Нора Робъртс
Танцът на боговете (7)

Шеста глава

Върнаха се към обичайните занимания. Тренировки, изграждане на стратегии. Тътенът и проблясъците, които идваха откъм кулата, издаваха, че и магьосническият екип работи с пълна пара.

Но въпреки всичко Блеър осъзна, че единственото, което всъщност правят, е да чакат.

— Време е за следващия ход. — Енергично удряше тежкия чувал, който бяха окачили в единия край на някогашната бална зала. — Тъпчем на едно място, а трябва да предприемем нещо, да раздвижим нещата.

— Аз съм за. — Ларкин я наблюдаваше как излива гнева си върху големия висящ чувал и се питаше какви ли са причините за това. — Мисля си за нападение на пещерите през деня.

— Вече опитахме.

Блеър продължи да нанася юмручни удари — отляво, отдясно.

— Не, отидохме дотам, но не ги нападнахме, нали?

Ядоса се, че е прав и още повече заради факта, че не спомена за крайното й изтощение след мисията в Кери, затова го стрелна с поглед.

— Влезем ли, мъртви сме. Поне повечето от нас.

— Може би. Но и без това вероятността някой от нас да загине преди края на битката е доста голяма.

„Тъжна истина“, реши тя. Не можеше да я отрече.

— Да, шансът ни е нищожен.

— Трябва да има начин да ги накараме да се замислят, без да влизаме вътре и да ускоряваме този край. Колко ми се иска да опитам, да ги предизвикам да излязат от свърталищата си — за разнообразие.

Ларкин грабна един кол и го хвърли към чучелото за тренировки.

Блеър го разбираше и споделяше чувствата му. Но разсъждаваше трезво.

— Доколкото е възможно, трябва да избягваме да се бием на тяхна територия и по техните правила. Влизане в пещерите би означавало сигурна смърт.

— Може би за тях, ако ги подпалим.

Тя нанесе поредния удар и се обърна към него:

— Да ги подпалим?

— Огън. Но трябва да го направим ние двамата. Другите, особено Мойра, никога не биха се съгласили.

Заинтригувана, тя започна да развива предпазните ленти от ръцете си.

— Канех се да те попитам нещо. В образа на дракон бълваш ли огън?

Ларкин ококори очи срещу нея:

— Да бълвам огън?

— Да. Драконите бълват огън, нали?

— Не. Защо да го правят? А и как биха могли?

— Следва логичният въпрос: „А как е възможно човек да се превърне в дракон?“, но както и да е — още една разбита илюзия. Как възнамеряваш да подпалим пещерите?

Той вдигна меча.

— Трябва само един от нас да се приближи достатъчно, няколко крачки навътре. Аз с удоволствие бих го направил. Но… — Остави меча. — По-практично би било да използваме запалени стрели.

— Да изстреляме запалени стрели в пещерите посред бял ден? Не бива да привличаме голямо внимание. Не отхвърлям идеята ти напълно — добави тя, когато Ларкин понечи да възрази. — Земетресението и драконът не стреснаха почти никого. Сякаш хората са ослепели. Но има и друго. Вътре все още има пленници.

— Знам. Можем ли да ги спасим?

— Малко вероятно.

— Ако бяхме заключени в кафез и очаквахме да послужим за вечеря на някое от онези същества или да се превърнем в едно от тях, аз бих предпочел да изгоря. Самата ти каза същото преди няколко дни.

— Не мисля, че грешиш, но е необходима решителност, за да ги разтърсим истински. Прав си и като смяташ, че не бива да говорим с другите за това. — Блеър се приближи и се вгледа в лицето му. — Предлагаш да ги подпалим, но не си способен да го извършиш. Не ти стиска.

Той закрачи към чучелото, за да изтръгне кола. Искаше да го стори — в главата си. Но в сърцето си… това бе съвсем друг въпрос.

— А на теб?

