Нора Робъртс
Танцът на боговете (19)

Осемнадесета глава

Бяха вървели само няколко минути, когато Блеър чу тропот на коне и тракане. Предположи, че е от фургон или каруца. Зад завоя се увери, че е права. Видя два фургона, натоварени с хора и покъщнина. Забеляза и ездачи на коне, някои от тях — почти деца.

Зад всеки фургон имаше вързани мулета, които влачеха крака с очевидно нежелание.

Първият фургон спря, мъжът, държащ поводите, поздрави Блеър, а после се обърна към Ларкин.

— Сбъркали сте пътя — каза той. — По заповед на кралската фамилия цялото население на тази провинция трябва да отиде в Дънглас или по-далеч, дори в самия престолен град. Говори се, че идват демони и ще се води война с тях.

Жената до него бе гушнала пеленаче и силно го притисна към гърдите си.

— Тук няма да сте в безопасност — предупреди ги тя. — Всички изоставят домовете си. Самата принцеса Мойра е наредила никой жител на Галия да не остава навън след залез-слънце. Елате с нас до Дънглас, където имам братовчед. За нас ще бъде удоволствие.

— Много любезно от ваша страна, госпожо. Благодарим за предложеното гостоприемство, но сме тук по работа, възложена от кралската фамилия, в името на Галия. Сами ще намерим пътя обратно.

— Трябваше да оставим стадото си и нивите си. — Мъжът погледна назад. — Но пратениците от замъка казаха, че нямаме избор.

— Прави са.

Човекът изпитателно се вгледа в Блеър.

— Споменаха още, че воини и магьосници от друг свят ще ни поведат в тази война, за да прогоним демоните.

— Това е самата истина. — Но Ларкин долови у хората страх и съмнение. — Пътувах извън Галия и се завърнах. Аз съм Ларкин, лорд Макдара.

— Милорд. — Този път мъжът свали шапката си. — За нас е чест да разговаряме с вас.

— Това е лейди Блеър, горд воин от далечна земя.

Момчето, което яздеше до каруцата, почти заподскача на седлото.

— Значи сте убивали вампири! Биете ли се с тях, милейди?

— Шеймъс. — Жената, очевидно негова майка, го смъмри. — Не ти е дадено позволение да говориш, още по-малко — да досаждаш на господата с въпроси.

— Нямам нищо против. — Блеър протегна ръка и погали коня му. Момчето имаше открито лице, осеяно с лунички, като крем, поръсен с канела. Едва ли бе на повече от осем години. — Воювала съм с тях и съм ги побеждавала. Както и лорд Ларкин.

— И аз ще се бия!

„Пази боже!“ помисли си тя. Надяваше се до залез-слънце и всяка следваща вечер да е на сигурно място, добре завит в леглото си.

— За силно момче като теб има друга важна работа, да стои вътре вкъщи — всяка нощ до края на войната — и да пази майка си, братята и сестрите си. За това също е нужна смелост.

— Никой демон няма да ги докосне!

— Най-добре побързайте — каза Ларкин. — Лек път.

— На вас също, милорд, милейди.

Мъжът подвикна на конете и дръпна поводите. Блеър остана загледана след двата фургона, докато тракането им заглъхна.

— Явно имат голяма вяра в семейството ти, щом са готови да съберат цялата си покъщнина и да напуснат домовете си. Това е друго мощно оръжие.

— Добре си поговори с онова момче, успя да го убедиш, че е негов дълг да стои у дома, при майка си. Галеникът на Лилит е почти на неговите години… всъщност малко по-малък. — Ларкин пъхна ръка под косата си и напипа белега на тила си. — Със същото сладко личице. И той е бил син на някоя майка, преди да го превърнат в чудовище.

— Тя ще си плати за това, както и за всичко останало. Ухапването създава ли ти проблеми? — попита Блеър, когато продължиха по пътя.

— Не. Но не мога да го забравя. Сигурно го знаеш. — Повдигна ръката й и целуна нейния белег. — Все още съм ядосан, че онзи малък червей успя да вкуси от моята кръв. Беше почти бебе, а едва не ме уби.

