Нора Робъртс
Танцът на боговете (9)

Осма глава

— Трябваше да се е върнал досега. — През прозореца на приемната Блеър гледаше как зората разкъсва дългата нощ. — Или поне да пътува насам. Може би трябва да опитате отново — обърна се тя към Хойт и Глена. — Само още веднъж.

— Блеър. — Глена се приближи и прокара длан нагоре и надолу по ръката й. — Уверявам те, че веднага щом се появи, ще го видим.

— Беше глупава идея. Безразсъдна и глупава. Какво си въобразявах? Аз го изпратих там вътре.

— Не. — Този път Глена сграбчи двете й ръце. — Ларкин отиде със съгласието на всички ни. Еднакво виновни сме. Никой от нас не носи цялата отговорност.

— Влезе без оръжие, без защита.

— Не може да кръжи над свърталище на вампири или да пълзи из него с кръст на шията — намеси се Кийън. — Толкова натрапчив знак. Не би оцелял и пет минути.

— И какво от това? Незащитен оцеля десет.

— Не е мъртъв — тихо промълви Мойра и остана седнала на пода и загледана в огъня. — Щях да разбера. Мисля, че всички щяхме да узнаем, ако Кръгът е разрушен. — Извърна глава към Хойт. — Нали?

— Мисля, че да. Може просто да е имал нужда от почивка. Поддържането на друг образ несъмнено изисква значителна енергия и концентрация.

— Така е. Затова Ларкин яде колкото впрегатен кон. — Мойра бавно се обърна с лице към другите и успя да се усмихне. — И никога не е прекарвал повече от два часа в животински образ.

„Още един кошмар“, помисли си Блеър и си го представи да пълзи из пещерите като плъх, какъвто бе планът, а после изведнъж да се превръща в човек, без да има дори дървена клечка за защита.

„Жив е.“ Тази мисъл щеше да я крепи. Твърдението, че биха узнали, ако един от тях е загинал, звучеше разумно. Но може би бе затворен в клетка и измъчван…

— Ще приготвя нещо за закуска.

Глена потупа Блеър по рамото за кураж.

— Аз ще го направя. Трябва да се поупражнявам в готвенето — каза Мойра и се изправи. — А и ако не се заема с нещо, ще полудея.

— Ще ти помогна. — Глена обви ръка около раменете й. — След малко ще донеса кафе.

— Аз излизам. — Хойт стана от стола си. — Може би ще усетя нещо, ще узная нещо извън ограниченията на къщата.

— Ще дойда с теб — каза Блеър.

Но той поклати глава:

— По-добре е да отида сам.

А какво да прави тя, по дяволите? Не бе свикнала да чака, докато някой друг е изложен на опасност.

— Би ли дръпнала онези завеси, ако обичаш? Отстрани влиза светлина.

Озадачена, Блеър погледна назад. Кийън лежеше, изтегнат в едно кресло, а слабият лъч, които проникваше през източните прозорци, минаваше на крачка от върховете на ботушите му.

Навярно повечето от неговия вид биха побягнали, уплашени от тази светлина. Но не и той. Едва ли щеше да се изплаши дори ако някой се опиташе да го блъсне пред огрян от слънцето прозорец.

— Разбира се.

Тя пристъпи към завесите, дръпна ги и стаята потъна в мрак. Не си направи труда да запали лампа. Тъмнината носеше известно спокойствие.

— Какво ще му сторят? Не лъжи и не ми спестявай нищо. Ако са го хванали, какво ще направят с него?

„Ти знаеш, помисли си Кийън. Вече знаеш.“

— Ще нареди да го измъчват. И за забавление, и с практическата цел да изкопчи информация.

— Няма да й каже…

— Разбира се, че ще го направи. — Гласът на Кийън издаде, че започва да губи търпение. Вбесяващо бе, че се е привързал към момчето толкова, че да се тревожи за него. — Може да го подложи на мъчения, които никой човек не би изтърпял… и да го държи полужив. Ще й каже всичко. Ти също би го направила, както и всеки един от нас. Какво значение има?

