Елизабет Лоуел
Треска (10)

Десета глава

Лайза преброи камъчетата на перваза на прозореца. Бяха пет. Погледна към дългокракия дорест кон, кротко чакащ в горичката от трепетлики. Конят й беше оставен, откакто си бе навехнала крака, когато прегази боса през потока и деликатно помоли Джим да й услужи с коня си, за да обикаля с него границите на ливадата. Когато я оставиха да поязди пред техните изпитателни погледи, Ласитър и Джим останаха изненадани от умението й като ездачка. И освен това се разсипаха да й дават съвети как се лекува навехнат крак.

Съвсем същото се повтори, когато Рей осъществи непредвидена екскурзия до ливадата точно преди залез-слънце, за да доведе един кон на име Ноузи. Той гледаше Лайза критично, докато тя яздеше Ноузи, одобри стила й и троснато каза, че шефът Мак е трябвало по-рано да се сети да й даде кон за езда. Ако има нужда от нещо, би могла да прескочи с него до ранчото, а ако се контузи и не може да язди, достатъчно е да отвърже Ноузи. Той би се върнал в ранчото не по-зле от пощенски гълъб.

Погледът на Лайза се отмести от камъчетата, за да прецени ъгъла, под който падаха слънчевите лъчи върху перваза. Беше най-малко два часа.

— Втори път няма да дойде днес и ти го знаеш — промърмори си тя тихо. — Каза, че шефът Мак е подгонил всички да се готвят за танците.

Рей дойде на кон рано тази сутрин на ливадата. Появи се при нея заедно със зората. Събуди я и я разсъни с ласките си, изпълнени с нежна настойчивост, която я караше да трепери от треската, забушувала в кръвта й. Той я люби така, сякаш тя отново беше девствена, галейки я, докато я обземе страст, после пак започна отначало, милвайки тялото й до полуда — и накрая още веднъж, любейки я с уста вместо с ръце, като я учеше на една сладостна интимност, която преобръщаше света и в сплетените им тела оставаше да гори само кадифената треска.

При спомена как парещата, покоряващо опитна уста на Рей я любеше ръцете й започнаха да треперят. Той беше я накарал да се чувства като богиня, пред която се прекланяше един бог на страстта, и щом тя си помислеше, че повече не би могла да понесе, Рей отново се сливаше с нея, като й доказваше, че чувственият екстаз никога не свършва, а всеки път започва отначало.

С треперещи ръце Лайза посегна към кафявата пазарска чанта от хартия, която бе оставила до вратата. Тази сутрин, когато зората позлати кожата му и направи очите му да блестят от удоволствие, тя без малко щеше да му даде ризата. Но си бе наумила ризата да стане идеална, а не й стигна времето да дооправи старата ютия. Беше я намерила в единствения килер на хижата — заедно с парче от ръждясала испанска лопата, счупен чук и шепа квадратни пирони — все неща, изглежда по-стари дори от самата ютия. Почистването и използването на древното тежко желязо беше поставило на изпитание нейното търпение и находчивост до крайност, но си заслужаваше. Сега ризата беше красиво изгладена и платът трепкаше като жив.

За десети път Лайза си внуши, че шефът Мак нямаше да се ядоса, ако тя използва коня му не по спешност, а просто за една разходка до ранчото. Ливадата няма да пострада от нейното отсъствие. Всички необходими снимки за днес бяха направени, а данните — нанесени в дневниците. Сигурно шефът Мак би я разбрал…

— Стига си усуквала — заповяда си тя твърдо. — Рей спомена, че няма да може да дойде на ливадата няколко дни, а забавата е вдругиден. Ако не му дам ризата днес, изобщо не ще може да ме покани.

Лайза въздъхна дълбоко, взе хартиената чанта и излезе да оседлае коня, даден й от шефа Мак.

