Елизабет Лоуел
Треска (2)

Втора глава

— Наистина мирише хубаво — каза Ласитър, като застана до Лайза, докато тя готвеше. — Знаеш ли, ти си първата от младите хора на професор Томпсън, която не се налага да учим как се прави истинско кафе при полеви условия.

— В Мароко кафето въобще не го признават за кафе, ако не стане толкова гъсто, че едва да се налива — каза Лайза.

— Така ли? Някой ден трябва да ми направиш такова кафе.

— Тогава донесете много мляко на прах. И захар.

— Така ли трябва?

Тя кимна.

— Толкова гъсто, че в него не може да потъне и подкова.

Лайза никога не беше чувала подобно сравнение. Представата, която то събуди у нея, я накара да се разсмее.

— Ама всъщност и кон не би потънал в такова кафе.

Кискайки се, Ласитър оглеждаше с одобрение къщата — Лайза държеше всичко в идеален ред. Разпалките и по-дебелите дърва за огъня бяха грижливо под редени близо до огнището. Там имаше и няколко по-големи дървета. Подът беше наскоро преметен с метла, направена от вързани клонки. Разните инструменти, които бяха счупени и захвърлени от предишните студенти, сега бяха събрани и спретнато подредени. Тези инструменти бяха различни по размери — от тънко шило до очукан клин и тежък ковашки чук, използван за разцепване на пънове. Голямата двуостра секира за сечене на дърва, която открай време си вървеше с къщата, беше току-що наточена, макар че Ласитър не можеше да си представи Лайза какво е могла да използва, за да я наточи. Също така не можеше да си представи как момичето работи със секира. Сапът й беше дълъг един метър и двайсет сантиметра, а самата Лайза беше малко повече от метър и петдесет.

Секирата напомни на Ласитър, че имаше намерение да провери дали Лайза разполага с достатъчно дърва за горене. За разлика от другите студенти, които готвеха на печка, тя готвеше яденето на огън на открито. Ласитър подозираше, че тя дори няма такава печка. Всъщност той се досещаше, че не си е донесла кой знае какво — само дрехите, с които беше облечена сега, и постелката, просната на един ма лък храст, за да се проветрява. Въпреки че очевидно разполагаше с твърде малко пари, никога не й се свидеше да нагости него или когото и да било от каубоите помощници на Макол, независимо колко души бяха или колко често идваха при нея. Винаги ги поканваше да се нахранят, без да има значение по кое време на денонощието са дошли, сякаш много добре разбираше какво значи да си гладен и не искаше никой да си тръгне от ливадата с празен стомах.

— Джим, защо не вземем ние с тебе да примъкнем няколко дървета — каза Ласитър, като нахлупи шапката си. — Днес няма да имаме време да ги нацепим, но можем поне да ги приготвим. Разпалките и съчките са си наред, но един хубав огън се нуждае и от дебели дървета.

— Не е необходимо — започна Лайза. — Аз мога да…

— Тези проклетии и без това задръстват пътя — прекъсна я Джим, мърморейки. Той грабна тежката секира с една ръка и се обърна към коня си: — Нашият шеф Мак ще ни одере кожите, ако някой кон се спъне в тях и окуцее.

— Госпожице Лайза, ти би ни направила добро, ако ги изгориш — увери я Ласитър твърдо, докато се качваше на седлото.

Лайза погледна единия мъж, а после и другия и каза простичко:

— Благодаря ви. Ще гледам да използвам повече дърва. — Когато те тръгнаха към дърветата, Лайза изведнъж се сети: — Но внимавайте да не вземате нищо, което се намира в очертанията на оградата! — Защото в края на краищата това беше целта на нейно то присъствие. Тя трябваше да пази всичко зад оградата от посегателството на хората, така че ливадата да може бавно да възвърне естественото си състоя ние.

— Добре — съгласи се Ласитър, като повдигна ръка в знак на потвърждение.

Двамата не бяха изминали повече от около четиридесет метра и намериха дърветата, които търсеха — борови стволове, не по-дебели от двайсет и пет сантиметра в диаметър — остатъци от дървета, паднали след няколко сезона опити да бъдат лекувани. Докато Джим и Ласитър работеха, събирайки дърветата така, че да бъдат готови за пренасяне до хижата, гласовете им ехтяха и се чуваха ясно в смълчаната планина.