— Може би никакво. — Блеър се приближи, предаде се на слабостта, която усещаше в краката, и седна на масата срещу него. Кийън й казваше истината, гола и неподправена. Това й бе нужно. — Ще го превърне във вампир, нали? Ще бъде голяма победа да направи един от нас свой себеподобен.

— Тогава ще станем двама.

— Така, така. — Блеър закри лицето си с ръце, почувствала внезапно свиване в стомаха. — Кийън, ако… ще трябва да…

— Да, ще трябва.

— Няма да го понеса… и да продължа напред. Ако просто е загинал, ще го превъзмогна, но не и ако знам, че животът му е бил пожертван напразно. Ако тя го изпрати обратно като вампир и се наложи… — Вдигна глава и потърка влажните си бузи. — Как преживя случилото се с Кинг? Глена ми каза, че сте били близки, а си бил принуден да го убиеш. Как се справи?

— Няколко дни бях кисел.

— Помогна ли?

— Не особено. Удавих скръбта в алкохол, а после се предадох на гнева. Онова, което сториха с Кинг, повече от всичко друго на света ме кара да търся отмъщение. — Наклони глава и я изгледа изпитателно. — Ти си хлътнала по Ларкин.

— Какво? Не… държа на него, разбира се. Както на всеки от нас. Ние сме екип.

— Хората са толкова странни — как реагират на чувствата си, какъв израз дават на емоциите си. Ти сякаш се срамуваш. Защо? И двамата сте млади, здрави и попаднали в ситуация, изпълнена със страст и рискове. Какво лошо има в привличането помежду ви?

— Не е толкова просто.

— За теб — очевидно.

Когато Хойт се върна в стаята, Кийън вдигна поглед, а Блеър скочи на крака.

— На алеята има спрял микробус. Всички гуми са разпорени. Вътре има оръжия.

Преследвачката на демони не губи време да сложи връхна дреха, а веднага се втурна навън и изтича по алеята. Забеляза, че вратата откъм шофьорската седалка е отворена, а ключът за запалване виси от стартера, сякаш някой се е опитвал да потегли, а после бе оставил микробуса, принуден да бърза.

В багажника имаше хладилна чанта с няколко пакета кръв.

— Е, техен е — каза тя на Хойт. — Няма съмнение. А вероятността и четирите гуми да са се спукали случайно е нулева. — Наведе се и пъхна пръст в голямата дупка в гумата. — Ларкин го е направил… по някакъв начин.

— Сигурно са изоставили микробуса и са побягнали в гората, за да се скрият от слънцето.

— Да. — Усмивката й издаде мрачна решителност. — Най-сетне има с какво да се заловя. Ще отида да взема оръжия.

— Идвам с теб.

Навлезе в гората, въоръжена с арбалет и кол, и затършува в сенките, придвижвайки се като една от тях. На разклонението на една пътека двамата с Хойт се разделиха и навлязоха по-дълбоко в полумрака.

Блеър откри един да се спотайва, сгушен върху покритата с мъх земя под дебела сянка. Момче, забеляза тя, намерило смъртта си на не повече от осемнадесет години. Съдейки по дрехите му — изтъркани дънки и избеляла риза — предположи, че е бил студент на екскурзия.

— Съжалявам — каза Блеър. Вампирът изсъска срещу нея и пропълзя зад ствола на едно дърво. — О, хайде, знаеш, че те виждам. Не ме предизвиквай да дойда.

Не чу спътницата му да се приближава зад нея, но я усети. Завъртя се в полукръг, наклони дясното си рамо и когато тя скочи на гърба й, я тръшна на земята.

Беше момиче на почти същата възраст, но доста по-дръзко.

— Вие двамата гаджета ли сте? Много сладко. Жалко за лошия ви късмет.

Женската нападна и Блеър остави арбалета. Не искаше просто да ги убие, искаше схватка.

