Елизабет Лоуел
Треска (5)

Пета глава

С полароиден фотоапарат в ръка, Лайза влезе в ливадата, като се промъкна през оградата. Отиде до най-близкото от номерираните колчета — номер пет — коленичи и погледна през визьора. Сребърно зелената трева пред колчето беше тънка, нежна и изглеждаше крехка, но през последната седмица беше пораснала с няколко сантиметра.

— Браво на теб, номер пет — прошепна тя. — Продължавай все така да растеш и ще отидеш на първо място в списъка на доктор Томпсън за устойчиви полезни треви. Децата ти ще станат плодовити и ще се размножават по пасищата из целия свят.

Тя издиша, натисна копчето и чу изненадващо силното щракване и бръмчене на механизма на полароида, когато фотоапаратът заработи. Веднага от долната част на кутията излезе квадратна снимка без никакъв образ на нея. Тя я закри от слънцето, като я сложи в джоба на блузата си, където незнайните химикали можеха спокойно да я проявят. След като бе прекарала няколко седмици на ливадата, процесът ни проявяване на снимките вече не й се струваше толкова вълнуващ, та да наблюдава как всеки детайл изплува сякаш от нищото, докато се запълни магическият квадрат от хартия. Напоследък вече се задоволяваше само с няколко бегли погледа, докато снимката се проявяваше. Някак си не можеше да приеме за естествен този процес. Хората в много краища на света биха сметнали този тип фотоапарат и неговите моментални снимки за магия, а тя бе живяла предимно сред такива хора.

Първобитното отношение към фотографията като към магия бе нещо, което Лайза беше склонна да споделя. Дори след като доктор Томпсън й бе дал книга за фотохимическите процеси, тя се чувстваше като истинска вълшебница с някаква особена магическа пръчка всеки път, когато насочеше полароида към даден обект и получаваше прецизни образи от заобикалящия свят, големи колкото човешка длан. Разбира се, че така беше по-лесно, отколкото мъчителния процес на точно възпроизвеждане на растенията с хартия и молив, както правеше майка й.

Лайза мина през ливадата, като фотографираше растенията пред всяко номерирано колче. Трябваше няколко пъти да презарежда апарата. Ако помощниците на шефа Мак не й бяха доставили нови касетки, щеше да се наложи да „слиза долу“ в града всяка седмица. А тя предпочиташе да си стои на ливадата, където времето течеше, неизмервано от часовници.

Тя разбираше сезоните. Понятията й за тях бяха свързани с времето за раждане или за растеж, време за прибиране на реколтата и време на опустели ниви. Всичко това беше предсказуемо и естествено като изгрева и залеза на слънцето или фазите на пълнолуние и изтъняване на лунния диск. Обаче малко трудно й беше да привикне към изкуственото деление на времето на седмици. Подозираше, че цял живот за нея една седмица ще се измерва с времето, необходимо за използването на пет касетки за полароидния фотоапарат в ливадата на Макол.

Докато работеше, Лайза от време на време спираше, за да се повдигне на пръсти и да погледне към смесената горичка от трепетлики и иглолистни дървета, която започваше зад хижата. Когато идваше, Рей се появяваше оттам. Ако дойдеше. Откакто посети ливадата за първи път, той идваше два пъти в седмицата и почти не й говореше. Веднъж тя тръгна по следите на коня му надолу по стръмния път, който се виеше по билото на планината. Никой друг от помощниците на шефа Мак не идваше до ливадата по този маршрут. Нито пък се виждаха други следи по пътя, освен тези от големия черен кон на Рей. Очевидно този път беше известен само на него — или само той се осмеляваше да минава оттам.

Дали щеше да дойде днес?

Тази мисъл предизвика прилив на същото безпокойство, което обземаше съня й, откакто се запозна с Рей. Посещенията на хората на шефа Мак й бяха много приятни, но Рей ги бе променил през последните седмици. Въздействието му върху нея беше много ярко, твърде завладяващо, за да се определи с толкова безлична дума като „приятно“. Неговите идвания можеха да се сравнят с лятна буря, която се изпиваше от върховете и връхлиташе с внезапна сила, като помиташе всичко по пътя си, но след нея всичко блестеше и светеше с надеждата за нов живот.

