Нора Робъртс
Танцът на боговете (18)

Седемнадесета глава

Мойра не губи време да мисли или да изчаква. Не зае мястото си в ложата, за да отправи ново обръщение към своя народ. Докато се отдалечаваше, чу гласа на Ларкин, силен и ясен. Той щеше да говори от нейно име.

Все още с окървавения меч в ръка, догони Кийън.

— Как смееш! Кой ти позволи да се месиш!

Вампирът продължи, стигна до вътрешния двор на замъка и тръгна през него.

— Не приемам заповеди от теб. Не съм нито твой слуга, нито един от поданиците ти.

— Нямаше право.

Мойра застана пред него и препречи пътя му към замъка. Лицето му издаваше хладна ярост.

— Правата не означават нищо за мен.

— Не можа да го понесеш, нали? Да гледаш как се бия с един от тях, как го измъчвам и унищожавам. Не искаше да видиш как убивам и втори.

Не я избута, за да мине, а смени посоката и продължи през двора и под аркадата.

— Не ми обръщай гръб! — Този път, когато го заобиколи, тя допря плоската част на меча си до гърдите му. В нея кипеше ужасна ярост, силна като гнева на боговете. — Тук си по моя воля и благоволение.

— Малко ти бе нужно, за да наденеш кралската мантия. Но разбери едно, принцесо: тук съм единствено по своя воля, а твоето благоволение не значи нищо за такива като мен. Сега или използвай този меч, или го свали.

Мойра хвърли оръжието си и то издрънча на камъните.

— Аз трябваше да го направя.

— Да умреш пред ревящата тълпа? Дребничка си за гладиатор.

— Щях…

— Щеше да станеш последна вечеря на един изгладнял вампир! — сопна се Кийън. — Нямаше да надвиеш втория. Може би щеше да имаш малък шанс срещу него, ако беше със свежи сили, но не и ранена. Блеър избра по-дребния, за да започнеш с него, защото така щеше да се докажеш. И успя, гордей се със себе си.

— Мислиш, че си наясно докъде стигат способностите ми?

Кийън просто притисна раната отстрани на тялото й и тя пребледня като платно, залитна и опря гръб на стената.

— Да. Той — също. И знаеше точно къде е слабото ти място. — Повдигна подгъва на туниката й и изтри кръвта от ръката си. — Нямаше да издържиш и две минути, преди да свършиш като майка си, за която така сляпо си се втурнала да отмъщаваш.

Сивите й очи придобиха оловен оттенък.

— Не говори за нея!

— Тогава престани да я използваш.

Устните й затрепериха, преди да се овладее.

— Щях да го победя, трябваше!

— Глупости. Беше на ръба на силите си, но си твърде горда и вироглава, за да го признаеш.

— Никога няма да узнаем, нали? Защото ти сложи край на всичко.

— Въобразяваш си, че щеше да опазиш тази плът от острите му зъби? — Кийън прокара пръст по шията й и съвсем леко повдигна вежди, когато тя отблъсна ръката му. — Спри ме тогава. Една момичешка плесница далеч не е достатъчна.

Отдръпна се назад и вдигна хвърления от Мойра меч. Мрачно се усмихна, когато тя потръпна от болката в раната си, преди да го хване.

— Ето, ти имаш оръжие, а аз — не. Спри ме.

— Нямам намерение да…

— Спри ме! — повтори той и с бързо движение я побутна към стената.

— Долу ръцете от мен!

— Спри ме!

Отново я бутна назад и просто изби меча встрани.

Тя го удари — право в лицето, преди да сграбчи ръцете й и да я притисне към стената. Почувства нещо — може би страх, докато я изгаряше с погледа си.

— Спри ме, за бога!

Устните му се впиха в нейните и я завладяха чувства. Твърде силни. Обгърна я мрак и светлина, ярост и безкрайна нежност. Всичко в нея се надигна и се отприщи в безумен порой.

След миг Кийън стоеше на крачка от нея, а дъхът й бе секнал.

— Той нямаше да вкуси от теб по този начин.

