Нора Робъртс
Танцът на боговете (10)

Девета глава

Събуди го усещане за скованост във всички кости. Остана да лежи неподвижно няколко минути, питайки се дали ще се буди с това усещане всяка сутрин, когато остарее. Лека замаяност в главата и тежест в тялото. Може би умът се приспособяваше постепенно и човек забравяше какво е да се чувства млад и жизнен.

Изрече проклятие, когато се опита да се обърне.

Разбира се, че бе излязла. Едва ли можеше да се люби с нея, ако бе останала… ако бе успял да я придума. Блеър представляваше истинска загадка. Толкова силна, непоклатима като стомана и богиня в битка. Но дълбоко в себе си — чувствителна и ранима.

Искаше му се да преодолее защитната й броня и да достигне до нежното й сърце.

Външността й бе не по-малко интересна. Меки тъмни коси ограждаха лицето й и контрастираха с бялата й кожа. Гледаше го с тези загадъчни сини очи и го омагьосваше. В нея нямаше никаква неискреност. Понякога му харесваше просто да наблюдава движенията на устните й, каквито и думи да изричаше, да вижда всяка форма, която приемат.

Привличаше го и фигурата й, стройна и стегната. Като изваяна. Нямаше да има нищо против една усилена тренировка по борба, щом щеше да усеща допира на това тяло до своето. Да чувства дългите й крака и ръце, тези силни рамене, често голи, докато тренираше. Тези красиви стегнати гърди.

Неведнъж си бе представял, че ги докосва.

А сега се бе предал на възбуждащи фантазии, които нямаше да го доведат доникъде.

Стана и потрепери. Предполагаше, че трябва да се радва на късмета си — след всичко преживяно се отърва само с парене и синини. Трябваше да благодари на Глена и да я потърси, за да попита дали сега, когато е отпочинал, тя би могла да направи още нещо за него.

Взе душ, позволявайки си лукса да се облива с гореща вада, колкото може да търпи. Истина бе, че това щеше да му липсва. Запита се дали Мойра, със своя забележителен ум, ще може да създаде нещо подобно в Галия.

Облече се и излезе от стаята си. Къщата бе толкова тиха, че се запита дали другите все още спят. Хрумна му да отскочи до кухнята. Нищо чудно, че отново бе гладен.

Но се съмняваше, че ще открие Блеър там. Беше почти сигурен, че знае къде е.

Чу музиката й, преди да стигне до тренировъчната зала. Беше различна от онази, която бе пуснала в кухнята предния ден. Този път пееше жена с приятен дрезгав глас, молеща за малко уважение, като се прибере у дома.

Е, според Ларкин — не искаше твърде много.

Ето я и Блеър, облечена оскъдно: с бял потник и черен панталон с ниска талия — дрехи, с които според него бе най-неустоима.

Забеляза, че тренира премятания, пружиниране на ръце, ритник и салта. Използваше по-голямата част от залата. В един момент се търкулна до меч, който лежеше на пода, и започна да го размахва срещу множество невидими противници.

Ларкин изчака, докато тя направи последна крачка напред, и зае поза на воин, със свити колене.

— Съсече ги всичките.

Бавно извърна глава, докато очите им се срещнаха. Събра крака и свали меча.

— Станаха на пух и прах.

Блеър подпря оръжието на стената, намали музиката и взе бутилка вода. Докато отпиваше, дълго се взира в него. Въпреки синините и драскотината на слепоочието, все още бе красавец.

И руменината му се бе върнала.

— Как си?

— Добре. Щях да съм още по-добре, ако ти беше до мен, когато се събудих.

— Не знаех от колко сън се нуждаеш. Как е раната?

— Вече почти не я усещам. — Той се приближи, хвана ръката й и обърна китката й нагоре. — Е, сега и двамата имаме белези.

— Косата ти е мокра.

— Бях под душа. Всички кости ме боляха и вонях ужасно след онази гадост.

— Намокрил си превръзката. — Намръщи се, когато го побутна да се обърне. — Дай да погледна.

— Само ме сърби — каза той, докато се наслаждаваше на допира на пръстите й до косите и кожата му.

