Нора Робъртс
Танцът на боговете (11)

Десета глава

Този тон й бе познат. Изречен с него, изразът „да поговорим“ означаваше „да се караме“. Е, добре, страхотно. Беше в идеално настроение за хубава кавга.

Но нямаше да улесни нещата за него.

Остана на стола.

— Очевидно не забелязваш, че съм заета.

— Очевидно ти не забелязваш, че пет пари не давам.

— В моята стая — хладно подчерта Блеър — аз решавам.

— Тогава изхвърли ме, защо не го направиш?

Завъртя се към него и небрежно изпъна крака, знаеше, че така ще го ядоса.

— Мислиш, че не мога ли?

— Точно сега ще ти коства доста усилия.

— Съдейки по изражението ти, бих казала, че си дошъл да си търсиш белята. Добре. — Кръстоса крака — още по-голяма обида на езика на тялото. Вяло взе бутилка вода. — Кажи каквото имаш да казваш и се разкарай.

— По тона ти разбирам, cara^[1], и бих казал, че очакваш неприятности.

— Вече знам, че имаш някакъв проблем с мен. Показа го достатъчно ясно. Е, изплюй камъчето, Ларкин. Времето ни притиска, а и не съм в настроение за дребни разпри.

— Значи за теб е нещо незначително хладнокръвно да разрушиш домовете на хората, всичко, за което са работили през живота си и са съградили с труд и пот на челото?

— Това е оправдана и много ефективна военна стратегия.

— Очаквах да го чуя от Кийън. Той е такъв, какъвто е, не може да се промени. Но ти, Блеър. Не става дума само за стратегия, а за начина, по който говореше за онези, които ще защитават домовете си, сякаш разбунтуването им е някаква досадна неприятност.

— Не можем да си позволим тази слабост.

— Но можеш да ги подпалиш.

Този поглед и тон, изпълнени с гняв и отвращение, й бяха до болка познати. Трябваше само да остане равнодушна.

— По-добре да пожертваме тухли и дърво, отколкото плът и кръв.

— Един дом не е само тухли и дърво.

— Не знам, никога не съм имала дом. Но не в това е въпросът. Във всеки случай идеята беше отхвърлена. Няма да бъде осъществена. Ако това е всичко…

— Как така никога не си имала дом?

— Да кажем, че никога не съм се чувствала емоционално свързана с покрива над главата си. Но и да бях, бих предпочела да жертвам него, а не собствения си живот или живота на човек, на когото държа. — Мускулите на тила й бяха обтегнати до скъсване и я мъчеше ужасно главоболие. — Този разговор е безсмислен — няма да изгорим ничий дом.

— Няма, защото не ние сме чудовищата.

При тези думи Блеър пребледня като платно.

— Имаш предвид себе си и Хойт. Ние с Кийън сме друга работа. Добре. Не за първи път ме сравняват с вампир.

— Не правя това.

— Очаквал си го от него, но не и от мен — повтори тя. — Е, очаквай го. Не, по-добре не искай нищо от мен. Върви си.

— Не съм свършил.

— Аз приключих. — Блеър стана и се отправи към вратата. Той й препречи пътя и я хвана за ръката, но тя бързо се освободи. — Разкарай се или лошо ти се пише!

— Това ли е твоето решение за всички проблеми? Заплахи, блъскане, юмруци?

— Невинаги.

Удари го. Юмрукът й се насочи към него и се стовари, преди да има време да размисли. След миг Ларкин лежеше на пода, а тя бе смаяна и засрамена. Просто не й бе позволено да губи самообладание пред друг човек, да му посяга физически.

— Няма да се извинявам, защото си го изпроси. Но наистина прекрачих границата. Фактът, че го направих, означава, че търпението ми е изчерпано и този разговор трябва да приключи. Хайде ставай! — подаде му ръка.

Отново сгреши, като не предвиди какво ще последва. Той рязко я дръпна за ръката, замахна с крак и я удари зад коленете. Когато Блеър се озова на пода, Ларкин я връхлетя с тялото си, преди тя да успее да се защити.

