Елизабет Лоуел
Треска (3)

Трета глава

Докато Рей наблюдаваше непринудените, пестеливи движения на Лайза, която шеташе около огнището, той си помисли, че последната избраница на баща му се отличаваше от останалите не само със своята необикновена и изящна красота. Каквото и да си мислеше за нея, едно бе сигурно — тя не се страхуваше от работа. Не само беше готова да се захване да цепи дърва с брадва, която беше стара, тъпа и твърде голяма за нея, а също така беше си направила труда да оправи безразборно натрупаните боклуци, насъбрали се през летата от студентите. Стари метални кутии, пластмасови бутилки и всякакви други отломки и останки от цивилизацията сега бяха грижливо събрани на спретнати купчини край хижата.

— Когато дойда следващия път, ще донеса чували и ще събера този боклук — предложи той.

Лайза вдигна очи от пържещия се бекон. Тиганът беше кацнал на изкорубена, почерняла решетка, поставена на камъни, донесени от нея от реката и наредени в кръг.

— Боклук ли?

— Бутилките и тенекиите — поясни той, като посочи с жест купчините.

— О!

Лайза се понамръщи, докато обръщаше бекона. Хората от племето, където тя беше, не считаха всичко това за боклуци, а гледаха на тях като на полезни материали. Те щяха търпеливо да търкат счупените стъкла, докато ги превърнат в бижута, или пък да ги изострят така, че да могат да режат с тях дърво и кожа. Това те постигаха чрез метод, който тя самата бе използвала многократно, когато живееше при племената. Там хората бяха твърде бедни, или пък причината бе, че живееха на отдалечени, изолирани от света места, та не можеха да си позволят нови ножове от стомана, когато счупеха или загубеха старите. Наистина за тях беше истинско чудо острието на стоманения нож, но това чудо беше много скъпо. А колкото до здравите еластични пластмасови бутилки, те пък служеха за пренасяне на вода, семена, брашно или сол — и дори на бреговете на Африканското езеро се използваха за плувки на рибарските мрежи. Металните кутии ги затрудняваха, докато измислят как да ги използват, или с неохота ги изоставяха някъде по пътя.

— Благодаря — отговори му тя предпазливо, — но няма нужда. Засега нека останат тук. Но пък чувалът може да послужи, ако вече не ти е нужен. В него мога да кисна дрехите в реката, за да не ги завлича течението. Водата е много силна.

Рей я гледаше и не можеше да повярва, че добре е чул думите й за боклука, насъбран около хижата, и за прането на дрехи в реката. А дори да остави настрана въпроса за боклука, предишните студенти, които се грижеха за ливадата, ходеха в града веднъж седмично — да купят храна и да си дадат дрехите на пране и толкова натоварваха най-добрите му товарни коне, че по пътя те просто се превиваха от тежестта.

С изключение на тигана и кофата, не изглеждаше Лайза да е донесла нещо ново в хижата. Дрехите й бяха чисти, но изглеждаха износени. По джинсите и ризата й имаше кръпки, зашити с невероятно гъсти и правилни шевове. Би могъл да допусне, че кръпки те по избелелите й дрехи са по новата мода, според която дрехите трябва да изглеждат стари още от магазина. Но не бе съвсем сигурен в това. Може би тя просто предпочиташе удобството на износените дрехи, както и той самият.

А възможно бе да няма друг избор.

Лайза не забеляза замисления му поглед, насочен към дрехите й. Тя се бе вглъбила в рязането на още едно парче бекон от бута, който Ласитър бе донесъл. Режеше с една счупена чекия, която бе открила сред бурените в предния двор. Жалко, че не бе открила и бруст заедно с ножката. Беше изчистила ръждата по нея, като използва един подходящ камък, но остри ето едва ли можеше да среже дори и масло.

Като измърмори нещо на някакъв чужд език, Лайза остави безнадеждно тъпия нож и отиде встрани от къщата. Избра едно парче стъкло, пробва го колко е остро и се върна при огъня. Непринудено продължи да се занимава с бекона, като държеше стъклото между палеца и показалеца си и режеше с леки, бързи движения. Когато приключи, остави импровизираното острие върху един плосък камък, намерен от нея и донесен до огнището за тази цел.