— Бързо заздравява. Вълшебният мехлем на Глена действа. Господи, жалко, че нямах от него, когато бях ухапана. Мисля, че наистина си добре.

— Така ли?

Ларкин се обърна, обхвана талията й и я повдигна да седне на масата.

— Внимавай, мъжкар! Все още си в списъка на контузените играчи.

— Не разбирам за какво говориш. Няма значение. Харесва ми да гледам как движиш устните си. — Потърка долната с палец. — Привлича ме.

— Не ставаш ли твърде дързък? Най-добре…

Не можа да каже нищо повече, преди устните й да бъдат жадно всмукани.

Този път целувката му не бе изучаваща, а изблик на страст, по-завладяваща, по-ненаситна, отколкото бе очаквала, и събуди в ума и тялото й изгарящ копнеж.

— В теб има много повече смелост и дълг. В сърцето ти има и нежни кътчета. Разбрах го на венчавката на Глена и Хойт. Суетеше се с цветята и свещите, защото искаше да изживеят своя щастлив миг. Знаеше, че любовта им е искрена, а това е най-важно. Носиш в себе си огромна доброта.

— Ларкин…

— И си страдала. Дълбоко в душата ти има незаздравели рани, там, където никой не бива да ги вижда. Болката те кара да мислиш, че си сама, че трябва да бъдеш сама. Но не си. Знам, че откакто се помниш, водиш битка срещу ужасно зло и никога не си се опитвала да избягаш. Въпреки това си способна да се усмихваш, да се смееш и да се просълзяваш, когато двама души се вричат във вечна вярност. Не знам кой е любимият ти цвят или коя е последната книга, която си прочела в свободното си време, но те познавам.

— Нямам представа какво да правя с теб — каза тя, когато отново можеше да говори. — Наистина. Необичайно е за мен. Винаги трябва да съм наясно какво да очаквам.

— Без никакви изненади? С радост бих променил това. Е, щом няма да ми позволиш да те разсъблека сега, какво ще кажеш да се поразходим?

— Ами… Тази сутрин с Хойт направихме обиколка из гората. Убихме трима.

— Не съм казал да ходим на лов. Просто ще се поразходим. Има предостатъчно време, докато се стъмни.

— О! Ами…

— Ще ти трябва риза или яке. Ще отидем до кухнята да намерим нещо. Ще си вземем и кутия с бисквити.

 

 

Странно бе да се разхождат заедно из ливадите под следобедното слънце. Просто вървяха, без да имат някаква цел или мисия, не за да разузнават или да преследват вампири. Въоръжени с мечове и колове, но и с кутия сладки бисквити.

— Знаеш ли, че Хойт ще остане да живее тук с Глена, след като всичко свърши?

Блеър захапа бисквита и го погледна изпод вежди.

— Тук, в Ирландия? Кой ти каза?

— С Хойт си говорим за разни неща, докато се грижим за коня. Да, тук, в Ирландия. В това имение. Кийън им е подарил къщата и земите.

— Подарил им е къщата? — Хапна още от бисквитата. — Не мога да го разбера. Знам, че някои вампири… поне така съм чувала, отвикват да пият човешка кръв. Носят се слухове и легенди, че някои от тях живеят сред нас като хора, но не убиват. Досега не вярвах в това.

— Минават за хора, а не са. Но имам по-голямо доверие на Кийън, отколкото на повечето хора. Питам се дали фактът, че е живял толкова дълго, има някакво значение.

— Кажи го на Лилит. Тя е живяла двойно повече години от него.

— И демоните имат избор, нали? По кой път да поемат. Не знам отговорите. А ти, когато битката приключи, ще се върнеш ли в твоето Чикаго?

— Нямам представа. — При мисълта за това Блеър усети сърбеж между плещите. — Не знам. Мисля, че ще отида някъде другаде. Може би в Ню Йорк за известно време.

— Където е живяла Глена. Тя ми показа снимки. Там е пълно с чудеса. Ще поостанеш ли в Галия? На почивка.

— Почивка в Галия? — Блеър поклати глава. — Ето кое би било истинско чудо. Може би… за няколко дни.

Не че някой я чакаше да се върне.

