Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кръгът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dance of the Gods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 109гласа)

Информация

Сканиране
ganinka(31.08.2011)
Корекция
Xesiona(2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara(2010)
Корекция
Еми(2014)

Издание:

Нора Робъртс. Танцът на боговете

ИК „Хермес“

ISBN: 978-954-26-0588-1

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция

Петнадесета глава

Измина час, после два, три. Нямаше какво да прави, освен да хапне малко хляб и сирене, които Мойра им бе дала за из път, и да пийне вода.

Ларкин и Кийън поне си правеха компания, а тя остана насаме с мислите си. Намръщи се, когато й хрумна това. Беше свикнала да ловува сама, да дебне в тъмнината на тихи, уединени места.

Странно как само за няколко седмици промени навик, който бе имала цял живот.

Във всеки случай чакането се оказа по-дълго, отколкото се надяваше, а и не отчете фактора скука. Изведнъж си спомни за първата си нощ в Ирландия и за късмета — съдбата — да спука гума на едно тъмно, пусто шосе.

Тогава се натъкна на трима вампири и елементът изненада бе на нейна страна. Първо, те не очакваха да ги зашемети с лост за смяна на гуми, особено жена, далеч по-силна, отколкото предполагаха. Със сигурност не очакваха и да извади кол и да ги превърне в пепел.

Тези двамата — ако изобщо се върнеха — също щяха да се изненадат. Само трябваше да помни, че целта на мисията не е да ги убие.

Баща й нямаше да одобри тази нова авантюра. Според неговия правилник демоните трябваше да бъдат изтребени — и точка. Бързо, ефективно. Безцеремонно, без много приказки.

Разбира се, досега той щеше да намери начин да убие Кийън. Роднинската връзка и волята на боговете да вървят по дяволите! Никога нямаше да работи и да тренира заедно с Кийън, да участва в битка рамо до рамо с него.

Един от двамата — а може би и двамата — вече щеше да е мъртъв.

Може би поради тази причина тя бе сред избраниците, а не Шон Мърфи. Затова, призна Блеър пред себе си, не му писа за Кийън. Не че баща й си правеше труда да отваря имейлите й, но все пак не спомена в тях, че един от приятелите й не е смъртен.

Един ловец на демони не можеше да има бойни другари, поне според него. Трябваше да се бие сам срещу врага. Гледаше на света в черно и бяло — или живееш, или умираш.

Още една причина, поради която никога не получи одобрението му, осъзна тя. Не само защото бе момиче, а защото не възприемаше еднозначно нещата и подлагаше всичко на съмнение.

Защото, като Ларкин, неведнъж бе изпитвала съжаление към съществата, които убива. Знаеше какво би казал баща й. Че миг съжаление ще доведе до миг колебание. А това означава гибел.

Прав бе, но не напълно. Нищо не беше само правилно или само грешно, имаше изключения. Можеше да изпитва жал и въпреки това да изпълнява мисията си. Справяше се.

Нали сега стоеше тук, жива! И бе твърдо решена да не умира.

Запита се само — за пръв път след случилото се с Джеръми — дали е възможно да живее като нормален човек. Отдавна вече не си позволяваше да мечтае или да се надява да я обичат. Сега до нея бе Ларкин и Блеър вярваше, че той е влюбен в нея. Или поне я желае и изпитва емоции, близки до любов и загриженост.

С времето чувствата му наистина биха могли да прераснат в любов, за което преди дори не смееше да мечтае. Любов, която превъзмогва и приема всичко.

„Жестоко е“, помисли си тя. Беше наистина несправедливо, че не разполагаха с достатъчно време. Просто бяха лишени от този лукс, защото ги деляха цели светове.

Но когато пак останеше сама, щеше да помни, че някой я е обичал и го е било грижа за нея, въпреки че бе опознал истинската й същност. Ако спечелеха тази война и земята продължеше да се върти, щеше да му каже какво й е дал, преди да се върне у дома. Да сподели каква промяна е настъпила дълбоко в нея — към по-добро.

Но нямаше да му признае какво чувства. Тези думи само щяха да наранят и двамата. Щеше да премълчи онова, което най-сетне намери смелост да признае пред себе си.

Че винаги ще го обича.