— Страхотен нож — възкликна Рей, без да скрива удивлението си.

— Скоро ще се изтъпи — обясни Лайза, докато слагаше плоското парче бекон в чугунения тиган, — но поне засега е по-остър от стоманен.

— Загубила ли си ножа си? — попита той, подхождайки към темата от друг ъгъл.

— Не. Просто този, който намерих, беше много ръждясал. Явно е тук от дълго време.

— А-ха. Утре отивам в града. Искаш ли да ти донеса нов нож?

Лайза усмихнато го погледна с благодарност за неговата загриженост.

— Много мило от твоя страна, обаче аз намерих достатъчно стъкълца тук, за да стигнат за няколко лета.

Тя се обърна към бекона и не видя изражението, което се изписа на лицето на Рей.

— Стъкълца — повтори той механично.

Тя кимна.

— Има и достатъчно еленови рога, с които да ги точим.

— Достатъчно еленови рога, значи.

Нещо в интонацията на Рей прикова вниманието на Лайза. Тя вдигна поглед, видя физиономията му и добродушно се засмя, защото разбра как са прозвучали думите й.

— С връх от еленов рог може да се изостри ръб на стъкло, когато се изтъпи — обясни тя. — Стъклото има конкоидален лом. Троши се на малки дъги, а не по права линия. Ето защо просто се поставя върхът на еленовия рог на ръба на стъклото, натиска се и се отцепва фина извита люспа. Караш все така все на долу по ръба, а от другата страна — нагоре, ако искаш да постигнеш съвършенство. Острието, което се получава, е доста неравно, но реже адски. Разбира се, за известно време.

Настъпи мълчание, през което Рей асимилираше казаното и се опитваше да го съпостави с деликатната красота на Лайза.

— Да не си от ония луди студенти по етнография, които се навъртат тук и се опитват да живеят като в каменната ера? — най-сетне попита той.

Нежният смях на Лайза и развеселените й аметистови очи сякаш опърлиха нервните окончания на Рей.

— Топло — отвърна му тя усмихната. — Родителите ми са антрополози и етнографи, които изучават бита на най-примитивните култури на земята. На племена, които се занимават с лов, номади — както и да ги наречеш, ние ги опознаваме. Майка ми се интересува от редки растения, така че се зае да събира семе на и треви отвсякъде, където отидем, и ги изпраща в банките за семена на различни университети. Научните работници, които се занимават със създаване на високодобивни и резистентни на болести култури за страните от Третия свят, използват тези растения в своите експерименти. Това е причината да дойда тук.

— Значи ти си високодобивна и резистентна на болести? — подхвърли Рей престорено сериозно. Шегата му беше възнаградена със звънкия й женствен смях, който пресече дъха му.

— Не, аз съм опитна колекционерка на семена и съм свикнала да живея на открито.

— С една дума си напълно подходяща за лятната работа на ливадата на Макол.

Тя кимна и огледа чистата, плодородна ливада и трепетликите на фона на бездънното небе.

— От всички места, на които съм била, това е най-красивото — каза тя тихо и за миг затвори очи, за да се наслади на чувственото удоволствие от гледката на ливадата. Леко си пое дъх, а устните й се открехнаха, сякаш за да вкуси непокорния вятър. — Тук е така хубаво, свежо — самото съвършенство — промълви тя. — Имаш ли представа колко рядко се среща такава красота!

Рей продължително наблюдаваше как Лайза се възхищава на слънцето, на небето и на вятъра. Започна да се убеждава, че първото му впечатление от нея с било погрешно. Тя можеше да се определи с думите, които беше употребила, за да опише ливадата — хубава, свежа — самото съвършенство. Притежаваше рядка, неповторима красота. В никакъв случай не беше поредната жена на опашката, претендираща да се омъжи за богат мъж, който да й осигури безгрижно съществуване за цял живот. Лайза не би могла да бъде такава. Защото всички, които идваха на ранчото с надеждата да уловят богатия съпруг, биваха отблъснати от липсата на удобства в къщата — голи дюшемета и прибори от неръждаема стомана, първобитна стара кухня. Както биваха отблъснати и от безпардонното му предупреждение, че цялата къщна работа трябва да се върши от бъдещата му съпруга, вместо от прислужници. Същото се отнасяше и за конюшните. Една жена, която иска да язди конете му, защо да не може да изрива тора от коневръзите, да търка седлата и юздите и, с една дума, да си заслужи правото да пришпори коня, който иска да язди.

