Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кръгът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dance of the Gods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 109гласа)

Информация

Сканиране
ganinka(31.08.2011)
Корекция
Xesiona(2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara(2010)
Корекция
Еми(2014)

Издание:

Нора Робъртс. Танцът на боговете

ИК „Хермес“

ISBN: 978-954-26-0588-1

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция

Седма глава

Закръжи високо. С острото си зрение на ястреб виждаше съществата, които се прокрадваха около къщата. Преброи осем, малък отряд, вероятно само наблюдатели, както бе казала Блеър. Все пак направи още една обиколка, за да се увери, че са дошли на разузнавателна експедиция, а не за нападение.

Разшири кръга и видя микробус в края на алеята, малко преди завоя. Разбира се, че имаха нужда от средство за придвижване от пещерите дотук и обратно, но бе малко нагло да оставят машината си толкова близо до къщата.

Продължи да се рее и преценявайки положението, рязко се спусна към земята.

Спомни си какво бе казала Глена за потеглянето на микробуса. Че е нужен ключ за запалване, който се слага във… как се наричаше… стартера. Жалко, че не го бяха оставили да виси на вратата.

Но си спомни още, че въртящите се колела са пълни с въздух. Ако гумата се спука и въздухът излезе, колелото преставало да се търкаля, а смяната му била досадна работа.

Хрумна му, че ще бъде и полезно, и забавно да създаде малка неприятност на вампирите. Преобрази се в еднорог с бяла кожа, която имаше бледозлатисти оттенъци. Наведе глава и заби острия си рог в гумата. Прозвуча желаното леко пукване, а после съскане от изпуснатия въздух. За по-сигурно, направи още един пробив.

Доволен, Ларкин обиколи микробуса и стори същото и с останалите му гуми. „Да видим как ще подкарате тази машина, копелета“, каза си той.

После отново полетя и се отправи на юг.

Лунната светлина бе достатъчно силна, за да го води, а хладният вятър увеличаваше скоростта му. Виждаше земята под себе си, възвишенията и безкрайните ливади.

Проблясваха светлините на селата и по-големите градове.

Спомни си за оживлението в кръчмите, за музиката, мириса на бира и уханията на хубави жени. Разговорите и гръмогласния смях. Една вечер, след като всичко свърши, щеше да поседне в някоя кръчма с приятелите си, с петимата, с които съдбата му бе така свързана, и щяха да вдигнат чаши сред всеобщата глъчка и музиката.

Тази приятна представа щеше да му вдъхва кураж по време на дългия полет към свърталището на чудовищата.

Видя красивите извивки на дългата река, която наричаха Шанън.

Прекрасна страна, помисли си той, зелена като неговата, толкова близо до морето. Пое на югозапад, откъдето се чуваше грохотът на водата.

Знаеше, че драконът е по-бърз, но се съгласи да приеме образа на ястреб. Искаше му се отново да полети над тези земи като дракон, с Блеър на гърба си. Тя щеше да му каже имената на всичко, което виждаше под себе си, на градовете и руините, реките и езерата. Дали знаеше как се нарича водопадът, над който прелетя, висок и величествен като Водопада на феите в неговата страна?

Спомни си как краката й притискаха тялото му, докато двамата се издигаха във въздуха. Смехът й. Никога не е познавал друга като нея, жена воин, толкова силна и толкова уязвима. С корав юмрук и нежно сърце.

Харесваше му говорът й, бърз и уверен. И начинът, по който устните й трепваха, когато се усмихваше — първо от едната, а после и от другата страна.

Беше събудила у него копнеж, който му се струваше естествен като дишането. Но това чувство бе преплетено с нещо друго, нещо пронизващо, което не можеше да назове. Щеше да е интересно да узнае какво означава всичко това.

Разпери криле над водопада и гъстата гора край него. Плъзна се над тихите езера, в които проблясваха отраженията на звездите. И се насочи към фара на скалите, чийто лъч разсичаше небето. Спусна се надолу, тих като сянка.

На тясната ивица ронливи скали забеляза две фигури. Жена и малко момче. Тревога скова сърцето му. Бяха лесна плячка за вампирите, както се разхождаха по тъмно толкова близо до пещерите. Щяха да бъдат затворени в клетки, измъчвани и убити. А не носеше оръжие, с което да ги защити.