Остави я да трепери, с гръб към стената, преди да усложни положението още повече след огромната грешка, която направи.

Първо долови аромата на Глена, а след това я видя.

— Някой трябва да се погрижи за нея — каза вампирът и се отдалечи.

 

 

Вътре Блеър седеше пред камината в семейната приемна и се опитваше да възвърне самообладанието си.

— Само не ми се сърди — предупреди тя Ларкин. — Мойра ме убеди и в интерес на истината, разбрах защо изпитва нужда от това.

— Защо не ми каза?

— Защото ти не беше там. Защото тя ми се довери в последния момент. Постави ме натясно. Доста добра стратегия, ако питаш мен. Поспорих с нея и можех да проявя повече упоритост, но беше права. Почти напълно права. Господи, успя да се докаже, нали? Безспорно.

Той й подаде чаша вино и приклекна пред нея.

— Мислиш, че съм ти ядосан. Не. Може би на нея — малко. Защото не ми се довери. Онези зверове убиха майка й, но тя беше и моя леля. Аз също я обичах. Народът, който ще поведе в тази война, е и мой народ. Мога да те уверя, че с братовчедка ми ще си поговорим.

— Добре. Добре. — Блеър отпи глътка и погледна Хойт. — Ти имаш ли какво да добавиш?

— Ако те интересува дали имам мнение — да. Не ми хареса, че се нагърби сама с това. Твърде ценна е, за да се излага на риск. Кръгът ни трябва да остане цял. Никой от нас не бива да взема толкова важни решения без другите.

— Е, щом държиш на логиката! — въздъхна убийцата на вампири. — Не грешиш и ако имаше време, щях да настоявам да сподели плановете си с всички. Нямаше да я спрем, но щяхме да сме подготвени. А тя се държа самонадеяно, точно като кралица. — С нова въздишка разтри тила си, за да разсее напрежението. — Господи, отнесе няколко яки удара.

— Глена ще се погрижи за раните й — увери я Хойт. — Щеше да получи още, ако Кийън не се бе намесил.

— Нямаше да го допусна. Няма да сритам брат ти за това, че скочи и грабна лъка от ръцете ми, но не бих оставила Мойра сама срещу номер две. Той щеше да я довърши. — Блеър отново отпи. — Все пак не съжалявам, че сега е готова да одере неговата кожа, вместо моята.

— Неговата е доста дебела. — Магьосникът вяло разрови жаравата. — Ще съберем своята армия.

— Да — съгласи се Ларкин. — Никой вече не се съмнява в злото, срещу което сме изправени. Не сме войнствен народ, но не сме и страхливци. До Самен ще имаме войски.

— Лилит може да пристигне всеки ден — изтъкна Блеър. — Чака ни още много работа. Най-добре е да поспим, за да започнем отрано утре.

Но когато понечи да стане, на прага застана Дарвел.

— Извинете за безпокойството, но съм изпратена за лейди Блеър. Господарката ми желае да разговаря с нея.

— Отново парадира с власт — промърмори преследвачката на демони.

— Ще те чакам в покоите ти. — Ларкин докосна ръката й. — Когато дойдеш, ще ми кажеш как е тя.

— Разбира се. — Блеър излезе и хвърли поглед към Дарвел. — Вече знам пътя.

— Бях помолена да ви придружа.

Когато стигнаха до вратата на Мойра, Дарвел почука.

Отвори Глена и въздъхна с облекчение, щом видя Блеър.

— Добре. Благодаря ти, че дойде.

— Милейди. — Когато вещицата повдигна вежди, Дарвел прочисти гърлото си. — Извинявам се за лошото си държане днес и искам да попитам кога желаете жените да се съберат отново за урок.

— Час след разсъмване.

— Ще ме научите ли да се бия?

— Ще науча всички ви — увери я Глена.

Дарвел се усмихна смутено:

— Ще сме готови.

— Пропуснала ли съм нещо? — попита Блеър Глена, когато жената ги остави насаме.

— Само част от безкрайно дългия ден. И още нещо. — Вещицата сниши глас: — Видях Мойра и Кийън да се карат в края на вътрешния двор.