По-скоро усети, отколкото чу, движението; обърна се натам, откъдето то дойде, и застана нащрек. Но се оказа, че е Кийън — неговият силует и ароматът му — в сенките край пътеката.

— Приготви се — прошепна той. — Двама ездачи навлизат в гората. Влачат след себе си човек. Все още жив.

Блеър кимна и си помисли: „Представлението започва“.

Бавно поведе коня по посока към фургона, за да дойдат изотзад. Така щеше да изглежда, че конят й е окуцял, след като е поела през гората.

Първо долови нещо, по-силно от мириса им. По-скоро присъствието им оказа въздействие върху всичките й сетива. Но изчака, докато чу тропота на копитата.

Беше свалила якето си. Жените в Галия не ходеха облечени в черна кожа. За да се предпази от студа, бе сложила една от туниките на Ларкин, пристегната с колан достатъчно плътно, за да подчертава гърдите й. Кръстовете й бяха добре скрити под здравата материя.

Изглеждаше като невъоръжено момиче, което се надява на помощ.

Дори извика, когато конете се приближиха, постара се да заговори с галски акцент и гласът й зазвуча уплашено:

— Хей, конници! В беда съм, тук, на пътеката.

Тропотът спря. „О, да, помисли си Блеър. Ще си поговорят, ще обсъдят какво да правят.“ Пак извика, с потреперващ глас:

— Там ли сте? В подковата на коня ми е влязло камъче. Пътувам за Силард.

Отново тръгнаха бавно към нея и тя прие изражение, издаващо смесица от облекчение и тревога.

— О, слава на боговете! — каза, когато видя конете. — Мислех, че ще трябва да вървя пеша до къщата на сестра ми, сама по тъмно. Така ми се пада, като тръгнах толкова късно.

Единият вампир слезе. Изглеждаше силен и набит. Когато дръпна качулката на наметалото си назад, Блеър видя заплетена сламеноруса коса и дълбок V-образен белег над лявата вежда.

Нямаше следа от жертва, влачена зад тях, и предположи, че за момента са изоставили плячката си.

— Сама ли пътувате?

Тя долови славянски акцент. Съвсем лек. Може би беше руснак или украинец.

— Да. Не е много далеч и се канех да тръгна по-рано през деня. Но свърших това-онова и сега… — Посочи с жест към коня си. — Аз съм Бийл, от рода Дъбуир. Случайно да сте на път за Силард?

Вторият също слезе и хвана поводите на своя и на нейния кон.

— Опасно е да яздите сама през гората по тъмно.

— Много добре знам. Но вие не говорите като тукашен. — Бавно се отдръпна крачка назад, като уплашена жена. — Чужденец ли сте?

— Може да се каже.

Усмихна се и зъбите му проблеснаха в мрака. Блеър изпищя, сигурна, че колкото и силно да извика, никой не би помислил, че преиграва. Той се засмя и протегна ръце да я сграбчи. Преследвачката на демони го ритна с все сила с коляно в слабините и завърши с юмручен удар отстрани. Когато вампирът падна на колене, стовари ботуша си в лицето му и застана стабилно на крака, готова за следващото нападение.

Вторият не бе едър като първия, но бе по-бърз. И успя да извади меча си. Тя се наведе назад, оттласна се с ръце от земята и го ритна по ръката, с която държеше меча. Така си осигури време и известно разстояние. Когато другият се изправи, Ларкин изскочи от гората.

— Да видим как ще се справиш срещу мъж.

Блеър се засили, скочи високо и силно ритна първия в корема, докато Ларкин кръстосваше меч с другарчето му. Грабна оръжието си от ножницата на седлото и трите коня уплашено се отдръпнаха. Инстинктивно се завъртя и стовари меча с две ръце, за да блокира замаха на противника си.

Оказа се права за силата му. Вибрациите от удара на двете остриета я разтърсиха от главата до петите. Започна да се приближава към нея, а тя тръгна срещу него. Неговото предимство бе, че го искаха жив. Но той не го знаеше. Преследвачката на демони стъпи с цялата си тежест върху крака му и нанесе жесток удар с дръжката на меча по брадичката му.

Той политна назад и се блъсна в коня й. И трите животни тревожно зацвилиха и се разпръснаха.