Кацна в сянката на една скала и понечи да се преобрази в човек, за да им помогне. Но когато жената се обърна към детето и се засмя, луната освети лицето й.

Беше я виждал само веднъж да стои на високите скали. Но никога нямаше да забрави това лице.

Лилит. Самопровъзгласилата се кралица на безсмъртните.

— Моля те, мамо, моля те. Искам да половувам.

— Не, Дейви, помни какво ти казах. Няма да ловуваш близо до дома. Вътре имаме предостатъчно храна и щом си толкова добро момче… — Наведе се и потърка носа му ласкаво и шеговито. — Можеш да си избереш каквото поискаш.

— Не е забавно, когато просто са там.

— Знам. — Тя въздъхна и погали лъскавите му златисти коси. — Скучно е, няма тръпка. Но не за дълго. Когато заминем за Галия, ще ловуваш всяка нощ.

— Кога?

— Скоро, скъпоценното ми агънце.

— Омръзна ми да стоя тук.

Детето сърдито ритна един камък.

Ларкин видя лицето на малкия пакостник — закръглено и сладко.

— Искам коте. Моля те, ще ми позволиш ли да си взема коте? Няма да го изям, както последния път.

— Така каза и за кученцето — напомни му тя с весел смях. — Ще видим. Какво ще кажеш за това? Ще пусна едно да тича в пещерите и ти ще го преследваш, сякаш ловуваш. Нали ще бъде забавно?

Когато детето се усмихна, луничките по издутите му бузи се откроиха на лунната светлина и на лицето му се изписа облекчение. Острите му зъби проблеснаха.

— Може ли две?

— Толкова си лаком. — Лилит го целуна, но не както майка целува дете, забеляза Ларкин с отвращение. — Това харесвам в теб, любов моя. Да влезем вътре и ще си избереш онези, които ти харесат най-много.

Зад скалата Ларкин се преобрази в лъскав черен плъх и се втурна в пещерите зад дългите поли на кралицата, които се влачеха по земята.

Усещаше мириса на смърт и виждаше съществата, движещи се в мрака. Покланяха се, когато Лилит се плъзгаше покрай тях.

От няколкото факли на стените идваше слаба светлина. Но колкото по-навътре навлизаха, толкова по-неестествен ставаше зеленият й оттенък. „Магия“, осъзна той и знаеше, че тази магия не е чиста и бяла.

Лилит продължи през лабиринта от тунели, хванала ръката на момченцето, което припкаше до нея. Вампири пълзяха по стените като паяци или висяха от тавана като прилепи.

Можеше само да се надява, че мишата кръв не е примамливо лакомство за тях.

Следваше шумоленето на полите й и се спотайваше в тъмните ъгли.

Отекнаха звуци на неописуемо човешко страдание.

— Какви котета искаш, миличко? — Лилит залюля ръката му, сякаш бяха на панаир и му бе обещала почерпка. — Млади и стройни или може би нещо с повече плът?

— Не знам. Първо искам да видя очите им. Тогава ще си избера.

— Умно момче. Гордея се с теб.

Имаше повече клетки, отколкото Ларкин си бе представял. Обзе го ужас и едва се сдържа да остане в образа, който бе приел. Искаше да се превърне в човек, да грабне меча на един от пазачите и да започне да съсича наред.

Щеше да очисти няколко и може би си струваше да умре заради това. Но нямаше да помогне на никого от пленниците.

Блеър го бе предупредила, но не й бе повярвал напълно.

Момчето бе пуснало ръката на майка си и нехайно крачеше покрай клетките с ръце зад гърба. „Като дете, което избира лакомство в сладкарница“, помисли си Ларкин.

Дейви се спря и се нацупи, докато оглеждаше жена, сгушена в ъгъла на една клетка. Тя сякаш пееше, а може би се молеше, но думите й бяха неразбираеми. Ларкин видя, че очите й вече са угаснали.

— Тази няма да бъде забавна плячка. — Дори когато я побутна с пръст през решетките, жената не помръдна. — Вече не се страхува.