Избегна ритника, устоя на втория отстрани и на следващия в кръста отзад. Беше достатъчно силен, за да я накара да политне напред. Подпря се с ръце, скочи и заби тока на ботуша си в лицето на вампира.

— Тренировки по кикбокс, а?

Видя нещо в очите й, когато отново се устреми към нея и размениха удари. „Останала е гладна“, осъзна и си спомни за хладилната чанта в микробуса. Беше отчаяна.

Отлагането на смъртоносния удар бе само мъчение. При следващата атака Блеър заби кола в сърцето й.

— Кучка. Тъпа кучка! — изкрещя скрития зад дървото и силният акцент, характерен за Ню Джърси, почти я накара да се засмее.

— Коя от двете?

Когато той скочи, Блеър се повдигна на пръсти. Но вампирът явно се готвеше за бягство.

— О, за бога! — Грабна арбалета и го прониза със стрела. — Страхливец.

Шумолене зад гърба й я накара да се обърне и изпита облекчение, когато видя Хойт да идва по пътеката.

— Само един — каза й той.

— Тук бяха двама. Може би има още, но са отишли по-навътре. Да се връщаме. Да видим дали другите са узнали нещо ново за Ларкин.

— Не разбрах нищо, но не усетих и че е мъртъв. Той е умен, Блеър, изобретателен, ако съдим по онова, което се е сетил да стори с гумите на микробуса.

— Да, не е твърдоглаво магаре, макар да може да се превръща в такова.

— Знам какво е да държиш на някого и да се тревожиш за живота му. — Докато вървяха, очите на Хойт шареха сред дърветата, готови да уловят всяко движение. — Можем да си помагаме в тази битка, но никой не носи отговорност за другия. Глена ме накара да проумея тази разлика.

— Никога досега не съм се тревожила за никого. Не съм свикнала.

— Мога да ти кажа, че се свиква лесно.

Когато излязоха от гората, Мойра се затича към тях, сякаш къщата гореше. Радостта, от която лицето й буквално сияеше, стопи всички страхове на Блеър.

— Връща се! — извика тя. — Ларкин си идва у дома.

— Става богу! — Хойт сложи ръка на рамото на Блеър. — Край с тревогите за днес.

 

 

Нужна му бе цялата останала енергия, за да запази образа на ястреб и да се задържи във въздуха. Болката и изтощението се бореха в него и заплашваха да задушат и сетните му сили. Знаеше, че е загубил кръв, но не можеше да каже колко. Паренето от ухапването в тила бе като изпепеляващ огън.

Когато призори възвърна собствения си образ, наоколо нямаше никого — нито човек, нито вампир. По скалите забеляза кръв — не само негова, но не и толкова много, та да означава, че всички, които освободи, са били заклани.

Със сигурност някои се бяха спасили. Ако дори един…

Потрепери и усети, че крилото му започва да се превръща в ръка. Напрегна сили и призова ястреба да го задържи във въздуха.

„Ето я реката, помисли си той. Това е Шанън.“ Беше близо до дома.

Извика образа на Блеър в съзнанието си. Усмивката с две трапчинки отстрани, решителния израз на сините очи, мелодията на гласа й. Щеше да стигне до нея. Щеше да успее да измине тези последни километри.

Почувства учестените удари на сърцето си, на сърцето на ястреба. Полагаше огромно усилие дори да диша, а зрението му вече не бе така остро. В него имаше нещо друго — отрова, която демонът с лице на дете бе влял в кръвта му.

Гласът на слабостта му шепнеше просто да се откаже. Изведнъж чу друг глас, по-силен:

Почти си у дома, готин. Дръж се! Почти стигна. Чакаме те. Ще ти приготвим закуска за шампиони. Всичко, което пожелаеш. Хайде Ларкин, ела си у дома!

Блеър. Вкопчи се в гласа й и продължи полета си.

Видя горите, бистрия поток, каменната къща и конюшнята. А зад тях — гробището, където бе твърдо решен да не свърши сега, когато е толкова близо.