Продължиха към гробището и руините на параклиса. Тук все още цъфтяха цветя и във високата трева шепнеше бриз.

— Оттук тръгват корените на рода ми. Странно е. Никой не ми е казвал, че могат да бъдат проследени толкова далеч назад.

— Това натъжава ли те?

— Не съм сигурна. Може би малко. Хойт ме доведе, за да ми покаже откъде произхождам. Тук е гробът на Нола. — Посочи към един камък, до който преди няколко дни бе сложила цветя, но те вече бяха увехнали. — Тя е поставила началото на семейната традиция. Едно от децата й е било първият преследвач на демони. Не знам кое и едва ли някога ще разбера. Но поне едно от тях.

— Би ли променила това, ако можеше?

— Не. — Хвърли поглед към него, когато той обви ръка около раменете й. — А ти би ли се отказал от дарбата си?

— Не. — Дори за всичкото злато в Зелените планини. Особено сега, когато мога да я използвам за нещо важно. Докато си на почивка в Галия — каза и отново закрачи, — ще те заведа до Водопада на феите. Ще си направим пикник.

— Пак заговори за храна.

Блеър взе още една бисквита и я пъхна в устата му.

— Ще поплуваме в езерото… водата е кристалночиста и топла. После ще се любим на меката трева и ще слушаме шума на падащите струи.

— И за секс.

— Храна и секс. За какво по-приятно да мисли човек?

Трябваше да признае, че има право. И не можеше да отрече, че тази обикновена следобедна разходка е неочакван и безценен дар.

— Синьо — каза тя. — Любимият ми цвят е синият.

Ларкин й се усмихна, хвана ръката й и така продължиха нагоре и надолу по възвишението.

— Виж това. Каква прекрасна гледка!

Видя Глена и Хойт в билковата градина, прегърнати сред избуялата растителност, озарени от слънчевите лъчи. Тя държеше кошница, пълна с билки, а със свободната си ръка докосваше лицето му.

— Виждаш ли звездния прашец? — попита Ларкин и през тялото на Блеър премина тръпка на радост.

Имаше нещо в тихата красота на този миг, което не можеше да бъде уловено и съхранено — и все пак бе вечно и универсално. „Чудо е да откриеш това, помисли си тя, близостта на две сърца… сред толкова ужас.“

Осъзна, че преди да дойде тук, не бе вярвала в чудеса.

— Ето защо ще победим — тихо каза Ларкин.

— Какво?

— Затова не могат да ни надвият. Ние сме по-силни.

— Не искам да развалям настроението ти, но физически превъзхождат всеки обикновен човек.

— Физически — да. Но не е въпрос само на първична физическа сила, нали? Никога не е било. Те са водени от стремеж към унищожение, а ние се борим за оцеляване. И имаме това — кимна към Хойт и Глена. — Любов, доброта, състрадание. Надежда. Защо иначе двама души се вричат във вярност един на друг в такова време и са готови да изпълнят обета си? За нищо на света няма да се откажем от това. Те няма да ни го отнемат. Ще се обединим, за да го запазим, и няма да се спрем пред нищо.

Глена тръгна с Хойт към къщата и се разсмя. Този звук изпълни Ларкин с надежда.

— Мислиш си, че същото се отнася и за тях. И те не ще се спрат пред нищо, но това не променя нещата, Блеър. Докато бях в пещерите, видях хората в клетките. Някои бяха пребити, твърде уморени и изплашени, за да сторят каквото и да било, освен да се предадат на желанието да умрат. А други удряха по решетките и проклинаха чудовищата. Когато ги освободих, у някои пленници долових и друго, освен страх, нещо повече от надежда. Видях жажда за кърваво отмъщение.

Обърна се към нея и Блеър прочете всичко това на лицето му.

— По-силните помагаха на по-слабите — продължи той, — защото така постъпват хората. Във време на ужас се проявява или най-доброто, или най-лошото в нашата природа.

— Ние ще разчитаме на доброто.

— Вече започнахме, нали? Шестимата сме сплотени.

Продължиха разходката си, а Блеър се замисли.

— Възпитавана съм — започна тя — да разчитам единствено на себе си. На никого другиго. Че в битка винаги ще бъда сама, от началото до края… а край няма да има.