— Понякога полудяват. Умовете им са слаби като телата. — Лилит посочи към друга клетка. — Какво ще кажеш за този тук?

Мъжът вътре люлееше в прегръдката си жена, която или спеше, или бе в безсъзнание. По врата й имаше кръв, а лицето й бе бледо като восък.

— Кучка. Ти й причини това, кучко. Ще те убия.

— В този има още живот! — С широка усмивка Лилит тръсна буйните си златисти коси назад. — Какво ще кажеш, сладурчето ми?

Дейви наклони глава, а после я поклати.

— Няма да бяга. Няма да остави женската.

— Толкова си проницателен, Дейви. — Тя приклекна и го целуна по бузите с очевидна гордост. — Толкова голямо момче, толкова мъдро.

— Искам тази. — Посочи жена, която се бе притиснала към задната стена на клетката. Очите й блуждаеха. — Страхува се и мисли, че все още може да се измъкне, така че ще бяга, докато остане без дъх. И този. — Дейви посочи нагоре. — Луд е и иска да се бие. Виж как клати решетките.

— Отличен избор. — Лилит щракна с пръсти на един от двамата пазачи, носещи брони и шлемове. — Пусни тези и предай наредбата. Никой да не ги докосва, освен за да им попречите да избягат от пещерите. Те принадлежат на принца.

Дейви заподскача и запляска с ръце.

— Благодаря, мамо! Искаш ли да поиграеш с мен? Ще си ги поделим.

— Много мило, но имам работа, която трябва да свърша сега. И не забравяй да си измиеш ръцете, след като се нахраниш. — Отново се обърна към пазача. — Кажи на лейди Лора, че искам да дойде при мен, в пещерата на магьосника.

— Първо тази — посочи Дейви към жената.

Тя пищеше и се бореше, докато единият пазач я издърпваше от клетката, а другият блъскаше назад останалите, които се опитваха да я задържат вътре.

Ларкин изгаряше от желание да стори нещо. Каквото и да е.

Дейви се наведе и подуши треперещата жена, за да запомни миризмата й.

— Сега си моя и мога да си играя с теб колкото искам. Нали така, мамо?

— Да, миличко.

— Пусни я! — нареди Дейви на пазача. Червените му очи заблестяха, когато погледна жената. — Бягай, бягай, бягай! Хайде на криеница! — извика момчето, когато тя, залитайки, тръгна напред.

Детето скочи към стената, задържа се за нея и се усмихна на Лилит. После изчезна в мрака.

— Радвам се, че се забавлява така добре. Пуснете другия след петнадесет минути. Аз ще бъда при магьосника.

„Ще се върна тук“, каза си Ларкин. Като свършеше това, за което бе дошъл, щеше да се върне и да отключи клетките. Да даде на пленниците поне малък шанс за избавление. За оцеляване.

Но засега остави на заден план стоновете и риданията, както и собствените си потребности, и последва Лилит.

Затворът бе отделен с дълъг тунел от помещенията, които навярно служеха за жилища, складове и работни площи. Беше си построила нещо като замък под земята. Състоеше се от огромни стаи, някои от тях разкошно обзаведени, а други — със залостени врати, пред които стояха пазачи.

Двама, мъж и жена, облечени с черни дънки и пуловери, носеха чисти чаршафи по един тунел. „Очевидно прислуга, досети се той, може би хора.“ И двамата се спряха, когато Лилит наближи, и дълбоко се поклониха. Тя продължи напред, сякаш не бяха там. Ларкин чу звуци на борба и се спря да надникне в друг тунел. Забеляза тренировъчна зала, не много различна от тяхната в къщата на Кийън. Тук съществата, мъже и жени, тренираха с мечове, копия, ками или с голи ръце.

Използваха като чучела двама пленници, невъоръжени и раздърпани.

Видя онази, която наричаха Лора, да кръстосва меч с мъж, доста по-едър от нея. Носеха защитно облекло, а мечовете бяха наточени до убийствена острота.

Лора скочи във въздуха и прелетя над спаринг-партньора си с толкова бързо движение, че стана почти невидима във въздуха. Едновременно с това се завъртя и прокара острието на меча по гърдите му.