— Да, мога да го направя и после да продължа да живея. Водя тази битка, откакто се помня, Ларкин. Не може да се мине без жертви. Във всяка война падат невинни. Ако мислех, че по този начин можем да сложим край или сериозно да засегнем Лилит, досега да съм го направила.

— Не вярваш, че аз мога.

— Убедена съм, че не можеш.

— Защото съм слаб?

— Не. Защото не си коравосърдечен.

Ларкин се завъртя, запрати кола към чучелото и го улучи право в сърцето.

— За разлика от теб?

— Трябва. Не си видял нещата, с които съм се сблъсквала, и колкото и да знаеш, не можеш да се мериш с мен. Трябва да съм сурова. Това е част от същността ми.

— Ти си воин и ловец, това е твое призвание и твой дълг. А коравосърдечието е въпрос на избор. Мога да направя каквото е необходимо, щом се налага невинни мъже и жени да бъдат пожертвани, мога да живея с това. Ще ме боли, ще тежи на съвестта ми, но ще сторя каквото е нужно.

„При такова бреме, помисли си Блеър, когато той излезе, човек или се огъва и пречупва, или закоравява.“

„Затова работя сама.“ Не бе нужно да дава обяснения или да се оправдава. Затова след историята с Джеръми бе приела, че за да изпълнява мисията, за която е родена, трябва да остане сама.

Чу приглушено бумтене от кулата и вдигна поглед. Някои хора откриваха подобна близост, такова единение и връзките им потръгваха. Но първо трябваше да се разбират помежду си и да приемат всички тъмни кътчета на душите си. Не просто да се примиряват с тях, а да ги прегърнат.

А когато ставаше дума за нейния живот, това бе невъзможно. Отново омота ръцете си с предпазните ленти и започна да налага тежкия чувал.

— Някой, когото познаваш? — попита Кийън от прага.

Блеър дори не го погледна. Вече използваше и ръцете, и краката си. Странични ритници, задни ритници, двойни скокове. Беше плувнала в пот от усилието, а дишането й бе учестено и накъсано.

— Учителката ми по алгебра в десети клас.

— Сигурно заслужава хубав бой. Имаш ли някаква полза от онова, на което те е научила? По алгебра.

— Никаква.

Той видя да се засилва и да рита чувала така, че едва не го откачи от куките.

— Добро изпълнение. Странно защо виждам лицето на Ларкин на този чувал. — Леко се усмихна, когато тя спря, за да си поеме дъх и да пийне глътка вода. — Току-що се разминах с него. Изглеждаше ядосан — нещо доста рядко за добряк като него, нали?

— Мога да ядосам всеки.

— Истина е. Симпатично момче.

— Харесвам го.

— Хм. — Кийън влезе, взе няколко ножа и започна да ги хвърля към мишената в другия край на стаята. — Ако си прекарал толкова време, колкото аз, разпознаваш тези издайнически сигнали. Всеки на мое място би проявил любопитство какво ще предприемете. Питам се защо двамата просто не преспите заедно. Живеем в опасни времена, може би наближава краят на света и прочие.

Блеър изправи гръб така рязко, че усети движението на прешлените си.

— Не си лягам с първия срещнат… ако това изобщо е твоя работа.

— Изборът е твой, разбира се. — Той отиде да извади ножовете. Когато се върна, подаде й ги с нехаен, почти приятелски жест. — Но мисля, че Ларкин е нещо повече от първия срещнат свободен мъжкар.

Блеър подхвърли единия нож във въздуха, за да изпробва тежестта му, преди да го запрати към мишената. Заби се право в центъра.

— Откъде този внезапен интерес към сексуалния ми живот?

— Просто изучавам човешките реакции. Брат ми напусна своя свят и дойде в този. Богинята му показа посоката и той я последва.

— Не е следвал само богинята.

— Не — каза Кийън след миг. — Дойде да ме намери. Все пак сме близнаци и връзката ни е дълбока. Освен това по природа е отговорен и лоялен.