За миг я обзе гордост, че има толкова добър ученик.

— Така ли печелиш спорове? — попита я. — С юмрук в лицето?

— Спорът приключи. Край. Махни се от мен, Ларкин, веднага! Едва се сдържам.

— Престани със заплахите.

— Ти престани! — Преобърна го, надигна се и приклекна, в случай че запрати нещо по нея. — Мислиш се за голям умник. Лесно е с разходки на слънце и разговори за пикници, но когато нещата загрубеят и се наложи да действам с твърда ръка, те отвращавам. И ме смяташ за чудовище.

— Не съм те нарекъл така и не съм отвратен. Просто съм човек.

Той се втурна към нея, паднаха заедно на пода и се претърколиха. Телата им се удариха в масата и събориха сувенирна стъклена купа, която се разби на парчета.

— Ако за пет скапани секунди престанеш с опитите да ме насиниш и окървавиш, ще довършим този спор.

— Ако исках да го направя, щях да ти срежа някоя артерия. Нямаш право да ме съдиш, защото не се вмествам в представите ти. Нямам нужда от тези глупости, от теб или…

— Защо не млъкнеш за миг?

Впи устни в нейните, гневно и отчаяно, въпреки че лакътят й се заби в корема му. Вдигна глава, за да си поеме въздух.

— Не ми заповядвай да мълча! — Тя сграбчи косата му с две ръце и придърпа лицето му обратно към своето.

Гневна, отчаяна и изгаряща от страст, изведнъж си каза: „По дяволите! Стига съм умувала кое е правилно и кое е грешно. Стига самоконтрол!“.

Има моменти, в които човек иска единствено да се отдаде и да се наслади на поривите си.

„Няма да означава нищо“, помисли си Блеър, докато се вкопчваше в ризата му. Беше просто плътска страст. Искаше й се едновременно да заридае, да заръмжи и да се предаде на насладата.

Преобърна го по гръб, възседна го и издърпа ризата над главата му. Но той се надигна, обви ръце около нея и устните му намериха гърдите й. Отпусна се в прегръдката му, наведе глава назад и му позволи да засмуче зърното й.

Сякаш той яздеше дракон, завладян от силата му. Сякаш се опитваше да обуздае огън, опиянен от нейното сияние. Със зъбите и езика си й доставяше наслада, докато пръстите й се впиваха в раменете му и се плъзгаха по гърба му. После тя отново се озова под него и ханшът й се повдигна, докато устните им се сливаха. Дръпна широкия й панталон надолу и под него се разкри гола женска плът, гореща и влажна. Още по-изгаряща бе мекотата, до която достигна ръката му. От гърлото й се изтръгна дрезгав стон и дъхът й опари устните му.

Докато тялото й се гърчеше в оргазъм, единствената й мисъл бе: „Господи, какво блаженство!“. Нахлуваше в нея необуздано и ненаситното й желание я караше да драска, хапе и разкъсва. Би дала всичко за мига, в който обви силните си крака около него и усети проникването му.

Навлизаше в плътта й, сякаш обхванат от дива ярост, тласък след тласък, докато и двамата бяха твърде изтощени, за да помръднат.

 

 

Какво направи? Предаде се на лудост, на необуздан секс, без дори за миг да помисли за защита, за последиците, за каквото и да било. Никаква мисъл, само първичен, животински порив.

Телата им все още бяха слети, сякаш се бяха стопили и превърнали в едно. Как щеше да се отдели от него? Как щеше да развали това цяло?

Не биваше да се чувства така. Не трябваше да желае нещо, някого толкова силно, че да се самозабрави. Да се отдаде така сляпо, замаяна от физическа страст.

Не го спря. Не намери достатъчно сила. И сега щеше да си плати.

Той промърмори нещо неразбираемо. Преди да се обърне встрани, потърка нос в шията й като кутре.

