Нора Робъртс
Танцът на боговете (21)

Двадесета глава

Ту изплуваше, ту отново потъваше и всеки път, когато излезеше на повърхността, болката отново я очакваше. Слабостта я повличаше надолу, но не и преди да долови приглушения шепот. Не и преди да се чуе как отговаря на въпросите, които я засипваха при всяко пробуждане.

Защо просто не я оставеха да поспи?

От време на време някой наливаше лекарство с вкус на втечнена кора на дърво в гърлото й, после отново се унасяше.

Понякога мислено се връщаше на онази поляна и преживяваше отново всеки удар, всяко кръстосване на мечове, всяко движение от миговете, в които мислеше, че са последните от живота й.

А друг път просто се носеше в нищото.

Ларкин седеше до Блеър и гледаше как Мойра и Глена се редуват да полагат грижи за нея, как някоя от тях палеше свещи или добавяше торф в огъня. Или просто слагаше ръка на челото й, за да провери дали има треска.

На всеки два часа, по часовник, я будеха и й задаваха въпроси. Заради мозъчното сътресение, каза Глена. Предпазна мярка, защото бе получила силни удари по главата.

Неведнъж му хрумваше какво ли щеше да се случи, какво ли щяха да й сторят, ако при някой от ударите им бе изпаднала в безсъзнание. Всеки път, когато си го помислеше и си го представеше, хващаше ръката й, за да усети пулса под белега на китката й.

Дълго й говори и дори посвири на дървената свирка, донесена от Мойра. Мислеше… надяваше се музиката да я отпусне.

— Върви да си починеш час-два — предложи братовчедка му и погали косите й. — Аз ще поседя при нея.

— Не мога.

— Разбирам те. Но тя е толкова силна, Ларкин. А и Глена е добра лечителка. Не бива да се тревожиш.

— Не знаех, че съм способен да проявя такава загриженост към друго човешко същество. Да, знам, без никакво съмнение, че тя е жената… която означава всичко за мен.

— Аз бях сигурна, че един ден ще срещнеш тази жена. И когато я откриеш, тя ще промени целия ти живот. — Мойра се наведе и допря устни до челото му. — Малко ревнувам. Имаш ли нещо против?

— Не. — Той извърна глава и притисна лице към тялото на Блеър. — Ще те обичам до края на живота си. Мисля, че дори и да ни разделят светове, ти винаги ще си близо до мен, в сърцето и в мислите ми.

В очите на Мойра запариха сълзи.

— Ако избирах вместо теб, пак не бих могла да намеря по-добра от нея. Все пак е голяма късметлийка.

— Събужда се.

— Добре. Поговори с нея. Ще я оставим будна за момент, а после ще й дам още от лекарството.

— Ето те отново тук — тихо заговори Ларкин, изправи се и хвана ръката й. — Мо крий^[1]. Отвори очи.

— Какво? — Клепачите й запърхаха и се повдигнаха. — Какво има?

— Сега ми кажи името си.

— Скарлет О’Хара. Трябва ли да ме питаш през пет минути? — промърмори тя. — Блеър Мърфи. Нямам мозъчно увреждане. Просто съм уморена и ядосана.

— Умът й е достатъчно бистър — реши Мойра и наля още от еликсира на Глена в чаша.

— Няма да пия повече от това. — Блеър долови раздразнението в собствения си глас и затвори очи за миг. — Слушайте, не искам да съм сприхава. Е, добре, може би искам. И какво от това? Тази гадост ме замайва и унася, което нямаше да е толкова лошо, ако не ме будехте на всеки десет минути да ме питате за името ми.

Без да е ни най-малко обидена от сърдитото й мърморене, Мойра остави чашата.

— Глена каза да я събудя, ако тя откаже да изпие лекарството.

— О, господи, не викайте сестра Рачел^[2].

— Връщам се веднага.