— Децата вампири са не по-малко опасни от възрастните. Намирам ги за по-зловещи.

Живите плетове оредяха и пред тях се разкри Долината на мълчанието.

— Като казах зловещи — промърмори тя, — тук ме побиват тръпки. Не съм хленчеща страхливка, но няма да се разсърдя, ако хванеш ръката ми.

— И аз няма да се обидя, ако ти хванеш моята.

Стори й се, че се държаха за ръце цяла вечност.

Стояха над стръмен скалист склон със страховити издатини и стърчащи скални плочи. Сякаш пред тях бе зинала дълбока бездна, изпълнена със страдание и сенки, в която се чуваха само несекващите стенания на суровия вятър сред сухите треви.

— Има много места за криене — отбеляза Блеър. — Можем да ги използваме, както и те. По-голямата част от битката ще се води на крак. Само най-добрите ездачи могат да накарат кон да се спусне оттук. — Тя присви очи. — Да слезем и да видим с какво си имаме работа.

— Какво ще кажеш да пояздиш козел?

— Не ми харесва. — Но стисна ръката му. — Освен това, ако не можем да се спуснем сега, по светло и без да ни дебне опасност, как ще се справим нощем, в разгара на боя?

„Удобните места за стъпване са предостатъчно“ — откри убийцата на вампири, когато поеха надолу. Ужасната прокълната земя непрекъснато се ронеше под ботушите им. Хубаво равно поле би било за предпочитане като терен за най-съдбовната от всички битки, но можеха да се възползват от това, с което разполагаха.

— Някои от тези пролуки и малки пещери е възможно да се използват за укриване на хора и оръжия.

— Да. — Ларкин приклекна и се вгледа в един малък отвор. — На тях ще им хрумне същото, както спомена в Ирландия.

— Затова пристигнахме първи, за да блокираме някои стратегически точки. С магия може би или с кръстове. Ще го обсъдим с Хойт и Глена.

Той кимна и се изправи.

— Трябва да завардим този хълм, и този. — Ларкин размахваше ръце, докато изучаваше терена. — Ще се спуснем и ще ги връхлетим. Ще нападнем проклетите изчадия и ще поставим стрелци на хълмовете.

Блеър се качи на една скала.

— Имаме нужда от светлина, това е важно.

— Не можем да разчитаме само на луната.

— Глена направи някакъв номер в нощта на сблъсъка ни с Лора до къщата на Кийън. Ще ни избият като мухи, ако битката се води на тъмно. Мракът е тяхно владение. Няма как да заложим капани тук — добави и замислено смръщи вежди. — Рискуваме хората ни да се препънат или да паднат в някой от тях.

Ларкин протегна ръка към нея, когато тя се подготви за скок.

— И Лилит ще дойде тук нощем, за да огледа и да си изработи план за действие. Може би е идвала в миналото, преди да се родим. И преди родителите ни да се появят на бял свят.

— Да, сигурно е била тук. Но…

— Какво?

— Аз — също. Виждам това място в съзнанието си, откакто се помня. Отвисоко и оттук, от ниското. Обгърнато от светлина и тишина, завладяно от мрака и писъците на битката. Познавам го — прошепна преследвачката на демони. — През целия си живот съм се страхувала от него.

— Но дойде. Все пак стоиш на него.

— Сякаш нещо ме тласка насам ден след ден, все по-близо. Не искам да умра тук, Ларкин.

— Блеър…

— Не, не се боя от смъртта. И не съм обсебена от мисълта за нея. Но, господи, не искам да свърша на това сурово, самотно място! Удавена в собствената си кръв.

— Престани. — Той обхвана раменете й. — Престани.

Очите й бяха огромни и тъмни, тъмносини.

— Слушай, не знам дали наистина съм видяла собствената си смърт, или съм си я представила от страх. Проклети да са боговете с неясните си послания и неразбираеми заръки!

Опря ръце на гърдите му и го побутна назад, за да си осигури малко пространство.

— Всичко е наред. Добре съм. Просто малък пристъп на паника.

— Заради мястото е, това злокобно място. Злото пропълзява под кожата ти и смразява кръвта ти.