— Затова ли си решила да си сама? Какъв смисъл има?

— Трябва да побеждавам. Да остана жива след битка, а врагът да е мъртъв. Черно и бяло. Никакво главозамайване, никакви грешки и отклонения.

— Кой би могъл да живее така?

— Баща ми можеше. И живееше. Все още живее така. След като… останах сама, прекарах известно време при леля си. Тя имаше различни разбирания за живота. Разбира се, че на всяка цена трябва да побеждаваш, защото иначе си мъртъв. Но има и други важни неща. Семейството, приятелите. Да отидеш на кино, да поседиш на плажа.

— Да излезеш на разходка в слънчев ден.

— Да. При нея се получава.

— И ти си част от семейството й.

— Винаги ме е карала да се чувствам така. Но не бях възпитавана по този начин. Може би затова при мен нещата не потръгнаха. Имах… сериозна връзка с мъж, обичах го. Дадохме си обещания, които не спазихме. Той не можа да остане с мен. Разделихме се, защото това, което правя, не просто го шокираше и плашеше, а го отвращаваше.

— Тогава според мен не е бил подходящият мъж за теб, ако изобщо може да се нарече мъж.

— Просто беше нормален човек, Ларкин. Нормален и обикновен и мислех… че мога да имам живот като на останалите хора.

„Тя е създадена за нещо по-добро, помисли си той. За нещо повече.“

— Може да се каже, че Джеръми… така се казваше, ме накара да проумея, че не мога да живея нормално. Че за мен няма друго, освен онова, което баща ми нарича мисията. Имам неколцина обикновени приятели. Обичам да пазарувам, да ходя на пицария, да гледам телевизия. Но мисълта какво предстои след залез-слънце винаги ме преследва. Не мога да се отърва от нея. Ние не сме като другите хора. — Блеър вдигна глава. — Наближава здрач. Да се прибираме и да се подготвим за тренировка. — Мълчаливо го погледна. — Край на почивката.

 

 

Нямаше по-хубаво от това просто да седи, докато красива жена се опитва да облекчи болките му… особено жена с опияняващо ухание и ръце на ангел.

— Какво ще кажеш?

Глена внимателно разтри рамото му, продължи надолу към китката му и се върна обратно.

— Приятно е. Направо чудесно. Можеш да спреш след час-два.

Тя се засмя, но придвижи длани по гърба му към другото рамо.

— Имаш няколко силни натъртвания, приятел. Но бързо ще се оправиш. Няма да бъде болка за умиране, ако пропуснеш тренировката тази вечер.

— Мисля, че е по-добре да не го правя. Времето ни е твърде ограничено.

— Тръгваме след няколко дни. — Погледна над главата му през прозореца, докато масажираше гърба и раменете му. — Странно колко бързо тази къща стана наш дом. Все още ми липсва Ню Йорк, но домът ми вече не е там.

— Ще се връщаш от време на време.

— О, да. Ще имам нужда от доза градски въздух, но…

Заобиколи го и пръстите й пробягнаха по синините на ребрата му. Това го накара да подскочи.

— Извинявай. Имам гъдел.

— Потърпи и мисли за Галия. Няма да продължи дълго.

Беше истинско мъчение. Едва се сдържаше да не се закикоти като момиче.

— Галия ще ти хареса. И замъкът. И там има градини, и билки… Господи, ще ме умориш. А реката зад замъка е широка почти колкото езеро. Рибата направо скача в ръцете ти, а… Слава богу! Това ли беше?

— Стига ти толкова. Облечи си ризата.

Ларкин раздвижи първо раменете си, а после завъртя глава, за да разкърши врата си.

— Така е по-добре. Благодаря ти, Глена.

— Нищо особено. — Застана до мивката да отмие мехлема от ръцете си. — Ларкин, в момента Хойт и Кийън разговарят.

— Добре, радвам се. Нали са братя? — Той стана и нахлузи ризата през главата си. — Но явно нямаш предвид сладки семейни приказки.