Този път тя отиде до мишената и изтръгна ножовете.

— Притежава голяма сила и смелост.

— Да, няма спор. — Кийън ги взе и ги хвърли. — Има голяма вероятност да го видя мъртъв. Не бих искал това да стане, но дори и да оцелее след тази война, ще остарее, тялото му ще стане немощно и накрая ще умре.

— Много си весел. Възможно е да си отиде от този свят след дълъг и пълноценен живот. Може би след последната доза вълнуващ секс.

Устните му се разтегнаха в лека усмивка, но изразът на ярките му сини очи остана хладен.

— Независимо дали смъртта е насилствена или естествена, резултатът е едни и същ. Видял съм повече смърт, отколкото ти ще видиш през живота си. Но все пак си преживяла повече от почти всяко човешко същество. Това ни отличава от останалите.

— Нямаме избор.

— Разбира се, че имаме. Знам доста за самотата и начините за избавяне от нея, макар и за кратко.

— Мислиш, че трябва да се нахвърля на Ларкин, защото съм самотна?

— Това е една възможност. — Кийън отново взе ножовете и този път ги върна на мястото ми. — Другата може би е да се вгледаш по-внимателно в него и да прозреш какво вижда, когато те гледа. Междувременно напрежението и гневът те зареждат с хъс. Какво ще кажеш за един-два рунда?

— Не бих отказала.

 

 

Чувстваше се по-добре. Контузена, но по-добре. Нямаше по-ефективно средство за проясняване на ума от схватка с вампир, дори той да не иска да я убие. Щеше само да слезе долу и да грабне нещо за хапване преди вечерната тренировка.

Но първо щеше да се отбие в стаята си и да намаже натъртените места по тялото си с магическия крем на Глена.

Прекрачи прага и се озова на възвишението над Долината на мълчанието.

— О, мамка му! Не е нужно отново да виждам това.

— Нужно е. — Мориган застана до нея и вятърът развя бледосинята й роба. — Трябва да познаваш всяка скала, всяка пропаст, всеки стрък трева. Това е вашето бойно поле. Тук ще се води битката за спасяване на човечеството. Не в пещерите на Кери.

— Значи просто да чакаме?

— Не. Сега ти си преследвачка и преследвана. Всичко, което правиш, всеки твой избор те приближава към съдбовния час.

— Една битка. — Внезапно усетила умора, Блеър прокара ръка през косите си. — Всичко друго са леки схватки, водещи до нея. Това ли ще бъде краят?

Изумруденозелените очи на богинята срещнаха погледа й.

— Няма да има край. Знаеш го — с всяка клетка от тялото си. Но ако тя ви победи на тази земя, във всички останали светове ще настане хаос. Ще има болка, смърт и невъобразими мъчения.

— Схващам. Каква е добрата новина?

— Всичко, което ти е нужно, за да спечелиш битката, е в самата теб. Твоят кръг има силата да победи в тази война.

— Но не и да й сложи край. — Блеър отново огледа земята, пропита със страдание. — За мен тя никога няма да свърши.

— Изборът е твой, дете. Винаги е бил.

— Иска ми се да можех да се оттегля. Понякога копнея за това, а друг път си казвам: „Уау, виж с какво съм се захванала, какво мога да правя!“. Това ми вдъхва кураж и увереност, че пътят ми е верен. Но има дни, в които като се прибера у дома след схватка, ме обзема непоносима празнота.

— Заслужаваш да те уважават и ценят, а досега не са — нежно заговори Мориган. — Но всичко, което си преживяла, те е направило такава, каквато си. Предстоят ти много битки, които трябва да спечелиш. Много походи. Винаги има избор, дете.

— Не мога да се откажа. Ще дойдем тук и ще победим. Защото това е мисията ни. Не се страхувам от смъртта. Не я очаквам с нетърпение, но не се страхувам.