— Нищо изненадващо.

— Той приключи кавгата с целувка.

— Би ли повторила?

— Целуна я. Страстно и горещо.

— Мили боже!

— Изглеждаше доста разтърсена. — Глена погледна назад през рамо. — Ако питаш мен, не от обида или гняв.

— Още веднъж: мили боже!

— Казвам ти го, защото не мога повече да изживявам тази тревога сама.

— Благодаря, че сподели с мен.

— За какво са приятелите? — Глена направи крачка назад. — Изпий всичкия еликсир, Мойра! — каза тя с по-силен глас. — Трябва.

— Добре. Вече получих достатъчно грижи.

Принцесата седеше близо до камината. Сега бе облечена с дълга рокля, а косите й бяха разпуснати по гърба. Синината на лицето й се открояваше на фона на бледата й кожа.

— Блеър, благодаря ти, че дойде. Знам, че сигурно си уморена, но не исках да си легнеш, преди да ти благодаря.

— Как си?

— Глена дълго се суети около мен и едва не ме приспа. — Вдигна чашата и изпи съдържанието й. — Чувствам се добре.

— Интересен двубой. Усвоила си ценни хватки.

— Твърде дълго си играх с него. — Мойра сви рамене и раната отстрани се обади. — Постъпих безразсъдно и самонадеяно. Още по-безразсъдно и самонадеяно беше да поискам да освободиш втория. Имаше право да откажеш.

— Да. — Блеър се приближи и седна на рогозката в краката на Мойра. — Не твърдя, че имам представа какво е да си кралица. Но съм наясно, че да си лидер не означава да вършиш всичко сама. Да си воин не значи да се биеш, когато не е необходимо.

— Позволих на поривите да замъглят разсъдъка ми. Няма да го допусна отново.

— Всичко е добре, когато свършва добре.

Преследвачката на вампири потупа Мойра по коляното.

— Вие сте най-добрите ми приятели — след Ларкин. И най-близките ми жени — след майка ми. По лицата ви познах, че Глена ти е разказала за случилото се между мен и Кийън.

Несигурна в реакцията си, Блеър потърка длани в бедрата си.

— Да.

— Мисля, че не е зле да пийнем малко вино.

Когато принцесата понечи да се изправи, Глена сложи ръка на рамото й, за да я спре.

— Не казах на Блеър, за да злословя или клюкарствам зад гърба ти.

— Знам и това. Направила си го от загриженост — като приятелка, като жена. Няма повод за тревога. Бях ядосана. Не, бях побесняла — поправи се Мойра, когато вещицата донесе виното. — Той си позволи да сложи край на нещо, с което трябваше да се справя сама.

— Изпревари ме само с няколко секунди — призна Блеър.

— Добре, добре. Тръгнах след него, когато дългът ми изискваше да остана и да кажа нещо на народа си. Но аз го настигнах и му се разкрещях. Направи го, за да ме предпази от глупава и може би фатална грешка. Каза ми това, но не бях готова да го изслушам, да приема. Показа ми, че бъркам и случилото се накрая беше просто начин да ме убеди, че не съм достатъчно силна да спра всяка атака. Нищо повече.

— Добре… — Блеър се опита да намери подходящите думи. — Щом си доволна.

— Трудно е за една жена да се чувства доволна, когато след такава целувка е хладно отблъсната. — Мойра сви рамене. — И двамата бяхме изпълнени с гняв. Няма да му се извинявам и не очаквам извинение. Просто ще продължим напред и ще помним, че има по-важни неща от гордостта и яростта.

— Мойра. — Глена погали косите й. — Изпитваш ли чувства към него?

Принцесата затвори очи, сякаш за да потърси отговора дълбоко в себе си.

— В някои моменти изцяло съм подвластна на емоциите. Но знам какво ми повелява дългът. Съгласих се да отида до камъка и да се опитам да извадя меча. Не утре. Имам твърде много работа. Но до края на седмицата. Показах на народа си, че в мое лице ще ги води воин. Скоро, ако такава е волята на боговете, ще стана тяхна кралица.