Всички тези жени пращаха Рей по дяволите и си тръгваха, без да се обърнат назад — нещо, което напълно съвпадаше с неговите собствени намерения. Но за Лайза не можеше да си представи, че би постъпила така. Тя нямаше грижливо поддържани маникюри, които да пази. Ноктите й бяха достатъчно изрязани, за да не й пречат, и бяха невероятно чисти, както и кичурите платиненоруса коса, които обграждаха деликатното й, леко поруменяло лице. Явно не би се смутила от мисълта за физически труд. В съзнанието си още я виждаше как сече дърва с огромната брадва и как трябваше да се надига на пръсти, за да замахне достатъчно силно, та да може да отдели прилично парче от цепеницата. Очевидно дълго се бе мъчила над този пън, достатъчно дълго, защо то дланите на нежните й ръце вече бяха зачервени.

Той ясно видя ръцете й, когато тя му поднесе димящия, ухаещ на подправки хляб, и идеално изпържения хрупкав бекон, поставен в чиния.

— След като обядваме, ще ти нацепя малко дърва — каза Рей с дрезгав глас. Мисълта, че Лайза се бе мъчила и едва успя да насече дърва, специално за да му наготви, го притесняваше необяснимо защо.

Както поставяше бекона в очуканата метална чиния, ръцете на Лайза застинаха. Тя не искаше Рей да се чувства длъжен да й се отблагодарява за храната, която ядеше. Колкото повече се заглеждаше в дрехи те му, толкова повече се съмняваше, че той може да си позволи дори най-символичното заплащане в брой. Нито пък искаше да й плаща. Същевременно знаеше колко горд може да бъде един беден мъж.

— Благодаря — отвърна тя меко. — Не ме бива твърде много с брадвата. В местата, където сме живели, дървата не бяха толкова големи, че да трябва да ги цепим за горене.

Рей отхапа от домашния хляб и зажумя от истинско удоволствие. Пухкав, ароматичен, димящ, екзотичен, хлябът не можеше да се сравни с нищо, което някога бе ял. По принцип на чистия, високопланински въздух на ливадата всякаква храна изглеждаше по-вкусна, но нейният хляб беше изключителен.

— Най-вкусният хляб, който съм ял — призна той чистосърдечно. — Какво си му сложила?

— Близо до рекичката расте една разновидност на дивия лук — отговори Лайза и се настани на земята със скръстени крака. — Освен това там расте някаква билка, която мирише досущ като градински чай, и едно друго растение, което много прилича на магданоз. Личеше си, че сърните са пасли тези треви, което е сигурно доказателство, че не са отровни. И на вкус се оказаха приятни, когато ги опитах. Чисти са, свежи и много млади. Така че сложих по малко от всичките като подправки. Може хлябът да е основната ни храна, но подправките го правят по-специален.

Рей се усмихна широко, като зъбите му се откроиха неочаквано бели в контраст с почернялото му от слънцето лице. След това се намръщи, като си представи как тя е опитвала разните треви, които растат на ливадата.

— Може би ще е по-добре да не прекаляваш с опитването на тревите.

Тя трепна.

— Аз не съм ходила в оградената част на ливадата.

— Не това исках да кажа. Някои от тези треви може да ти се отразят зле.

— В такъв случай сърните не биха ги яли — приведе му Лайза най-сигурното доказателство. — Не се притеснявай. Преди да дойда тук, попрочетох това-онова в университетската библиотека. Така че мога да разпозная съвсем безпогрешно локалните наркотични билки или пък онези, които въздействат на психиката.

— На психиката ли? Наркотични билки?

— А-ха — потвърди тя, след като лапна парченце бекон. — Причиняват халюцинации и делириум или наркоза, или пък пълно блокиране на респираторната дейност.