Сведе поглед към земята, към мъглите, които запълваха пролуките в скалите, стърчащите зъбери. Както винаги, по кожата й пропълзяха тръпки. Видя се да лежи окървавена там, на бойното поле. Всичко бе свършило.

Понечи да попита дали това, което вижда, е истина или фантазия, но знаеше, че няма да получи отговор от богинята.

— Ако загина — реши Блеър, — ще отнеса със себе си и доста от тях.

— След седмица вашият Кръг от шестима ще отиде при Танца на боговете, а оттам — в Галия.

Блеър вдигна поглед от пропастта към лицето на Мориган.

— Една седмица.

— Една седмица от този ден. Вече свършихте всичко, което трябваше да бъде направено в този свят. Събрахте се и заедно ще поемете по пътя си към Галия.

— Как?

— Ще узнаеш. След седмица. Трябва да вярваш в спътниците си и в онова, което носиш в себе си. Ако Кръгът не стигне до Галия и не дойде на това място в уречения час, този свят, твоят и всички други ще потънат в мрак.

Слънцето угасна. В непрогледната тъмнина Блеър чу писъците, стоновете и риданията. Изведнъж въздухът се изпълни с мирис на кръв.

— Не си сама — каза й богинята. — Дори тук.

Внезапно се опомни и втренчи поглед в очите на Ларкин. Усети как пръстите му се впиха в раменете й.

— Ето те, отново си тук. — Беше твърде замаяна, за да отблъсне ръцете му, когато я притегли към себе си и ги обви около нея като ремъци, докато устните му докосваха косите й. — Отново си тук — повтори той. — Вампирът ли беше?

— Не. Ох! Пусни ме.

— След минута-две. Трепериш.

— Не мисля. По-скоро ти…

— Може би. Изплаши ме до смърт. — Побутна я назад съвсем леко. — Стоеше неподвижна и с празен поглед. Не ме чу, когато ти заговорих. Не ме видя, а бях точно пред теб. Очите ти… — Притисна устни към челото й, ласкаво, както родител проверява температурата на дете. — Бяха толкова тъмни, толкова вглъбени.

— Видях Мориган. Заведе ме на малко пътешествие. Добре съм.

— Искаш ли да полегнеш? Да си починеш? Да се съвземеш. Ще остана при теб.

— Не, казах ти, че съм добре. Мислех, че си ми сърдит.

— Бях… все още съм — малко. Много си опърничава, Блеър. Никога не се е налагало да полагам толкова усилия да спечеля една жена.

— Да спечелиш? — Блеър усети стягане в гърлото. — Тази работа никак не ми харесва.

— Показваш ми го достатъчно ясно, но на мен ми харесва. Един мъж трябва да задоволява и собствените си прищевки, освен тези на жената, която е привлякла вниманието му, нали? Във всеки случай, дори и да съм разочарован и ядосан, не бих те изоставил.

„Винаги го правят, прошепна едно гласче в съзнанието й. Рано или късно.“

— Добре съм. Леко ми се вие свят, след като получих послание от боговете.

— Какво?

— По-добре да го съобщя на всички едновременно. В библиотеката — реши тя. — Най-подходящото място за важни съвещания.

 

 

Нервно крачеше, докато чакаше Хойт и Глена. Очевидно те не биваше да се прекъсват дори заради послание от боговете. Борейки се с нетърпението, тя се заигра с двата кръста на шията си. Единият — кръста на Мориган, бе носила през целия си живот. Беше един от онези, които богинята бе дала на Хойт в началото на тази битка, още преди да поеме към Вратите. Семейството й го бе наследило от Нола, пазеха го стотици години.

Вторият бе изкован от Глена — със сребро, огън и магия. Представляваше емблема на отбора и същевременно беше щит, който всеки от тях — освен Кийън — винаги носеше.

Веднъж първият спаси живота й. Затова трябваше да уважава магиите и да овладее нетърпението си.