 

 

Рей наруга полусляпата крава с думи, които биха накарали и камъкът да се изчерви. Кравата все пак не беше камък. Тя беше крава — нещо съвсем различно. В сравнение с нея дори камъкът изглежда интелигентен.

— Шефе Мак! Вътре ли си? — провикна се Ласитър.

— Къде другаде, по дяволите, съм вече цял час? — озъби се Рей, подразнен, че пак го безпокоят. Откакто се срещаше с Лайза, той беше отложил толкова много неща, че помощниците му го преследваха и едва ли не на всеки десет минути му се налагаше да взема решение за нещо, което е трябвало да бъде направено преди седмици.

— Още ли цериш тази глупава крава? — попита Ласитър.

— Не, по дяволите. Слагам й една скапана книжна подлога.

Ласитър надникна през оградата тъкмо когато дългата, увиснала, далеч не чиста опашка на кравата с убийствена точност шибна Рей през лицето. Каубоят слушаше с истинско внимание, докато Рей му описваше родословието на кравата, индивидуалните й особености, предполагаемия коефициент на интелигентност и къде ще бъде погребана след смъртта й — в тягостни подробности. Междувременно Рей продължаваше да нанася с тампон антибиотик на многобройните рани на старата крава, получени, докато тя упорито се бе опитвала да премине през оградата от бодлива тел и многократно бе подновявала тези си опити.

— Ама тя наистина си е била наумила да избяга от онова пасище, а? — отбеляза Ласитър.

Рей изръмжа и още веднъж поднесе напоения тампон към раните на кравата.

— Нещо искаш от мен или само си чешеш езика?

— Току-що звънна сестра ти — заобяснява Ласитър бързо. — Баща ти ще дойде с нея на партито, ако няма някаква среща и хване ранния самолет. Ако обаче не успее, ще трябва да го вземеш от града. Води тайфата си приятелки. Горе-долу осем, доколкото знам. Мис Синди се е опитала да го разубеди. Без резултат, смятам. Така че идва — както смъртта или данъците.

Рей затвори очи и стисна челюсти, за да преодолее желанието си да замахне към приносителя на лошите новини.

— Чудесно — изрече той през зъби. — Просто чудесно. — След това му хрумна нещо, което го накара да се усмихне неволно. — Тъкмо ще имам възможност да видя каква физиономия ще направи поредното лъскаво гадже, когато разбере, че дансингът е в някакъв си обор и че оркестърът не разчита на мощна апаратура, а само на двестагодишната местна традиция.

Ласитър беше затаил дъх. Въздъхна тихо и се усмихна.

— Да, струва си да се види. Преди колко години е дошъл баща ти по тия места?

— Преди десет.

— Оттогава малко са се променили нещата.

— Обаче мръсотията си е мръсотия и прясната кравешки тор залепва по ботушите ти, ако стъпиш в нея.

— Шефе, тези неща никога няма да се променят.

Рей намаза за последен път раните на кравата от дясната й страна, а след това и от лявата.

— Така, както се е изподрала, май че ще е най-добре да приключим работата, като направим едно барбекю от старата дяволица — предложи Ласитър.

— Ще си счупим зъбите с нея.

Ласитър се засмя. Знаеше, че Рей е много привързан към полусляпата крава. Тя беше първата, която роди теленце, след като бе купил ранчото. Оттогава почти всяка година раждаше близнаци и всички отрастваха здрави. Макар и да беше грозна, Рей я смяташе за свой талисман, който му носи късмет.

— Ще трябва да намина при доктор Лонг — продължи Рей. — Като приключи със зашиването на раните на лудия нефелен кон на Нелсон, ще дойде тук.

— Расовият му дъртак пак ли е прескочил оградата?

— Не оградата. Прескочил е през стената на обора.

— Божичко! Това се казва жребец с воля.

— Някой загубеняк завързал една разгонена кобила съвсем близо до него, от външната страна на обора.

Ласитър се засмя меко.

Пред големите отворени порти на обора някой започна да вика шефа Мак.