Лайза ги слушаше, докато готвеше, и от време навреме се усмихваше на цветистите им изрази, ако някой дънер се окажеше особено упорит. Щом темата на разговора им се промени и започнаха да говорят за мистериозния Мак, техния бос, тя се улови, че затаява дъх, така че да не изпусне нито дума. Знаеше само две неща за отсъстващия собственик на ливадата Макол — че баща му иска той спешно да се ожени и да има син и че неговите помощници го уважаваха повече от всеки друг, с изключение на Бога.

— И после казал на червенокосата красавица, че ако иска някой да я закара до града, трябва да излезе на магистралата и да си размърда палеца — разказ ваше през смях Ласитър. — Тя така се разярила, че за известно време си глътнала езика. Обзалагам се, че си е представяла, че ако прекара няколко нощи в града с шефа, това ще доведе до сватба. — Звукът от секирата отекваше, докато окастряха клоните от стволовете. — А след това червенокосата се окопитила — продължи Ласитър. — Юда с Юда! Никой никога не ми е държал такъв език, развикала се тя. А той само я гледал с една такава усмивчица…

— Видя ли мацката, която днес го причакваше? — попита Джим.

Той изръмжа от усилието, което направи, за да замахне с тежката секира и да я забие в дървото. Изсичаше вдлъбнатина, през която да премине въжето, за да извлекат дънера до къщата. Ласитър уви въжето около дебелия ствол, след това се качи на коня си и уви около предната част на седлото другия край на въжето. Само с едно пришпорване конят бавно започна да влачи дънера към къщата.

— Е, кажи, видя ли я? — попита го пак Джим, докато се качваше на коня си, любопитен да научи как изглежда най-новата кандидатка за леглото на Макол.

— Видях я, разбира се. — Ласитър изсвири в израз на възхищение и изсвирването му проряза планинския въздух. — Големи тъмни очи, които биха засрамили и сърна. Черна коса, дълга до гърдите — а гърдите й също мощни и хубави, сочни и меки. Ами бедрата? Божичко, само тях ако видиш, и ще се раз плачеш. Вярвай ми, Джим, не познавам мъж на този свят, който да не би искал да се покачи на такова седло.

— По дяволите, не се и съмнявам — изръмжа Джим. — Ами шефът Мак?

— О, аз нямах предвид да се ожени за нея — каза Ласитър. — Баща ти не ти ли е обяснил тези работи? Умните мъже не се женят за кобилите си, само защото им е приятно да ги пояздят от време на време. Я ме виж мен.

— Виждам те — отвърна Джим, — и като те гледам, си мисля, че повечето жени биха предпочели коня ти.

Лайза просто не можеше да сдържи смеха си. Като я чуха да се смее, мъжете разбраха, че разговорът им много ясно е достигал до къщата. Когато се доближиха, и двамата изглеждаха смутени.

— Извинявай, госпожице Лайза — измърмори Джим. — Не исках тези неща да бъдат чути от едно момиче.

— Няма нищо — отговори тя забързано. — Наистина, не се притеснявайте. Някога ние седяхме около огъня и си говорехме за четирите съпруги и осемте държанки на Ибрахим и никой не се смущаваше.

— Четири ли? — попита Джим.

— Осем ли каза? — повтори Ласитър.

— Да, общо дванайсет — потвърди Лайза с усмивка.

— Божичко — каза Ласитър с нескрито възхищение.

— Там мъжете май са много силни, нали?

— Тъпи са — промърмори Джим. — Там мъжете са тъпаци.

— Просто са богати — каза Лайза безгрижно. — Вие отглеждате добитък, а Ибрахим отглежда камили, но иначе нещата твърде много си приличат по своята същност — и тук, и там един силен, тъп и богат мъж е възможно да има толкова на брой хубави, но тъпи жени, колкото може да си позволи.

Ласитър отметна глава и се разсмя.

— Като тебе няма друга, госпожице Лайза. Но да не си помислиш, че нашият бос е тъпак. Съвсем не е.