Вампирът нападаше отново и отново, замахвайки с меча, докато от челото й започна да се стича пот. Чу някого… нещо да изпищява, но не можеше да рискува да погледне. Вместо това финтира, привлече меча му отляво и заби крак в корема му. Противникът й остана приведен достатъчно дълго, за да успее да скочи върху него и да допре острието си до гърлото му.

— Само да мръднеш и си станал на пепел. Ларкин?

— Да.

— Ако си приключил играта с този, малко помощ тук няма да ми бъде излишна.

Той се приближи и няколко пъти ритна вампира по главата и по лицето.

— Е, това трябва да е достатъчно. — Задъхана, Блеър се отпусна на колене и погледна Ларкин. Ризата и лицето му бяха опръскани с кръв. — Има ли много твоя?

— Не. Повечето е негова. — Направи крачка назад и посочи към вампира, когото бе приковал към земята с меч.

— Ох! — Тя се изправи. — Трябва да съберем конете, да оковем тези двамата във вериги и…

Замълча, когато Кийън дойде при тях и доведе конете. Той погледна окървавените вампири на пътеката.

— Грозно — отбеляза, — но ефективно. Този тук съвсем не е в добра форма. — Кимна към мъжа, облян в кръв и преметнат върху гърба на единия кон. — Жив е.

— Добра работа. — Блеър се запита, не за пръв път, колко ли му е трудно да устои на мириса на прясна човешка кръв. Но моментът бе крайно неподходящ за въпроси от този род. — Най-добре да озаптим тези двамата. Ако този се събуди, ще ни създаде неприятности. — Блеър раздвижи схванатото си рамо. — Силен е като бик, по дяволите!

Докато оковаваха пленниците, огледа мъжа в безсъзнание. По тялото му имаше множество кървящи рани и натъртвания, но не бе ухапан. „Решили са да го довлекат до фургона, досети се тя. Да го споделят с женската. Да си устроят малко пиршество.“

— Трябва да погребем мъртвите — настоя Ларкин.

— Нямаме време за губене.

— Не можем просто да ги оставим.

— Слушай, само ме изслушай. — Блеър хвана ръцете му, преди той да й обърне гръб. — Този човек е ранен, тежко ранен. Нуждае се от незабавна помощ, иначе няма да оживее. Ще изкопаем още един гроб. Освен това Кийън трябва да се върне в замъка преди разсъмване. Дори и да тръгнем сега, ще се наложи да побързаме.

— Аз ще го направя. Ще го направя сам.

— Ларкин, имаме нужда от теб. Ако времето напредне, Кийън трябва да избърза и ще остана сама с двама вампири и един ранен човек. Бих могла да се справя, но е ненужно пилеене на сили. Ще изпратим някого да ги погребе. Или ако предпочиташ — ще се върнем двамата с теб. Но сега трябва да вървим. Време е.

Ларкин не каза нищо, само кимна и закрачи към коня си.

— Тъгува заради жената, която очисти — промърмори Кийън.

— С някои е по-трудно, отколкото с други. Носиш ли онова наметало? За всеки случай.

— Да, но честно казано, предпочитам да не рискувам кожата си, като разчитам само на него.

— Не мога да те упрекна. Тръгни напред, когато започне да се зазорява. — Блеър хвърли поглед към мястото, където вампирите бяха вързани с вериги върху един кон. — Ще се справим с тях.

— И сама можеш — и двамата го знаем.

— Ларкин не бива да остава сам, докато превъзмогва случилото се във фургона. — Възседна своя кон. — Да действаме!

Яздеха мълчаливо през тъмната гора, през ливадите, облени в бледа лунна светлина. Само веднъж точно пред тях плавно прелетя бяла сова, чиито криле тихо изшумоляха. За миг Блеър зърна блясъка на изумруденозелените й очи. После отново остана единствено полъхът на вятъра, който шепнеше във високите треви и в приглушената тишина при зазоряване.

Видя вампира, когото бе победила, да надига глава. Когато очите му срещнаха нейните, долови в тях жажда за кръв и ярост. Но страхът надделяваше и над двете. Започна да се бори с веригите си, тревожно поглеждайки на изток. Другият до него лежеше, отпуснат, и издаваше ридания през превръзката на устата си.