— Иди да видиш какво иска — помоли го Рей, като се наведе, за да избегне опашката на кравата, която тя размахваше.

Ласитър излезе и се върна след няколко минути.

— Късия иска да те попита колко дълбока яма да изкопае за барбекюто.

— Какво ще ме пита? Нали е от Тексас, за Бога!

— От Оклахома. Син на брокер от борсата. Но въпреки това се заформя като добър каубой. С конете го бива като никой друг, като изключим Джим.

Рей въздъхна.

— Кажи на Късия да изкопае ямата достатъчно голяма за изпичане на бик.

Рей поклати глава и продължи да се занимава с нещастната стара крава. Прекъсваха го поне още шест пъти, докато намаже всичките рани. Съчетава нето на ежедневната работа по ранчото и подготовката за танците изглежда не можеше да се осъществи, без на всеки десет минути някой да се обърне за съвет към шефа Мак.

Най-сетне Рей се изправи и се протегна, за да разкърши гърба си, който се беше схванал, и след това отиде до огромната порцеланова мивка, инсталирана от него още когато построи обора. Изми изцапаните си ръце и ги дезинфекцира. Пак се протегна, за да го отпусне болката в гърба. Мислите му бяха на сочени към Лайза, високо горе на ливадата. Но каквито и комбинации да премисляше как да се откопчи от подготовката, имаше още много да се прави и все не можеше да намери време да отскочи до ливадата и пак да прегърне Лайза.

Изведнъж той невъздържано изруга работата, която не му позволяваше да отиде при нея. Продължаваше да проклина мрачно, докато се върна край клетките в обора, за да погледне още веднъж старата крава. Откри, че в негово отсъствие му беше оставила подарък. Мърморейки под носа си, той грабна вилата, защото не искаше раните на кравата да се инфектират от изпражненията.

— Рей? Тук ли си?

Отначало Рей помисли, че сънува. Обърна се и я видя, застанала на пръсти на широката площадка в центъра. Надничаше из клетките.

— Лайза! Какво, по дяволите, правиш тук?

Тя бързо се обърна, като чу гласа му. Усмивката, която я бе озарила, стана несигурна, като видя израза на лицето му. Той затвори вратата на клетката зад себе си и тръгна към нея. Лайза здраво стискаше книжната чанта, която носеше.

— Знам колко си зает и не искам да ти създавам неприятности пред шефа Мак — заговори в скоропоговорка Лайза. — Просто имам нещо за теб и исках да ти го дам, така че реших да дойда и… — Тя пъхна чантата в ръцете на Мак. — Заповядай.

Известно време Рей беше твърде изненадан, за да предприеме каквото и да било. Само гледаше втренчено Лайза. Изведнъж установилата се тишина беше нарушена от ясния глас на Джим, който го викаше от другия край на обора.

— Шефе Мак? Ей, шефе Мак? Тук ли си?

— Тук, къде другаде! — изкрещя Рей, без да се замисли.

Очите на Лайза се разшириха. Нищо чудно тогава, че Рей беше така шокиран, като я видя. Шефът Мак явно беше наблизо, а тя прекъсна работата на помощника му. Беше слушала достатъчно за характера на този човек, за да не иска да злепоставя Рей пред него. Огледа се изплашено, като се питаше къде ли е шефът Мак.

— Късия иска да знае на каква дълбочина да разстеле жаравата, освен това на Девил току-що му падна подковата и Ласитър ми каза да ти предам, че доктор Лонг трябва да прегледа една кобила с остри стомашни болки, преди да дойде да зашие твоята загубена полусляпа крава — говореше Джим, докато влизаше в обора. Той идваше от яркото слънце и започна да мига, за да свикнат очите му с полутъмната вътрешност на обора. — Къде, по дяволите… А, ето къде си бил. Късия се кълне, че е видял червения скопен кон, който даде на Лайза, завързан зад обора. Искаш ли да проверя?