Излязоха и оставиха Мойра да седи на стола, загледана в огъня.

— Дано отварата, която й дадох, скоро й помогне да заспи.

Глена въздъхна и пъхна ръце в джобовете си.

— Може да стане сложно — каза Блеър.

— А кое не е? Трябваше да предвидя, че се задава нещо подобно.

— Май е време да смениш кристалното си кълбо с по-нов модел.

— Добра идея. — Тръгнаха заедно към стаите си. — Да поговорим ли с Кийън за това?

— Разбира се. Ти иди първа.

С лек смях вещицата поклати глава.

— Е, добре, ще си траем. Ще стоим настрана, поне засега. Знаеш ли, вярвам в пълната откровеност в една връзка. Но няма да споменавам нищо на Хойт.

— Ако мислиш, че аз ще се разбъбря пред Ларкин, лъжеш се. Имаме предостатъчно грижи.

 

 

Утрото бе влажно и хладно, но на арената се бяха събрали тълпа жени. Повечето носеха панталони, които местните наричаха бричове, и туники.

— Двойно повече са от онези, които се явиха вчера — каза Глена на убийцата на вампири. — Благодарение на Мойра.

— Определено постигна целта си снощи. Слушай, ще ти дам един час да ги загрееш. После ще полетя с послушния си дракон. — Незнайно дали заради мрачното време сутринта, или от напрежението предишната вечер, Блеър бе нервна. — Искам лично да огледам бойното поле, да се уверя, че селищата в близост до него са опразнени и да проверя заложените капани.

— Още един ден в рая. Е, мисля, че трябва да се преместим на закрито. — С ръце на кръста, Глена се завъртя в кръг. — Да намерим подходящо помещение.

— Защо?

— В случай че не си забелязала — вали.

— Да, затова косата ми е вир-вода. Имай предвид, че нямаме понятие какви ще бъдат условията на Самен. Впрочем не знаем и дали на тези жени няма да им се наложи да се борят с по някой вампир по-рано. Не е зле да потренираме и бой в кал.

— Отвратително.

— Стегни се, боецо!

Блеър приятелски я щипна по ръката.

След час бе изпоцапана, леко контузена и в страхотно настроение. Малката кална тренировка се оказа добър начин за освобождаване от напрежението.

Тръгна през арената с ясната цел да открие Ларкин, но внезапно спря, когато видя майка му и сестра му да вървят към нея.

„Идеално, помисли си тя. Просто върхът!“ Беше плувнала в пот и кал, в най-подходящия вид за среща с мамчето на мъжа, с когото спи. Голям късмет!

Нямаше къде да се скрие от погледите им, така че трябваше да запази хладнокръвие.

— Добро утро.

— И на теб. Аз съм Деърдре, а това е дъщеря ми Шинан.

Блеър понечи да подаде ръка, но се сети, че е покрита с кал. Стори й се неуместно да направи реверанс при тези обстоятелства и само кимна.

— Радвам се да се запозная с вас. Аз… обучавах жените.

— Гледахме. — Шинан скръсти ръце над издутия си корем, както правеха бременните жени. — Много сте добра и кипите от енергия.

Каза го с усмивка и Блеър си заповяда да се успокои.

— Те идват.

— Синът ми говори само хубави неща за теб.

— О! — Убийцата на вампири отмести поглед към Деърдре и прочисти гърлото си. „Отпусни се, по дяволите!“ — Радвам се да чуя. Благодаря. Тъкмо тръгвах да го търся. Трябва да направим малка разузнавателна обиколка.

— В конюшнята е. — Майка му мълчаливо се загледа в нея. — Нима мислиш, че не знам, че делите едно легло?

Преди Блеър да проговори, Шинан издаде звук, който би могъл да мине за приглушен смях.

— Все пак съм негова майка — продължи Деърдре със същия благ тон. — Наясно съм, че е спал и с други жени преди теб. Но никога не ми е говорил за тях, както говори за теб. Това означава, че този път е различно. Прощавай. Доколкото разбрах от него, предпочиташ откровеността.