Тя оживяваше в паметта си единствения път, когато я беше целунал преди няколко седмици — лекото докосване на устните му, топлината на дъха му, огънят, който се излъчваше от грамадното му тяло и преливаше в нейното. Когато я целуна, тя беше твърде зашеметена от новото усещане, избухнало в нея, за да реагира по друг начин, освен да остане неподвижна. Преживяваше твърде много мига, когато за първи път в живота си бе целуната от мъж. Преди истински да осъзнае какво всъщност става, той вече се отдалечи от нея. Зае се пак да сече дърва, сякаш нищо не се беше случило, като я остави да се пита дали и той преживява като нея ласката.

— Разбира се, че не — промърмори Лайза, като сменяше използваната касетка с нова. Тя насочи визьора към следващото колче с номер. — Ако я преживяваше като мен, щеше да ме целуне пак. Освен това целуването не е нещо необикновено тук. Да вземем студентите, които посещаваха лекциите на доктор Томпсън от осем часа. Половината от тях закъсняваха, защото се целуваха за довиждане с гаджетата си в коридора. А другата половина пък направо си ги довеждаха в аудиторията и… Ох, Боже, развалих още една снимка!

Лайза кисело пъхна развалената снимка в страничния си джоб, без да дочака да се прояви, за да види доколко не е на фокус. Трябваше да престане да мисли за Рей, за целувки и за гаджета. Цялото й тяло започваше да трепери. Тази снимка беше третата оплескана за днес. Ако продължаваше така, щеше да й трябва допълнително снабдяване с касетки, преди да изтече седмицата.

А може би Рей щеше да й донесе?

Тя изстена от раздразнение от самата себе си, че не може да овладее мислите си. Лайза премина към следващото колче — и видя Рей да върви към нея през ливадата. Веднага го позна, макар че все още бе твърде далеч, за да различи чертите му. Никой друг не се движеше с такова съчетание на мъжествена грация и сила, като дългите му крака сякаш поглъщаха разстоянието между двамата. Никой друг не притежаваше такива рамене, широки и силни, пропорционално сложени спрямо стройните му бедра. Освен това, мислеше си Лайза, докато Рей се приближаваше към нея, никой друг не я гледаше така, както той — с някаква смесица от любопитство и жажда в очите си. И с изпитателен поглед.

Това изражение в очите му се появи при второто му идване на ливадата и оттогава не бе се променило. Тя веднага забеляза различното му отношение към нея и се питаше каква ли е причината. Със сигурност при първата им среща той не я гледаше с такъв из питателен поглед. Би забелязала това. Случвало се е да бъде обект на внимание за много непознати на най-невероятни места, и беше способна да усети раз ликата, когато я гледат по този начин.

И сега, прочела в погледа на Рей същото изражение, изведнъж се почувства неловко. Започна трескаво да мисли дали да му подаде ръка за краткото, но силно ръкостискане за поздрав, което беше така типично американско. А след това се зачуди какво прави Рей в оградената част на ливадата. Никой от другите помощници не си позволяваше да пристъпи зад оградата.

— Добро утро, Рей — поздрави го тя. Гласът й секна, когато видя как жадно оглежда тялото й.

— Добро утро.

Без да съзнава, Лайза просто стоеше и попиваше чертите на лицето му. Харесваше й този тъмен кичур коса, който се подаваше непокорно от шапката и ярко се открояваше на челото му. Същият тъмнокафяв цвят блестеше в силно извитите му вежди и в дългите, гъсти мигли, които странно контрастираха с мъжествените черти на лицето му. Ирисите на очите му бяха много светли, блестящи и кристално сиви, пропъстрени с малки сини петънца и оградени с тънка черна линия. Не се беше избръснал. Прорасналата му брада леко потъмняваше лицето му, придаваше му приятна фактура и контрастът правеше очите му да изглеждат още по-светли. Устата му беше голяма, горната му устна беше чисто очертана, а долната — достатъчно плътна, за да й напомня лекото докосване, когато я бе целунал. Тогава ласката му беше неочаквана, едновременно решителна и нежна, а устните му бяха така примамливо жилави, че й се искаше да ги усети пак.