— Усещат наближаването на зората — каза Кийън до нея. — Изпепеляващият огън, който ги очаква.

— Върви. Ние с Ларкин ще се справим.

— О, има още малко време.

— Остават само три-четири километра.

— По-малко — каза Ларкин. — Раненият започва да се съвзема. По-добре да си остане в безсъзнание.

Разтърсването нямаше да му се отрази благоприятно, но повече не можеха да си позволят да се движат бавно и спокойно. Слънцето всеки момент щеше да изгрее.

— Да ускорим темпото!

Пришпори коня си с надеждата пострадалия мъж да издържи още километър-два.

Първо забеляза светлини на свещи и факли да проблясват през вдигащата се мъгла. После видя силуета на замъка, високо на хълма, с развети бели знамена под небето, което вече не беше черно, а наситено тъмносиньо.

— Върви!

Когато първите розови лъчи озариха хоризонта, вампирите започнаха да се гърчат и да се мятат, издавайки звуци, далеч от човешки стонове.

Но Кийън яздеше, изправен на седлото, с развети коси.

— Толкова рядко го виждам отвън.

Почувства болка, пареща и разкъсваща. Учуди се и изпита известно съжаление, докато галопираше през портите към сянката на високата каменна ограда.

Мойра чакаше там, с пребледняло и напрегнато лице.

— Влез вътре бързо! Ще се погрижат за коня ти. Побързай, моля те! — Отново го подкани и в гласа й прозвуча напрежение, докато Кийън слизаше от коня.

Даде знак на мъжете с нея да се заемат с пленниците.

— Имате ли удобна тъмница? — попита я Блеър.

— Не, нямаме.

Докато отвеждаха окованите пленници, Ридок проследи с поглед мъжете.

— Всичко е подготвено, както поиска принцесата. Ще ги държат в подземията, под стража.

— Оставете ги оковани във вериги! — нареди Ларкин.

— Хойт и Глена чакат вътре — каза им Мойра. — Ще заредят оковите с магическа сила. Не се тревожете. Нуждаете се от храна и почивка. И тримата.

— Този е човек. Ранен е. — Блеър се приближи и допря пръсти до гърлото му, за да усети пулса. — Жив е, но някой трябва да се погрижи за него.

— Веднага. Сър?

— Ще изпратим да повикат лекаря. — Ридок даде знак на няколко мъже. — Поемете го! — нареди той и се обърна към сина си: — Пострада ли?

— Не. Ще се върнем обратно. Има неколцина, които оставихме в гората до пътеката към Силард. — Лицето на Ларкин бе бледо и обляно в пот. — Ще ги погребем.

— Ще изпратим хора.

— Трябва да свърша това сам.

— Тогава върви. Но първо влез за малко. Да се измиеш, да закусиш. — Ридок обви ръка около раменете му. — Беше дълга нощ за всички ни.

Вътре Кийън разговаряше с Хойт и Глена. Замълча, когато другите влязоха, и погледна към Мойра.

— Е, получи своите пленници. Какво възнамеряваш да правиш с тях?

— Ще поговорим за това, за всичко. Наредих да донесат храна в семейната приемна. Ще се съберем там. Имаме много за обсъждане.

Принцесата се отдалечи, следвана от две придворни дами.

Блеър отиде в стаята си, където камината бе запалена и имаше прясна вода. Отми кръвта и смени взетата назаем туника със своя риза.

После се подпря с ръце на бюрото и се загледа в отражението си в огледалото.

Реши, че изглежда по-добре. Нуждаеше се от сън, но нямаше да го получи. Поне не скоро. Какво не би дала за един час в леглото, но това не влизаше в плановете, както и няколко приятни дни в спа център.

Щеше да прекара половината от деня в обратния път към гората — за погребението на трима непознати. Нямаше да намери време за почивка и после, тъй като трябваше да се залови с обучение на бойци, с изграждане на стратегии и проверка на производството на оръжия. Имаше поне десетина неотложни практически задачи.

Но ако не отидеше, Ларкин щеше да тръгне сам. Не можеше да го допусне.

Той вече бе в приемната, когато тя влезе. Стоеше до прозореца, загледан в утринната омара.