— Да, така е. Господи, съжалявам. Никога не съм водила подобен разговор, не и с жена като вас.

— С майка?

— На първо място. Не искам да помислите, че си лягам с всеки, който… — „Нима мога да попадна в по-неловко положение?“, запита се Блеър, когато Деърдре просто продължи да я гледа с интерес и лека насмешка. — Отгледали сте добър син. Ларкин е чудесен човек.

— Няма по-голям комплимент за една майка и определено съм съгласна с теб. — Насмешката изчезна. — Войната е неизбежна и той ще се бие. Никога не съм се сблъсквала с подобно нещо и трябва да вярвам, дълбоко в сърцето си, че ще остане жив.

— Аз вярвам, ако това ви носи някаква утеха.

— Да. Имам и други деца. — Деърдре докосна рамото на дъщеря си. — Още един син и съпруга на дъщеря ми, който ми е като син. Вярвам и в тях. Но дъщеря ми не може да се бие като жените, които обучаваш.

— Бебето ще се роди преди Коледа — каза Шинан на Блеър. — Третото. Моите деца са твърде малки, за да воюват, а това е още неродено. Как да ги защитя?

Преследвачката на демони се сети за кръстовете, създадени от Хойт и Глена. Сметна, че и другите ще се съгласят бременната сестра на Ларкин да носи такъв.

— Можеш да направиш много — увери я тя. — Ще ти помогна. — Обърна се към Деърдре: — Не бива да се тревожиш за дъщеря си, за внуците си. Съпругът ти, приятелите ми и аз никога няма да допуснем да им се случи нещо лошо.

— Успокояваш душата ми и съм ти благодарна. Може и да не сме годни да се бием, но не ще стоим със скръстени ръце. Има много неща, с които възрастните и жените, носещи нов живот, могат да бъдат полезни. Ще ги вършим. Сега имаш работа, така че няма повече да те задържаме. Приятен ден и нека боговете те закрилят.

— Благодаря.

Блеър остана на мястото си за миг и ги проследи с поглед. „Смели жени“, помисли си тя. Лилит щеше да се изненада.

Доволна, продължи към конюшните, където Ларкин гол до кръста и плувнал в пот, помагаше за изковаването на оръжия.

Това още повече повдигна настроението й. Нима имаше по-приятна гледка от полугол красавец, който стоварва тежък чук върху нагорещена стомана?

Съдейки по броя оръжия, оставени да се закаляват, хората тук бързо напредваха. Наковалнята завибрира от ударите и се надигна дим, когато нажеженото острие бе потопено във ведро с вода. Нищо чудно, че в ума на Блеър се прокраднаха мисли за секс!

— Кога ще гравираш някой от тях за мен? — извика тя. — Нещо от рода: „На жената, която прониза сърцето ми“. Изтъркано, но забавно.

Ларкин вдигна поглед и й се ухили.

— Изглеждаш, сякаш си се въргаляла в калта.

— Точно това правих. Отивам да се измия.

Той подаде чука си на един от другите мъже, взе кърпа да попие потта от лицето си и тръгна към нея.

— До Самен всеки жител на Галия ще бъде въоръжен. Онова, което Кийън каза преди известно време за превръщането на всяко рало в меч, вече не звучи налудничаво. Вестта се разнесе.

— Добре. Така трябва. Можеш ли да се измъкнеш?

Мъжът изтри част от калта по бузите й с пръст.

— Какво си намислила?

— Да направим няколко кратки полета. Времето е ужасно, знам, но не можем да чакаме слънце и дъги. Необходимо е да видя бойното поле, Ларкин. Със собствените си очи.

— Добре.

Той грабна туниката, която бе захвърлил по-рано, и даде поредица наставления на бърз галски на мъжете, работещи зад него.

— Ще се потят здравата и без мен.

— Виждал ли си Мойра тази сутрин?

— Да. Поговорихме доста разгорещено. После се успокоихме и се сдобрихме. Отиде в селото да се разбере с търговците. Да се спазари за още коне, каруци, провизии, всичко, включено в дългия й списък с неща, нужни за следващите седмици.