— Да, предимство за тях. Но знаеш ли какво? Има нещо, което накланя везните в наша полза. Хората, които ще се бият заедно с нас на тази земя, носят нещо в себе си. Каквото и да е, ще разкаже играта на злото още от първия миг.

— Каква игра?

Струваше й се невъзможно, но в тази ужасяваща тишина, на това кошмарно място избухна в смях, от който я заболяха мускулите.

Обясни му какво има предвид, докато пристъпваха по напуканата земя. Вече бе по-лесно да вървят по нея, да я кръстосват и изучават, да разсъждават трезво. Изкачиха се обратно по склона и Блеър се почувства по-спокойна и по-уверена.

Изтупа ръцете си и понечи да заговори. Изведнъж просто застина.

Пред тях стоеше богинята, обгърната от ярко сияние. Светлината все едно пулсираше от бялата й роба, но не можеше да се сравнява с ослепителната красота на Мориган.

„Будна съм, помисли си Блеър, това е нещо ново.“ Беше напълно будна, а богинята й се яви.

— Ларкин, виждаш ли…

Но той вече бе коленичил и бе свел глава:

— Милейди.

— Синко, как така се прекланяш пред нещо, в което никога не си вярвал истински?

— Вече повярвах в много неща.

— Тогава повярвай и в следното — каза Мориган. — Вие сте безценни за мен. Всеки от вас. Наблюдавах ви по пътя, който изминахте дотук, в светлина и мрак. А ти, дъще на дъщерите ми, няма ли да коленичиш?

— Това ли искаш от мен?

— Не — усмихна се богинята. — Само се запитах. Стани, Ларкин. Заслужаваш моята благодарност и похвала.

— Защо не ни изпратиш армия от богове на помощ? — попита Блеър, а Ларкин ужасено я смъмри.

— Вие сте моята армия, вие и онова, което носите в сърцата си за идните поколения. Нима бих поискала от вас нещо невъзможно?

— Нямам представа — отвърна преследвачката на демони. — Не знам дали боговете искат само възможното.

— И все пак дойдохте тук и се готвите за битката. Затова заслужавате благодарността, похвалата и възхищението ми. Вторият месец, периодът за изучаване, почти изтича. Следва времето за мъдрост. Трябва да проумеете, че сте длъжни да спечелите тази война.

— Каква мъдрост ни е нужна, милейди?

— Ще разберете, когато настъпи подходящият момент.

— Виждаш ли? — Блеър разпери ръце. — Отново тайнствено послание. Защо всичко трябва да бъде загадка?

— Разочаровах ви наистина. — Като че ли в очите на Мориган проблесна насмешка, когато пристъпи по-близо. Но тя нежно плъзна пръстите си, топли и реални, по бузата на Блеър. — Смъртните виждат предначертания от боговете път, но само те могат да изберат коя посока да следват. Вие сте моята надежда, вие и останалите четирима от Кръга, който създадохте. Вие сте надеждата на цялото човечество, моята радост, бъдещето. — Този път докосна бузата на Ларкин. — Вие сте благословените.

Отдръпна се назад и насмешката в погледа й изчезна. На нейно място се появи тъга и непоколебима сила.

— Задава се неизбежно зло. Ще преживеете болка, смърт. Тежка е цената на живота. Ще се спуснат сенки, ще настъпи мрак и от него ще се надигнат демони. Мечът с огнено острие и блясъкът на короната ще го разкъсат. Магията ще запулсира като сърце и ако в това сърце има сила, изгубеното ще бъде върнато. Предайте тези думи на всички от Кръга и ги помнете. Защото не волята на боговете ще донесе победата в съдбовния ден, а тази на човешкия род.

Мориган изчезна и на ръба на склона над прокълнатата долина останаха само Блеър и Ларкин.

— Запомни ли? — Убийцата на вампири вдигна ръце и отчаяно ги отпусна. — Как да запомним всичко? Ти разбра ли посланието?

— Не се безпокой. Това е първият ми разговор с богинята и мога да те уверя, че няма да забравя нито една подробност от него.

 

 

Отново полетяха, далеч от долината, към първото място, което Блеър бе набелязала за залагане на капан. Приземиха се сред зелена поляна, през която криволичеше красива река.