— Бог е свидетел, това е самата истина — каза Джим сериозно. — Шефът Мак не си пада толкова много по момичетата, колкото те по него. Бас хващам, че нищо не е направил на тази, която го причакваше в ранчото днес, освен че я е изритал по скъпоценните задни части. — Извинявай, госпожице Лайза — добави той и се изчерви. — Забравих се. Но въпреки това си е точно така. Шефът Мак е добър човек и би могъл да бъде и щастлив, ако баща му престане да го атакува с тези второкласни кобили.

— Не зная за тази, която сега е в ранчото — каза Ласитър, като се усмихна със съвсем мъжка усмивка.

— Изобщо не бих се изненадал, ако той нарочно я кара да се навърта. Ако не за друго, ще му дотрябва партньорка за танците, защото иначе всички момичета в диаметър от триста километра от тук ще се нахвърлят върху него като мухи на прясно…, а, на пресен мед.

— Танците започват след шест седмици — възпротиви се Джим. — Никога не е задържал жена толкова време.

— Защото никога не е имал жена, която да е красива като тази — каза Ласитър твърдо. — Тя е от жените, заради които джинсите на мъжете се опъват плътно по тялото. Разбирам ги тези неща.

Лайза издаде сподавен звук и едва не изпусна тигана. В същото време бялата й кожа почервеня от това, което си представи при думите на Ласитър. Не можеше да устои да не си зададе въпроса какво ли изпитва един мъж, горящ от такава стихийна първична треска. След това се сети за описанието на Ласитър: Големи тъмни очи… черна коса, дълга до гърдите й… пълни и меки. А бедрата й — божичко!

Без настроение Лайза сложи в тигана хляб, съзнавайки, че единственият огън, който една бяла, стройна, неопитна блондинка може да запали, е огънят, на който да сготви обяда.

 

 

Черните ноздри на Девил се разширяваха, когато срещаше свистящия планински вятър. Той пръхтеше от усилията, които правеше, когато Рей го пришпорваше. До ливадата водеха два пътя. Единият следваше стар неравен коларски път, прокаран още когато за първи път ливадата е била дадена от държавата за ползване преди повече от един век. По този път е бил прокарван добитъкът, защото ливадата е служела за лятно пасбище. Рей разбираше по отпечатъците от, конски копита, че през последните седмици неговите помощници са ходили до ливадата необичайно често. А два чифта съвсем пресни следи пък подсказваха, че Ласитър със своя голям червен кон и по-малкото пони на Джим току-що са се спуснали откъм ливадата и са се отправили на изток, за да нагледат добитъка на пасището.

По втория път не беше стъпвал човешки крак от последната буря насам. Тази пътека беше много стръмна, тясна и почти губеща се. Рей се беше натъкнал на нея преди шест години и когато нямаше търпение да се потопи в покоя на ливадата, минаваше оттам, вместо да заобикаля по дългия път. Повечето от конете биха се затруднили по тази пътека. Девил я изкатерваше с лекотата, присъща на животно, родено и отгледано по стръмни места.

След многобройни, вземащи дъха неравни извивки пътеката се вкопчваше в един склон, целият в сипеи, и след това потъваше в гора от трепетлики и вечнозелени иглолистни дървета. Излаганата на толкова промени във времето дървена къща се появяваше веднага след тази гора, в края на отдалечената ливада, която беше оставена бавно да се възстановява до първоначалното си състояние. Когато Рей се доближи до нея, чу прегракналия вик на сойка, прелитаща през дърветата, и странни звуци, които напомняха сечене на дърва. Рей се заслуша, а след това поклати глава, защото не можеше да разпознае звуците. Чуваха се нарядко и бяха твърде неравномерни, за разлика от ритмичните движения на човек, който сече дърва.

Когато Рей се приближаваше към къщата изотзад, за да я заобиколи и да влезе в ливадата, копитата на коня му не издаваха никакъв шум по килима от иглички, нападали от дърветата. Гледката, която се разкри на около петнайсет метра пред него, го накара да дръпне юздите на коня си. Той поклати глава едновременно от одобрение и учудване. Странните звуци наистина идваха от сечене на дърва, но човекът, който го правеше с гръб към гората, беше някакво колежанче с лененоруса коса, не по-високо от дължината на секирата, с която работеше. Колкото и да се опитваше да се повдига на пръсти и колкото и силно да замахваше, явно това момче не притежаваше онази сила на мускулите, необходима за боравенето с тежката секира, както му е редът.

