Елизабет Лоуел
Треска (11)

Единадесета глава

Когато Лайза се събуди сутринта в деня на танците, пейзажът наоколо беше неземен — сякаш обсипан с диаманти под сапфиреното небе. Светлозелените листа на трепетликите правеха фона от зеленината на другите дървета да изглежда почти черен. Дъхът на Лайза образуваше сребърно облаче. Въздухът беше толкова студен и чист, че ставаше почти видим и блестящ. Тя стоеше на вратата на хижата и се опиваше от красотата на ливадата, докато започна да трепери от студ.

Помисли си за Рей, който беше шефът Мак, а не Рей.

Не. Не трябва да мисля за това. Вече нищо от нещата, които се случиха, не могат да се променят. Единственото, което мога да направя, е да побягна обратно и да премина през нощта, за да се върна в топлината на вчерашния ден. Трябва да бъда като трепетликите. Те биха искали сладката лятна треска никога да не свършва, но въпреки това не се сърдят, когато наистина свърши. Те запазват най-голямата си красота за последните, сладко-горчиви мигове на лятната си любов.

Не знам точно как, но същото ще направя и аз.

Джинсите, които обу, бяха твърди от студа. Кръпките им бяха с толкова много цветове, колкото утринния пейзаж. Тя бързо се облече с тениска, блуза, пуловер, яке, чорапи и обувки, едва ли не всичко, което имаше в гардероба.

Навън слънцето беше толкова ярко, че пламъците на огъня, който запали, просто бяха невидими. Само топлите вълни, които се издигаха към наситеното синьо небе, правеха гледката зад тях леко деформирана. Кафето замириса божествено, а вкусът му се оказа още по-хубав от аромата, когато топлината му се разля в измръзналото й тяло. Контрастът между студа и топлината, между сутрешния хлад и огъня избистри сетивата й. Също като трепетликите, замрели в междувремието на отиващото си жежко лято и идването на ледовитата зима, тя се вслушваше унесено в тишината, в която кристалчетата слана проблясваха и се изгубваха заедно с изчезващия здрач над ливадата, прогонван от все още незагубилото силата си слънце.

Когато изчезнаха и последните блестящи кристалчета слана и всички треви останаха сухи, Лайза мина през оградата на ливадата с фотоапарата в ръка. За последен път щеше да запише височината на растенията, измерена срещу номерираните колчета, тъй като сланата беше така безпощадна, колкото и красива. Със своя блясък тя слагаше край на растежа на тревите.

Ливадата сякаш не беше изненадана. Беше се готвила за тази диамантена сутрин месеци преди това, от момента на първите нежни стръкчета трева, покарали под топящия се пролетен сняг. Трескавият пробег на лятото беше вече донесъл своите плодове. Тревите кимаха и се покланяха на всички ветрове. Техните грациозни, ефирни главички бяха натежали от семената, които щяха да покълнат следващото лято. А отвъд тревите се виждаха трепетликите. Листата им потреперваха и горяха в толкова чист, ярък жълт цвят, че Лайза не можеше да ги гледа, без да присвие очи.

Движеше се из ливадата тихо и леко, сякаш тя самата беше част от природата. Ръцете й бяха нежни, бързи и сигурни, когато режеше семенните главички на тревите. От всяко растение вземаше само онова, което й беше поръчал доктор Томпсън, а всичко друго оставяше на ливадата и на съществата, които живееха в нея. Върна се в хижата, подреди номерираните пликчета и ги прибра. Залепи в дневника снимките, които току-що бе направила, написа необходимите бележки и прибра и тетрадката.

Ъгълът, под който падаха слънчевите лъчи, и къркоренето на стомаха й напомниха, че е късно следобед. Осъзнаването на това я извади от първобитното чувство за време, в което се бе потопила, позволявайки на бавния първичен ритъм да уталожи вълнението в нея. Обядва нещо студено, докато сгорещи вода, за да си измие косата. Много преди опушената до черно кофа да започне да вдига пара, тя дочу тропот на конски копита. Сърцето й лудо заби, но кога то се обърна, видя само Ласитър.