Преследвачката на демони застана до водата и извади картата, по която бяха работили шестимата.

— Добре, ако изхождахме от факта, че нашата Врата тук се намира на почти същото място, както в Ирландия, можем да предположим, че това се отнася и за Вратата на Лилит. Скалите са на около тридесет километра на запад.

— Така е, ето тук — прокара пръст по крайбрежната ивица на картата. — Там има пещери, които би могла да използва за бивак.

— Да — съгласи се Блеър. — Както и да изпрати бойци тук. Но е по-разумно да се установи по-близо до бойното поле. Дори ако не го направи отначало, ще дойде време да се премести на изток и ако тръгнат по най-прекия път, трябва да прекосят реката някъде тук — кимна към водата. — Най-логично е да преминат през най-тесния участък, Мойра каза, че се е погрижила за изненадата.

— Изпрати свещеник, както ти пожела. Водата е светена.

— Не се съмнявам в способностите на вашия свещеник, но ще се почувствам по-спокойна, ако проверя. — Извади от джоба си стъкленица с кръв. — Щедър дар от вампира, когото ти прикова към земята снощи. Да направим малък експеримент.

Ларкин отиде до реката и напълни манерката с вода, а след това загреба направо с шепа и отпи.

— Във всеки случай прясна и студена е. Жалко, че тук не е достатъчно дълбоко за плуване, иначе отново щях да те придумам да се съблечеш.

— Нямаме време за губене, хубавецо. — Тя приклекна до него и отвори стъкленицата. — Нужни са само няколко капки. Или ще подейства, или не.

Той сипа две капки вътре. Кръвта забълбука и се надигна пара, когато водата се смеси с нея.

— Добре. Имате надежден свещеник. Погледни как ври. — Блеър се изправи и весело затанцува. — Представи си картината. Армията на злото започва своя поход. Налага се да прекоси реката — ако не тук, на друго място. „Мамка му, ще намокрим краката си, но ние сме армия от зли вампири и малко ледена вода няма да ни изплаши!“ Нагазват в нея. Господи, сякаш ги чувам… „Ох, по дяволите, шибана работа!“ Плискане, пръски навсякъде, които само влошават положението. Мокри крака ли? Попарени, изгорени… още по-лошо, ако някои от тях се сблъскат и паднат. О, каква радост, каква прелест!

Ларкин остана приклекнал и се усмихна, докато я слушаше.

— Много хитро от твоя страна.

— Просто гениално! Дай лапа! — Хвана ръката му, вдигна я и удари с длан по неговата. — Това е приятелски поздрав.

Той се изправи, притегли я към себе си и я целуна дълго и страстно.

— Този поздрав ми харесва повече.

— Кой може да възрази? Няма ли да е страхотно, ако Лилит, като водач, първа потопи крака във водата? Здравата ще й запари. Ще умра от смях. — Блеър въздъхна дълбоко. — Е, стига забавни фантазии. Да отидем да огледаме и другите капани.

„Незабравим ден“, помисли си преследвачката на демони, докато се придвижваха към второто място. Видя дъги, дракони, богини. Срещна се наяве с един от най-страшните си кошмари, като се спусна в долината и отново излезе от нея. Военните й тактики вече се оформяха по-ясно.

Армията на Лилит щеше да получи няколко тежки удара дълго преди Самен. Вампирите не се славеха със загриженост за ранените, освен когато помежду им съществуваше силна връзка, така че бе доста вероятно тя да загуби голяма част от бойците си в съдбовния поход.

Ларкин започна да се спуска и тя се подготви за ново потупване по гърба. Но той промени посоката. Озарена, Блеър погледна надолу и видя преобърнат фургон.

Там лежеше мъж, а до него стоеше жена с малчуган в ръце и още едно дете до полата.

По-малкото нададе вик — на радост или уплаха, когато златистият дракон, възседнат от жена, кацна на пътя.

Младата майка пребледня като платно и се олюля при преобразяването му в човек.

— О, майчице мила!

— Не се страхувайте — ласкаво заговори Ларкин с хилядаватова усмивка. — Просто малка магия. Аз съм Ларкин, синът на Ридок.