— Носът ми да не би да е крив? — попита я Рей провлечено.

Лайза усети как се изчервява. Заглеждането си е заглеждане, независимо какви са нравите на хората, а тя беше хваната как го гледа с широко отворени очи и попива чертите на лицето му. Нищо чудно, че беше станал подозрителен към нея. Наистина в негово присъствие тя не се държеше нормално.

— Всъщност, да — отговори тя, като пое шегата му. — Носът ти изглежда малко изкривен.

— Първият кон, който яздих, ме изхвърли и ме извади от строя за няколко седмици. Счупих си носа, две ребра, а и гордостта ми се пречупи.

— И какво направи?

— Дишах през устата, докато се науча да яздя. Като за градско момче след случката не се справях толкова лошо.

Изненадата на Лайза веднага се изписа на лицето й.

— В град ли си отраснал?

Рей започна да се ругае, че няма мярка на езика си, но после се сети, че много съвременни каубои тръгват от павираните улици. В края на краищата какво е виновен човек, ако родителите му проявят лош вкус при избора на място за живеене?

— Първите петнайсет години. След това майка ми почина. Баща ми се ожени повторно и се преместихме в ранчото.

Лайза понечи да го попита къде е сега баща му, но се разколеба. Преди да е размислила дали е учтиво да се интересува от семейството на някого, Рей започна да говори нещо за ливадата. Промяната на темата стана така бързо, че Лайза реши, че между помощниците да се говори за семействата им е табу. Но пък ако беше така, защо Джим с такава готовност разказваше за своето семейство?

Слънчевата светлина, която се отразяваше в сивите очи на Рей, отклони вниманието й и я накара да забрави въпроса си. Беше свикнала с хора, на които очите бяха тъмнокафяви до абсолютно черни. Светлите му очи бяха просто вълнуващи. Те бяха изпъстрени не само със сини точици, а на пряката светлина на слънцето се виждаха също така и яркозелени петънца.

— Не мислиш ли? — попита я той.

Изведнъж Лайза осъзна, че пак го е загледала.

— Извинявай, не те чух.

— Сигурно тези поразии ги прави крадливата сойка — повтори той сухо, като много добре знаеше, че той самият беше причината за нейното разсейване, а не кресливата птица.

— Какво е това крадлива сойка?

— Планинската птица, която обикновено каца на онзи гол клон на бора близо до хижата и изчаква да се обърнеш с гръб, за да си открадне парче хляб.

— Крадлива сойка ли? Чувала съм само за крадлива сврака.

— Ами когато сойката ми открадне обеда…

Последва кратка пауза, след която Лайза избухна в звънък смях. Рей усещаше как сладките звуци се поемат от тялото му като топлината на слънцето и милувката на вятъра. Никога не се бе чувствал толкова изкушен да слее устните си с нейните. Сега нейните устни бяха разделени и заблестяха, защото тя прокара езика си по тях, набъбнали от жизненост, която сякаш искреше изпод кожата й. Изглеждаше толкова просто. Вече предусещаше какво ще изпита — ще усети мекотата на нейната плът с дланите си, развълнувания й дъх — с устните си, хлъзгавата топлина на езика й ще бъде посрещната от неговия език…

Лайза осъзна, че Рей гледа устните й с такава настойчивост, която я караше да се чувства едновременно слаба и невероятно жива. Кожата й настръхна от очакване. Питаше се какво мисли той, какво иска и дали помни онази единствена, мимолетна ласка на устните им.

— Рей?