Но така или иначе детето се справяше със задачата си. От едната страна на пъна се беше насъбрала цяла купчина неравно нацепени, сякаш сдъвкани, дърва. От другата страна имаше много по-голяма, застрашителна купчина от недокоснати цепеници.

Рей се приближи, без да слиза от големия черен кон. Имаше достатъчно опит в цепенето на дърва, за да забележи, че хлапето се беше надценило. За него това беше игра, но явно не по силите му. Трябваше да работи цялото лято, та дори и през зимата, за да сдъвче по същия начин цялата тази купчина цепеници.

От звука на неспокойното пръхтене на Девил детето се обърна и… Рей се почувства като ударен с мокър парцал.

„Момчето“ се оказа млада жена със стройно тяло, с дълги крака и изразени гърди, които сгорещяват кръвта и ускоряват пулса на мъжа. Това, което той помисли за къса момчешка прическа, бяха всъщност гъсти платиненоруси плитки, събрани и вдигнати високо над нежното лице. Очите на жената бяха с цвят на чист аметист и отнеха и последните му останали глътки въздух. Тя го загледа със смесица от любопитство, самоувереност и невинност, които му напомняха за сиамска котка.

Изведнъж Рей усети как вместо желание в кръвта му забушува гняв. Невинност ли? Та това е самият ад! Тя не беше нищо повече от една държанка, която се излежава в очакване на парите му — и най-безцеремонно беше дошла в неговото любимо убежище.

Рей смушка Девил да се приближи. Момичето не се уплаши от големия кон. Когато предницата на Девил се оказа не по-далеч от половин метър от него, Рей дръпна юздите и спря. Заоглежда го изотгоре, сякаш се опитваше да съвмести в главата си своето подозрение, че това е една лукава златотърсачка, със стройното момиче с нежна красота, излъчващо някаква тържественост, което стоеше и го наблюдаваше със загадъчните си аметистови очи, като в същото време ръката й, поставена на рамото на Девил, несъзнателно галеше неспокойния кон.

Лайза забеляза как Рей неприкрито я оценява само миг преди да бъде разтърсена от меко, бавно избухване някъде дълбоко в нея, избухване, вълните от което разтърсиха цялата й душа. Чувствата нахлуха в нея — някакво неистово въодушевление, примесено със страх, объркано чувство, сякаш е загубила почва под краката си, но в същото време никога не се беше чувствала така свързана с живота. Но над всичко това надделяваше усещането, което я завладяваше с всяка изминала секунда, докато тя стоеше неподвижна, наблюдавайки непознатия ездач, дошъл току-що и вече преобърнал живота й, без дори да каже дума — тя беше предопределена да стане жена на този мъж.

Това усещане се налагаше без колебание, без стъписване и Лайза не си задаваше никакви въпроси, докато го гледаше. Знаеше какво е да си между живота и смъртта. Наблюдавала бе толкова различни култури, което я беше подготвило сега да не се изплаши от истината, само защото е нова, странна или съвсем неочаквана.

Не можеше да отдели очи от него. В мълчание, сякаш заредено с електричество, тя гледаше втренчено прашните му ботуши, силните прасци и бедра, тесния ханш, раменете, толкова широки, че закриваха слънцето, мъжествените черти на лицето му, подсилени от наболата брада, необикновено чувствени те му устни — и очите с цвят на дъжд. Вниманието й беше така приковано, че не можеше да скрие възхищението си от него. Бе твърде невинна, за да осъзнае вълните от чувственост и желание, които забушуваха в тялото й и бавно разпалваха треска в плътта й.

Рей усети нейната реакция по едва доловимото изчервяване на лицето й и също бе пронизан от стрелите на желанието. Той неохотно трябваше да признае, че вкусът на баща му към жените, които му избираше като сексуална стръв, сега бележеше значително подобрение. Тази кандидатка определено не беше прецъфтяла роза със зноен ханш. В това момиче имаше вродена елегантност, която събуждаше представа за сияйната покоряваща грация на пламъка на свещ. От нея се излъчваше трептяща, почти неуловима чувственост, която караше тялото му да се напрегне от сладостно очакване.

— Ти си нещо друго, малко момиченце — заговори Рей най-после. — Ако приемеш диамантена гривна вместо диамантен пръстен, ще прекараме добре известно време.