Ето я! Видя Блеър навън, бе вдигнала лице към небето. Зърна очите й. Там бе и Мойра, скъпата му братовчедка. И другите — без Кийън.

Отправи благодарствена молитва към всички богове. После силите просто го напуснаха. Измина последните метри от спускането към земята в човешкия си образ.

— О, господи! Господи! — Блеър хукна към него, на крачка пред другите. — Почакайте, внимавайте. Трябва да проверим дали няма нещо счупено.

С Глена започнаха да прокарват ръце по тялото му. Когато напипа раната на тила му, преследвачката на демони бавно отмести косите.

Вгледа се в насълзените очи на Мойра.

— Ухапан е.

— Мили боже! Не са го превърнали във вампир. — Мойра повдигна трепереща ръка към устните си. — Иначе нямаше да може да излиза навън по светло.

— Не. Не е вампир. И няма счупени кости. Но е крайно изтощен. Пулсът му едва се долавя, Глена.

— Да го внесем вътре.

— Има нужда от храна. — Мойра забърза напред, а Хойт и Блеър повдигнаха Ларкин. — Сякаш не е слагал залък в уста дни наред. Храна и течности. Ще донеса нещо.

— Пренесете го на дивана в приемната! — нареди Глена. — Ще донеса всичко, което ми трябва.

Щом го сложиха на дивана, Блеър приклекна до главата му. Беше блед като мъртвец и покрит със синини.

— Всичко е наред. Вече си у дома. Това е важното. У дома си.

— Кийън… Кийън каза да започна с това. — Мойра се върна с голяма чаша портокалов сок. — Да поеме течност и захар.

— Е, добре. Трябва да дойде на себе си. Хайде, готин!

— Ето, нека опитам. — Глена коленичи до дивана. Потопи пръст в бурканче с мехлем и първо втри в средата на челото му. — В чакрите — обясни тя, докато работеше. — Малко балансиране на чи. Мойра, хвани другата ръка и му влей малко от твоята сила. Знаеш как. Блеър, говори му отново, както докато летеше. Думите ти ще достигнат до него. Нали, Хойт?

— Да. — Магьосникът сложи длани от двете страни на главата на Блеър. — Кажи му да се върне при нас.

— Хайде, Ларкин, трябва да се събудиш. Не можеш просто да лежиш цял ден. Освен това закуската е готова. Моля те, събуди се сега. Чакам те. — Притисна ръка към бузата му. — Видяхте ли? Пръстите му помръднаха. Хайде, ела на себе си, Ларкин, стига драми за днес.

Клепачите му потрепнаха.

— Защо жените никога не оставят един мъж на мира.

— Мисля, че беше нужно — промълви тя.

— Ето го нашия човек.

Мойра заобиколи дивана, повдигна главата му и доближи чашата до устните му.

Той пресуши сока до дъно, а след това й се усмихна.

— Моята любимка. Виж ти каква гледка! Три красиви жени. Ще ви дам всичко, което притежавам, и ще ви бъда верен слуга до гроб, ако ми донесете нещо за ядене.

Кийън пръв донесе поднос с две препечени филийки.

— Яж бавно.

Ларкин погледна Блеър, а после стисна клепачи. Кимна.

— Не бързай да се тъпчеш — предупреди го тя.

— Давате ми само хляб. Не мога ли да хапна месо? Кълна се, че мога да изям половин елен. Или от онова страхотно ястие, което готвиш, с кюфтенцата и китайските спагети.

— Довечера ще приготвя.

— Трябва да хапнеш малко, колкото да си възвърнеш силите. Ако изядеш цяла порция, просто ще го издрайфаш… ще го повърнеш — обясни, — когато се погрижим за раната.

— Нападна ме малкият. Синчето й. Малко изчадие. Бях вълк, затова ухапването не е толкова дълбоко.

— Глена има мехлем. Когато бях ухапана, ме лекуваше с него. — Мойра погали косите на Ларкин. — Паренето е ужасно, знам, но лекарството го облекчава.

— Ти не беше ухапана! — мрачно отсече Кийън. — Беше само одраскване.