— Тук съм — отговори й той с дълбок, леко дрезгав глас.

— Грубо ли ще бъде, ако те попитам за какво мислиш?

— Не особено, но отговорът може така да те шокира, че да те накара да паднеш по гръб.

Тя преглътна.

— О!

— А какво би казала, ако вместо да ти отговоря, аз те попитам за какво мислиш?

— О! — възкликна тя. Аметистовите й очи бяха широко отворени от стъписване. — Ами, то… аз всъщност не… просто… — Тя се опита да отклони погледа си от извивката на усмихнатите му устни. Но не можеше. — Всъщност аз не мислех. Само се питах…

— Какво се питаше?

Тя си пое дъх дълбоко и издиша.

— Как устните ти могат да изглеждат толкова твърди, а се оказаха като кадифе?

Пулсът точно под слепоочието на Рей съвсем видимо започна да тупа, а кръвта в тялото му забушува. Ето защо я отбягваше след онази кратка целувка.

И поради същата причина не можеше да стои далеч от нея.

— Като кадифе ли бяха устните ми? — попита я той меко.

— Да — прошепна тя.

Преди да може да си поеме дъх, тя усети, че устните му се докоснаха до нейните.

— Сигурна ли си? — промърмори той.

— Ммм.

— Това „да“ ли значи? — Той пак я погали леко с устни. — Или „не“?

Лайза стоеше напълно неподвижна, сякаш се страхуваше, че ако се помръдне, ще развали магията.

— Да… — Тя въздъхна.

Рей трябваше да стисне ръцете си в юмруци, за да въздържи порива си да грабне Лайза в прегръдките си. Всичко, което го възпираше да я привлече към себе си, беше усещането за онази топлина, която изпълваше собственото му тяло и го променяше така, че да е готово да посрещне нейната първична женственост. Нямаше никакво съмнение, че тя искаше да я целуне. Но пък също така нямаше никакво съмнение, че не правеше нищо в отговор на целувката му.

Той се чувстваше напрегнат, облят от горещина, готов, а тя стоеше пред него, гледаше го с любопитните си аметистови очи и приличаше на котка с неподвижната си поза.

— Ами сега, след като изяснихме този въпрос, как е ливадата? — попита Рей и малко отстъпи назад, като се мъчеше гласът му да звучи нормално.

Промяната в него стъписа Лайза. Тя се чудеше защо беше спрял да я целува, дали бе направила нещо, което не е трябвало, но когато отвори уста да го попита, думите й останаха неизречени. Той оглеждаше ливадата, сякаш нищо не се беше случило между тях. Дори като че ли самата тя вече не съществуваше за него.

— Ливадата ли? — отвърна му тя с въпрос. В гласа й личеше цялото й объркване.

— Да. Нали разбираш. Място, където расте трева, а не дървета. Ливада.

Изведнъж Лайза осъзна, че се е наклонила към Рей, със затаен дъх, цялото й тяло като лист на трепетлика. А той я наблюдаваше с някакво весело пламъче в загадъчния си поглед. За първи път си зададе въпроса дали той просто не я дразни, за да я гледа как се изчервява. Би било точно от онези шеги, които помощниците обичаха да си правят с непосветените, а когато ставаше дума за целуване с мъж, тя определено беше неопитна. Ако наистина беше шега, това би обяснило защо сърцето й биеше като лудо, а тялото й ставаше като затоплен на слънцето мед. В същото време Рей оглеждаше ливадата, сякаш беше дошъл специално за това, а не заради нея.

За съжаление шегата беше за нейна сметка, реши Лайза. Какъв беше изразът, който помощниците бяха употребили за подобна ситуация? Беше нещо свързано с риболов… кукичка, въдица, стръв. Точно така. Тя се беше хванала на умело хвърлената от Рей въдица и здраво беше захапала стръвта.

Да, шегата определено беше за нейна сметка. За нещастие иначе живото й чувство за хумор явно сега беше заспало и не й помагаше, оставяйки я да се мята като риба на сухо. После се сети за въпроса на Рей за ливадата. С благодарност се хвана за неутралната тема.