Принцесата излезе от стаята, а Ларкин се настани на ръба на леглото.

— Цветът ти се връща, знаеш ли? Какво облекчение.

— Сигурно съм разкрасена в доста цветове. Синьо, черно, лилаво и грозно жълто. Добре че тук е тъмно. Виж, не е нужно да стоиш при мен.

— Няма да ходя никъде.

— Оценявам това. Но… нека поговорим за друго, освен за мен и за жестоко сритания ми задник! Разкажи ми нещо. Например… кога разбра, че можеш да променяш образа си?

— О, трябва да съм бил на около три години. Исках кученце, нали разбираш? Баща ми имаше ловни хрътки, но те бяха твърде горди, за да си играят с хлапаци като мен, да гонят топки или да донасят пръчки.

— Кученце. — Блеър се отпусна, докато слушаше гласа му. — Какво кученце?

— О, каквото и да е, но майка ми отсече, че не й трябва още едно животно в къщата и че аз и бебето й създаваме достатъчно неприятности. Става дума за брат ми, който едва ли е бил на повече от годинка. Тогава не знаех, че мама вече носи и сестра ми в утробата си.

— Нищо чудно, че не й е било до това.

— Тя дойде да те види тази нощ, два пъти. Сестра ми и баща ми — също!

— О! — Преследвачката на демони докосна лицето си и си представи как изглежда. — Страхотно.

— Е, продължавам с приказката. Неуморно и безуспешно я умолявах за кученце. Остана непреклонна. Дълго се цупих и стоях затворен в стаята си. Фантазирах си, че бягам при циганите, където ще имам толкова кученца, колкото поискам, и прочие. Непрекъснато си мислех за него и изведнъж усетих някакво… движение в себе си. Обгърна ме светлина. Изплаших се и повиках майка си. Но вместо това, излаях.

— Превърнал си се в кученце.

Ларкин забеляза, че очите й вече са по-бистри и го гледаха с насмешка, докато слушаше разказа му.

— О, какъв ужас… и какво щастие! Не можех да имам кученце, но самият аз можех да стана такова, направо изумително!

— Бих подхвърлила шега, че си щял да си играеш сам, но ми се струва твърде банално. Продължавай.

— И така, побягнах от стаята надолу по стълбите и майка ми ме видя. Предположи, че съм донесъл кученце в къщата без нейно разрешение и хукна да ме търси. Помислих, че ще ми хвърли хубав бой, когато разбере какво съм направил, и се опитах да избягам навън. Но тя ме притисна в един ъгъл. Винаги е била бърза. Хвана ме за врата и ме повдигна. Сигурно съм скимтял оглушително и съм изглеждал адски нещастен, защото въздъхна дълбоко и ме почеса зад ушите.

— Събудил си умиление.

— Да, в топлото й майчино сърце. Чух я да говори, съвсем ясно: „Това момче, каза, какво ще правя с него? И с теб?“, обърна се към мен, без да знае, че аз съм това момче. Седна и ме задържа в скута си. Когато започна да ме гали, възвърнах образа си.

— А след като тя се свести?

— О, моето мамче е по-силно, отколкото предполагаш. Помня как ококори очи… но сигурно и моите са били толкова големи. Хвърлих се на врата й безкрайно щастлив, че отново съм момче. Дълго се залива от смях. Нейната баба притежавала същата дарба.

— Невероятно. Значи е семейна черта.

— Може да се каже. В края на седмицата баба й, която, кълна се, беше стара колкото света, дойде да ни погостува и ме научи на всичко необходимо. И ми донесе малко петнисто кутре, което нарекох Конан — на победителя в хиляда битки.

— Интересна история. — Клепачите й започнаха да се спускат. — Какво стана с този Конан?

— Живя цели дванадесет години, а после се пресели отвъд Моста на дъгите, където отново можеше да бъде малко кученце и да си играе на слънце. Заспивай сега, агра. Ще съм до теб, когато се събудиш.