Когато той падна, скочи към него.

— Всеки път успявам да те изиграя по този начин. — Наведе се и закачливо близна кръвта. — Ако беше човек, mon cher[1] досега да си мъртъв.

— Никой не може да те победи с меч. — Дишането му бе накъсано, но успя да повдигне ръка и да я погали по бузата. — Не знам защо се опитвам.

— Ако Лилит нямаше нужда от мен, щях да остана за още един рунд.

Прокара пръст по бузата му и облиза кръвта от него.

— Може би по-късно… преди зазоряване.

— Ако кралицата ме освободи, ще дойда при теб.

Отново се наведе и последва дълга, ненаситна целувка.

Тя прибра окървавения меч и излезе, неотлъчно следвана от Ларкин.

Спря се само за миг, когато жената, освободена от клетката, падна на колене пред нея и зарида. Лора спокойно я прекрачи и погледна към двете червени очи, които светеха в мрака.

— Нова играчка, а, Дейви?

— Исках да играем на криеница, но тя все пада. Накарай я да стане, Лора! Накарай я да продължи да бяга. Още не съм свършил играта си.

Лора издаде въздишка на отегчение.

— Ca va.[2] — Приклекна и вдигна жената за косата. — Ако не бягаш и не забавляваш нашия Дейви, ще отрежа пръстите на ръцете ти, един по един. После на краката. — Изправи се и повлече пленницата със себе си. — Хайде, allez[3]! Бягай и се крий.

Когато жената побягна с жален вик, Лора отново погледна Дейви.

— Защо не й дадеш малка преднина? Така става по-интересно и играта трае по-дълго.

— Ще бъде по-забавно, ако поиграеш с мен. С теб винаги е забавно.

— Много ми се иска, но майка ти ме вика сега. Може би по-късно ще поиграем.

Изпрати му въздушна целувка и продължи.

Потръпвайки от отвращение, Ларкин я последва.

Лора влезе в някаква стая. Той се втурна след нея и почувства магическите вибрации във въздуха. Вратата се затвори с тъп звук.

— А, Лора. Очаквах те.

— Довърших спаринга с Луций, а после налетях на Дейви. Добре се забавлява.

— Беше зажаднял за игри. — Лилит протегна ръка.

Лора се приближи и я хвана. Застанаха почти плътно една до друга и впериха погледи в мъжа, който стоеше в средата на стаята.

Беше облечен с черна роба, поръбена с червено. Косите му приличаха на гъста сребриста грива и обграждаха лице с очи, тъмни като оникс, дълъг орлов нос и тънки, нетрепващи устни.

Зад него гореше огън, макар да нямаше огнище с трупи или торф. Над огъня висеше котел, от който се издигаше бледозелена пара — със същия цвят като слабата светлина в пещерите. На две дълги маси бяха подредени стъкленици и буркани. Онова, което плуваше в тях, изглеждаше зловещо и живо.

— Мидиър. — Лилит го подкани с широк жест. — Исках и Лора да присъства, когато обсъждаме това. Тя ми помага да запазя спокойствие. Както знаеш, имах нужда от време да се съвзема след инцидента преди няколко дни. — Приближи се, повдигна стъклена кана и си наля от червената течност в нея. Помириса я. — Прясна ли е? — попита.

— Да, милейди. Приготвена специално за вас.

Отпи и подаде чашата на Лора.

— Длъжна съм да попитам дали раните ти са заздравели.

— Добре съм, милейди.

— Извинявам се, че си изпуснах нервите, но ти ме разочарова, Мидиър. Искрено. Наказанието ти щеше да бъде по-сурово, ако Лора не ме бе успокоила. Те отмъкнаха онзи добитък под носа ми. Оставиха обидно послание пред прага ми. Твой дълг е да защитаваш дома ми от подобни посегателства, а ти се издъни, и то сериозно.

— Моля за милост, милейди. — Коленичи и сведе глава. — Не бях подготвен нито за опита им, нито за силата, която притежават. Няма да се повтори.

— Разбира се, че няма, ако те дам на Лора. Знаеш ли колко дълго държи мъжете живи?