— Някои от тревите в ливадата — започна тя в скоропоговорка, — растат с по няколко сантиметра на седмица. Особено продуктивна е номер пет. Вчера сравних растежа й с рекордните данни от миналата година. Има повече стъбла на едно растение, а самите стъбла са значително по-високи. Разбрах, че тази година снеговете са се стопили по-късно. Вероятно номер пет се развива по-добре при студен и влажен климат, отколкото тревите, с които го сравняваме. Ако това наистина е така, доктор Томпсън ще бъде много доволен. Той е убеден, че специалистите влагат много повече усилия в развиването на пустинните треви, а не се обръща достатъчно внимание на подсибирските и степни разновидности. Номер пет може да се окаже точно това, което той търси.

Иначе Рей би проявил интерес към идеята, че неговата ливада като резерват се оказва полезна за гладуващите хора от почти половината от земното кълбо, но в момента единственият глад, за който можеше да мисли, бе тежкото пулсиране на кръвта в собственото му тяло.

— Шефът Мак сигурно е душевно щедър човек — продължи Лайза. Докато говореше, спонтанната й разпаленост относно проекта за ливадата постепенно измести разочарованието, което изпита, когато разбра, че Рей само я дразни и се шегува с нея по свой начин, както Ласитър с неговите сериозни предупреждения за летящите семена при пълнолуние. — Тази ливада можеше да бъде тучно лятно пасище за неговите стада, но той е я отделил за научните проучвания, които няма да са от особена полза за собственото му стопанство.

— Възможно е просто да му харесва спокойствието тук на ливадата.

Ведрата усмивка на Лайза преобрази лицето й.

— Нали е много красива? — съгласи се тя, оглеждайки се. — Казаха ми, че шефът Мак също много обича да прекарва времето си тук, но откакто съм дошла, още не се е случвало да идва.

— Разочарована ли си, че не наминава?

Сардоничната усмивка на Рей я изненада.

— Не, само ми е жал за него, че е толкова зает, та няма време да се наслаждава на любимото си място.

— О, да, той е много зает, така е. Толкова е зает, че ме помоли аз да се заема с наглеждането на ливадата това лято. Самият той няма да може да отдели време, за да я проверява.

Докато Рей говореше, внимателно наблюдаваше Лайза, като търсеше да открие признаци на разочарование на изразителното й лице, когато разбере, че грижливо подготвеният й брачен капан няма да хване Едуард Макол III.

— О! — възкликна Лайза. — Ами, какво точно правеше шефът Мак, когато идваше тук? Ще имаш ли нужда от някаква помощ? Доктор Томпсън не ми е споменавал за нищо друго, освен да си водя бележки за растежа на тревите, да ги снимам, да им поставям етикети и да записвам в дневника метеорологическите данни.

Чистите й аметистови очи, които гледаха Рей, нищо не разкриваха. Лайза го наблюдаваше, но не с бездиханното предчувствие, което бе изписано на лицето й преди няколко минути. Беше спокойна, но в същото време леко нащрек като сърна, която пасе на границата на ливадата и всеки момент е готова да побегне, ако усети и най-малкия признак, че наблизо се промъква хищник.

— Той просто хвърляше по един поглед на всичко — подхвърли Рей небрежно. — Прекарваше много време до потока. Предполагам, че му харесва играта на отраженията във водата.

— Много добре го разбирам. Няма нищо по-красиво от прохладната чиста вода, по-красива е дори от първите отблясъци на зората.

Гласът на Лайза прозвуча с такава убедителност, че Рей я погледна замислено.

— Говориш като родена в западен Тексас.

— Така ли?

— Да. Аз съм отраснал там. Те също обичат водата. Защото е оскъдна.

Лайза се усмихна и тръгна бавно към следващото номерирано колче.

— А ти говориш като всички пастири по целия свят, които отхранват животните си на суха земя. Водата никога не е достатъчна.