Какво очаквах аз? Рей — шефът Мак — каза, че ще изпрати Ласитър и точно това бе направил.

— Здравей — посрещна го Лайза, като се опита да се усмихне. — Обядвал ли си?

— Боя се, че да — отвърна Ласитър неохотно. — Шефът поръча да не се мотая тук, а да те заведа долу. А пък точно когато тръгвах, се обади баща му. Шефът трябва да шофира чак до града, за да го вземе. Ще ти кажа истината, госпожице Лайза. До довечера, докато шефът Мак се върне, така ще му се влоши настроението, че би засрамил дори мечка гризли.

— Разбирам. Е, все пак налей си една чаша кафе, докато взема това-онова от хижата. Няма да те издам на шефа Мак, че сме загубили няколко от скъпоценните му минути, освен ако ти не му кажеш.

Ласитър слезе от коня си и тръгна към Лайза. Очите му търсеха лицето й.

— Добре ли се чувстваш?

— Чудесно, благодаря. Не съм се порязала, не съм си навехнала нищо и не се нуждая от храна, нито пък от касетки — добави тя, като се насилваше да се усмихне, докато изброяваше обичайните неща.

Ласитър отвърна на усмивката й, макар че въпросът му не беше зададен като подготовка за разпита, който шефът Мак провеждаше с всеки каубой, след като е видял Лайза. Ласитър я наблюдаваше, докато тя загаси огъня с вещина, която издаваше истинска опитност. Усещаше, че има някаква промяна в нея, но не можеше да реши точно каква.

— Виждам, че снощи е паднала слана — измисли той какво да отбележи най-после, като оглеждаше яркожълтите трепетлики и измамната зеленина на ливадата.

— Да — отговори му Лайза.

— Но въпреки това още няколко дни ще бъде горещо.

— Така ли? Откъде знаеш?

— Тази сутрин вятърът излезе късно. Сега духа от юг. Предполагам, че ще имаме циганско лято.

— Какво значи това? — попита Лайза.

— Нещо като подарено лято между първите тежки слани и началото на истинските студове. Тогава се запазват всички предимства на лятото и няма насекоми.

Лайза погледна към трепетликите.

— Измамно лято — измърмори тя, — но затова пък още по-приятно. Трепетликите знаят това. Нагиздили са се с най-ярките си премени.

Тя бързо изтича до хижата и малко по-късно се появи с раницата си в ръце. Сплетената й коса беше скрита от ярко шалче, вързано отзад на тила й. Ласитър беше оседлал Ноузи и беше поставил юздите му, докато тя се приготвяше в хижата. Когато й подаде поводите, той я погледна и разбра какво се беше променило. В неповторимите й виолетови очи сега не светеше смях, докато вчера цялата беше засмяна.

— Не е искал да те огорчи — каза й той тихо.

Тя се обърна към него объркана, защото в момента мислеше за преобразените листа на трепетликите, които горяха като хиляди свещички на фона на наситеносиньото есенно небе.

— Шефът Мак — поясни Ласитър. — О, безспорно е доста кибритлия и никой не може да му се опре — нито хората, нито животните, но не е дребнав или злобен. Не е искал да те огорчи с шегата си.

Лайза се усмихна предпазливо, но приветливо, като очите й отразяваха ярките цветове на трепетликите в ливадата.

— Убедена съм, че е така. Не се притеснявай, че не се смея, когато очакваш. Това е просто защото все още не разбирам тънкостите на западняшкото чувство за хумор.

— Ти си влюбена в него, нали? — попита я тихо Ласитър.

— В шефа Мак ли?

Ласитър кимна.

— Не съм — каза тя и насочи коня към пътеката. — Бях влюбена в един каубой на име Рей.