Лилит хвърли поглед към спътницата си и се усмихна одобрително.

— Имаше един в Будапеща — спомни си Лора. — Търпях го шест месеца. Можех да издържа още, но започна да ме отегчава. С Мидиър няма да ми доскучае поне няколко години. Но… — Прокара ръка нагоре и надолу по гърба на Лилит. — Той е ценен, cherie[4]. Притежава голяма сила. И е свързан с теб, n’est-ce pas[5]?

— Даде ми обещания, гръмки обещания. Не ме прекъсвай! — сопна се Лилит, когато Мидиър повдигна глава. — Заради това ще поживееш още, преди да усетиш моето ухапване. Но ти си мой слуга, Мидиър. Никога не го забравяй.

Той много бавно вдигна поглед към нея.

— Служа ви вярно, Ваше Величество, единствено на вас. Издирих ви, милейди, за да ви покажа Вратите, през които можете да преминавате между световете и да властвате над всеки от тях…

— И ти да можеш да сновеш между тях и да черпиш сила с пълни шепи — с моята армия зад гърба си. Все пак отстъпи под натиска на онова, което сътвориха смъртните.

— Не биваше да надделяват, вярно е. — Лора отново я успокояваше. — Той допусна да бъдеш унизена, което е непростимо. Но с него сме по-могъщи. Ще ни помогне да постигнем пълно господство на Самен.

— Виждаш ли? Тя винаги ме успокоява. — Лилит взе чашата от ръката на Лора, докато двете стояха, прегърнати през кръста. — Жив си благодарение на нейните думи… с които съм съгласна. И защото поне имаше благоразумието да призовеш мрака, когато разбрахме с какво си имаме работа. О, стани!

Магьосникът се изправи.

— Мога ли да говоря, милейди?

— Не съм отхапала езика ти.

— Посветих силата и живота си на вас преди повече от двеста години. Създадох този подземен храм за вас както наредихте, скрит от човешки очи. Направих Вратите, през които вие и армията ви можете да пътувате между световете, така че моята кралица да отиде в Галия, да я опустоши и завладее.

Тя наклони глава и на устните й заигра чаровна усмивка:

— Да, но каква полза имам от теб напоследък?

— Дори моята сила не е неизчерпаема, милейди. Нужно е голямо усилие, за да поддържам магическите си способности. Силата, която имат те, е голяма. Но все пак накрая ги накарах да отстъпят.

— Вярно, вярно, но след като отмъкнаха трофеите ми.

— Страховити са, милейди. — Мидиър скръсти ръце и китките му се загубиха в широките ръкави на робата. — Иначе нямаше да бъдат достойни противници за вас. Така триумфът ви ще бъде още по-голям, когато ги сразите.

— Ласкател.

— Почти успях да проникна в къщата благодарение на него — каза Лора. — Бях толкова близо, почти усещах вкуса й. Беше добра магия, достатъчно силна да пречупи волята на преследвачката. Можем пак да опитаме.

— Можем — потвърди Мидиър. — Но остават само две седмици, преди Вратите да се отворят отново. Тогава ще имам нужда от цялата си сила, Ваше Величество, и от още едно жертвоприношение.

— Още едно? — Лилит завъртя очи. — Колко досадно! Отново на девица, предполагам.

— Ако обичате, милейди. Междувременно — имам дар, който се надявам да ви зарадва.

— Още диаманти? — Сложи ръка пред устата си и кокетно се прозина. — Омръзнали са ми.

— Не, милейди, не са диаманти. Мисля, че е нещо по-ценно.

Взе малко огледало с костена дръжка и й го подаде.

— Подиграваш ли се с мен? Такава дрънкулка само… — Завъртя го за дръжката и затаи дъх. — Това е моето лице!

Поразена, докосна бузата си и втренчи поглед в стъклото.

Сякаш през ефирен воал от мъгла виждаше лицето си — очите, устните. Очите й се изпълниха със сълзи на радост.

— О! О, вече мога да се оглеждам. Красива съм! Виждаш ли, очите ми са сини. Толкова нежносини!

— Нека… — Лора се притисна към нея и широко отвори очи, щом зърна отражението си до това на Лилит в малкото стъкло. — О! C’est magnifique! Je suis belle.[6]

— Погледни ни, Лора. Виж, прелестни сме!