Този миг на нежност след неудържимата ярост окончателно разби волята й.

— Това се казва край на спор — задъхано промълви той. — Е, беше изумително, въпреки че не го бях планирал така. Добре ли си?

„Внимавай, напомни си тя. Бъди сдържана.“

— Няма проблем. — Надигна се и посегна към панталона си.

— Почакай само минута. — Ларкин докосна ръката й. — Все още ми се вие свят. А и почти нямах време да те погледна, и двамата бяхме толкова припрени.

— Свършихме работата. — Блеър нахлузи панталона си. — Това е важното.

Той изправи гръб и достигна до потника й преди нея.

— Ще ме погледнеш ли поне за миг?

— Не си падам по анализите след края на игра, имам важни задачи.

— Не си спомням никаква игра. Битка — може би. Мислех, че и двамата сме победители.

— Да, затова, както казах, няма проблем. — Всеки момент щеше да се разтрепери. — Потникът ми трябва.

Той се вгледа в лицето й.

— Къде се скри? Имаш толкова много малки убежища.

— Не се крия. — Дръпна потника от ръката му.

— Напротив. Бягаш. Когато някой се доближи твърде много до теб.

— Е, добре, защо искаш да ме изнервиш? — С рязко движение облече потника. — Правихме секс… доста добър секс. Искаше ни се от известно време и най-сетне се случи. Сега можем отново да се съсредоточим върху работата си.

— Не мисля, че нещата тук са толкова различни от Галия, та случилото се преди малко да е било само секс.

— Слушай, каубой, ако търсиш романтика…

Ларкин бавно се изправи. Погледът му говореше, че отново е гневен. Добре дошло за нея. Щяха да се поборичкат и той щеше да си тръгне.

— Нямаше никаква романтика. Мислех, че първия път ще бъде романтично, но нещата взеха различен обрат — и не се оплаквам. Сега се опитваш да ме отблъснеш, да ме повалиш на земята, както направи преди с юмрук. Бих казал, че юмручният удар беше по-откровен от този.

— Получи каквото искаше.

— Отлично знаеш, че не беше само това.

— Какъв смисъл има между нас да се случи нещо повече? Какъв, по дяволите? Няма да стигнем доникъде.

— Да не би да си погледнала в кристалната топка на Глена? Какво видя там? Бъдещето?

— Знам, че подобни връзки са обречени още преди да са започнали. Не само Кийън не може да се промени, Ларкин.

— О, отново стигнахме до това.

— Просто… — Блеър повдигна ръце, енергично ги тръсна и се обърна. — Забрави! Ако не ти е достатъчно от време на време да се отдаваме на сляпа страст, опитай късмета си другаде.

Все още се страхуваше, че ще я нарани, осъзна той. Не бе първият мъж в живота й и се чудеше дали съжалява за ролята, която му е отредена.

— Нямам представа какво ми е достатъчно, когато става дума за теб. — Грабна панталона си и го нахлузи. — Но знам, че имам чувства към теб. Държа на теб.

— О, моля те! — Тя взе водата от бюрото си и отпи голяма глътка. — Дори не ме харесваш.

— Кой те излъга? Защо твърдиш нещо толкова глупаво и невярно?

— Сигурно си забравил как започнахме, каква беше причината да дойдеш тук.

— Не съм, но не виждам какво общо има това с чувствата ми към теб.

— За бога, Ларкин, как е възможно да изпитваш нещо към човек, чиито възгледи са напълно противоположни на твоите?

Той преосмисли думите си. Знаеше, че го сравнява с Джеръми, за когото му бе разказала по-рано. Мъж, който се бе оказал неспособен — или не бе имал желание — да я приеме такава, каквато е.

— Блеър, ти си твърдоглава жена, но и аз не съм лесен. Имам свои убеждения, мисли и… как го нарече — възгледи. И какво от това?

— Ти, аз — посочи към Ларкин, докосна гърдите си и размаха пръст между себе си и него. — Нищо повече.