Известно време Ласитър остана с отворена уста и гледаше Лайза, докато тя тръгна на коня си. След това бързо скочи на своя кон и я последва, излизайки от ливадата. През целия път надолу към ранчото грижливо подбираше темите на разговор — говореше за бебето на Джим — как му растат зъби, за ямата за барбекю, която Джим е изкопал, за полусляпата крава, която има повече шевове по кожата си, отколкото могат да се преброят върху чифт ръчно напра вени ботуши. Макар че Лайза все още се усмихваше само за да бъде мила с Ласитър, към края на пътешествието повече приличаше на себе си, и ако понякога усмивката й влизаше в тъжно противоречие със сенките в очите й, той не виждаше причина да отдава голямо значение на това.

Когато Лайза и Ласитър влязоха в двора на ранчото, там една до друга бяха паркирани скъпи коли и бляскавата им боя прозираше като оцветена вода под праха, наслоен от селските пътища. Имаше очукани пикапи от близките стопанства, както и чужди коне на коневръзите. От едната страна на обора беше опъната огромна тента на ярки райета, под която имаше дълги маси. Така те щяха да бъдат защитени от внезапен следобеден пороен дъжд, който често се изливаше откъм планинските върхове. Хората шумно се поздравяваха и си подвикваха, докато изваждаха от колите си огромни покрити съдове с ядене и ги занасяха в кухнята на ранчото. Изглежда, че всички се познаваха.

Лайза беше обхваната от онова познато чувство на тъга и безпокойство, че тук е чужда и няма нищо общо с тези хора. Поканена е и е добре дошла, но толкова. Обаче принадлежи ли на това общество? Не.

— А, виждам, че децата на Лайтън са дошли по стръмния път, който се използваше, преди да построят държавната магистрала — отбеляза Ласитър.

Лайза проследи погледа му до конюшнята, къде то имаше три чужди коня. Те хрупаха сено от малки купчинки, които бяха оставени на яслите.

— По кой стръмен път?

— За който ме попита точно преди да минем през първата река и където пряката пътека на шефа Мак се слива с големия път. Та тази пътека продължава през планината до ранчото на Лайтън. От там до града има само два-три километра. — Ласитър пак огледа паркираните коли и изруга под нос. — Не виждам пикапа на шефа Мак. Това значи, че баща му е изпуснал ранния самолет. Проклети да са дяволите в ада! — Ласитър въздъхна и с рязко движение на ръката намести шапката си. — Шефът ще бълва змии и гущери, убеден съм. Хайде, ела да се настаниш, за да няма за какво да ми мрънка.

— Да се настаня ли?

— Шефът Мак поръча да се паркираш в неговата стая — изговори Ласитър предпазливо, като гледаше навсякъде другаде, но не и внезапно почервенялото лице на Лайза. — Тя е тази голямата точно до хола. Сестра му с приятелката й и приятелките на баща му ще се настанят по другите стаи — продължаваше в скоропоговорка Ласитър, — така че няма да имаш друг избор.

— Няма проблеми — отговори му Лайза напрегнато. — Няма да оставам през нощта. Стаята ще ми трябва само да се измия и да се преоблека.

— Ама шефът Мак каза…

— Да вържа ли Ноузи при другите коне или да го оставя на пасището? — прекъсна го Лайза нетърпеливо.

Мисълта, че Рей… Не, не Рей, шефът Мак бе допуснал, че тя най-покорно ще се настани в неговата стая, направо я разгневи. За първи път, откакто бе открила кой всъщност е Рей, тя се чувстваше не само тъжна и в глупаво положение, но и обидена. Можеше да приеме без никакъв гняв, че лятото си отива, защото животът всред различните племена я беше научил, че смяната на годишните времена е така неизбежна, както редуването на светлината и тъмнината.

Но не можеше да приеме ролята на поредната жена на шефа Мак.

— Ще заведа Ноузи в обора — предложи Ласитър, като бдително наблюдаваше Лайза. Забеляза как първият изблик на унижение беше последван от истински гняв. — Може да хапне малко овес, след като няколко седмици е пасъл прясна трева.

— Благодаря — каза тя и слезе от коня. — Ще оставиш ли такъмите на вратата на обора?

— Той ми поръча да ги прибера. Каза ми, че вече няма да ти трябват, и че и от коня няма да имаш нужда. — Ласитър се изкашля и добави притеснено: — Съвсем ясно е, че шефът Мак очаква да останеш тук.