— Далновидно. Освен това е хитър ход да се появи сред хората след снощи. Всеки, който не е присъствал на демонстрацията, вече е чул за нея. Колкото по-често я виждат, толкова по-добре.

През следващите седмици, помисли си Блеър, докато се миеше, за пазаруването, съставянето на списъци и набавянето на провизии щяха да се погрижат жени като Деърдре и Шинан. „Нека да се чувстват полезни, каза си тя. И да представят кралската фамилия сред народа.“

Изстърга калта и се преоблече със сравнително чиста риза, а после окачи стандартните оръжия на колана си.

Срещна Ларкин във вътрешния двор и взе ножницата за неговия меч и калъфа му за колове.

— Имам нещо за теб. — Вдигна самара, който бе оставила на земята, и окачи калъфите на примките. — Ще ти го сложа, за да можеш да носиш оръжията си, докато фучиш из въздуха.

— Това се казва изненада! — Ларкин се захили като дете, получило лъскава червена количка. — Много предвидливо от твоя страна, Блеър. — Наведе се и я целуна.

— Направи номера си и ще го изпробваме.

— Дължа ти подарък. — Отново я целуна.

Превърна се в дракон и Блеър нагласи самара върху тялото му, като провери дали е здраво закрепен.

— Не е зле. — Метна се на него. — Да излитаме, каубой!

Никога нямаше да й омръзне. Дори в дъжда бе вълнуващо да усеща приказното същество под себе си, да се издига и да се спуска с него през влажната мъгла, затулваща земята под тях. Сякаш летяха през облак, където всички звуци заглъхваха и не съществуваше нищо друго, освен волния полет.

Никога вече не би й било интересно да се вози на нещо толкова обикновено като самолет.

Дъждът намаля и докато слънцето се опитваше да пробие облаците с лъчите си, тя видя дъгата. Образуваше съвършена арка от преливащи се нежни цветове сред дъждовните капки. С бавен размах на крилете Ларкин се обърна и тя засия като портал пред тях. Цветовете станаха по-наситени, искрящи като скъпоценни камъни. Слънчевите лъчи разсякоха дъждовните облаци и изящната арка превърна небосвода в приказна гледка.

Отекна звук като от тромпет, сякаш зазвучаха празнични фанфари. След миг небето се изпълни с дракони.

Дъхът й буквално секна, докато красивите крилати създания се рееха около нея. Люспите им — изумрудени, рубинени и сапфирени — грееха с повече цветове от тези на дъгата, осъзна тя. Почувства как тялото на Ларкин завибрира, когато той отвърна на техния зов, и му се усмихна глуповато, щом зърна шеговития блясък в жълтеникавите му очи.

Летеше с ято дракони. Или стадо? Глутница? Какво значение имаше? Вятърът от крилете им брулеше лицето й, развяваше косите и шлифера й, докато се рееха в небето, изпълнено с цветове. Другите животни кръжаха, преобръщаха се и се носеха в игриви танци. Блеър се хвана здраво за самара и изкрещя на Ларкин:

— Направи го! Хайде!

Извика от вълнение, когато той се спусна отвесно и се завъртя. Докато висеше от гърба му с главата надолу Блеър видя как мъглите се разкъсаха и разкриха ярката зеленина и тъмнокафявата земя на Галия.

Драконът се плъзна над дърветата и се издигна високо във въздуха, обгърнат от все по-силната слънчева светлина.

Продължиха напред, покрай дъги и бляскави криле, докато останаха само двамата и небето. Опиянена, Блеър се наведе и потърка буза във врата му. Каза, че й дължи подарък, спомни си тя. И току-що й даде наистина безценен дар.

Вече летяха, огрени от слънцето, и от време на време се натъкваха на някой изненадващ порой. Долу се виждаха малките села и коларските пътища, които ги свързваха, плетеницата от потоци и малки реки, и множество горски гъсталаци.

Но пред тях се извисяваха планините — тъмни и забулени в мъгла, вещаеща зло.