— О, стига глупости! Мислиш, че е невъзможно да не съм съгласен с теб и същевременно да изпитвам чувства към теб? Да те уважавам, да ти се възхищавам, макар и дълбоко в сърцето си да знам, че бъркаш за онова, за което спорим? Също както ти навярно си убедена, че аз греша. Прав съм — каза с лека усмивка, — но това е друг въпрос. Ако всички имат едни и същи убеждения, ако няма разгорещени спорове, как се събират хората в твоя свят?

— Не се събират — отвърна тя след миг. — Не и с мен.

— Тогава значи си пълна глупачка. Ограничена в мисленето си — добави той за нейно изумление. — И твърдоглава, както мисля, че вече споменах.

Тя колебливо отпи още една глътка вода.

— Не съм глупачка.

— Тогава само другите неща. — Ларкин кимна и запристъпва към нея. — Блеър, невинаги най-важното е докъде ще стигнеш. Понякога от значение е самото пътуване и онова, което ще откриеш и ще направиш по пътя. Сега намерих теб.

— Не е толкова важно, колкото онова, което ни предстои.

— За мен е. Имам чувства към теб, каквито не съм изпитвал към друга жена. Невинаги ми носят радост, но търся начин да постигна вътрешно спокойствие.

— Може би успяваш. Аз не съм толкова добра.

— Тогава просто трябва да следваш примера ми.

— Как успя да извъртиш нещата в тази посока?

Той само се усмихна и я целуна по бузата, по челото и по другата буза.

— Просто успях да те накарам да погледнеш към мен. Това е вярната посока.

 

 

Трябваше да се съсредоточи върху работата. В противен случай мислите й винаги се отклоняваха към Ларкин. Неусетно потъваше в блянове, усмихваше се без причина и си спомняше какво е да се събуди до мъж, който само с поглед успява да я накара да се почувства харесвана и желана.

Имаше твърде отговорна работа, за да се предава на фантазии.

— Трябва да бъдем практични, Глена. Всички. Сега. — Блеър докосна раклата на Глена с ботуша си. — Кои са най-важните неща тук, вътре?

— Всичко е важно.

— Глена.

— Блеър. — Глена скръсти ръце. — Нали ще водим битка срещу най-могъщото зло?

— Да. Което означава, че трябва да бъдем леки, подвижни, пъргави.

— Не. Трябва да бъдем добре въоръжени. Това са моите оръжия. — Глена направи широк жест, като момиче от телевизионно шоу, което показва бляскава награда. — Нима ти ще оставиш своите?

— Не, но ще ги нося на гръб, което е невъзможно с тази двутонна ракла.

— Не тежи два тона. Най-много тридесет и пет кила. — Устните на Глена трепнаха, когато срещна смразяващия поглед на Блеър. — Е, добре, може би четиридесет.

— Само книгите…

— Могат да се окажат жизненоважни. Кой знае? Транспортът е моя грижа.

— Дано каменният кръг е достатъчно голям — промърмори Блеър. — Знам, че ще носиш повече от всички ни, взети заедно.

— Не мога да отрека. Но една вещица винаги пътува с много багаж.

Блеър отмести поглед, застана до прозореца на кулата и се загледа в дъжда навън.

Оставаше толкова малко време. Само няколко дни. И въпреки че усещаше присъствието на няколко от бойците на Лилит сред дърветата, никой не се приближаваше към къщата. Никакъв опит за нападение.

Трябваше да се случи нещо. След невероятната дързост на Ларкин очакваше ответен удар. Струваше й се невъзможно Лилит да понесе такава обида, такава загуба, без да си отмъсти.

— Може би и тя е твърде заета с подготовката за отпътуване за Галия.

— Какво?

— Лилит. — Блеър се обърна към Глена. — Вече толкова дни няма никаква вест от нея. Няма начин онова, което направи Ларкин, да не я е жегнало. Господи, само като си помисля как един невъоръжен човек влезе сам в пещерите и освободи пленниците! Жесток удар.