— Милорд.

Лицето на жената остана бледо, но тя успя да направи реверанс.

— Очевидно сте в беда. Съпругът ви ранен ли е?

— Кракът ми. — Мъжът напрегна сили да се надигне, но само успя да издаде стон. — Боя се, че е счупен.

— Нека погледна.

Блеър коленичи. Лицето му бе посивяло, а на брадичката му имаше голяма синина.

— Оста се счупи. Слава богу, че никой от семейството ми не пострада, но аз паднах лошо. После проклетият кон избяга.

— Сигурно е само лека фрактура. — Блеър му се усмихна обнадеждаващо. — Не е толкова зле, колкото оста, но известно време няма да можете да ходите. Ще му е нужна помощ, Ларкин.

Той огледа фургона.

— Не може да се поправи без нова ос. Закъде пътувате? — обърна се към жената.

— Милорд, щяхме да пренощуваме в странноприемницата на пътя за престолния град и да изминем останалия път дотам сутринта. Съпругът ми има роднини в замъка. Брат му, Найл, е един от стражите.

— Добре познавам Найл. Ако нямате нищо против, ще ви придружим до странноприемницата.

По-голямото дете, момиченце на около четири години, задърпа Ларкин за туниката.

— Къде изчезнаха крилете ти?

— Засега ги прибрах, но после отново ще ги покажа. Помогни на майка си. — Махна с ръка на Блеър. — Може ли да язди? — попита я той.

— Ще трябва да повърви пеша. Можем да сложим временна шина на този крак, но не бива да го раздрусваме. Изпитва силна болка.

— Добре тогава, ще летя бавно. Странноприемницата не е далеч.

— Вземи ги всичките. Двама възрастни — единият ранен, и две деца. Не можеш да носиш повече.

— Не искам да те оставям сама.

— Има доста време, докато се стъмни — напомни му тя. — Освен това съм въоръжена. Мога да проверя и втория капан. На половин километър оттук е, нали?

— Да, но по-добре ме изчакай. Ще се върна само след половин час.

— И да стоя със скръстени ръце до счупената каруца? Ще свърша работата и ще се върна, преди да пристигнеш обратно. После ще отскочим и до последния капан и може да огледаме района за още изселници, нуждаещи се от помощ. Ще се приберем преди залез, без да бързаме.

— Е, добре. И без това знам, че ще тръгнеш веднага, щом излетя.

— Радвам се, че се разбираме толкова добре.

 

 

Отне време — не само за да натовари семейството, а и за да убеди жената, че това е възможно и се налага.

— Не се тревожи, Брида. — Ларкин вложи целия си чар. — Ще летя ниско над земята. Ти и семейството ти ще сте в странноприемницата, преди окото ти да мигне, и ще повикаме помощ за мъжа ти. Утре сутринта ще изпратя и някого да поправи фургона и да ви го докара. Това е най-доброто, което мога да направя.

— Така е, милорд. Толкова сте мил. — Въпреки всичко, тя не престана да кърши ръце. — Разбира се, че съм чувала за дарбата ви. В цяла Галия се говори за нея, но да видя… И идеята да възседна дракон…

— Дъщеря ти ще има какво да разказва, нали? Хайде, съпругът ти се нуждае от помощ.

— Да. Разбира се, разбира се.

Преди жената да се разколебае, Ларкин се преобрази и остави на Блеър да се справи с другите. Тя помогна на ранения, поемайки тежестта му, докато драконът лежеше по корем на земята. Върза го с въже от фургона.

— Благодаря ви — каза той. — Не знам какво щяхме да правим без вас.

— Ако поне малко приличаш на брат си, щеше да намериш решение. Той е добър човек. Качи се зад него — обърна се Блеър към съпругата му. — Дръж децата между вас. Ще ви вържа здраво. Ще бъдете в безопасност, обещавам.

— Харесват ми крилете му. — Момиченцето се качи само, преди майката да му попречи. — Блестят.

Когато бяха готови, Ларкин хвана вързопите с багажа им с люспестите си крака, извърна глава към преследвачката на демони и потърка нос в ръката й.