— Не — отговори Рей безцеремонно.

— Сигурен ли си? Да не би той да я е хвърлил или… — Гласът на Джим секна и той млъкна, когато очите му свикнаха със сумрака и различи Лайза, застанала точно зад Рей. — О, Божичко, божичко! Дяволите да ме вземат с голямата ми уста. Много съжалявам, шефе Мак.

Лайза не чу отговора на Рей. Беше като парализирана от разкритието.

— Ти си… — Тя изведнъж млъкна. Преглътна конвулсивно, като видя напрегнатия, студен израз на лицето на Рей. — Шефът Мак.

— Да — отговори й той с глас, не по-различен от израза на лицето му.

Лайза не сваляше поглед от Рей, като в същото време се опитваше да подреди хаоса в главата си.

— Аз… — Тя направи безпомощен жест, след като думите отказваха да й служат.

— Извинявай, шефе — измърмори Джим. — Уверявам те, че не исках да издам шегата ти.

Рей стоеше неподвижен и сякаш не го чуваше. Вниманието му изцяло беше погълнато от Лайза, като очакваше да види как, когато го погледне, вместо любовта в очите й ще прочете сметкаджийство.

Лайза пребледня и на лицето й не остана капчица кръв, когато извинението на Джим достигна до парализираното й съзнание.

Уверявам те, че не исках да издам шегата ти.

Тя не забеляза кога каубоят излезе от обора набързо и мълчаливо, защото изведнъж си спомни първите думи, които Рей й беше казал: Ти си нещо друго, малко момиченце. Ако приемеш диамантена гривна вместо диамантен пръстен, ще прекараме добре известно време.

Чак сега, но твърде късно, тя разбра значението на това „нещо друго“.

Глупачка.

Рей я беше предупредил по възможно най-ясния начин, че иска от нея само едно нещо, но тя не го беше слушала. Беше я подвела самотата й и неопределеният й копнеж и си беше създала красива мечта: беден каубой на име Рей.

Уверявам те, че не исках да издам шегата ти.

Думите на Джим отекваха пак и пак в мислите на Лайза и не й даваха мира.

Шега, шега, просто една шега… всичко това, от първия миг е било шега. Рей беше шефът Мак, богатия сваляч, човекът, който никога не би се задомил и не би зарадвал баща си с наследник. Шефът Мак, кой то притежаваше толкова много пари, та никой от семейството му не си правеше труда дори да ги преброи. Както и жените му. И тях никой не си правеше труда да преброи.

Аметистовите очи на Лайза се спряха на кафявата книжна чанта, в която бе ризата, ушита за Рей. Можеше да си представи какво ще си помисли за дреха, направена при най-примитивни условия, дреха, която притежаваше всичките недостатъци на ръчната изработка. Шевовете на ризата не бяха идеално прави и равномерни, илиците не бяха съвсем еднакви, а след като уши ризата, я беше изгладила с една стара ютия, която нагря на каменното огнище. Самите копчета пък бяха далеч неизискани, просто отвратителни.

Изведнъж лицето на Лайза пламна и възвърна обичайния си цвят при мисълта за копчетата, които едно с едно не си схождаха, бяха ръчно изработени от еленови рога и грубо излъскани, също на ръка. Погледна Рей с изплашени очи, като се опитваше да намери думи, за да обясни, че е мислела да направи добро, само че просто не е знаела кой е той, иначе никога не би допуснала, че…

Изведнъж Лайза осъзна и нещо друго, отново лицето й пламна и после пак пребледня — то сменяше цвета си с бързината на ударите на сърцето й.

Нищо чудно няма, че Рей не ме покани на танците. Защото просто не е един от каубоите, работещи тук. Той е собственикът на Рокинг М. Която дойде с него на танците, няма да е момиче без пари, с непрестижно образование или пък маниери на поведение в обществото, усвоени край първобитните огнища.