— В неговата спалня? — попита строго Лайза, като повдигна едната си платинена вежда в мила извивка. — С него? Това не е много приемливо, не мислиш ли? Аз се запознах с него едва ли не вчера. Сигурно ме бърка с някоя от жените си.

Ласитър отвори уста, после я затвори и се усмихна неохотно.

— Не ми е казал нищо за това къде възнамерява да спи той. Само ми каза ти къде ще се настаниш. Тук никоя жена не е преспивала. Нито веднъж дори.

— Боже Господи! Естествено, че не бих искала да опетня безупречната му репутация. Особено пък след такова кратко познанство.

Постепенно усмивката на Ласитър се превърна в откровен смях. Той се облегна на предната част на седлото на Лайза и я погледна с възхищение.

— Изглежда имаш намерение да си го върнеш, а?

— Какво да си върна?

— Да станете квит — поясни той кратко.

Тази мисъл не бе й минавала през ума, а още по-малко формулирана така. Но след като я осъзна, наистина изкушението беше голямо. След това си представи мълчаливите трепетлики, как всеки техен лист пламтеше в жълто и оповестяваше едновременно щедростта на лятото и края на жегите. Нейните шансове да победи Рей по правилата на собствената му игра бяха не по-големи от тези на трепетликите да останат зелени и през зимата.

Лайза слезе от коня, взе раницата си и влезе в къщата. Ласитър отведе Ноузи. Дори за непретенциозния вкус на Лайза мебелировката на къщата й се видя твърде спартанска, с изключение на кабинета. Явно не се бяха поскъпили за набавянето на компютър, който далеч не беше стар или второкласен, също както и не се скъпяха за добитъка, за конете и заплащането на надници на хората, които работеха за шефа Мак.

Интересно колко ли плаща на жените си?

Отговорът на тази невесела мисъл й хрумна така бързо, както и въпросът.

Диамантени гривни, разбира се.

Нямаше никакво съмнение коя спалня принадлежи на Рей. Която имаше достатъчно голямо легло за неговия ръст. Към спалнята имаше баня с необичайно голям душ. Лайза пусна райбера на вратата след себе си. Извади аметистовия плат от раницата си, разтръска дългото ленено парче и го постави на закачалката в банята. Дълго и с удоволствие се къпа на великолепния щедър душ, наслаждавайки се на всяка капчица топла вода. Чувстваше се като царица в банята на царския палат. Когато най-после излезе от душа, парата беше оправила гънките на намачкания лен. Останалото беше изгладено от малката ютия, която намери в гардероба на Рей.

След няколко опита разбра как да борави с яркорозовия сешоар за коса, който беше оставен на плота в банята. Не можеше да си представи, че Рей си служи с това приспособление, както не можеше да си представи, че ползва и луксозния сапун и шампоан, които бяха оставени в банята. Тя самата също не можа да се възползва от тях, защото пластмасовите бутилки бяха неотворени.

Може би Рей водеше жени тук по-често, отколкото си мислеше Ласитър.

В това тъжно настроение Лайза си бършеше косата, докато се превърна в ароматен сребърно-златен облак, който се прилепваше към всичко, което се докосваше до нея. Очерта с грим очите си така, както открай време правеха жените от Средния изток. Аркансилът потъмни дългите й кехлибарени мигли, докато добиха цвета на зениците на очите й. Начерви устните си с бляскавото съдържание на ухайна кутийка от дърво, не по-голяма от палеца й. Парфюмът, който употребяваше, беше смесица от розови листенца и мускус — рецепта, толкова древна в козметичната практика, колкото и черния прах за очертаването на очите.

Тя събра копринената си буйна коса и я сплете на сложна, блестяща плитка, която закрепи на върха на главата си с два дълги фуркета от абаносово дърво. Фуркетите бяха украсени с дъгоцветни парченца от морски миди, както и шестте абаносови гривни, които сложи на лявата си ръка. Блестящите черни обувки тип чехли бяха извадени от раницата и сложени на краката й. Тя взе дългия аметистов ленен плат и започна да го увива около тялото си като индийско сари. Последният метър от сияйния плат остана, за да покрие свободно косата й, от което очите й изглеждаха като огромни аметисти, грейнали на фона на фината й блестяща като перла кожа.