Все пак поклати глава, когато Мойра й предложи чай.

Вече обмисляше какво трябва да се направи, макар голяма част да не й допадаше. Но най-сетне щеше да има действие, а нали това искаха? Това им бе нужно.

— Отвън има двама — тихо каза Мойра. — Не сме виждали нито един от няколко дни, а сега двама се спотайват в края на гората.

Убийцата на вампири пристъпи към прозореца, застана до нея и се загледа навън.

— Да, виждам ги. Макар и трудно.

— Да взема ли лъка?

— Далече е и е тъмно. — Блеър сви рамене. — Всъщност защо не? Дори и да не улучиш, ще им покажем, че не спим.

Когато Мойра излезе, Блеър огледа стаята. Кийън се бе изтегнал в едно кресло с чаша вино и книга. Ларкин седеше на дивана, пиеше бира и я гледаше.

Отказа се от чая, който бе донесла Мойра, не търсеше успокоение. Не искаше и да намали напрежението с алкохол. Затова продължи да крачи, а после отново застана до прозореца. Вампирът отляво се превърна в прах. Дори не бе видяла стрелата, но видя втория да изчезва сред дърветата.

„Не, не спим“, помисли си тя.

— Извинявай, че се забавихме толкова, но не можехме да оставим работата по средата. Чай. Идеално! — Глена тръгна право към масата, когато влязоха, и наля по една чаша за себе си и за Хойт. — Случило ли се е нещо?

— Да. Мойра идва. Качи се да вземе лъка си и да очисти два вампира отвън.

— О! — Глена седна и въздъхна с досада. — Значи отново се появиха. Е, хубаво беше, докато ги нямаше.

— Улучих само единия. — Мойра влезе с лъка си. — Трудно виждах другия в тъмнината, щях да изхабя стрелата си напразно.

Но подпря калъфа със стрелите под прозореца, в случай че й се удаде друга възможност.

— Е, вече всички сме тук. Мориган ме навести… или аз се озовах при нея. Както и да е.

— Имала си видение? — попита Хойт.

— Не знам как да го нарека. Бях на бойното поле. Беше пусто. Само вятър, мъгла — и тя. Много загадъчни божествени слова, но най-същественото, което разбрах от тях, е, че заминаваме за Галия след седмица.

— Връщаме се у дома? — Мойра застана до Ларкин и притисна рамото му. — Връщаме се в Галия.

— Това каза нашата закрилница — потвърди Блеър. — Имаме още седмица за подготовка. Трябва да решим какво ни е нужно, да го съберем и да довършим работата в магическата кула. Ще отидем до каменния кръг, както вие сте дошли тук — кимна тя към Ларкин и Мойра. — И както Хойт е бил пренесен в това време. Не знам как става, но…

— Имаме ключове — осведоми я Мойра. — Мориган ми даде един, дала е и на Хойт.

— Значи оставяме подробностите по отпътуването на вас. Ще вземем всички оръжия, които можем да носим. Еликсири, лосиони, каквото Хойт и Глена сметнат, че би ни свършило работа. Най-големият проблем е, че за да може и Кийън да стигне дотам, трябва да се надяваме на облачно време или да напуснем къщата след залез. Щом отново изпращат наблюдатели, ще разберат, че тръгваме на път. Несъмнено ще се опитат да ни попречат.

— И ще докладват на Лилит, че сме заминали — добави Глена.

— Тя ще се досети за къде. Когато стигнем в Галия, тя ще ни последва. — Пръстите на Мойра здраво се вкопчиха в рамото на Ларкин. — Аз ще отведа тази напаст при народа си.

— Неизбежно е… — започна Блеър.

— Говориш така, защото си свикнала да живееш с тази мисъл. Искам да си отида у дома повече от всичко на света — каза Мойра. — Но как да доведа и злото със себе си? А ако битката не се състои? Ако намерим Вратите запечатани по някакъв начин? Можем да променим предопределеното.