Очите на Глена светнаха.

— Бих искала да видя физиономията й.

— Аз — също. Както и да е, може би е твърде заета с подготовката, за да си прави труда да ни тормози точно сега.

— Доста вероятно.

— Оставам долу, в щаба. Трябва да обсъдим подробностите за капаните, които ще заложим.

— Ще има ли някакво значение?

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля за всичко, сторено досега, от нас и от тях. — Глена потърка капака на раклата си. — Времето и мястото на битката са уточнени. Не можем да ги променим по никакъв начин.

— Не, Мориган ясно ми го показа при последната ни среща. Но как ще използваме остатъка от престоя си тук зависи от нас и това ще предопредели хода на събитията по-нататък. Схванах и това. Хей, приятелко, имаш право да бъдеш нервна.

— Добре. — Пъргаво и умело Глена подреди стъклениците обратно в чантичката с лечителски принадлежности. — Днес се обадих на родителите си. Казах им, че може би няколко седмици няма да поддържам връзка с тях. Излъгах ги, че си прекарвам страхотно тук. Не можех да им кажа истината, разбира се. Не съм им разказала дори за Хойт, защото е твърде сложно за обяснение. — Затвори чантичката. — Не че не се боя от смъртта. Разбира се, че се страхувам… може би сега още повече, отколкото в началото. Имам повече за губене.

— Хойт и щастливия семеен живот.

— Именно. Но съм готова да умра, ако това е цената. Може би съм по-готова, отколкото когато започна всичко.

— Любовта наистина е замъглила ума ти.

— Господи, да! — прочувствено потвърди Глена. — Не бих променила нито миг, откакто го срещнах. Все пак е трудно, Блеър. Семейството ми никога няма да узнае какво се е случило с мен, ако не се върна жива. Няма да разберат. Това ми тежи.

— Тогава не умирай.

Глена се засмя насила:

— Добра идея.

— Съжалявам. Никак не е смешно.

— Всъщност шегите повдигат духа. Но… ако нещо се случи с мен, би ли предала това на семейството ми? — Подаде й плик. — Знам, че искам твърде много от теб — започна тя, когато Блеър се поколеба.

— Не, но… защо точно аз?

— Ти и Кийън имате най-големи шансове за оцеляване. Не мога да помоля него. Няма да разберат какво се е случило, дори след като го прочетат, но поне няма до края на живота си да се питат жива ли съм или мъртва. Не искам да им причиня това.

Блеър разгледа плика и красивия почерк, с който бяха изписани имената и адресът на родителите й.

— Аз направих два опита да се свържа с баща си. По имейл, защото не знам къде се намира. Не отговори.

— Съжалявам. Сигурно няма достъп до…

— Може би. В негов стил е да не ми отговори. Не го е грижа за мен, но щом става дума за голяма война срещу вампирите, ще прояви интерес. И ще съжалява, ако загина. Защото той ме е обучавал да се бия и загубата ми ще бъде негов провал.

— Звучи твърде сурово.

— Така е. — Погледна Глена право в очите, спокойно и съсредоточено. — И не ме обича.

— О, Блеър!

— Крайно време е да го преглътна. Ти си сложила и друго в плика. — Потупа го. — Нещо важно.

— Да — потвърди вещицата. — Но те не са единственото ми семейство.

— Разбирам. Другото сме ние шестимата. Ето едно от хубавите неща, които открих тук. — Блеър кимна и пъхна плика в задния джоб на дънките си. — Ще ти го върна на първи ноември.

— Да се надяваме.

— Ще се видим долу.

— След малко. А, Блеър! Радвам се за теб и Ларкин. Приятно е да ви гледам.

— На какво се радваш?

Смехът на Глена бе искрен.

— Е, да не съм сляпа? Имам свръхразвито зрение на младоженка. Просто казвам, че ми харесвате като двойка. Изглежда, пасвате си.

— Не сме… не е… Не търся големия холивудски финал, с гръмка музика и розови цветчета.

— Защо не?