— Лайза? Тук ли си? Отвори ми. Трябва да взема душ, а Синди е окупирала другата баня.

Лайза подскочи от изненада, като чу гласа на Рей. Сърцето й заби диво.

Това не може да бъде Рей — толкова скоро.

Тя бързо погледна през прозореца на банята и разбра, че следобедът наистина е изхвърчал. Отиде до вратата на банята, но се спря с ръка на бравата. Не беше готова да се изправи лице в лице с Рей и да му се усмихне лъчезарно като трепетликите на ливадата. Не беше сигурна дали ще събере нужната смелост.

— Лайза? Знам, че си вътре. Отвори проклетата врата!

Преди да се осмели да отговори, чу познатия глас на Ласитър, който прокънтя из къщата.

— Шефе Мак? Ей, шефе Мак! Вкъщи ли си? Блейн каза, че полусляпата крава прехапва шевовете си. Искаш ли пак да извикаш доктора или сам ще закърпиш старата дяволица?

Това, което Рей отговори, убеди Лайза, че Ласитър е бил прав — точно сега Рей беше в такова настроение, че можеше да преподава уроци по отвратително държание на разярена мечка. Тя чу как токовете на ботушите му озвучават всяка негова крачка от спалнята до изхода. Когато ругатните му се отдалечиха, тя надникна навън, не видя никого и бързо излезе от спалнята. Докато преминаваше край ъгъла на всекидневната, едва не се сблъска с една висока и стройна жена, чиято коса беше с цвят на току-що смляна канела, със стойка на кралица или на манекенка. На тънката й ръка видя скъпа диамантена гривна.

— Божичко — възкликна жената, втренчена в Лайза. — Райън откога е започнал да държи харем?

— Райън ли?

— Макол. Идва от Едуард Райън Макол III, собственик на това ранчо и на няколко милиона разни други неща.

— О! Още едно име, значи. Чудесно. Въпросът за харема е съвсем уместен — каза Лайза, като произнесе думата, както в Средния изток — хареем. — Обзалагам се, че само той знае отговора. Защо не го попитате него, когато следващия път ви купи диамантена гривна?

— Моля?

— А, ето те, Сюзан — обади се една друга жена. — Помислих си, че съм те загубила заради тази среброкоса сладкодумна дяволица.

Лайза се обърна и видя висока, млада жена с красиви форми, която идваше откъм входната веранда. Кожата й беше безупречна, а очите й бяха като чисти черни кристали. Беше облечена с червен копринен костюм, от скъпата кройка, на който лъхаше на последна парижка мода.

— Божичко! — възкликна Лайза, несъзнателно повтаряйки думите на Сюзан. — Той наистина ли има харем?

— Ласитър ли? — попита чернооката красавица. — Ами, да, опасявам се, че има. Но ние му прощаваме. В края на краищата, той е един-единствен, а жените, изпълнени с копнеж, сме твърде много.

— Не Ласитър, а Рей. Райън. Шефът Мак. Едуард Райън Макол III — издекламира Лайза.

— Пропускате да кажете само, че е брат на Синди — каза сухо брюнетката.

— Кой?

— Синди — каза Сюзан с усмивка, — представи се на тази малка нимфа от мохамеданския рай, преди да те е намушкала с някоя от елегантните си абаносови фуркети за коса. Между другото, откъде си ги купила?

— От Судан, но те не се продават, не се и правят от местните занаятчии — обясни Лайза разсеяно, без да отделя очи от брюнетката. До нея и Сюзан тя се чувстваше като недодялан къс кол за ограда, увит в купени на старо парцали.

Трябваше да си остана на ливадата. Тук не мога да съществувам. Наистина. Нямам нищо общо с тези жени и не се чувствам непринудено като тях. Божичко, те са толкова красиви. Тук са у дома си. Държат се естествено. А аз не мога. Тук не мога да се държа естествено, при всичките тези хора, които се познават помежду си и познават Рей/Райън/Едуард Райън Макол III.