Думите му достигнаха до Лайза сякаш отдалеч. Тя премигна и пое дълбоко дъх, като се опита да се съвземе пред покоряващото присъствие на непознатия със сурова външност и мъжествен глас.

— Какво казахте, моля? — попита тя бавно. — Не ви разбирам.

— Ти ли не ме разбираш? — отвърна той язвително, като се опитваше да не обръща внимание на разбунтувалата се във вените му кръв, щом чу за първи път приятно дрезгавия й глас. Наистина беше млада, почти момиче, но очите, с които го гледаше, излъчваха древното любопитство на библейската Ева. — Аз съм мъж, който няма нищо против да си плати за това, което иска, а ти си момиче, което няма нищо против да ти бъде платено. И доколкото и двамата схващаме това, ще се разбираме добре. — Той рязко си пое дъх, а зениците му се разшириха и потъмняха. — Дявол да го вземе — добави той грубо, — ще се разбираме дори повече от добре, така, че ще раздрусаме тази проклета планина.

Лайза в един момент престана да чува думите му. Цялото й съзнание бе обзето от негодувание, че той я нарече момиче, което няма нищо против да му бъде платено. Проститутките са си проститутки по целия свят. И това, че беше причислена към тях от мъжа, който успя да преобърне света в душата й само със своето появяване, я разяри. Осъзна, че той не бе изпитал и частица от дълбокото душевно съпричастие, което тя беше изпитала към него, както и че той не бе усетил нищо от онази върховна праведност на срещата й с него, която тя беше почувствала. В нейно лице той виждаше само търговска стока, бе я пожелал и възнамеряваше да купи.

Аметистовите очи, които го изучаваха, се промениха. Те забелязаха, че яката и маншетите на ризата му бяха много протрити, едно копче липсваше и от опъването на плата се виждаха гърдите му, джинсите му бяха избелели и износени почти до прозрачност, ботушите му бяха издрани и свлечени на петите. Това ли беше богатият султан, който я обиждаше с предложението си да наеме тялото й за известно време?

В този миг на разгорещеност нейната предпазливост изчезна и отнесе иначе отличното й самообладание. Лайза направи нещо, което не бе правила от осемгодишната си възраст. Тя се ядоса. Невероятно много се ядоса.

— С кого се подигравате вие? — попита Лайза с глас, който бе изгубил цялата си мекота. — Вие не бихте могли да си позволите стъклена карфица за вратовръзка, какво остава за диамантена гривна.

Шокът, който се изписа на лицето на мъжа, накара Лайза изведнъж да се засрами, че го напада за нещо, на което тя самата никога не е държала — парите. Чувството й на срам се засили, когато осъзна, че като се има предвид начина, по който тя го гледаше, нямаше нищо изненадващо в това, което той беше допуснал — че тя по-скоро щеше да се зарадва, а не да се разсърди на безочливото му предложение.

Лайза затвори очи, пое си дълбоко дъх и се сети за нещо, неизменно еднакво във всички култури, които бе опознала — мъжете, особено бедните мъже, бяха много горди и показваха склонност към непредвидима бруталност, особено когато червата им куркаха от глад.

— Ако сте гладен, има хляб и бекон — каза Лайза тихо, като механично му предложи храната, която имаше. — И бисквити — добави тя, като се сети и за тях.

Предложението й се видя толкова забавно на Рей, че той се усмихна.

— О, естествено, че съм гладен — провлечено каза той, — така че да се спазарим за цената.

— Но всичко е безплатно! — каза Лайза, изненадана, че той очаква да плати за най-обикновена храна.

— Така казват всички, а след това и най-последното от тези клети създания започва да хленчи за диамантен пръстен.

С известно закъснение Лайза осъзна, че думата гладен може да означава и нещо друго. За своя голяма изненада тя пак избухна в гняв. Беше от този тип хора, които обикновено се смеят, а не ругаят, когато нещо не е наред. Но жарта, която се разпръсна в кръвта й, я накара да забрави всякакво чувство за хумор. Усмивката на мъжа, малко на една страна, ленива, ужасяващо сексуална усмивка, я разяри.

— Към всички ли сте така груб? — попита тя, като отсичаше всяка дума.