— Мислиш, че губя ценно време — каза й, без да се обръща. — За нещо излишно и безполезно.

„Чете мислите ми, помисли си Блеър. Дяволски добре.“

— Семействата трябва да са в безопасност по пътищата на Галия. Не е редно младите девици да бъдат изнасилвани, измъчвани и убивани. Или превръщани в същества като онези, които унищожаваме.

— Прав си, не бива.

— Ти живееш с това бреме по-отдавна, отколкото аз. Може би вече го приемаш по-…

— Безчувствено.

— Не. — Ларкин се обърна. На безмилостната дневна светлина изглеждаше състарен и ужасът от нощта все още бе изписан на лицето му. — Не исках да кажа това, никога не бих употребил тази дума за теб. Хладнокръвно, може би практично. Била си принудена да свикнеш. Не те карам да идваш с мен.

Блеър го знаеше отлично, но не можеше да постъпи другояче.

— Казах, че ще дойда и ще го сторя.

— Да, благодаря ти. Ще ме разбереш ли, ако споделя, че се чувствам по-силен, защото знам, че си готова да го направиш, че напълно разбираш потребността ми и ще ми отделиш време?

— Мисля, че само един силен мъж може да изпитва толкова силна нужда да постъпи човечно. Това ми стига.

— Има много неща, които трябва и искам да ти кажа. Но не точно сега. Чувствам се… — Сведе поглед към ръката си, в която държеше меч. — Нечист. Разбираш ли какво имам предвид?

— Да.

— Е, добре. Ела да пийнем силен чай и да си представим, че е кока-кола. — Леко й се усмихна, докато вървеше към нея. После сложи ръце на раменете й и притисна устни към челото й. — Толкова си красива!

— Явно очите ти наистина са уморени.

Ларкин се отдръпна назад.

— Виждам те такава, каквато си — отвърна той.

Придърпа стол за нея, нещо, което Блеър не си спомняше да е правил досега. Когато седна, влязоха Хойт и Кийън. Вампирът хвърли поглед към прозорците, а после се отдръпна далеч от тях в сянката, където Мойра бе наредила да поставят маса.

— Глена идва — каза магьосникът. — Искаше да огледа мъжа, когото сте довели. Пленниците са на сигурно място. — Погледна брат си. — Не изглеждат никак щастливи.

— Гладни са. — Кийън си наля чай. — Замъкът има чудесна винарска изба, с която не си се похвалил — обърна се той към Ларкин. — Един ъгъл от нея е достатъчно тъмен и влажен, за да кротуват. Но ако братовчедка ти няма намерение да ги умори от глад, ще трябва да ги нахрани, ако иска да останат оковани там още един ден.

— Няма да ги уморявам. — Мойра влезе, облечена в екип за езда с женствена кройка в горскозелено. — Но няма да им се даде храна. Изпили са достатъчно галска кръв — животинска и човешка. С вуйчо ми ще излезем да направим обиколка сред народа и да разпространим вестта за заплахата. Ще се опитаме да привлечем колкото може повече доброволци до залез-слънце. А когато се стъмни, ще им покажем изчадията, които държим в подземията. После ще ги унищожим — погледна Кийън. — Сигурно намираш това за студено и коравосърдечно.

— Не. Практично и полезно е. Не съм си въобразявал, че ни пращаш да хванем вампирите и да ги довлечем тук за почивка в санаториум.

— Ще покажем на хората що за същества са и как трябва да се убиват. Сега ще изпратим хора да заложат капаните, които искаш, Блеър. Ларкин, възложих тази задача на Фален.

— Съпругът на сестра ми — обясни Ларкин. — Да, ще се справи. Добър избор.

— Човекът, когото докарахте, е буден, но лекарят иска да го упои. Глена е съгласна. Той ни каза, че чул шум в курника, помислил, че е лисица, и излязъл да види какво става. Връхлетели го. Извикал на съпругата си и трите си деца да не мърдат от къщата. Не могъл да стори нищо друго — слава на боговете! — те са го послушали. Ще изпратим някого да види как са.

— Докато Ларкин и Блеър се върнат, ние можем да поемем обучението. И Кийън може да се включи — добави Хойт, — ако вътре има подходящо място за тренировки.