— И гримът за очи също е направо от Египет, от преди около три хиляди години. Роклята е вариация на сари — обясняваше Сюзан, като посочваше с пръст всичко, за което говореше, — а обувките са турски. Очите са просто сякаш от друг свят. Цветът им е като на скандинавка с тази съвършена уелска кожа, а тялото е красиво и пропорционално, макар и малко ниско. Токчетата веднага ще премахнат това несъвършенство. Защо не носите високи токчета?

— Сюзан е бивша манекенка, която сега ръководи модна къща. Тя не го прави от грубост — обясни другата жена.

— Moi? Груба? — възрази Сюзан, като вдигна изящно извитите си вежди. — Съчетанието е необикновено, но направо умопомрачително красиво. Грубо ли е да я посъветвам, че целият този ефект ще се подсили от високите токчета? Бих й предложила моите, но ще трябва да ги среже наполовина. Господи, бих убила някого, за да имам такива деликатни крачета. А тези очи! Косата ви естествено платиненоруса ли е, или мъничко послъгвате?

— Да послъгвам ли? — попита Лайза объркано.

Сюзан изръмжа.

— Естествена е. Бързо я скривай в гардероба, иначе никой от мъжете няма да ме погледне.

Лайза премигна, твърде изненадана, че високата красавица с коса с цвят на канела й завижда, за да може да каже нещо.

— Хайде да се върнем към самото начало — предложи брюнетката с усмивка. — Аз съм Синди Макол, сестрата на Райън. — Тя се засмя на красноречивото изражение, което се изписа на лицето на Лайза и което тутакси разкри мислите й. — Този израз на облекчение, който прочетох на лицето ви, е по-ласкателен от подсвиркването на някой сваляч — заключи Синди.

— Не ви обвинявам за нищо. Съперничеството със Сюзан за благоволението на Райън би създало достатъчно неприятности, на която и да е, за да не се включва и една едричка брюнетка в пазарлъка. За нещастие, опасявам се, че и двете сте извън играта на брат ми. Райън вече си е намерил някакво момиче, но за това само се шушука. Обаче има и други неженени мъже тук, добро ядене и дори видях вино, скрито на дъното на хладилника. С една дума, човек има повече основания да се усмихва, отколкото да хленчи.

Лайза затвори очи и едва не се разплака, като чу думите на Синди. Просто не можеше да повярва. Райън вече си е намерил някакво момиче.

— Тя не ти вярва — каза Сюзан. — Мислиш ли, че има име, или Тинкърбел я е оставил на пътя, за да си улови някой алигатор?

— По-добре крокодил — пошегува се Синди.

Сюзан сви рамене.

— И от двата вида стават великолепни обувки. А, ето че тя се върна духом при нас. Ако замълчим за малко, може би ще ни каже името си.

Лайза се усмихна тъжно.

— Казвам се Лайза Йохансен.

— А, значи съм била права за скандинавската жилка — произнесе Сюзан ликуващо.

Изведнъж иззад нея се появи Ласитър. Той се поклони леко, каза нещо, което чуваше само тя и беше възнаграден с появилия се блясък в очите й. Тя протегна ръка към неговата.

— Доведи я, преди да се съмне — каза Синди към отдалечаващата се двойка.

— Имаш ли предвид някой конкретен ден? — попита я Ласитър.

Синди се разсмя и поклати глава. Лайза я погледна внимателно, но не откри на лицето й израз на ревност или обида.

— Това не ви ли засяга? — попита я Лайза.

— Ласитър и Сюзан ли? — Синди повдигна рамене. — Те са пълнолетни. Надявах се Райън да й хвърли око, но вече няма начин, след като си има друга.

— А къде е тя с-сега? — попита Лайза, като позаекна на последната дума.

— Кой?

— Момичето на Рей… Райън.

Синди се усмихна някак особено.

— Да знаете наблизо да живеят хора, които не измерват времето?

— Какво?