Хвърли поглед към вратата, когато Глена влезе тихо, и дори успя да се усмихне.

— Отново заспа. Естествен сън. Добър признак, нали?

— Да. Няма треска — каза вещицата, след като сложи ръка на челото на Блеър. — Щом е отказала лекарството, предполагам, че болките отслабват. И руменината й се връща. Мойра спомена, че не искаш да се отделиш от нея.

— Как бих могъл?

— Ако се отнасяше за Хойт, и аз бих направила същото. Но защо не полежиш до нея, да си починеш малко?

— Може случайно да я смушкам с лакът в съня си. Не искам да й причиня болка.

— Няма такава опасност. — Глена отиде до прозорците и придърпа завесите. — Не искам слънцето да ви събуди. Ако имате нужда от мен, ела или изпрати някого да ме повика. Но мисля, че ще спи спокойно поне няколко часа. — Докосна рамото на Ларкин, наведе се и го целуна по бузата. — Легни до нея и също си почини.

Когато го направи, Блеър леко се раздвижи, а тялото й се сгуши до неговото. С цялата си нежност, той хвана ръката й.

— Лора ще си плати за онова, което ти стори. Кълна се, ще си плати.

Заслушан в бавното й равномерно дишане, затвори очи. И най-сетне заспа.

 

 

Другаде гореше силен огън, а пердетата бяха плътно спуснати. Защото зората наближаваше.

Неудържимите ридания на Лора отекваха из стаята. Мяташе се, докато Лилит за пореден път намазваше с балсам множеството рани и мехури по лицето, шията и дори гърдите й.

— Ето, готово. Недей така, скъпа, сладкото ми момиченце. Не ме блъскай. Това ще помогне.

— Пари! Пари!

— Знам. — Сърцето на Лилит се сви, а от очите й бликнаха сълзи, докато нанасяше от мехлема по обгорялата шия на Лора. — О, горкото ми бебче. Знам. Ето, пийни малко.

— Не искам!

Французойката се обърна и стисна клепачи и устни до болка.

Въпреки че сърцето й се късаше, че трябва да й причини още болка, Лилит здраво обхвана тила й и насила наля от течността в устата й.

— Само още малко. Добре, така е добре, любов моя.

— Тя ме нарани. Нарани ме, Лилит.

— Тихо, тихо сега. Всичко ще се оправи.

— Беляза ме. — Лора отново извърна глава и върху балсама потекоха нови сълзи. — Вече съм грозна и обезобразена. Няма да можеш дори да ме погледнеш след онова, което тя стори с лицето ми.

— За мен си още по-красива. По-безценна. — Лилит нежно допря устни до нейните. Не позволи на никого да се погрижи Лора. Закле се, че никой друг не ще докосне тази обгоряла кожа. — Ти си най-милото ми момиче. Най-смелото.

— Трябваше да се крия в калта!

— Шшт. Няма нищо. Отново си при мен. — Лилит хвана ръката й, обърна я с дланта нагоре и я целуна. — Върна се.

Вратата се отвори и влезе Дейви. Носеше кристална чаша върху сребърен поднос и съсредоточено стискаше устни.

— Не я разлях. Нито капка.

— Голямото ми момче. — Лилит взе чашата и погали косите му с другата си ръка.

Лора отново скри лицето си.

— Не бива да ме вижда така.

— Не, трябва да разбере на какво са способни. Хайде, Дейви, ела да поседнеш при Лора. Внимателно, не я блъскай.

Той бавно се настани в леглото.

— Много ли те боли?

Французойката кимна:

— Адски много.

— Съжалявам. Да ти донеса ли играчка?

Въпреки болката, Лора се усмихна.

— Може би по-късно.

— Донесох ти кръв. Все още топла. Не съм пил от нея — добави детето и погали ръката й, както бе видял Лилит да прави. — Мама каза, че ти е нужна всичката, за да бъдеш отново здрава и силна.