— И всичко това го причиняват растенията от моята ливада? — попита той, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

Лайза се усмихна на собственическото притежателно местоимение „моята“, което той употреби за ливадата. Защото много добре знаеше какво изпитва. Самата тя, само след като бе прекарала на ливадата едва две седмици, вече се чувстваше тук като в свой дом.

— На около десетина метра от тук расте една билка, която може да лекува симптомите на астма, може да те накара да полудееш или дори да те убие, в зависимост от дозата — обясни тя съвсем прозаично. — Нарича се датура. Расте навсякъде по света. Веднага я познах.

Рей изведнъж погледна хляба, на който се беше нахвърлил като гладен вълк.

— Не се притеснявай — побърза да го успокои Лайза. — Не бих се и докоснала до датура. Просто защото е изключително силно действащо растение. Единствените билки, които използвам, са като подправки или за лечение на главоболие и болки в стомаха. С някои от тях си мажа ръцете след усилена работа, за да ги облекча и освежа.

— И всички тези билки растат тук, така ли? — попита Рей и се загледа в ливадата и гората, сякаш ги виждаше с нови очи.

Лайза само кимна, защото устата й беше пълна, за да поддържа разговора. При други народи с различни култури, които тя познаваше, хората не намираха нищо лошо в това да се дъвче и говори едновременно, но при американците не беше така. Родителите й имаха категорично мнение по този въпрос. Оригването също беше абсолютно забранено. Добре поне, че яденето с лявата ръка в американската култура не се смяташе за признак на принадлежност към дявола. Това за Лайза беше истинско облекчение, защото по природа беше левачка.

— Почти всички съвременни лекарства са създадени в резултат на проучването на така наречената „народна медицина“ — продължи Лайза. — Извън индустриализираните страни хората все още разчитат на билкарите и на домашно направените лекове за болните. За обикновени неразположения те са особено полезни и в сравнение с лекарствата на Запада са почти без пари. Естествено, когато имат възможност, всички племена, колкото и да са първобитни, ваксинират децата си срещу заразни болести, а когато се случи някое дете да бъде тежко наранено, семейството му изминава стотици километри, като преодолява невероятни трудности в пътуването, за да заведе детето в болница.

Рей се наслаждаваше на леко ароматизирания с билки хляб, задаваше въпроси на Лайза и слушаше нейните реалистични разкази за екзотични култури и за знанията на племената в областта на медицината, отглеждането на животни или пък астрономията. Още докато ядеше, започна да се пита за собствената си представа какво е „примитивен“ народ. Лайза бе от раснала сред племена, които не можеха да бъдат определени по друг начин, освен като диви, примитивни, от каменната ера, и въпреки това от нея се излъчваше една изтънченост, която нямаше нищо общо със скъпи дрехи, завършено образование или пък други подобни критерии на съвременната цивилизация. Тя приемаше различията у хората с толерантност, с чувство за хумор, с интелигентност, като им отдаваше дължимото и ги ценеше. Тя беше най-космополитното, а в същото време най-невинното същество, което някога бе срещал.

Колкото повече седеше заедно с Лайза, толкова повече се убеждаваше, че кръпките по дрехите й не бяха продиктувани от последния вик на модата, а от простичка необходимост. Нито пък фактът, че събираше разни боклуци, за да ги вкара в употреба в бъдеще, звучеше като опит да бъде ексцентрична или в крак с екологическите течения чисто и просто наистина имаше нужда от тези отпадъци. Позата й, както седеше на земята, издаваше гъвкавост и грация, придобити не защото беше учила балет или се беше занимавала с йога, а защото беше отгледана сред хора, които не познаваха стола като мебел.

— Удивително — промърмори той на себе си.

— Така е — съгласи се Лайза и направи гримаса. — Никога не съм стигала дотам да подквасвам кобилешко мляко. Миризмата е неописуема. Предполагам, че за времето, когато се преместихме при бедуините, вече съм била достатъчно пораснала и с установен вкус, за да го променям.

Рей си даде сметка, че тя е чула възклицанието му и си е помислила, че се отнася за пристрастието на бедуините към подквасено кобилешко мляко, а не за констатацията му колко различна беше Лайза от всички други жени, с които се бе срещал.