— Това е толкова по-хубаво от картина или снимка! Виж, движим се! Страните ни се докосват.

— Аз съм тук — замърка Лилит. — Мина толкова време, откакто — преди да получа дарбата — виждах лицето си в лъскаво стъкло, в чиста езерна вода. Формата му и косите, които се спускат край него. — Докосна косите си и прокара пръсти през тях. — Движенията на устните ми, когато се усмихвам, повдигането и спускането на веждите ми. За последен път зърнах отражението си в очите на своя създател. Цели две хиляди години не бях поглеждала в собствените си очи. — По бузата й потече сълза и нейното отражение я омагьоса. — Тук съм — каза тя с тих глас, задъхана от вълнение. — Отново съм тук.

— Доволна ли сте, Ваше Величество? — Мидиър отпусна скръстените си ръце. — Мислех, че това е най-съкровеното ви желание.

— Никога не съм получавала толкова ценен подарък. Виж! Устните ми се движат, когато говоря. Искам голямо, Мидиър. За да мога да се оглеждам в цял ръст.

— Мисля, че е възможно, но би отнело време и сила. Вратите…

— Разбира се, разбира се. — Лилит отдалечи огледалото и го повдигна, за да види по-голяма част от себе си. — Ненаситна съм като Дейви, искам още и още, въпреки че държа съкровище в ръцете си. Мидиър, достави ми огромна радост. Ще наредя да ти донесат всичко, което поискаш.

Когато той се поклони, Лилит пристъпи към него и докосна бузата му.

— Огромна радост — повтори тя. — Няма да забравя колко усилия си положил, за да трогнеш сърцето ми.

Когато излязоха, Лилит тръгна бавно след тях. Вече говореха само за огледалото и собствената си красота и той се отклони, за да разгледа арсенала им, да добие ясна представа за броя им.

Пробягваше през тъмните тунели, провираше се под вратите. В една стая видя вампири, пируващи с кръвта на полумъртъв мъж. Когато жертвата издаде стон, шокът го подтикна към безразсъдство. Един от тях го забеляза, повдигна окървавеното си лице и се усмихна:

— Не бих имал нищо против малък плъх за десерт.

Когато се хвърли към него, Ларкин се шмугна обратно под вратата, после под следващата, между краката на пазача.

Попадна право в оръжейната.

Въоръжение за хиляда бойци, осъзна той. За повече от хиляда. Мечове и ножове, лъкове и брадви, всичките съхранявани с безупречна военна дисциплина, което говореше, че са истинска армия, а не просто глутница свирепи животни.

Това щяха да отнесат в Галия, за да я унищожат.

Е, първо щеше да им създаде малко неприятности.

Превърна се в човек, взе единствената факла от стената и запали масите, скриновете и шкафовете.

„Отвличане на вниманието и унищожение“, помисли си той, хвърли факлата и отново прие образа на плъх.

Възможно най-бързо се върна в помещението, в което държаха пленниците. Забеляза, че мъжът, избран от хлапето за играчка, вече не е в клетката. Значи бе твърде късно да спаси него и жената. Но имаше други, повече от двадесет други, на които щеше да даде шанс.

Пазачът беше само един, стоеше, подпрян на стената и подремваше, въпреки умоляващите стонове.

Нужни бяха бързина и късмет. Ларкин смяташе, че може да разчита и на двете. Прие човешки образ, грабна меча до вампира и замахна с него.

Когато прахът му се разхвърча, писъците от клетките станаха оглушителни.

— Трябва да бягате! — Ларкин грабна ключовете от куката на стената и започна да отваря клетките. Пъхна меча в ръцете на мъж, който го погледна с недоумение. — Можеш да ги съсичаш с това — бързо заговори той. — Умират, ако им отрежеш главата. Убива ги и огън. В тунелите има факли. Използвайте ги. Ето. — Бутна ключовете в ръцете на друг пленник. — Отключи останалите! После бягайте. Някои от вас може да се измъкнат. Аз ще направя каквото мога да разчистя пътя.