След моментно колебание Рей я последва навътре в ливадата. Избелелите й джинси изглеждаха меки, еластични и й прилягаха идеално, като красиво очертаваха извивките на тялото й отзад.

— Май всички по света носят джинси — каза той.

— Какво?

Рей си даде сметка, че е изказал на глас мислите си.

— Джинсите ти май са доста износени.

— Те някога са били на една от студентките на доктор Томпсън. Тя се канеше да ги изхвърли, но аз й показах как да ги закърпи. Толкова хареса закърпените джинси, че излезе, купи си нови, избели ги с белина, а след това часове наред зашиваше кръпки върху чисто новия плат. — Лайза се засмя и поклати глава. — Все още не разбирам защо просто не задържа старите си джинси.

Рей леко се усмихна.

— В модата няма никаква логика. Тя е измислена, за да привлича мъжете.

Лайза си помисли за тъмносините татуировки, верижките за глезени, бижутата за поставяне на носа и черния туш за околоочни линии, които бяха модерни в различни части на света.

— И сигурно успява. Защото се раждат много деца.

Преди Рей да може да каже нещо, дъхът му секна, защото Лайза коленичи грациозно, като за миг джинсите й силно се опънаха отзад. Тя бързо направи снимката и след това се изправи с естествена плавност на движенията, която го накара да си представи какво би изпитал, ако двамата впият телата си едно в друго в любовното тайнство. Тя притежаваше гъвкава, женствена сила, която великолепно би се съчетала с неговата собствена мъжка мощ. Тя би била като самата ливада — щедра, красива, ароматна, със затоплено от слънцето богатство на усещания, които ще запълнят всичките му сетива.

В този миг Рей изведнъж си даде сметка, че или ще трябва да започне да мисли за нещо друго, или ще трябва да си закачи шапката на токата на колана.

— Какво ще правиш, когато свърши лятото? — попита той.

За момент Лайза не отговори, а после се разсмя.

— Ще ми кажеш ли в какво се състои смешката? — заинтересува се той.

— О, и тази е за моя сметка — увери го тя кисело. — Засмях се, защото известно време не можех да схвана смисъла на въпроса ти. Разбираш ли, аз постоянно измервам всичко с мерките за време на примитивните народи. Те нямат утре, нито вчера, просто живеят ден за ден така, както им предложи животът. Според тяхната представа за времето аз винаги съм живяла на ливадата и ще продължавам да живея тук завинаги. Лятото никога няма да свърши. Трудно е да се преодолее подобен поглед към света. Особено тук — добави тя, като гледаше тревата, полюшвана от лекия бриз. — Тук сезоните са единствените мерки за време, които имат някакво значение.

Той се усмихна едва-едва, защото разбираше какво има предвид.

— А дните са само минути, отбелязвани от изгрева и залеза на слънцето.

Лайза се обърна и погледна Рей със сякаш осезаема сериозност.

— Ти ме разбираш.

— Защото и аз възприемам по същия начин ливадата. Ето защо идвам тук колкото мога по-често.

Тихите думи на Рей потвърдиха предишното пред положение на Лайза. Ливадата, а не нейното присъствие, беше силата, която го примамваше и привличаше тук, горе в планината. Тя въздъхна.

— От дълго време ли работиш за шефа Мак?

— С мерките на първобитните народи или в истинския смисъл?

Лайза се усмихна леко.

— Като истинско време. Ще трябва да се приспособя към вашата култура така, както съм се приспособявала към много различни нрави. Така че… от дълго време ли работиш за шефа Мак?

— Тук съм оттогава, откакто и той. Повече от десет години.

— Твърде е далеч от западен Тексас. Често ли виждаш семейството си?

— Доста често — промърмори той. А след това въздъхна. — Всъщност нека да ти кажа истината. Аз обичам баща си, но ми е много трудно да се разбирам с него.

— Ти и твоят шеф имате много общо.