— Точно така. Хайде. — Кралицата на вампирите повдигна чашата към устните на Лора. — Изпий я, но бавно.

Кръвта я успокои, а упойващата отвара, която Лилит даде по-рано, облекчи най-непоносимата болка.

— Помага. — Отново се отпусна и затвори очи. — Но се чувствам толкова слаба. Помислих… О, Лилит, помислих, че ще ослепея. Така ми запари на очите. Тя ме надхитри. Как може да съм такава глупачка?

— Не бива да се обвиняваш. Не, няма да търпя това.

— Сигурно си ми ужасно ядосана.

— Как бих могла да ти се сърдя в такъв момент? Заедно сме от векове, скъпа моя, в добро и лошо. Мога ли да те коря, че си постъпила безразсъдно? Разбира се, но и аз бих сторила същото. Какъв смисъл има да убиваш, без да се позабавляваш? — Лилит разкопча корсажа си и показа белега с форма на пентаграма на гърдите си. — Нали и аз съм белязана, защото твърде дълго си играх с един смъртен?

— Хойт — процеди Лора през зъби. — Ти поне си се била с магьосник. А онази кучка не притежава никаква магическа сила.

— Когато мама убие магьосника, ще излоча кръвта му, както кученце лочи мляко.

Лилит се засмя и разроши косите на Дейви.

— Точно така, моето момче. Не бъди толкова сигурна, че преследвачката на демони няма магически способности. — Протегна ръце към детето и го взе в скута си. — Не вярвам, че би могла да те нарани без магия.

— Поне успяхме да я раним. Може би смъртоносно.

— Виждаш ли, винаги има и добра страна. — Лилит целуна Дейви. — Мидиър трябва да се постарае повече. Как можа да допусне нощта да се изплъзне между пръстите му и бялата магия да победи? — Нужно й бе малко време да овладее гнева си заради некадърността на магьосника. — Щях да се отърва от него, ако разполагахме с друг толкова могъщ. Но те уверявам, кълна ти се, че те ще си платят. На Самен ще се нахраним с нея до насита. И когато властвам над световете, ти ще си до мен.

Вече по-спокойно, Лора протегна ръка.

— Ще останеш ли още малко? Докато спя?

— Разбира се. Нали сме семейство?

 

 

Блеър постепенно се събуди. Първо се раздвижи умът й и започна да осъзнава къде се намира и какво я е сполетяло. Почувства тъпа, несекваща болка, от която главата й запулсира. Даде си сметка, че и другите части на тялото я болят — рамото, ребрата, коремът, краката. Докато лежеше неподвижно и се опомняше, установи, че няма място, където да не изпитва болка.

Но това бе поносимо в сравнение с онази агония, която я остави без дъх. Вкусът на еликсира на Глена все още не изчезваше. Не е чак толкова неприятен, реши тя. Само натрапчив и подобен на дим и след него й се искаше да погълне литри вода.

Предпазливо повдигна клепачи. В стаята бяха запалени свещи и гореше огън. „Значи няма скоро да се съмне“, заключи Блеър. Хубаво. Всъщност се чувстваше значително по-добре.

Достатъчно здрава, за да е гладна — положителен признак. Успя да се надигне и видя Ларкин да тръгва обратно към леглото от далечния прозорец.

— Хей, върви да поспиш малко.

Той се спря и за миг втренчи поглед в нея.

— Будна си.

— Да. И преди да попиташ, казвам се Блеър Мърфи, намирам се в Галия и бях пребита от банда вампири. Мислиш ли, че мога да получа нещо за хапване?

— Значи си гладна! — почти запя Ларкин и се втурна към леглото.

— Да. Имам нужда от малка среднощна закуска, независимо кое време е.

— Боли ли те?