— Аз ще продължавам да си пия уиски — каза Рей, като безуспешно се опитваше да си представи вкуса на подквасеното кобилешко мляко.

— А аз — планински въздух — възрази му Лайза. — И планинска вода.

По тона, с който изрече тези думи, Рей разбра, че тя не се шегуваше. Той беше отраснал в сухия и горещ климат на Тексас и добре разбираше какво значат за нея планината и студената, вкусна вода.

— Време е да ти се отплатя за яденето — каза той и се изправи.

— Не е необходимо.

— А какво би казала, ако ти призная, че обичам да сека дърва?

— А ти какво би казал, ако призная, че не ти вярвам? — отвърна тя на въпроса му с въпрос, като гледаше зачервените си длани.

Той се усмихна.

— Аз съм много по-силен от теб. Освен това, човек изпитва някакво задоволство, когато сече дърва. Веднага личи колко работа си свършил. Съвсем не прилича на преглеждането на разни документи и участието в бордовете на дванайсет корпорации.

— Ще трябва да приема думите ти за чиста истина — каза тя, като го погледна с любопитство.

В същия миг Рей осъзна, че един беден каубой няма как да знае каквото и да е за корпоративните бордове. Той бързо наведе глава и внимателно заоглежда острието на брадвата, ругаейки се наум за непредпазливите си думи. Почти бе сигурен, че Лайза и представа нямаше кой е той всъщност — или пък беше актриса от най-висока класа. Но твърде се съмняваше в последното. Със сигурност знаеше едно нещо: независимо дали е невинна или пък добра артистка, не му се искаше тя да разбере, че е богат. Не му се искаше тези пламъчета на женствено одобрение, които виждаше в очите й, когато го погледнеше, да се превърнат в също толкова присъщата на жени те пресметливост, когато започне да изважда собствената си бедност от неговото богатство, та да изчисли какво ще излезе от уравнението.

— И двете остриета сякаш са секли камъни в каменоломната — измърмори Рей.

Той отиде до мястото, където беше завързал Девил, и започна да рови из торбите, които винаги носеше на седлото. След известно време се върна при огъня с брус и се зае да точи брадвата. Лайза го наблюдаваше, като се възхищаваше на необикновено дългите му силни пръсти и на сръчността, с която работеше, за да изостри стоманата.

Рей изведнъж вдигна поглед и разбра, че тя внимателно се вглежда в ръцете му. Помисли си какво ли би изпитал, ако докосва коприненото й тяло вместо студената стомана, а тя да го наблюдава. Мигновено треската, която блуждаеше в кръвта му, стана по-разгорещена и по-тежка — като пулса му. Той се наведе и продължи да се занимава с брадвата, за да не би напрегнатото му тяло да издаде мислите му.

— По-добре е — изсумтя той в заключение, опипвайки с пръст острието, — обаче иска още много точене, преди да пожелая да се избръсна с него.

Рей пристъпи към един от пъновете, които Ласитър бе довлякъл на поляната, замахна с брадвата и почувства как тя потъва в дървото. Добре беше усвоил цепенето на дървен материал от лятото, когато направи ограда, която да пази ливадата от добитъка. По-лесно щеше да бъде да прокара бодлива тел, но той предпочиташе потъмнялото дърво, обграждащо на зигзаг усамотената красива ливада.

Когато Лайза разтреби, тя си намери едно място, застлано с борови игли и нагрято от превалящото слънце. Седна и загледа Рей, пленена от смесицата от сила и мъжествена грация в него. Звукът на брадвата, впиваща се в дървото, беше ясен, остър, ритмичен. Това продължи без прекъсване или промяна, докато Рей се наведе да намести пъна. После ритъмът се поднови, като мускулите на раменете му изпъкваха и опъваха плата на старата риза. Купчината от на сечени дърва нарастваше с удивителна бързина. Тишината на отиващия си следобед бе нарушавана от свистящите удари на стоманата и от мекия звук от падането на нацепените дърва върху земята, покрита с изсъхнали листа от трепетлика.

Най-неочаквано износеният плат на ризата на Рей се предаде в неравната борба с променящата се сила на мускулите на раменете му и тя се раздра.

Лайза скочи и се затича към него.

— Ризата ти! — извика тя уплашено.