Каква шега! За моя сметка. Определено за моя сметка.

Изведнъж я напуши неудържим смях, но тя с всички сили се овладя и не се издаде. Напомни на самата себе си, не без чувство на унижение, че ако не се въздържи, много скоро смехът й ще се превърне в истинска болка и плач. А така не биваше. Сега тя беше сред цивилизовани хора, които умееха да скриват чувствата си. Това беше маниер на поведение, който просто трябваше да научи. И то веднага. Още сега. В тази секунда.

А след това Лайза си помисли, че не би могла да се усмихне и да поздрави Рей за добрата му имитация на провлечения говор на западняк. Просто не притежаваше това светско умение. И никога нямаше да се научи на такова поведение. Защото тя беше като ливадата, която с готовност приемаше както слънцето, така и дъжда и не се пазеше от тях — нейното убежище без бариери.

А точно от това се нуждаеше в този момент. От щедрата, безкористна топлота на ливадата.

Лайза се обърна и започна да бяга. Излезе навън, където грееше ослепително слънце. Втурна се към Ноузи и чевръсто го възседна с грациозността на момиче, отраснало с яздене на неоседлани коне. Като реакция на пришпорването на ездачката конят се завъртя на задните си крака, но една силна ръка го хвана за юздите точно под муцуната и принуди животното да се закове на място.

— Тпру-у! Стой, момче! Спокойно, така. Спокойно — повтаряше Рей, докато се противопоставяше на опитите на коня да се освободи. Когато Ноузи изпръхтя и се успокои, Рей вдигна поглед към Лайза, без да пуска юздите.

Първото, което му направи впечатление, бе неестествено бледото й и напрегнато лице. Изражението й беше като на човек, когото са ударили без предупреждение и който търси как да избегне следващите удари. Беше отклонила поглед и гледаше нагоре към върха, който се извисяваше над ливадата на Макол, а тялото й просто трепереше от желанието й да избяга. На него му беше ясно, без да я пита, че тя копнее за лятното безвремие на ливадата, за нейната тишина и спокойствие. Той копнееше за същото. Но сега вече всичко беше загубено, беше му отнето от непредпазливостта на един каубой, който не можеше да държи устата си затворена.

Рей с омраза изсъска една-единствена жестока дума. Лайза трепна и се опита да смушка коня, за да избяга. Но не успя. Рей не пускаше юздите.

— Започвах да ти говоря за това поне стотина пъти — заговори я той рязко.

Лайза дръпна юздите, но пак напразно. Конят не реагираше. Стана й ясно, че няма да се озове в нежната прегръдка на ливадата, преди да се изправи лице в лице с Рей. Тя решително събра цялото си самообладание.

— Но не ми каза — възрази му тя, като продължаваше да гледа към ливадата, вместо към него. Опита се да се усмихне, но не й се удаде. — Защото ако беше ми казал, това щеше да развали шегата ти. Разбирам го. Но чак сега.

— Това, че не съм ти казал, няма нищо общо с каквито и да е шеги. Особено след като се сближихме.

Рей видя как Лайза трепна при думата „сближихме“, видя как се изчервява от притеснение. Изглеждаше уязвима, беззащитна. Невинна. Но вече не е. Той й бе отнел невинността. Не. Всъщност тя сама му я беше дала.

Тя я беше дала на един каубой на име Рей. Но аз съм шефът Мак. Защо не й казах?

Проклинайки и себе си, и целия свят, и като все повече се вбесяваше при всяка казана дума, Рей, без да пуска юздите, се наведе над врата на коня и принуди Лайза да го погледне в очите.

— Не знам защо изпитвам това проклето чувство за вина — заобяснява той троснато. — Имах съвсем основателна причина да не ти казвам кой съм.

— Да, разбира се — отговори му тя учтиво, с овладян глас. Погледът й не се отделяше от върха в далечината. Тя отново дръпна дискретно юздите. Без никакъв резултат. — Може ли сега да си тръгвам или искаш да ти върна коня?