— Адски ме цепи главата — призна убийцата на демони. — И още няколко места ме наболяват. Главно се чувствам отпаднала и сънена. Освен това — добави с гримаса на смущение — ужасно ми се пишка. Така че разкарай се за минута.

Вместо това, той я отнесе на ръце до изрисувания параван, зад който стоеше гърнето.

— Не мога, докато си тук. Просто не мога. Излез от стаята и преброй до тридесет. — Сгърчи се от напрежението в пикочния си мехур. — По-добре до четиридесет. Хайде остави момичето насаме за момент.

Мъжът се намръщи, но изпълни молбата й. Точно след четиридесет секунди се върна в стаята и видя как Блеър плахо направи няколко крачки. Мигновено дотича при нея и я хвана под ръка.

— Глена каза, че е възможно да ти се вие свят.

— Малко. Замаяна съм и слаба, почти всичко ме боли. Но можеше да е далеч по-зле, да съм мъртва или да жадувам за първа глътка кръв. Искам да се погледна.

С негова помощ се довлече до огледалото. Лявата й буза бе одрана от носа до слепоочието, а двете й очи — насинени. Глена бе превързала раната на челото й. Обърна се и забеляза, че цялото й рамо е в синини, но те вече добиваха грозния жълто-зеленикав оттенък — признак на оздравяване.

— Да, можеше и да е по-зле. — Прокара ръка по ребрата си. — Болят ме, но не са натрошени. Все пак е нещо.

— Никога в живота си не съм бил толкова изплашен.

— Аз също. — Блеър срещна погледа му над чашата си. — Не знам дали вече ти благодарих или съм го направила при някое от пътуванията си в страната на сънищата, но ти ме спаси. Никога няма да забравя как налагаше онези трима вампири, без капка милост.

— Ако бях стигнал по-бързо…

— Нали всичко е в ръцете на съдбата? Ако беше писано, щеше да дойдеш по-рано. Но пристигна навреме, което е най-важното.

— Блеър. — Ларкин потърка глава в здравото й рамо. Тихо зашепна на галски.

— Какво означава всичко това?

— Ще ти кажа по-късно. — Той се изправи. — Засега ще ти донеса нещо за ядене.

— Няма да ти откажа. Сякаш от дни не съм яла нищо. Не искам да се върна в леглото. Ще поседя.

Помогна й да се настани на стол до камината и донесе одеяло за краката й.

— Да дръпна ли пердетата?

— Да, добре. Слушай, след като наредиш да ми спретнат нещо за хапване, иди да поспиш до сутринта… ох! — Примигна и рязко вдигна ръка, за да закрие очи от ослепителната светлина, която нахлу през стъклата.

— Подремнах малко — каза Ларкин с чаровна усмивка.

— Да, очевидно и аз. Колко е часът?

— Минава пладне.

— Пладне… — Блеър въздъхна. — Изглежда, забележителните ми изцелителни сили работят с пълна пара.

— Ще се погрижа да получиш храна, ако обещаеш да не мърдаш оттук.

— Няма да ходя никъде.

Явно не повярва на думите й, защото след няколко мига при нея влезе Глена.

— Изглеждаш по-добре.

— Тогава значи преди съм приличала на плашило.

— Вярно е.

Вещицата сложи несесера си на масата и го отвори.

Блеър направи многозначителна гримаса.

— Наистина не искам повече от онази магическа кора.

— Ще пробваме нещо друго. Все още ли виждаш двойно?

— Вече не. Но главоболието е убийствено.

— Мога да помогна. — Глена се приближи и сложи ръце на слепоочията й. — Как е рамото?

— Боли, не колкото ребрата, но и те не са толкова зле. Сигурно и капачката ми е счупена. Не мога да стъпя здраво на този крак.

— Когато Ларкин те донесе, коляното ти беше двойно по-отекло, така че сега има подобрение. Знаеш ли, той излиза от стаята за пръв път, откакто се завърнахте.

— Но каза, че е поспал.