Според Блеър повелята на боговете бе нещо, с което човек не трябва да си играе.

— Тогава битката ще бъде тук, вместо където е писано, и шансът ни за победа ще бъде още по-нищожен.

— Мойра. — Ларкин се изправи, заобиколи дивана и застана срещу нея. — Обичам Галия не по-малко от теб, но така стоят нещата. Това са твоят и моят дълг.

— Ларкин.

— Злата напаст, за която говориш, вече връхлетя Галия. Тя отнесе майка ти. Нима искаш да се отрека от своите, да не оправдая доверието им! Да рискувам всичко?

— Не. Съжалявам. Не се страхувам за себе си, вече не. Но виждам лицата на онези хора в клетките и те приемат образите на сънародниците ми. Боя се за тях. — Успокои дишането си. — Знам, че битката не е само за Галия. Ще заминем след седмица.

— Когато стигнем там, ще съберем армия. — Хойт погледна Мойра. — Ти ще поведеш народа си, за да се надигне заедно с този Кръг.

— Ще се бият.

— Ще бъдат нужни дълги тренировки — изтъкна Блеър. — И ще бъде по-сложно, отколкото тук. Досега бяхме само шестима. Ще трябва да свикаме стотици, въоръжени не само с по един кол. Ще ги обучаваме как да убиват вампири.

— С едно изключение.

Кийън леко повдигна чашата си като за тост.

— Никой няма да вдигне ръка срещу теб — увери го Мойра и той й отвърна с ленива усмивка:

— Ако се съмнявах в това, малка кралице, щях да посипя конфети и да ви пожелая приятно пътуване.

— Добре. Има и още нещо. — Блеър отново надникна през прозореца само за да види дали някой вампир се е осмелил да се приближи до къщата. — Трябва да имаме предвид, че и Лилит вероятно се стяга за път. Може би ще пристигне преди нас. Има ли начин да наблюдаваме каменния кръг и да узнаем дали е бил използван за… отваряне на Вратите?

— Трябва да има. — Глена погледна Хойт. — Да, ще разберем.

— Не е нужно. Тя не може да използва Танца на боговете. Мойра, когато дойдохме, не каза ли, че никой демон не може да проникне в кръга?

— Чист е — потвърди тя. — Същества от техния вид не могат да проникнат в него, а още по-малко — да го използват за пътуване между световете.

— Е, още по-голям проблем.

Кийън прие репликата на Блеър с ново повдигане на чашата си.

— Изглежда, все пак ще трябва да посипя конфети.

— Това е страхотен удар, нали? Бях забравил. — Ларкин нацупи устни, преди да отпие глътка. — Ще се справим и с това. Доколкото разбирам, трябва да отидем и шестимата, така че сигурно има начин. Просто трябва да го намерим.

— Ще заминем всички заедно — каза Хойт и остави чая си — или никой няма да замине.

— Да — кимна Ларкин. — Няма да оставим никого тук. Този път ще вземем и коня. — Смутено се усмихна на Кийън. — Ако нямаш нищо против.

— Ще поработим по проблема. Хрумва ли ти някакво магическо решение? — обърна се Блеър към Хойт.

— Богинята трябва да се намеси. Трябва. Ако опитаме — аз и Глена — сами да отворим Вратите за Кийън, рискуваме да променим всичко, да покварим силата и те да се затворят завинаги, така че никой вече да не може да премине през тях.

— Всеки път, когато човек променя природата на нещо — обясни Глена, — последиците могат да бъдат непоправими. Магията има много общи неща с физиката. Кръгът е свещено място, светилище, където трябва да бъдем внимателни. Но щом е писано Кийън да дойде с нас, с благословията на богинята, ще се опитаме да намерим пролука.

— Ако има друг начин, други Врати, които Лилит ще използва, може би Кийън трябва да дойде през тях. — Блеър смръщи вежди. — Не бих избрала този вариант. Не желая да се делим, особено в деня на отпътуването.