— О! — възкликна Рей, като лицето му пак придоби изражение на предпазливост.

— И двамата обичате ливадата, и двамата не се разбирате с бащите си. Поне така ми каза Ласитър, че шефът Мак има проблеми с баща си. Очевидно баща му иска наследници на империята на Макол, а шефът Мак не бърза да му ги осигури.

— И аз така съм чувал — увери я Рей, но гласът му изведнъж пресъхна.

— Питам се защо ли? Повечето мъже нямат търпение да им се родят синове.

— Може би не е намерил жена, която да иска него самия толкова силно, колкото и парите му.

— Наистина ли? Толкова ли е жесток?

Рей изглеждаше изненадан.

— Какво?

— Една жена може да откаже да се омъжи за мъж, който е твърде беден или пък твърде мързелив, за да осигури децата, които ще му роди — заобяснява Лайза търпеливо, — но единственият път, когато съм виждала жена да откаже брак на богат мъж беше просто защото той се оказа твърде жесток, за да му довери живота си, а какво остава за живота на децата, които би могла да има от него.

— Проблемът на шефа Мак не е такъв — отсече Рей направо. — Той просто иска жена, която би го харесвала, дори ако нямаше и пукнат грош в джоба си.

По напрегнатостта на гласа му Лайза разбра, че Рей говори и за себе си. Той беше беден и много горд. Бе наблюдавала достатъчно живота на американците, за да знае, че да ходиш с жена струва доста пари. Това много й приличаше на неофициално обявена „цена на младоженката“, която се очакваше да бъде заплатена от мъжете, преди да бъдат удостоени с правото да се оженят. Рей очевидно не разполагаше с пари, които да харчи. Сигурно много уязвява неговата гордост невъзможността да ухажва някоя жена.

— Може би — продължи Лайза предпазливо, — шефът Мак не се е ориентирал към подходящата жена. Моят баща никога не е имал пари и никога няма да има. Но майка ми хич не се интересува от това. Те имат толкова много общи интереси, че просто парите не са важни за тях.

— И предполагам, че ти би била щастлива да изживееш целия си живот в кожена юрта и да се храниш от общ глинен съд?

Сарказмът, с който Рей изрече тези думи, я накара да трепне.

— Бих могла да бъда щастлива, да.

— Тогава защо си дошла тук? — попита я той.

— Чувствах се… неспокойна. Исках да видя собствената си страна.

— И след като я видя, ще си заминеш ли пак, за да следваш съпруга си в пущинаците на Австралия от едно селце в друго?

Лайза премигна, като се питаше дали не е изпуснала някой момент от разговора.

— Какъв съпруг? Какви пущинаци?

Рей се изруга наум заради това, че от разпаленост си беше развързал езика. Шефът Мак би могъл да знае за бъдещия брачен живот на подопечната на доктор Томпсън, но един беден помощник на име Рей нямаше откъде да научи за нея.

— Тъй като шефът Мак няма да дойде на ливадата това лято, ти ще се върнеш към следването си през есента, нали? — попита я Рей.

Лайза се зачуди какво общо може да има присъствието на шефа Мак — или пък отсъствието му — с нейното връщане към следването есента, но Рей изглеждаше толкова разярен, че тя просто му отговори:

— Да, предполагам.

— Е, не е необходимо човек да е гений, за да се сети, че в академията ще се запознаеш с някой тип от антрополозите, ще се омъжиш за него и ще хукнете по света, за да броите разни мъниста заедно с диваците. — Рей се беше загледал във фотоапарата. — Свърши ли вече?

— Ами, не съвсем.

Рей изръмжа.

— Когато свършиш, ела в хижата. Ще те науча как да си служиш с брадвата, така че ти и суперобразованият ти съпруг да не умрете от студ сред някоя дива гора.

Безмълвна, Лайза гледаше как Рей закрачи ядосано през ливадата, без да се обърне назад. Дойде й на ум един израз, който бе чула от Ласитър:

Кой му изгори бушоните?