— Каза ми, че „името й е Жена с главна буква“ и че „живее там, където времето не съществува.“ Той ходел там при нея. Ето защо не мога да се запозная с нея. В ранчото има твърде много часовници.

Сладко-горчиви сълзи опариха очите на Лайза, когато си даде сметка, че тя самата е момичето, което Рей е описал на сестра си — и че той също е наясно, че Лайза не може да съществува тук долу. Тя съществуваше само на ливадата, която не познаваше времето и където един беден каубой на име Рей идваше при нея, когато можеше, за да я види.

— Но искам да ги видя заедно — продължи Синди замислено. — Макар и да не мога да го изпитам пряко, искам да видя какво значи да те искат заради теб самия, а не заради банковата ти сметка.

В гласа на Синди прозвуча както копнеж, така и нотки от решителността на Рей. Веднъж, само веднъж в живота си искам да знам какво значи да те желаят като мъж. Просто като мъж, който се казва Рей.

Тогава Лайза не беше разбрала думите му. Но сега ги разбра. Разбра ги и я заболя повече, отколкото си представяше, че бе възможно. Заболя я не заради самата нея, а заради Рей. Обичаше го така, както той винаги беше искал да бъде обичан, но той никога нямаше да й повярва, защото не беше каубоят на име Рей. Той беше Едуард Райън Макол III, наследил твърде много пари и твърде малко любов.

— О, виж какво чудесно бебе! — извика Синди с възхищение.

Лайза погледна през рамото си и видя Джим с бебе в ръце. Каубоят беше едновременно горд и малко неспокоен, че е поел отговорност да се грижи за сина си. Когато видя Лайза, на лицето му остана изписан само изразът на чиста гордост и той забърза към нея.

— Ето те и теб. Бетси ми каза да ти се похваля с новото зъбче на Бъди.

Бебето размахваше пухкавите си юмручета и гледаше Лайза с огромните си сини очи. Тя се усмихна от радост. След миг Бъди отвърна на усмивката й. Новопоникналото зъбче блестеше в цялото си самотно великолепие на фона на здравите розови венци на бебето. То замахна неопределено с едното си юмруче и после постигна целта си — лакомо налапа пръстите си.

— Още едно му пробива — обясни Джим с нещо средно между гордост и чувство на примирение. — Когато на бебетата им растат зъби, стават чувствителни като сляпа гърмяща змия.

Синди премигна.

— Моля?

— Гърмящата змия, когато е току-що сменила кожата си, не може да вижда — обясни й Джим. — И се хвърля на всичко, което се движи. През останалото време гърмящите змии са много добри.

— Щом ти го казваш — отговори Синди уклончиво.

Бъди изплака. Баща му го понамести в ръцете си неспокойно. Явно се чувстваше много по-сигурен, когато боравеше с въже или със седло, отколкото с невръстния си син. Бъди чувстваше това много ясно. Плачът му прерастваше в пълногласно изявление на цялото му нещастие. Джим изглеждаше като поразен.

— Може ли? — помоли го Лайза с усмивка и протегна ръце.

Джим й предаде бебето с вид на пълно облекчение.

— Толкова е малък, че винаги се страхувам, че ще го счупя или ще му сторя нещо лошо.

Смехът на Лайза прозвуча така нежно, както беше нежна и усмивката й. Тя инстинктивно започна да люлее бавно Бъди в прегръдките си, като му говореше тихо и нежно. Очите му се бяха вторачили в яркия аметистов плат, увит около главата й. Малките му ръчички се пресегнаха, вкопчиха се в плата и го задърпаха. Ленената материя се свлече и се събра като шал върху раменете й. Вниманието на бебето веднага беше привлечено от светлата корона от коса, в която блестяха абаносовите фуркети с инкрустиран седеф. То се пресегна с малките си ръчички към привлекателните украшения, но само за да открие, че не може да ги достигне. Личицето му се зачерви и помрачи от разочарование.