— Добави и факта — напомни й той, — че не знаем къде се намират тези втори Врати или Прозорци.

— Така е. Но е възможно да ги открием.

— Нова магия за издирване? — Глена посегна към ръката на Хойт. — Не е зле да опитаме.

— Нямах предвид магия. Не точно. — Блеър наклони глава встрани и замислено погледна Ларкин. — Можеш да се превръщаш във всяко живо същество, нали?

Той остави бирата си и бавно се усмихна.

— Точно така. Какво си намислила?

 

 

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — Блеър стоеше в кулата с Ларкин. — Идеята беше моя, но…

— И е добра. Сега пък ти се тревожиш за мен, a stor^[1]?

— Изпращам те в добре укрепено свърталище на вампири, с магически защитни стени. При това — невъоръжен. Да бе, няма повод за тревога.

— Не ми е нужно оръжие, а и няма как да го нося — в образа, в който ще отида.

— Ако усетиш нещо съмнително, излез. Не се прави на герой.

— Роден съм за герой.

— Говоря сериозно, Ларкин, не се увличай. — Стомахът й вече се бунтуваше. — Целта е само да събереш информация. Дали има признаци, че тя се готви за действие. Ако можеш, разбери колко са на брой и с какъв арсенал разполагат…

— Вече повторихме това няколко пъти. За малоумен ли ме смяташ?

— По-добре да изчакаме до сутринта и да те откараме с кола до скалите. Ще бъдем там, ако загазиш.

— Доста вероятно е през деня входовете на пещерите отново да са блокирани, както самата ти предположи. Едва ли очакват нападение през нощта. Както аз изтъкнах. Ще участвам в тази война, Блеър, и ще направя всичко, което е по силите ми.

— Само не постъпвай лекомислено.

Предавайки се на порива, на тревогата, сграбчи косите му и доближи лицето му до своето.

Потисна опасенията си по време на целувката. Не желаеше да го изпрати със страх. Вместо това, вля надежда и страст и не се отдели от него, докато горещата тръпка достигна до пръстите на краката й.

— Не толкова бързо — каза Ларкин, когато тя понечи да се отдръпне. Завъртя я и я притисна с гръб към стената на кулата. — Все още никой не е тръгнал да умира.

Ето това бе търсил. Тази страст. Като пламък, който се устремяваше като поток от нея към него и нахлуваше в кръвта му. Докато го изгаряше отвътре, сграбчи ханша й и прокара ръце нагоре и надолу по тялото й. За да отнесе спомена за формите й със себе си.

— Кийън ги подмами пред… — Мойра изведнъж се спря и ококори очи, когато видя братовчед си и Блеър прегърнати. — Извинявайте.

— Няма проблем. Просто приятелска целувка на раздяла. Ще се върна до сутринта.

Ларкин се обърна и разтвори обятията си за Мойра. Тя се втурна към него.

— Внимавай. Не искам да те загубя, не бих го понесла, Ларкин. Помни това, помни, че всички те чакаме и се върни жив и здрав.

— Призори ще бъда тук. — Целуна я по двете бузи. — Дръжте запалена свещ за мен.

— Ще бдим. — Блеър се обърна и отвори прозореца. — Ще се взираме в кристалната топка на Глена, докато можем.

— Бих хапнал пържени филийки, когато се върна.

Погледна я право в очите.

Неговите се преобразиха първи. Не бе забелязала това преди, осъзна Блеър. Първо се променяха очите му, зениците и ирисите им, а после около него затрептяваше светлина.

Ястребът се взираше в очите й, както мъжът преди няколко мига. После безшумно полетя в мрака.

— Всичко ще бъде наред — промълви Блеър на себе си. — Ще се върне.

Мойра хвана ръката й и двете проследиха полета му, докато се загуби от погледите им.