на растеж и събиране на реколтата, в първичния ритъм на първобитните племена. Златното звънче на ливадата звънеше със смеха на техните деца и на децата на техните деца и всяко едно от тях откриваше в зрелостта на живота си това, което трепетликите винаги са знаели.

Кадифената треска, известна като любов, не може да бъде спряна нито от годишните времена, нито от пространството или от времето.