Убийцата на вампири видя долината в подножието им, неравната камениста земя. Потръпна, като забеляза мястото, което толкова пъти бе виждала в съня си.

Тук не грееше слънце. Светлината се губеше, сякаш всмукваше от дълбоките проломи и клисури, и се отблъскваше от сухите треви, стърчащи между острите, обветрени скали.

Земята се издигаше, снишаваше и образуваше гънки. Пълзящите сенки на заплашително издигащите се планини създаваха илюзията, че самата долина се движи.

През нея премина нещо повече от тръпка. Почувства необясним, инстинктивен страх. Ужас, породен от мрачното предчувствие, че в тази сурова, безмилостна земя ще намери смъртта си.

Ларкин направи завой, а тя затвори очи и за миг се предаде на опасенията. Не можеше да ги победи с юмруци и оръжие, а да ги осъзнае и приеме.

Тогава щеше да успее да ги овладее. Ако се окажеше достатъчно силна, можеше да използва този страх, за да се бори и да оцелее.

Когато драконът кацна, Блеър се спусна от гърба му. Краката й леко трепереха, но се задържа и това бе важното. Макар че пръстите й бяха сковани, успя да откачи самара от тялото му.

Най-сетне пред нея застана Ларкин.

— Злокобно място.

Изпита облекчение, когато чу тези думи.

— Да, безспорно.

— Почти усещаш как злото се надига. Ходил съм там и преди и винаги ми се струваше, че долината не е част от Галия. Но никога не е било толкова страшно, както днес. Сякаш земята иска да се разтвори и да те погълне.

— Господи! И аз имам това чувство, честно казано. Кръвта ми се смрази. — Потърка лицето си и се огледа. — Къде се намираме?

— Недалеч. Не исках да кацнем точно там, исках да разполагаме с малко време.

— Ще го използваме.

Той докосна бузата й.

— Доста е различно от красивите дъги.

— Коренно, бих казала. Искам да ти споделя още нещо, преди да се върнем към онова място. Полетът… дъгата, другите дракони — всичко това беше най-невероятното изживяване в живота ми.

— Наистина ли? — Ларкин наклони глава. — Мислех, че най-невероятното ти изживяване е да се любиш с мен.

— О, разбира се! Е, след това.

— Добре. — Повдигна брадичката й и я целуна. — Радвам се, че ти хареса.

— Повече. Беше направо изумително. Най-хубавият подарък, който съм получавала.

— Извадих късмет с онази дъга. Никой дракон не може да й устои.

— Наистина ли? Беше великолепно. Очите ми щяха да изскочат.

— Не за пръв път виждаш дракон — напомни й той.

— Ти си най-красивият от всичките и дрън-дрън, но честна дума, Ларкин — изключителни създания са. Тези цветове и тази сила… Почакай, могат ли хората да ги яздят както аз теб?

— Никой не язди като теб, a stor. Не могат. Все пак те не са коне.

— А ако е възможно? Ти разговаряше с тях.

— Не може да се нарече разговор. Просто вид общуване. Начин за изразяване на мисли и чувства. Нещо, което мога да правя само в образа на дракон, така да се каже.

— Ако можем да нападаме от въздуха, това би ни дало голямо предимство. Иска ми се да го обмислим.

— Те са нежни създания, Блеър.

— Както и повечето жени, които обучаваме с Глена да се бият. Когато съдбата на световете е заложена на карта, приятел, трябва да използваш всичко, до което се добереш. — На лицето му ясно се изписа неодобрение. — Остави ме поне да си помисля. Насам е, нали?

— Да.

Тръгнаха по тесния път между живи плетове и стръкове оранжеви лилии. Ларкин се наведе, откъсна една и й я подаде.

Блеър се загледа в нежните венчелистчета в искрящ, ярък цвят. Толкова диви и прекрасни!

Говореха за война, а той й подари цвете.

Може би бе глупаво от тяхна страна, но тя провря дръжката на лилията през един от илиците на шлифера си. И вдъхна от сладостното й ухание, докато вървяха към бойното поле.