— Не. Логистика и стратегия. Хойт е добър с логистиката… предвижда всяка подробност, а Кийън е по-добър стратег, бих казала. Както и да е. — Глена се обърна и подсуши ръцете си. — Помолих ги да не обсъждат тези неща по време на вечеря, за да се нахраним спокойно. Исках нормална вечеря… доколкото е възможно при толкова оръжия наоколо.

— Вечерята беше превъзходна. По-рано ви видях с Хойт да се целувате в билковата градина.

— О!

— Това е в реда на нещата. Както и разходката ми с Блеър и уединението на Мойра с книга. Нуждаем се от тези неща, така че съм обиден от това, че не участвам в обсъждането на стратегията.

— Успокои ме. Благодаря. Проблемът е не само как да пренесем необходимите оръжия и провизии оттук до Танца и оттам — до Галия, а и до мястото, което изберем за база в Галия.

— Замъкът е подходящ.

— Замъкът. — Глена тихо се засмя. — Право в замъка. Транспортирането ще бъде трудно и ще трябва ти и Мойра да ни помогнете да се ориентираме. Бива ли те да чертаеш карти?

 

 

— Ето това е Галия. — В библиотеката Ларкин рисуваше очертанията й. — Има такава форма, доколкото помня от картите, които съм виждал у дома. Прилича на назъбено ветрило, с вдлъбнатини, които представляват заливи и лагуни. А тук е Танцът.

— На запад — промърмори Хойт.

— Да, и не много близо до крайбрежието. Но при ясно време морето се вижда. Има гора, както тук, но продължава още малко на север. Танцът е разположен на хълм, а това е Кладенецът на боговете. Тук трябва да се намира замъкът.

Отбеляза го със знак, наподобяващ шахматен топ и флаг.

— По този път се стига за час на кон, при спокоен ход. На тези места има разклонения. Насам е най-големият град на Галия, а насам са Леговището на дракона и Нокаранг, откъдето е родът на майка ми. Мнозина от този край ще се включат в битката.

— А бойното поле? — попита Хойт.

— Намира се в централната част. Тези планини образуват полукръг от север на изток и завиват на юг. Ето тук е Кюнас, Долината на мълчанието. Широка и неравна, със скалисти хълмове и пещери. Нарича се така, защото човек може да се лута там часове наред и няма с кого да размени дума. Доколкото знам, това е единственото място в Галия, където не расте друго, освен сухи треви около скалите.

— Зелена ливада не би била подходяща сцена за апокалипсис — отбеляза Кийън. — Петдневен поход, нали, Мойра?

— При бърз ход — да.

— За мен ще бъде трудно да стигна дотам.

— По пътя има тъмни кътчета. Заслони, колиби, пещери, къщи. Ще се погрижим да не изгориш като факла.

— Голяма утеха, Ларкин.

— Правя каквото мога. Близо до долината има селища — продължи той и ги скицира. — Можем да привлечем бойци и от тях. Но мисля, че трябва да издигнем някакво укрепление. Врагът също ще реши, че тези места са удобни за подслон и подготовка.

— Умно момче — отбеляза Кийън. — Тя ще ги нападне — потупа с пръст по картата. — Ще използва населението. Ценните ще превърне в свои бойци, а останалите ще служат за храна. Това ще бъдат първите й удари.

— И нашата първа отбранителна битка — кимна Хойт.

— Ще загубим ценно време и енергия.

— Не можем да оставим хората незащитени — възрази Хойт.

— Ще ги измъкнем. Ще оставим вампирите без източник на храна и нови попълнения, поне в този район. Бих предложил да изгорим селищата, но знам, че никой няма да одобри идеята.

— Но имаш право. — Блеър влезе в стаята. — Да я оставим без убежище, без храна, нищо, освен пепел. Чисто, бързо и ефективно.

— Говориш за домовете на хората. — Ларкин поклати глава срещу нея. — За живота и покъщнината им.

— Които със сигурност ще загубят, ако тя победи. Но няма да ги напуснат лесно — обърна се Блеър към Кийън. — Ще се разбунтуват и ще се бием на два фронта. Когато отведем населението, ще скрием старите, слабите, болните и онези, които не могат да се бият, в замъка и в други укрепления.