— Каква разлика има?

— Доста голяма. — Блеър се изправи. — Раната се инфектира, а и съществува голям риск онзи, който те е ухапал, да има известен контрол над теб.

— Да. — Ларкин се намръщи, затвори очи. — Усетих, че нещо навлиза в мен. Но…

— Ще се погрижим за това. Трябва да те пречистим със светена вода.

— Добре. После ако мога да получа от чудотворния мехлем, за който спомена Мойра, и добра храна, ще бъда като нов… въпреки че всяка кост в тялото ми е като ударена с чук.

„Това е самата истина, помисли си Блеър. Въпреки че ни е трудно да я понесем.“

— Почувства ли парене, когато зъбите му те прободоха? А сега? — попита тя.

— Да.

— Ще бъде още по-болезнено. Съжалявам.

Излезе и забърза по стълбите. Мойра изтича след нея.

— Трябва да има и друг начин. Как бихме могли отново да му причиним страдание? Все още е толкова слаб и измъчен. Виждам болката в очите му.

— Мислиш, че аз не я виждам? — Блеър се втурна в стаята си. — Няма друг начин.

— Знам, според всички книги, които прочетох, е така. Но Глена и Хойт…

Блеър извади шишенце светена вода от чантата си с принадлежности и се обърна решително.

— Не съществува друг начин. Заразен е. Това излага и него, и нас на риск. — Протегна ръка и я завъртя, за да покаже белега си. — Наясно съм какво е. Ако имаше друга възможност, не мислиш ли, че бих я изпробвала?

Мойра потръпна и въздъхна.

— Какво да направя?

— Дръж го здраво.

Блеър извади кърпи и превръзки. Намери сили да отиде при Ларкин и да го погледне право в очите:

— Ще боли.

— Наистина ще боли. Адски — добави Кийън.

— Е, добре. — Ларкин облиза устни. — Много обнадеждаващо.

— Може би ще успея да намаля болката… — започна Глена.

— Едва ли, а и не бива. — Блеър поклати глава. — Тя е неразделна част от пречистването. Така се прави. Ето, нека го сложим на земята, по корем. Постелете тези кърпи под него. Кийън, ти го дръж за краката. Внимавай да не се опръскаш.

Ларкин потръпна, когато го преместиха.

— Защо трябва някой да ме държи за краката?

— За да не мърдаш — каза Блеър.

— Не е нужно…

— Напротив.

Отново срещна погледа й и видя това, което се четеше в очите й.

— Тогава — действай! Оставям се в твоите ръце.

Докато Кийън го държеше за краката, Хойт — от едната страна, а двете жени — от другата, Блеър отвори шишенцето. Отмести косите му и откри ужасяващата рана.

— При тези обстоятелства един мъж може да си позволи да вика. Подготви се! — предупреди го тя и наля от светената вода върху раната.

Ларкин изкрещя. Тялото му се надигна и застина. Сякаш самата рана закипя и грозната течност забълбука, докато Блеър безмилостно продължаваше да налива вода.

Мислено се върна в нощта, когато бе отишла при роднините си, по-малко от седмица, след като баща й я бе изоставил. Видя сълзите, които се стичаха по лицето на леля й, докато обливаше раната на китката й със светена вода. Отново почувства болката, сякаш нож с горящо острие разрязваше плътта и костите й.

Когато почисти раната и Ларкин с мъка си пое дъх, използва кърпите, за да я подсуши.

— Сега може би мехлемът ще помогне.

Бледа като восък, Глена извади бурканчето и сълзите й закапаха върху него.

— Съжалявам, Ларкин. Толкова съжалявам! Мога ли да му помогна да заспи? Поне за час?

Блеър потърка устата си с ръка.

— Разбира се. Вече свършихме. Малко сън ще му се отрази добре.

Втурна се нагоре по стълбите, влезе в спалнята си и затръшна вратата. После се отпусна на пода до леглото, закри лице и зарида.

Опита се да се отдръпне, когато нечия ръка обгърна раменете й, но тя я притисна по-силно.