— Благодаря. Надявах се да нямате нищо против. Селският ковач и още двама мъже изковават оръжия. Ще разполагаме с повече, а и някои доброволци ще дойдат със свои.

— Имате дървета — изтъкна Блеър. — Започнете да дялкате колове. А също и стрели, ножове, копия.

— Да, разбира се. Да. Трябва да вървя, защото вуйчо и придружителите ни чакат. Искам да ви благодаря за работата, която свършихте през нощта. Ще се върнем преди залез.

— Започва да прилича на кралица — отбеляза Блеър, когато Мойра излезе.

— Изглежда уморена.

Блеър кимна на Ларкин.

— Кралската власт е тежка отговорност. А при неизбежна война става непосилна. Кийън, ще разкажеш ли на другите за експедицията ни снощи?

— Вече им споменах за най-важното. Ще доизясня подробностите.

— Тогава ние с теб да тръгваме — обърна се тя към Ларкин.

Отиде с него до конюшните, за да съберат нужните инструменти.

— Ще стигнем по-бързо, ако летим, отколкото на коне. Устройва ли те?

— Нямам нищо против.

Поведе я към градината в задния двор, към която гледаше прозорецът й.

— Чантата е тежка. Окачи я на врата ми, когато се преобразя.

Подаде й я и се превърна в дракон.

Провря глава под презрамката. Блеър го погледна в очите и погали люспестото му лице.

— Голям красавец си — прошепна тя.

Драконът приклекна, за да може тя да го възседне.

Издигнаха се над кулите, бойниците и разветите бели знамена.

Утрото приличаше на скъпоценен камък, който разпръскваше сапфирени, изумрудени и кехлибарени отблясъци наоколо. Наведе глава назад и се наслади на вятъра, който я обгръщаше и разсейваше умората от дългата нощ.

По пътя долу се виждаха коне, каруци, фургони и хора. Малкото село, което все още не бе разгледала, изглеждаше като пъстра мозайка от кокетни къщички, ярки цветове и отрупани сергии. Жителите поглеждаха нагоре, когато прелитаха над тях, и вдигаха ръце или шапки, а после се връщаха към ежедневните си занимания.

„Животът не просто продължава, помисли си Блеър, а упорито процъфтява.“

Обърна се с лице към планините, забулени в мъгли и тайни. И към Долината на мълчанието, където след няколко седмици щеше да се води кръвопролитна битка.

Щяха да се бият, а някои от тях — и да загинат. Но щяха да съхранят живота, за да просъществува и занапред.

Стигнаха до гората и закръжиха наоколо, преди Ларкин да се спусне грациозно на земята между дърветата.

Тя слезе от гърба му и свали чантата.

Когато отново прие човешки образ, той хвана ръката й.

— Красиво е — каза преследвачката на демони. — Преди да се заловим с това, за което сме дошли, искам да ти призная, че Галия е красива.

Заедно закрачиха през гората и се спряха, за да изкопаят три гроба в меката, покрита с мъх земя. Работата бе досадна, изискваше физическо усилие и я свършиха, без да разговарят. Отново влязоха във фургона и се заеха с изваждането на телата — кошмарна задача. Никой от двамата не проговори, а просто сториха каквото трябваше.

Умората се прокрадваше до костите й и не спря да й се гади, докато най-сетне не заровиха труповете.

Ларкин донесе по един камък за всеки от тримата и четвърти — за момичето, което не можеше да бъде погребано.

Когато приключиха, Блеър се подпря на лопатата.

— Искаш ли… да кажеш нещо?

Той заговори на галски, хвана ръката й, докато произнасяше думите, а после ги повтори на английски за нея.

— Те бяха непознати за нас, но са били семейство един за друг. Умрели са мъчително и сега ги предаваме на земята и боговете, за да почиват в мир. Няма да ги забравим.

Отдръпна се назад и я повлече със себе си.

— Да издърпаме фургона от гората, далеч от дърветата. Ще го изгорим.

„Това е всичко, което са притежавали“, помисли си Блеър, когато запалиха фургона. Цялото богатство на тези хора, чиито имена дори не знаеше. Тази мисъл толкова я натъжи, че после, когато отново се качи на гърба на дракона и се издигаха над пепелта, отпусна глава на врата му, затвори очи и се унесе в дрямка.