— Просто не искам да прибързвам. Подхождам предпазливо. Ако човек като мен гледа твърде далеч напред, скоро ще падне в ямата, която някой е изкопал точно пред него.

— Ако не гледаш достатъчно далеч и достатъчно сериозно, никога няма да намериш онова, което търсиш.

— Точно сега ще се задоволя да избегна ямата.

Блеър се отправи към вратата. Нямаше начин да обясни на жена, която все още се носи на крилете на новата любов, че има хора, които просто не са създадени да обичат. Че на някои жени не е писано да се разхождат ръка за ръка с мъжа на мечтите си по залез-слънце.

Бродеше сама по здрач, въоръжена, и сееше смърт, което не се вместваше в ничии представи за романтика и надежди за щастливо бъдеще.

Веднъж опита и изживя истинска трагедия. Нямаше спор, че Ларкин е различен от Джеръми. Беше по-упорит, по-силен и определено по-чувствителен.

Но най-същественото не можеше да бъде променено. Тя имаше дълг, мисия, а той живееше в съвсем различен свят. Това не бяха предпоставки за трайна връзка.

Нейният клон на рода Маккена щеше да умре с нея. Реши го, докато лекуваше раните си след историята с Джеръми.

Понечи да свие към стълбите, но чу музиката и спря. Наклони глава и напрегна слуха си да я долови ясно, да разпознае парчето. Не беше ли Ашър?

Господи, Ларкин беше в тренировъчната зала и си играеше с mp3 плейъра й. Щеше да го убие.

Затича се нагоре. Не че не се радваше, че музиката й му харесва. Но бе отделила доста време, за да свали и запише тези песни. А той дори не знаеше как работи проклетата машина.

— Слушай, каубой, не искам да…

Стаята бе празна, а вратите на терасата — плътно затворени. Музиката се носеше във въздуха.

— Е, добре, много хитро.

Сложи ръка на кола, който винаги носеше на колана си, и бавно запристъпва към оръжията. Всички лампи светеха. Нищо не можеше да се скрие в сенките, но тя хвана дръжката на един сърп. Музиката внезапно спря. През огледалната стена влезе Лора.

— Здравей, cherie.

— Хубав номер.

— Един от любимите ми.

Завъртя се в кръг, сякаш оглеждаше стаята. Носеше ботуши с висок ток, прилепнал черен панталон и вталено яке, под което се виждаше секси дантелен корсаж.

— Значи тук се готвите за срещата със смъртта.

— Тук се готвим да сритаме задниците ви.

— Ти си толкова сурова, толкова опасна.

Плъзна се през стаята, без токовете на ботушите й да докосват пода.

„Не е тук, помисли си Блеър. Това е само илюзия.“ За да го докаже, хвърли кола към Лора и видя как премина през нея и се заби в отсрещната стена.

— Беше доста грубо. — Лора леко нацупи устни. — Така ли се посреща гостенка?

— Никой не те е канил.

— Последния път ни прекъснаха, преди да ме поканиш да вляза. Все пак съм ти донесла подарък. Нещо, което избрах специално за теб. Пътувах чак до Америка. До Бостън. — Завъртя се бавно и енергично, със сияещи очи. — Искаш ли да го видиш? Досещаш ли се вече? Да, да, познай! Имаш три предположения.

За да покаже пълна липса на интерес, Блеър зае небрежна поза, с ръка в джоба на дънките си.

— Не играя на догадки с вампири, Фифи.

— Не си никак забавна. Но един ден двете с теб хубаво ще се позабавляваме. — Лора се приближи към нея и прокара език по острите си зъби, преди отново да заговори: — Имам толкова големи планове за теб. Разочарована си от мъжете, нали? Горката Блеър! Неспособни са да те обичат и само те карат да страдаш.

— Единственото, заради което страдам сега, е този безсмислен разговор, от него ми се гади.