Внимателните, учтиви думи на Лайза подействаха като факла върху разлят бензин — сравнение, напълно подходящо за настроението на Рей сега.

— Знаеш много добре защо не ти казах, така че не ми се прави на невинна! — извика той сърдито, като стискаше юздите на Ноузи в едната си ръка, а с другата — забравената и от двамата чанта.

— Да. Заради твоята шега.

— Не беше никаква шега, дявол да го вземе, и на теб ти е много добре известно! Не ти казах кой съм, защото не исках да виждам в очите ти долари вместо любов! Защо, по дяволите, трябва да се чувствам виновен за това? И преди да ми отговориш, няма да е зле да чуеш и още нещо. Знам, че си дошла в Америка, защото искаш да си намериш съпруг, който или да може да живее като родителите ти, или да има достатъчно пари, за да не трябва да се съобразяваш с часовника и да работиш по четиридесет и осем часа на седмица.

С всяка дума на Рей лицето на Лайза добиваше все по-объркано изражение. Той виждаше нейната обърканост, но това не го успокояваше.

— Ти си отгледана така, че не си способна да живееш в реалния свят. И много добре знаеш това — продължи той грубо. — Времето, което си прекарала при племената, просто не се връзва с Америка от двайсети век. Затова презглава си хукнала на лов за богат мъж или поне антрополог, но накрая ми се даде на мен, въпреки че знаеше, че съм беден и че за нищо на света не бих започнал да изучавам онези диваци от каменния век. Аз взех това, което ти ми предложи и никога нищо не съм ти обещавал, нищо от рода на брак или каквото и да е друго. Така че можеш да се откажеш от това си поведение на обидена девица. Знаела си, че лятото все някога ще свърши. Знаех го и аз. Тогава ще се хвърлиш в прегръдките на онзи глупак, антрополога, когото Тед Томпсън ти е избрал.

Рей не си задаваше въпроса защо само мисълта за непознатия мъж, който очаква Лайза, караше цялото му тяло да се изпълни с убийствена ярост. Не се питаше за това какво означава всичко, което изпитваше — беше твърде ядосан, защото усещаше, че лятото се изплъзва през стиснатите му в юмрук пръсти така необратимо, както когато денят преминава в нощ. Нуждаеше се от топлината на огъня на Лайза и от тръпнещата топлота на нейното тяло. Имаше нужда от нея точно толкова, колкото се нуждаеше от въздух. Бореше се да я задържи точно така, както би се борил, ако му беше отнет въздухът, без никакви задръжки, безмилостно, без да задава въпроси или да отговаря на някакви въпроси, с цялата твърдост, на която бе способен.

И все пак губеше. Загубваше я. Знаеше си, че някога това ще се случи, но това, което не знаеше бе, че ще се случи толкова скоро и толкова много ще го заболи. Болката го вбесяваше, както и загубата.

Почувства, че юздите бавно се издърпват от стиснатата му ръка.

— Не! — избухна той, като стисна юздите още по-здраво. — Говори, дявол да го вземе! Не си отивай, сякаш не съществувам!

Неговата решителна молба проникна до съзнанието на Лайза, където имаше само една мисъл — мисълта да избяга. За първи път го погледна право в очите.

Той очакваше да прочете корист и жажда за пари в очите й. Но там не намери нищо друго, освен същата пустота, която беше обзела собствената му душа. Болка, необратима загуба и мъка, но не и гняв.

Липсата на гняв в нея обърка Рей, когато тя заговори. Грижливостта, с която подбираше думите си, безмилостната индиферентност на гласа й, лекото потреперване на тялото й — всичко му подсказваше, че тя е напрегната почти извън предела на това, което може да издържи. Не беше ядосана, защото не можеше да си го позволи, за да не загуби напълно самообладанието си.