— Беше толкова смела — ласкаво заговори Мойра, като майка, която приспива детето си. — Толкова силна и смела. Опитвам се да бъда като теб, но е трудно. Иска ми се да вярвам, че бих могла да сторя същото за него, защото го обичам толкова много.

— Зле ми е, чувствам се ужасно.

— Знам. Аз — също. Не мислиш ли, че можем взаимно да си вдъхнем кураж?

— Не бива да се чувствам така. Това не помага.

— Не си права. Загрижеността и състраданието ни са от полза. Кийън му направи сок и препечени филийки. Не можех да повярвам. Но той е привързан към Ларкин. Невъзможно е човек да остане безразличен към него. Ако обичаш…

Блеър повдигна глава и изтри сълзите.

— Не искам отново да се връщам на тази тема.

— Е, ако някога го обикнеш истински, ще имаш щастлив и необикновен живот. Ще ми покажеш ли как се приготвят пържени филийки? Ще се радва да хапне няколко, когато се събуди.

— Да, разбира се. Ще отида да наплискам лицето си с вода и слизам. — Изправиха се. — Мойра, аз не съм подходяща за никого.

Мойра се спря на прага.

— Той ще реши това. Всичко зависи от вас двамата, нали?

 

 

Когато се събуди, все още бе блед, но виждаше ясно. Настоя да придърпат масата до него, за да има лесен достъп до храната.

С наслада излапа пържените филийки, яйцата и бекона. С пълна уста им разказа всичко, което бе видял и чул.

— Толкова много превъплъщения, Ларкин. Знаеш, че не бива…

— Не ми се карай, Мойра. Всичко свърши добре, нали? Може ли да пийна още кока-кола?

Изрече молбата си с чаровна усмивка.

— Не беше изпратен на спасителна мисия. — Блеър бе по-близо до хладилника и извади още една бутилка кола. — Изяснихме това.

— Ти щеше да постъпиш по същия начин. О, не поклащай глава и не ме гледай така намръщено. — Ларкин грабна бутилката. — Трябваше да опитам. Всеки от нас би го сторил. Ако бяхте видели и чули пленниците, нямаше да можете да си тръгнете, без да се опитате да им помогнете. Честно казано, отдавна ми се искаше да подпаля онези същества. — Погледна към Кийън. — Откакто загубихме Кинг.

— Той би оценил жеста.

— Едва не загубихме и теб — подчерта Блеър.

— Във всяка война падат жертви, нали? Не трябваше да се занимавам с хлапака… изглеждаше безопасен. Но онова, което правеше… загубих самообладание, обезумях и исках само да го унищожа. Действах необмислено и глупаво. — Посегна към превръзката на тила си. — Никога няма да забравя какво ми коства това. — Сви рамене и загреба още от яйцата. — Очевидно Лилит не беше доволна от онзи магьосник — Мидиър.

— Познато име — обади се Хойт. — Говореше се за него… още отпреди моето време — добави той. — Занимаваше се с черни магии, призоваваше демони, които изпълняваха неговата воля.

Ларкин жадно отпи от кока-колата.

— Е, сега той се подчинява на заповедите на кралицата на вампирите.

— Казват, че бил погубен от собствената си жажда за власт. Мисля, че в известен смисъл е вярно.

— Тя възнамеряваше да го накаже сурово или да го остави в ръцете на другата, Лора, да прави с него каквото поиска. Но когато й подари онова вълшебно огледало изведнъж се разнежи и въодушеви. И двете съзерцаваха собствените си лица като хипнотизирани.

— Суетността е нещо характерно за вампирите — каза Кийън. — Сигурно е страхотно да видиш отражението си след толкова дълго време.

— Не очаквах такава човешка реакция от тях, поне така изглеждаше. Освен това привързаността помежду им изглежда искрена.

— Той се изразява деликатно — отбеляза Кийън. — Лилит и Лора са любовници. И двете имат и други връзки, разбира се, често по едно и също време, но са двойка и взаимната им симпатия е искрена. Не че връзката им е безоблачна, но продължава вече четиристотин години.