— Само към сладуранки, които си го заслужават, защото ме причакват по моите любими места.

— Аз съм тук, защото това ми е работата. А вие какво правите в ливадата на Макол, освен дето ощетявате шефа Мак?

И този път Рей не можа да прикрие, че беше шокиран.

— Шефа Мак ли?

— Да. Шефа Мак. Човекът, който ви плаща, за да се грижите за добитъка му. Сигурно това име ви е познато?

Рей едва се сдържа да не се разкиска от невероятното разкритие — той осъзна, че момичето беше изпратено като капан за мъж, когото дори не знаеше как изглежда. Когато понечи да я осветли по въпроса за истинската идентичност на шефа Мак, Рей осъзна смешната страна на ситуацията и възможностите, които му предлагаше — да даде един урок на тази златотърсачка, очевидно аматьорка, и да я научи на правилата на играта, които самата тя беше избрала да играе.

— Предавам се — промърмори той с усмивка и вдигна ръце във въздуха така, сякаш тя беше насочила оръжие срещу него. — Ще бъда добър, ако не ме издадеш на шефа Мак. — Рей погледна надолу към нея и попита най-невинно: — Добре ли го познаваш?

Промяната в поведението му от безочливост към очарователност разколеба Лайза.

— Никога не съм го виждала — призна си тя. — Тук съм само за лятото, за да спомогна експериментът на доктор Томпсън да върви добре — добави тя, като махна с ръка към оградата от груби пръти, която се виеше зигзагообразно около ливадата.

Рей силно се усъмни, че тя беше тук само за да наблюдава как расте тревата, но всичко, което каза, бе:

— Е, добре тогава, чакай твоя шеф Мак. Той много си пада по жени.

Лайза някак изящно сви рамене.

— Не ме е притеснявал с нищо. Нито пък хората, които работят при него. Всички са много учтиви. С едно-единствено изключение — добави тя хладно, като го погледна право в очите.

— Съжалявам — извини й се Рей иронично, като вдигна шапката си. — Отсега нататък обещавам да бъда учтив. Познавам Мак достатъчно добре, за да ме е страх до смърт от него, ако го разсърдя. Все още ли е валидна поканата да хапна бекон и хляб? И курабии?

Известно време Лайза само стоеше и гледаше силната стройна фигура на Рей и почувства странни усещания да преминават през тялото й. Само мисълта, че той е гладен и се нуждае от нещо, което тя може да му даде, я караше да се чувства слаба.

— Разбира се — отговори тя меко, възмутена, че той може да я помисли за толкова дребнава, та да откаже храна на гладен човек. — Съжалявам, че бях груба. Казвам се Лайза Йохансен.

Рей се подвоуми, защото не му се искаше да приключи играта. Когато изговори само кратката форма на бащиното си име, Рейън, гласът му прозвуча рязко.

— Рей.

— Рей — повтори Лайза.

Името му я заинтригува, както и той самият. Чудеше се дали е първото му име, дали фамилното, или друго име, което сам си беше избрал. Но не се осмели да го попита. Беше свикнала с хората от племената, за които имената бяха като истинска магия, обградени с някаква святост, при това неприкосновено лична. Тя още веднъж повтори името му, меко, като му се любуваше, просто защото беше негово и той й го беше казал.

— Рей… Беконът и хлябът ще бъдат готови след няколко минути. Ако искате да се измиете, от другата страна на къщата има един съд с вода, която се топли на слънцето.

Рей присви очите си така, че се превърнаха в светещи сребристи ивици, оградени с черни мигли, дълги като на жена. Те единствено загатваха за мекота на характера, докато той изучаваше Лайза, опитвайки се да я уличи, че се преструва, че не знае кой е. Но не откри никакви признаци тя да знае, че той е Едуард Рейън Макол III, наричан Райън от починалата му майка, Рей — от приятелите му, Малкият Еди — от баща му и Шефът Мак — от наетите работници.

Рей гледаше как нежно се полюляват бедрата на Лайза, докато тя отиваше към огнището. Чудеше се дали да се ядосва или да се забавлява от факта, че тя знаеше толкова малко за набелязаната си жертва, та дори галеното му име не й заговори нищо.

— Момиченце, има още много да се учиш — измърмори той под мустак. — Но си дошла точно при мъжа, който може да те научи.