— Убедих го да полегне до теб за малко.

— Обвинява себе си. Глупаво е.

— Да, съгласна съм. Но това е само една от причините да стои неотлъчно до леглото ти. Главната е, че е отчаяно влюбен в теб. Как е главата ти сега?

— Кое… о, по-добре! — осъзна тя. — Много по-добре. Господи, какво да правя?

— Ще вземеш решение. Ще ти донесат чай… една от моите отвари. Ще добавим малко и от това. Ще изпиеш всичко. Да видим какво мога да направя за рамото ти.

— Ако остана тук, в Галия, ще обърна гръб на мисията, за която съм родена. На онова, което ме събра с него. Не мога, Глена. Каквото и да чувствам, каквото и да искам, не мога да изменя на същността си.

— Дълг и любов. Понякога двете са в ужасен конфликт, нали? Отпусни се. Опитай се да дишаш спокойно. Ти си силна жена, Блеър. Със забележителни ум, тяло и сърце. Много хора са неспособни да разберат колко трудно е да си такава. Обзалагам се, че Ларкин е от малцината мъже, които го осъзнават.

 

 

По-късно, когато се нахрани и се почувства по-стабилна, убеди Ларкин, че има нужда да походи. Усещаше, че е готов да я вдигне на ръце при първия признак на немощ. Наистина се чувстваше слаба, но по-скоро духом, отколкото телом. Трябваше да му каже, че не може да му обещае нищо, той заслужаваше да го узнае. След като изпълнеха задачата си, раздялата им бе неизбежна.

Знаеше какво е човек да е изоставен и с цялото си същество желаеше нещата да стояха по друг начин. Да беше и тя различен човек.

Вървяха през градината с фонтана, който виждаше през прозореца на стаята й, слънцето грееше силно, а във въздуха се усещаше първият полъх на есента.

— Остава само месец — каза Ларкин и седна до нея на една пейка от тъмносин мрамор.

— Ще сме готови.

— Да, наистина. След броени дни Мойра ще извади меча.

— А ако не е за нея? Ако е за теб?

— Не е. — Той повдигна рамене. — Дълго умувах по въпроса и смятам, че ако беше така, щях да знам. Щях да живея с тази мисъл, както братовчедка ми. И слава богу.

— Но семейството ти. Галия. Ти си роден тук и си свързан с това място с кръвта си.

— Безспорно. — Хвана ръката й и нехайно заигра с пръстите й. — Тук е родината ми и винаги ще ми липсва.

— Ще… какво? Ще ти липсва? Ние ще победим. Това че едва не ме пребиха, не означава, че ще ни надвият.

— Разбира се, че няма. — Отмести златистите си очи от пръстите й и я погледна в лицето. — Защото ще се бием до последния човек. До последна капка кръв.

— Тогава защо…

— Позволи ми да ти задам един въпрос, който никой от нас досега не е изричал на глас. Всички вампири от твоя свят ли са дошли тук да последват Лилит?

— Не, разбира се.

— Значи, след като спечелим битката, войната ще продължи. Отново ще преследваш демони, както винаги. Тук, ако някои оцелеят, все ще се намери кой да ги избива. Народът на Галия знае какви са, за разлика от хората в твоя свят.

— Да. — Той наистина разбираше. — Иска ми се… съжалявам. Не мога да остана. Ще ми се, но е невъзможно.

— Така е, ти нямаш избор. Но аз имам. Затова ще дойда с теб, за да се бием заедно.

— Моля?

— A stor, нима мислиш, че ще те оставя да си отидеш от мен?

— Ти не можеш да напуснеш тази страна.

— Защо? Мойра ще управлява, а баща ми ще бъде неин съветник. Брат ми и съпругът на сестра ми ще се грижат за обработването на земята, за конете.

Блеър си спомни за майка му, сестра му, брат му. И за изражението на Ридок, когато прегърна сина си при завръщането му.