— Откъде знаеш? — попита Блеър.

— С Лора имахме… как да кажа? Кратка авантюра. Трябва да е било през… хм, в началото на деветнадесети век, в Прага, ако не ме лъже паметта. Беше след поредната й разпра с Лилит. Прекарахме няколко страстни нощи. После тя се опита да ме убие и аз я изхвърлих през прозореца.

— Жесток край — промърмори Блеър.

— Е, тя е творение на Лилит и може да се забавлява с някого от време на време. Бях наясно с това още преди да се опита да ме прободе с кол. Що се отнася до момчето, не знам нищо за него. Сигурно отскоро е част от обкръжението й.

— От семейството й — поправи го Ларкин. — Смятам, че помежду им има нещо извратено, но по някакъв начин тя гледа на него като на свой син, а той на нея — като на майка.

— Това означава, че двамата са нейна слабост — кимна Хойт. — Момчето и французойката.

— Дейви. Така го нарича — добави Ларкин.

Хойт кимна. Винаги бе полезно някой да има име.

— Ако успеем да пленим или унищожим единия от тях, ще бъде удар за нея.

— Няма да замине за Галия преди нас — замислено каза Блеър. — Ще имаме време да заложим капани. Не знаем точно къде ще излязат след прехода, не точно, но можем да направим нещо. Впрочем разполагаме с няколко дни за размисъл.

— И ще ги използваме. Сега всички сме уморени. Имаме нужда от малко сън. — Глена сложи ръце на раменете на Ларкин. — Ти трябва да възвърнеш силите си, хубавецо.

— Вече се чувствам по-добре. Благодаря. Но наистина трябва да подремна. — Изправи се. — Е, струва ми се, че мога да се държа на краката си. Ще дойдеш ли с мен горе, Блеър? Искам да поговорим насаме.

— Да, добре. — Качи се с него по задното стълбище. Искаше да остане с ръце в джобовете, но забеляза, че той леко залита. Затова хвана ръката му и я обви около раменете си. — Така, подпирай се на мен.

— Нямам нищо против. Исках да ти благодаря, че се погрижи за мен.

— Недей. — Стомахът й отново се сви. — Не ми благодари.

— Почисти раната ми и съм ти благодарен. Чух гласа ти. Докато летях към къщата и не бях сигурен дали ще стигна жив, чух твоя глас. И повярвах, че ще успея.

— Помислих, че те е хванала. Представях си те в клетка, а това беше по-ужасно от мисълта, че може да си мъртъв. Не искам да се страхувам така, не искам да се чувствам толкова безпомощна.

— Не знам как да го предотвратя. — Беше задъхан, когато стигнаха до стаята му, и благодарен за помощта да се довлече до леглото си. — Ще полежиш ли с мен?

Блеър успя да го намести, а после зяпна срещу него:

— Какво?

— О, не по този начин! — Засмя се и хвана ръката й. — Все още нямам достатъчно сили, но е чудесна идея за някой друг път. Нали ще полежиш до мен, a stor! Да подремнем заедно?

След болката, която му беше причинила, предполагаше, че е последният човек, когото той би искал да види. А ето че протягаше ръце към нея.

— Само ще спим. — Легна до него и се обърна така, че да вижда лицето му. — Никакви лудории.

— Лудория ли е да сложа ръка на раменете ти?

— Не.

— А може ли една целувка?

— Само една. — Докосна устните му със своите. — Затвори очи.

Направи го с въздишка.

— Хубаво е човек да се завърне у дома.

— Усещаш ли болка някъде?

— Не. Само леко парене.

— Имаш късмет.

Ларкин отново отвори очи.

— Няма ли да похвалиш бързината и смелостта ми?

— Може би. Да не забравяме и хитростта. Еднорог срещу гуми „Гудиър“. Страхотно хрумване!

Блеър сложи ръка на сърцето му и затвори очи. След миг заспа.