Платът се бе скъсал на гърба по права линия. Между парчетата избелял плат лъщеше широка ивица кожа, под която се движеха и играеха мускулите му, тъй като той продължаваше да цепи дърва, без да спира, за да установи размера на щетите върху облеклото си. Дъхът на Лайза секна. Атлазената жега, излъчваща се от него, бе сякаш осезаема и като че ли тя беше суровата сила, разкъсала дрехата. Докато го гледаше, през тялото й преминаха най-чудните усещания — едно искрящо чувство, което накара кожата й да пламне като от треска.

— Няма значение — отвърна Рей, като стрелна Лайза с поглед, докато за пореден път повдигаше брадвата.

— Но ти нямаше да си съсипеш ризата, ако не се беше заел да цепиш дърва вместо мен — завайка се тя и прехапа устната си.

— Не е вярно. — Рей спря, за да нагласи следващия чукан върху дръвника. Повдигна брадвата и замахна с плавно отмерено движение. Дървото се разцепи и половинките му тупнаха на земята. — Ризата е горе-долу на моите години. Отдавна трябваше да я чупя. Май че просто я харесвах.

— Да я чупиш? Да не би това да значи, че искаш да я хвърлиш?

Той се усмихна. Според нея излезе, че хвърлянето на скъсаната риза е нещо немислимо.

— О, не, недей — Лайза бързо клатеше глава в знак на отрицание. — Остави ми я. Аз ще я закърпя.

— Ще я закърпиш? — попита той със съмнение, като гледаше оръфаните маншети. Ризата не заслужаваше конеца, който ще отиде за оправянето й, а още по-малко — времето.

— Разбира се — потвърди тя. — Няма нужда да си купуваш нова. Наистина.

Рей заби острието на брадвата в дръвника и се обърна към Лайза. Тя изглеждаше толкова нещастна, колкото звучеше гласът й, когато му каза, че по нейна вина си е съсипал ризата.

— Моля те — ласкаво каза тя, като хвана ръката му.

— Всичко е наред, мила — отвърна той, нежно докосвайки бузата й със загрубелите си пръсти. — Не те виня.

Лайза не можеше да овладее тръпката, която я прониза от допира между тях. Когато той усети издайническата тръпка на плътта й, гореща вълна нахлу в него като стихия. Един поглед — от пръстите й, вкопчили се в ръката му, до внезапно разширените й зеници — му бе достатъчен да разбере, че тя го желае. Тя вярваше, че той е твърде беден, за да замени износената си риза с нова, и въпреки това трепереше, когато той я докоснеше.

Тази мисъл премина като мълния през главата на Рей и заедно с нея — ясното съзнание, че никога не е пожелавал жена дори на половината на това, което изпитваше към тази, застанала само на сантиметри от него. Тя го изпиваше с огромните си аметистови очи и се опитваше да скрие треперенето на долната си устна, като я прехапа със ситните си зъби.

— Лайза… — прошепна той, но не му достигнаха думи, за да изрази треската, бушуваща в него, която той беше неспособен да овладее.

Обхвана с коравата си ръка брадичката й и се наведе към нея. Необходимо му бе агонизиращо усилие на волята, за да се сдържи и само едва да прокара устните си по нейните, успокоявайки треперенето им. Тя застина от допира, а после лудо затрепери отново.

С усилие на волята Рей пусна Лайза, макар че неудържимо искаше да я съблече, да се излее над нея като топъл проливен дъжд и да почувства как тя на свой ред му отвръща със същото…

Тогава се вгледа в очите й. Те бяха широко отворени от изненада и любопитство, а навярно и от желание. Не можеше да разбере. Тя не бе реагирала на целувката му — не му даде устните си и не го прегърна. Може би беше усетила първичното му желание, завладяло го с див наплив, и се боеше от него. Та тя беше още дете, а се намираше сама в отдалечено място с мъж, несъмнено два пъти по-силен от нея — мъж, желаещ я със страст, която едва сдържаше.

Осъзнаването на собствената му първична потребност и беззащитността на Лайза пречупиха Рей.

— Всичко е наред, малката — каза той с дрезгав глас. — Нищо лошо няма да ти причиня.