— Не можеш да оставиш семейството си.

— Трудно е да се разделиш с хора, които обичаш. Мисля, че човек трябва да го изживява само когато е неизбежно. Твоят баща няма оправдание, че те е изоставил, Блеър.

— Резултатът е един и същ.

— Не, не е. Различно е, когато се разделяш с любов. Много хора заминават далеч от семействата си. Такъв е естественият ред на нещата.

— В друг град или държава — да. Но не и в друг свят.

— Не си губи времето да ме разубеждаваш. Вече съм взел решение. Мойра го знае, въпреки че все още не съм говорил с нея. Майка ми — също. — Погледна я право в очите. — Нима смяташ, че бих могъл да се бия, да рискувам всичко, после да обърна гръб на тази, която означава най-много за мен — в този и във всеки друг свят? Ще пожертвам живота си, ако трябва. Но ако оцелея, ти ще ми принадлежиш — и край.

— Край?

— Щом не си близка с родителите си, можем да се оженим тук. Ще повторим всичко в твоето Чикаго, ако желаеш.

— Да се оженим? Не съм казала, че искам да се омъжа за теб. За когото и да било.

— Разбира се, че ще се омъжиш за мен, не ставай глупава. — Приятелски я потупа по здравото коляно. — Ти ме обичаш. Както и аз теб — добави Ларкин, преди тя да проговори. — Почти ти го казах в нощта, когато се любихме за пръв път, но мисля, че един мъж не бива да изрича тези думи, когато е проникнал в тялото на жена. Как може да е сигурен, че идват от сърцето му, а не от…

— О, мили боже!

— Хрумвало ми е да ти го кажа и друг път, ала все решавах да изчакам. Но осъзнах, че може да се окаже твърде късно. Попита ме какво изрекох в стаята ти, когато се събуди. Сега ще узнаеш. Гледай ме в очите, докато говоря. — Сложи пръсти на бузите й. — Казах, че ти си въздухът, който дишам, пулсът на сърцето ми, гласът ми. Че ще обичам теб и само теб, до края на всички светове. Така че ще се омъжиш за мен, Блеър. И ще дойда с теб, където и да отидеш, за да се бия заедно с теб. Ще живеем заедно и ще създадем семейство.

— Трябва… трябва да постоя права за минута.

Изправи се — с леко треперещи крака — и пристъпи към фонтана, за да си поеме дъх и хладните пръски да освежат лицето й.

— Никой не ме е обичал така. Не знам дали някой изобщо ме е обичал, преди да срещна теб. Никой не ми е предлагал нещо подобно. — Обърна се към него. — Би било глупаво да го отхвърля. Не съм глупачка. Преди време мислех, че съм влюбена, но онези чувства бледнеят пред това, което изпитвам към теб. Молех се да бъда достатъчно смела, за да понеса раздялата с теб. Не знаех, че ти ще се окажеш достатъчно силен да дойдеш с мен. Трябваше да се досетя.

Върна се при него и му подаде ръка, когато той се изправи.

— Ще се омъжа за теб, където и да е. Ще бъда толкова горда да стана твоя съпруга.

Ларкин целуна ръцете й, ласкаво я притегли в прегръдката си и срещна устните й със своите.

— Можеш да ме притиснеш силно — промърмори Блеър. — Аз съм преследвачка на демони, а не стъклена кукла.

Той се засмя и я вдигна във въздуха.

— Внимавай с нея! Да не си си загубил ума?

Мойра дотича до тях, а братовчед й само се усмихна широко и отново завъртя Блеър.

— Донякъде. Току-що се сгодихме.

— О! — Принцесата се спря и вдигна ръце към сърцето си. — Чудесна новина. Бъдете благословени и двамата. Толкова се радвам за вас! — Приближи се, целуна убийцата на вампири по бузата, а после и Ларкин. — Трябва да го отпразнуваме. Ще се върна да кажа на другите. Кийън има една идея, но… може да почака.