— Не знам нищо за никакъв антрополог, за глупак или както и да го наречеш — заговори Лайза. — Родителите ми ме изпратиха тук, за да си намеря съпруг, но аз дойдох не за това. Исках да разбера коя съм и каква съм. Не се чувствах на мястото си в нито една от културите, в които израснах. Винаги бях бялата кльощава пришълка, която знае твърде много за различни от техните традиции, богове и начин на живот. За това си мислих, че мястото ми е тук, в Америка, където живеят заедно хора с всякакъв цвят на кожата и където традициите са нещо, което семействата създават. Но съм сбъркала. Мястото ми не е тук. Аз съм твърде… бедна.

— Това, което казваш, не обяснява нищо за нашите отношения, за теб и за мен — противопостави й се хладно Рей.

Лайза затвори очи, тъй като изведнъж я преряза, остра болка.

— За какво говориш?

— Ти си обидена и разстроена, защото те измамих, а точно сега аз съм изпълнен с гняв към всички, включително и към самия себе си. Но дълбоко под моментното настроение нищо между нас не се е променило. Когато те гледам, така те желая, че не мога да стоя на краката си. Когато ти ме погледнеш, изпит ваш същото. Ние сме влезли взаимно в кръвта си и си причиняваме треска. Това не се е променило.

Лайза погледна Рей, мъжествената извивка на устните му и искрящата сивота на очите му. Разбра, че има право. Даже и сега, когато гневът и болката се бореха в нея, тя го гледаше с желание, от което й се виеше свят.

Треска.

Рей видя откликналата любов в очите на Лайза и почувства, че ноктите, които сякаш се бяха впили в него, бавно го отпуснаха. Краят на лятото наистина щеше да дойде… но не точно днес. Не и в този момент. Пак можеше да диша свободно. Въздъхна дълго и дълбоко. Пусна юздите, като с ръката си сега усети износената мекота на плата, опънат по бедрото на Лайза.

— Има една хубава страна на цялата тази бъркотия — призна той троснато. — Сега знаеш кой съм и няма причина да не дойдеш на танците.

Щом Рей спомена за танците, Лайза си спомни за нещастната риза, скрита в чантата, която той още държеше. Изведнъж разбра, че би могла да издържи всичко друго, но не и той да види тази риза и всичките й недостатъци, които така нелепо щяха да излязат наяве.

— Благодаря ти, много мило от твоя страна — от говори му тя бързо, — но аз не мога да танцувам.

При тези думи му се усмихна. Мълчаливо се молеше той да разбере, че му отказва, не защото е сърдита, нито пък от прекомерна гордост. Просто тук не се чувстваше на мястото си и много добре го съзнаваше.

Но Рей сякаш не беше в състояние да я разбере. От предната част на обора се чу гласът на Ласитър — викаше шефа Мак. Рей изруга злобно под нос.

— Аз ще те науча да танцуваш — възрази й той решително.

Тя бавно поклати глава, сякаш лишена от способността да говори.

— Нали ще дойдеш? — настоя той.

— Ей! Шефе Мак! В обора ли си? — викаше Ласитър. Гласът му се чуваше все по-слабо, защото се отдалечаваше навътре в обора. — Търсят те по телефона от Хюстън…

— По-добре да тръгваш — предложи Лайза и леко дръпна юздите.

Рей вдигна ръката си от бедрото й и хвана поводите.

— Няма да си тръгна, преди да се съгласиш да дойдеш на танците.

— Шефе Мак? Ей! Шефе Мак! Къде си, по дяволите?

— Не мисля, че идеята ти е добра — изговори Лайза бързо думите си. — Наистина не знам нищо за обичаите в Америка, нито пък…

— Остави сега обичаите — сопна се Рей. — Каня те да танцуваме, а не да си водиш бележки за разни старомодни народни обичаи.

— Шефе Мак! Е-ей!

— Идвам, дявол да те вземе!

Конят нервно трепна при гръмогласното изреваване на тези думи. Рей само стисна по-силно юздите, впил поглед в Лайза.