Щом се издигнаха над пътя, чу детето да издава вик на искрено задоволство.

— Ясно ми е точно как се чувстваш — засмя се тя.

С картата в ръка пресече пътя и тръгна през първата ливада.

Хубаво бе да повърви, да остане за малко сама. „Не че не го обичам до полуда“, помисли си и докосна цветето в илика си. Но бе свикнала да бъде сама. Цялата тази история почти напълно я лиши от ценното време насаме.

Откакто започна всичко, Блеър бе част от екип. „От кръг“, мислено се поправи. Работеше с хора, които уважаваше и на които имаше пълно доверие, но и те се нуждаеха от напътствия.

Оказа се по-добра в екипната работа, отколкото предполагаше. Може би зависеше кои са партньорите й.

По някакъв начин чрез този Кръг стана част от двойка. Не вярваше, че ще й се случи отново. И определено не с мъж, който я познава толкова добре, разбира я и я цени.

Вече осъзнаваше, че когато всеки от тях поеме по своя път и двамата ще бъдат дълбоко наранени. Нямаха друг избор, така че не виждаше смисъл да умува и да се самосъжалява.

Във всеки случай трябваше първо да оцелеят, а после да страдат заради раздялата и самотата си.

Най-добре да изживеят пълноценно дните, които им остават да са заедно. Когато това време изтече, поне щеше да знае, че е обичала и е била обичана.

Вдигна поглед към небето и се запита как ли се чувстват земеделецът и семейството му по време на първия си, а ако зависеше от жената — и последен полет с дракон.

Ларкин щеше да се погрижи за тях. Беше добър в това да се грижи за другите. Като се добавеше и външността му на принц от приказките и енергията, с която се биеше, онази чаровна усмивка и забележителната му издръжливост в леглото, беше почти съвършен.

Блеър погледна картата и прескочи ниската каменна ограда, разделяща две ливади.

Отвъд нея растяха няколко дървета и започваше крайбрежието до долината. „Ще минат оттук, помисли си тя, два-три часа преди да стигнат до потока със светената вода. Ще се движат през нощта и бързо ще прекосят това открито пространство, за да намерят убежище в гората още няколко километра навътре в сушата.“

Маршрутът бе логичен и ефикасен, имаше множество къщи и колиби — източник на прясна храна.

„Да, помисли си убийцата на вампири, Лилит ще дойде по този път.“ Нямаше съмнение. Щеше да го измине на етапи, може би, след като оставеше постове в пещерите и на различни безопасни места по пътя — за преследване, устройване на засади и изненадващи нападения.

— Това бих направила аз — промърмори тя, за последен път погледна картата и се отправи на югозапад към малка рядка горичка.

Забеляза капана почти мигновено и първата й мисъл бе, че някой хлапак или случаен минувач се е препънал и е паднал в него.

Сърцето й подскочи до гърлото. Спринтира до широкия трап, очаквайки с ужас да открие тела, нанизани на дървените колове, стърчащи долу.

Видя само разпилени оръжия и един мъртъв кон.

— Избързала е напред с графика — тихо промълви Блеър и въпреки слънчевата светлина, посегна зад гърба си за меча.

„Решила е да ускори нещата, досети се тя, когато са й докладвали, че сме отишли до Танца с оръжия и боеприпаси. И сме изчезнали.“

Със сигурност знаеше къде са се пренесли. Значи армията на Лилит е пристигнала в Галия и е започнала похода си. И вече са минали през тази точка. Капанът е проработил. Съдейки по броя на оръжията, коловете са погубили поне десетина, плюс това нещастно животно.

Приклекна и съжали, че няма от въжето, което използва по-рано. Трябваше да извадят тези оръжия, за да не се похабят… и да издърпат горкия кон.

Докато размишляваше как двамата с Ларкин могат да свършат това, изведнъж забеляза, че е притъмняло. Погледна към небето и видя плътни черни облаци.

Внезапно се спусна здрач и преследвачката на демони скочи на крака.

— О, мамка му!

Отдръпна се от трапа и си даде сметка, че онези десетина изчадия не са единствените, попаднали в капан. Изпод земята започнаха да изникват вампири.