Макар да знаеше, че рискува да загуби сили, отново се преобрази — този път във вълк — и сред царящия около него хаос се втурна през прага.

Зави наляво с надеждата да спечели време и нападна първия вампир, когото видя. Изненада го и прегриза гърлото му. С окървавена муцуна — побягна.

Беше се надявал пожарът в оръжейната да погълне вниманието на мнозина от тях, но все още не бе вдигната тревога.

Видя двама да носят трупове към купчина с мъртъвци. „Изхвърлят ги като смет“, помисли си Ларкин. Преобрази се в движение и посегна към един меч.

Повали ги наведнъж.

Най-сетне отекнаха звуци на тревога — не човешки писъци, а вой на уплаха и ярост. Отново се превърна във вълк, за да използва бързината му.

Сви в един тунел и съзря момчето.

Беше приклекнало на земята и лакомо смучеше от мъжа, когото бяха пуснали от клетката. Лъскавите му коси бяха изцапани с кръв, кръв капеше от устата и ръцете му.

От гърлото на Ларкин прозвуча тихо ръмжене, което накара хлапето да вдигне глава.

— Кученце! — Дейви се ухили зловещо. — Няма да ти го отстъпя, преди да се нахраня. Свърших с онази, можеш да я хапнеш, ако искаш. — Посочи към жената, която лежеше по очи на няколко крачки. — Не беше много забавна, бързо й се наситих.

Обзет от дива ярост, Ларкин понечи да връхлети върху него.

— Дейви, ето къде си бил! — Спаринг-партньорът на Лора дотича през тунела. — Майка ти те вика в покоите си. Няколко от човеците са избягали от клетките и са успели да предизвикат пожар.

— Но все още не съм се нахранил.

— Ще ядеш после. Сам ли уби тези двамата? — Вампирът приклекна и одобрително потупа Дейви по гърба. — Браво на теб! Но ако продължиш да се тъпчеш, ще повърнеш. Ще изпратя някого да ги занесе до купчината, а ти трябва да дойдеш с мен. — Докато говореше, хвърли поглед към Ларкин. — Един от вълците на майка ти? Мислех, че е изпратила всичките…

Ларкин забеляза промяната в изражението му, внезапното настръхване. Скочи, но не успя да впие зъби в гърлото, защото вампирът го отблъсна. Силата на удара го тласна към стената, ала бързо успя да се изправи на крака и да го връхлети отново, преди съществото да извади меча си.

Прозвучаха ужасяващи писъци, собственото му ръмжене и чаткане със зъби. Вълкът в него жадуваше за кръв толкова, колкото човекът — за мъст.

Заби нокти в рамото му, в гърдите му.

Почувства невъобразима болка, когато детето се втурна към него и впи зъби в гърба му.

Ларкин нададе вой, повдигна се на задни крака и успя да отблъсне момчето. Но малкият веднага скочи, а поваленият на земята посегна към меча си.

Вълкът разбра, че няма шанс и отправи молитва да намери достатъчно сили и да се измъкне.

Светлината бе съвсем слаба, болката — непоносима, а усещаше и лека отпадналост. Но успя да се превърне в мишка — малка и бърза — и запъпли през сенките в посоката, от която се чуваше шумът на морето.

Паренето в тила скова гръбнака му. Пещерите кънтяха от писъци и тропот. Силите го напускаха и бързината му отслабваше, но продължи към тънкия лъч лунна светлина и плясъка на вълните.

Видя как хората бягаха и се катереха с мъка по скалите. Някои носеха на гръб слабите и ранените. Ларкин знаеше, че ако направи опит да се преобрази отново, ще се наложи някой да носи и него.

Не можеше да стори нищо повече. Със сетни сили довлече дребното си тяло до една скала и се притаи зад нея.

Последното, което видя, бе трептящата светлина на звездите, все по-слаба с приближаването на зората.

Бележки

[1] скъпи (фр.). — Б.пр.

[2] Добре (фр.). — Б.пр.

[3] тръгвай (фр.). — Б.пр.

[4] скъпа (фр.). — Б.пр.

[5] Нали? (фр.). — Б.пр.

[6] Великолепно е! Красива съм (фр.). — Б.пр.