— Каква идея? — полюбопитства Блеър.

— Начин да… как се изрази той… да извадим Лилит от кожата й. Но…

— Нямам търпение да узная. — Преследвачката на демони потупа Ларкин по ръката. — Влез вътре. Идвам веднага. Искам да остана насаме с Мойра за секунда.

— Добре. Но не стой права дълго време.

— Слушай го какви ги говори, след като те въртя във въздуха. Желая ви щастие, Блеър.

— Държа да знаеш, че през всеки ден от живота си ще се опитвам да го направя щастлив.

— Наистина се чувства добре с теб. — Мойра наклони глава. — Двете с теб сме приятелки, нали?

— Ти, Глена, Хойт и Кийън сте най-добрите приятели, които съм срещала в живота си.

— И аз изпитвам същото, ако трябва да съм откровена. Ларкин ще ми липсва ужасно. Сърцето ми ще страда и когато си замине, ще плача, докато сълзите ми пресъхнат. После ще съм щастлива. Защото ще знам, че той ще притежава всичко, което му е нужно, което желае и заслужава.

— Ако има начин да идваме тук, за да прекарваме известно време с теб и семейството му, ще го намерим.

— Хубава мисъл, тя ще ме крепи. Хайде да вървим. Прав е, не бива да стоиш дълго на крака.

— Никога в живота си не съм се чувствала толкова добре.

— Любовта прави чудеса, но все пак са ти нужни сили за това, което е намислил Кийън.

 

 

Това наистина щеше да вбеси Лилит. Планът беше безупречен.

— Сигурна ли си, че си достатъчно силна? — попита Глена.

— Готова съм. Толкова е дръзко. — Блеър се усмихна на Кийън. — Страхотна идея!

Той погледна към небето, където вече проблясваха първите звезди.

— Нощта е ясна и подходяща. Не е бойна стратегия, но…

— Точно това е. Изнервянето на врага винаги помага. — Убийцата на вампири завъртя мечовете, които държеше. — Значи са заредени? — попита тя вещицата.

— Да.

— Е, хубавецо, превърни се в дракон!

— След минута. Първо ще ти дам нещо — тук, пред всички от Кръга. Един от символите на Галия е драконът. Както и на връзката ни. Затова искам да го носиш — в знак на обета, който си дадохме.

Ларкин извади пръстен от искрящо злато с форма на дракон.

— Идеята е моя. Глена го нарисува, а ковачът го изработи по скицата й.

— Съвършен е! — промълви Блеър, когато той го сложи на пръста й.

— Вече е твой. — Обхвана лицето й с длани и нежно я целуна. — А сега — да вървим да натрием носа на онази кучка.

Обгърна го светлина и след миг прие образа на дракон. Преследвачката на демони скочи на гърба му и вдигна двата меча…

 

 

— … Издигнали се високо — продължи старецът. — Сред луната, звездите и мрака. Остриетата на мечовете пламнали над света на Галия така ярко, че всички да ги видят. И с тях убийцата на вампири изсякла с огън в небето тези думи: Благословени да бъдат Галия и човечеството. Ние сме бъдещето.

Разказвачът вдигна чашата с вино.

— По-късно се говорело, че кралицата на демоните стояла под небето и сипела проклятия със стиснати юмруци, докато словата озарявали небето, ярки като слънцето.

Отпи от виното и протегна ръка напред, а децата около него започнаха да негодуват, че приказката не може да свърши така.

— О, има и още. Ще ви го доразкажа, но не тази вечер. Сега си вървете, защото ми казаха, че преди лягане ще има курабийки с джинджифил за почерпка. Обожавам ги.

Когато остана сам и стаята отново притихна, старецът отпи още една глътка вино. Заклюма, докато огънят стопляше старите му кости, а умът му се понесе към края на историята.

Към мига на познанието.