— Имаш нужда от връзка с жена. Имаш нужда… — Размаха пръст във въздуха, на сантиметри от бузата на Блеър. — Да, bien sur^[2], от силата и насладата, която мога да ти даря.

— Не си падам по евтини блондинки с глуповат френски акцент. А тоалетът ти? Такава отживелица…

Лора изсъска и рязко наведе глава напред, сякаш се готвеше да я ухапе.

— Ще те накарам да съжаляваш, да пълзиш, а после да крещиш.

Блеър престорено ококори очи.

— Господи! Значи вече не ме искаш за гадже?

Лора се завъртя със смях.

— Страшно ми харесваш. Имаш характер. За това ти донесох такъв специален подарък. Сега ще ти го покажа. Почакай само минутка.

Отново премина през огледалната стена.

— Стига шибани глупости! — промърмори Блеър. В едната ръка държеше сърпа, с другата грабна арбалет, насочи го към стената и предпазливо започна да се оттегля към вратата.

Това бе работа за Глена, не за нея. Време бе да повика вещицата.

Но Лора се върна през стената и това, което довлече със себе си, смрази кръвта на Блеър.

— Не! Не може да бъде.

— Красавец е. — Лора плъзна език по врата на Джеръми, който се гърчеше в хватката й. — Разбирам защо си хлътнала по него.

— Ти не си тук. — Господи, лицето му бе окървавено! Дясното му око бе подуто и почти затворено. — Не е истина.

— За първото си права, но не и за второто. Кажи „здравей“, Джеръми!

— Блеър? Блеър? Какво става? Какво правиш тук? Какво се случва с мен?

— Беше толкова лесно. — Лора леко го повдигна от пода и го сграбчи за гърлото, като го остави без дъх. Засмя се, когато Блеър се втурна, премина през тях и се блъсна в стената. — Просто го забърсах в един бар. Няколко питиета, няколко обещания. „Мъжете са наивници, откакто свят светува“. Цитат от Шекспир. Беше достатъчно да му прошепна: „Какво ще кажеш да отидем у вас?“. И ето ни тук. — Позволи му да стъпи на земята, но ръката й остана около врата му. — Можех първо да го изчукам, но тогава подаръкът нямаше да бъде толкова страхотен.

— Помогни ми — едва успя да промълви той с пресипнал глас. — Блеър, трябва да ми помогнеш.

— „Помогни ми“ — подигравателно го имитира Лора и го повали на пода.

— Защо си губиш времето с него? — Стомахът на Блеър се сви, докато Джеръми пълзеше към нея. — Нали искаш мен? Защо не ме нападнеш?

— О, ще го направя. — Лора се хвърли към Джеръми. Обърна го по гръб и го възседна. — Този слаб, но привлекателен мъж е разбил сърцето ти. Нали така?

— Той ме заряза. Не ме е грижа какво ще сториш с него. Губиш си времето, би трябвало да се разправяш с мен.

— Не, не, определено не е загуба на време. И не е вярно, че не ти пука, cherie. — Когато Джеръми понечи да закрещи, Лора му запуши устата и одраска до кръв бузата му с нокът, като не откъсваше поглед от Блеър. — Хм. Страхът винаги им придава толкова приятен привкус. Умолявай ме за милост. Тогава ще го оставя жив.

— Не го убивай. Моля те, не го убивай. Той не означава нищо за теб. Безполезен е. Просто го остави. Вече успя да привлечеш вниманието ми. Ще се срещнем насаме, където пожелаеш. Само двете. Ще уредим въпроса. Ти и аз. Не е нужно да намесваме мъж. Не прави това. Поискай нещо в замяна. Само поискай.

— Блеър. — Лора й се усмихна чаровно, със съчувствие. — Не е нужно да моля за нещо, което искам. Просто го вземам. Но молбата ти беше много искрена, така че… О, не бъди глупава. И двете знаем, че ще го убия. Гледай. — Впи зъби в плътта му и плъзна тялото си по неговото, докато тръпнеше в извратена пародия на секс.

Блеър чу себе си да крещи неистово.