— Ще дойдеш на танците — настоя той решително. — Ако нямаш официална рокля, ще ти купя.

— Не — отговори тя бързо, защото много добре си спомняше думите му за обещаната диамантена гривна, ако тя му угоди. — Никакви рокли. Никакви диамантени гривни. Нищо. Имам си всичко, от което се нуждая.

Рей понечи да й възрази, но само като погледна бледото, категорично изражение на лицето й, разбра, че не би имало смисъл да спори.

— Добре — съгласи се той с напрегнат глас. — Ела с проклетите си джинси. За мен няма никакво значение. Ако не искаш да танцуваш, просто ще слушаме музика. Това не изисква нищо друго, освен две уши, а ти си ги имаш дяволски истински. Няма да имам време да дойда до хижата и да те взема. Твърде често ми се налагаше да отсъствам оттук през последните седмици. Ако не си гледам работата, няма да има танци… нито пък ранчо, по същата причина.

Лайза се усмихна тъжно, когато видя как от двете им страни бързо се приближават Ласитър и Джим, и двамата устремени към Рей като мухи на мед. Мисълта колко време беше отделил от работата си, за да бъде с нея, беше едновременно и приятна, и обезпокоителна. Рей можеше и да има време, което да отдели за нея, обаче шефът Мак нямаше.

— Ще изпратя Ласитър да те вземе утре следобед — предложи Рей. — Рано следобед.

Колебливо, с ясното съзнание, че прави грешка, Лайза кимна с глава. Не можеше да устои на желанието да види Рей отново, както водата в потока не можеше да се противопостави на наклона на хълма и течеше надолу.

Рей изпита облекчение, толкова силно облекчение, че почти се преви под непосилното чувство. Погледна към Лайза с надежда, като се опитваше зад тъмнината в очите й да открие топлотата и смеха, които винаги бе срещал.

— Любима? — каза той меко, като погали бедрото на Лайза с кокалчетата на ръката си. Все още държеше книжната чанта. — Съжалявам, че не ти го казах по-рано. Просто не исках нещата да се… променят.

Лайза кимна отново и леко докосна ръката на Рей. Когато той отвори длан в отговор на ласката й, тя взе хартиената чанта, стисна ръката му и в същото време издърпа юздите. Докато Рей разбере, че чантата отново е в нейните ръце, Ноузи вече се беше отдалечил.

— Лайза?

Тя го погледна. Лицето й беше бледо, а очите й толкова тъмни, че не личеше истинският им цвят.

— Не беше ли изминала целия този път, за да ми дадеш плика?

Тя поклати глава и се опита да придаде на гласа си безгрижност.

— Това беше за един каубой на име Рей. Той живее на ливадата. А шефът Мак живее тук, долу.

Рей почувства как студените нокти на болката пак го хващат здраво.

— Рей и шефът Мак са един и същ човек.

Лайза насочи коня си към планината, без да му отговори.

— Лайза? — викаше Рей. — Лайза! Какво искаше да ми дадеш?

Отговорът й беше донесен от вятъра, който повя откъм високите върхове.

Не е нещо, от което имаш нужда…

Рей дълго стоя така, а думите й ечаха в съзнанието му. Усещаше, че нещо му се изплъзва, нещо му убягва. Каза си, че това е глупаво — Лайза просто беше шокирана и обидена и си беше взела обратно подаръка, който му бе приготвила, но все пак щеше да дойде с него на танците. Щеше да я види пак. Лятото още не бе свършило.

— Не е нещо, от което имаш нужда…

Изведнъж той усети как цяла една пропаст се отвори зад привидно шеговитите думи и го обхвана чувството, че е загубил нещо, което не може да назове.

— Не се е променило нищо — внушаваше си той упорито. — Тя все още ме желае и това нейно желание няма нищо общо с парите ми. Нищо не се е променило!

Но не си вярваше.