Но преди Бъди да се разплаче, Лайза измъкна и двата фуркета, защото знаеше, че ако остави само единия, тъкмо него ще поиска. Бебето изгука от удоволствие, посягайки към черните фуркети, но на секундата вниманието му беше привлечено от облака на разпуснатата коса на Лайза. Дългите кичури бавно се плъзгаха надолу, а след това по-бързо, докато се разпусна цялата й коса и провисна като тежка копринена завеса чак до бедрата й.

— О, госпожице Лайза, ето че той ти развали официалната прическа. Много съжалявам — заизвинява се Джим, а лицето му беше просто потресено.

— Няма нищо — отговори меко Лайза. — Бъди е като всички деца по света. Обича меките и бляскави неща.

Тя закачи фуркетите на плата над гърдите си, гребна с шепа от собствената си коса и започна да гали бузките на бебето с нея, докато то се заля от смях от удоволствие, като откриваше двете си новопоникнали зъбчета и зачервеното място, където се опитваше да пробие третото.

— Болят ли те венците, малко човече? — прошепна му тя.

Лайза нежно потърка болното място с върха на пръста си. Бъди сграбчи пръста й и сериозно започна да го хапе и дъвче, като го олигави целия. На лицето му се беше изписало блажено изражение. Тя се смееше и нежно го люлееше, като в същото време затананика сложна африканска приспивна песен, забравила напълно за света около себе си, точно както и бебето.

Синди ги гледаше, завладяна от гледката на бебето, покрито с потрепващия воал на разпуснатата коса на Лайза. Бавните движения на тялото й, докато люлееше бебето, караха всеки копринен кичур да потрепва на вълни. Колкото и необикновено красива да беше косата й, тя не беше толкова завладяваща, колкото безмълвното първично общуване между двете същества.

Името й е Жена с главна буква и живее там, където времето не съществува.

Синди не осъзна, че изрича мислите си на глас, докато не чу зад себе си студения глас на Рей.

— Да.

Лайза бавно повдигна глава. Рей я погледна в очите. Страхуваше се да не прочете в тях жаждата за пари, която очакваше — но там намери само сенките на виолетова загадъчност. Същността на Лайза му убягваше, изплъзваше се в призрачността на всичко, което не беше изказано.

— Къде избяга Малкия Еди? — прогърмя един мъжки глас от отсрещната страна на всекидневната.

— Той е с мен, татко — отговори Синди, като се обърна и погледна нататък през рамото си.

— Ами, докарай го тук! Бети Сю и Линет не са дошли чак от Флорида, за да си говорят с един старец.

Рей стисна зъби и се обърна към баща си с онзи мрачен поглед, който би разколебал намеренията на всеки друг. Но Големия Еди срещна погледа му с решителна усмивка. Той беше прегърнал и двете жени през ханша и ги примъкваше към сина си.

— Ето го, момичета, моето най-голямо дете и наследник, единственият човек на земята, който е по-упорит, отколкото всеотдаен. Първата жена, която ме дари с внук, ще притежава повече диаманти, от колкото може да събере в нежните си ръце.

Стаята се изпълни с взрив от смях.

— Молих го да не ги води — прошепна Синди.

Рей изръмжа.

— Запознай го с Лайза — каза бързо Синди. — Може би ще схване картинката.

— Единственият начин да го накарам да схване картинката е като му я набия с чук по носа. Знаеш ли, с нетърпение очаквам този момент.

— Райън, не можеш да направиш такова нещо!

— И още как, дявол да го вземе!

— Той ти е баща. И което е по-лошо, това няма да ти свърши никаква работа. Той така отчаяно иска да се появи Едуард Макол IV, че напоследък започна да търси разгонени кобили в моята къща.

— Значи затова си довлякла онази, как се казваше…

— Ами, аз…

Рей просъска една невъздържана дума, когато ба ща му се приближи на две крачки от него, прегърнал двете добре оформени брюнетки.

Синди затвори очи и бързо започна да се моли наум.

— Здравей, татко. Бих искала да те запозная с едно много специално момиче. Казва се Лайза Йохансен и тя… тя… — Гласът на Синди секна, когато се обърна, за да придърпа Лайза.

Зад нея нямаше никой, освен Джим и бебето, което спеше спокойно в прегръдките му.