— Значи си съгласна с него — настоя Ларкин. — В общи линии. За опожаряването на къщите, нивите и магазините.

— Има и друг начин. — Хойт вдигна ръка. — Заради Кийън с Глена не успяхме да направим магия, с която да държим вампирите далеч от къщата. Но можем да опитаме да защитим тези селища, да ги направим недостъпни. Може магьосникът да я развали по някакъв начин, но ще е нужно време… и ще погълне вниманието и енергията му.

— Може и да се получи.

Блеър погледна Кийън и разбра, че той мисли като нея. Те нямаше да изгорят селищата. Лилит щеше да го направи.

— И така, това е Галия. — Тя се наведе над картата. — Долината е закътана между чукарите. Има много пещери, много места за криене, пустош. Дори коза трудно би намерила път за бягство.

— Няма да бягаме — заяви Ларкин.

— Мислех за тях. Щом няма друго убежище за през деня, ще използват пещерите. Това ни дава предимство, а на тях — възможност да ни издебнат от засада. Освен това нощта е техен съюзник. А ние ще използваме огън — друго голямо предимство. Преди да заминем, имам няколко идеи за изненади по пътя. Не знаем откъде ще се появи тя, но има голяма вероятност да е в този район. — Блеър сложи ръка върху картата. — Тук са бойното поле, убежищата и замъкът. Няма да се крие зад някаква скала през деня… не е в стила й, със сигурност ще се подсигури с място, където да се приюти и от което да се придвижи бързо. Ще изпрати част от бойците си до селищата — да се погрижат за това преди пристигането й. Затова трябва да знаем най-бързите маршрути от тези до тези точки.

Работеха, обсъждаха, спореха. Блеър забеляза, че Ларкин страни от нея, че нещо го е отблъснало. Каза си, че е неизбежно. Обеща си да не страда.

Не хранеше илюзии, че между тях може да се получи. Фантазиите бяха невинни, мимолетни. Страстта бе ценна, спасение от празнотата… поне за известно време. Отлично знаеше, че тя замира и угасва в напечено положение. Намери известна утеха в тази мисъл и тръгна към стаята си сама.

 

 

Мойра изчака удобен момент. По време на тренировката забеляза, че нещо не е наред между Блеър и Ларкин. Почти не си говореха, а когато разменяха по някоя дума, се държаха студено, като непознати. В края на вечерта, преди да излезе от тренировъчната зала, тя го хвана за ръката.

— Почакай, нека повървим заедно. Искам да ти покажа нещо.

— Какво?

— Ела в моята стая. Само за минута. След няколко дни ще си бъдем у дома — каза, преди той да възрази. — Питам се дали това преживяване ще ни се струва като сън.

— Кошмарен.

— Не всичко в него, знаеш това.

Доловила мрачното му настроение, Мойра закачливо го побутна с хълбок.

— Времето тече толкова бързо. До неотдавна ми се струваше, че сме тук от цяла вечност. А сега сякаш лети и току-що сме пристигнали.

— Ще се почувствам по-добре, когато стигна там. Ще знам къде съм и какво правя.

„О, да, нещо се е случило“, помисли си братовчедка му. Влязоха в стаята й, тя затвори вратата и заговори отново:

— Какво става между теб и Блеър?

— Не знам за какво говориш. Нали искаше да ми кажеш нещо?

— Не.

— Каза…

— Е, излъгах. От известно време насам ви виждам все заедно, днес дори се разхождахте, хванати за ръце… и забелязах как я гледаш.

— И какво от това?

— Тази вечер всеки път, когато заговорехте, сякаш въздухът замръзваше между вас. Скарахте ли се?

— Не.

Мойра нацупи устни.

— Може би ви е нужна една кавга.

— Стига глупости, Мойра!

— Какво глупаво има в това? Изглеждаше щастлив с нея. Тя събуди нещо ново и непознато в теб и ми се струваше, че чувствата ви са взаимни.

Ларкин се заигра с няколко красиви камъчета, които Мойра бе намерила при потока и бе сложила на бюрото.

— Мисля, че си се лъгала. Както и аз. Днес ми каза, че не я познавам истински. Не повярвах, но сега… питам се дали не е имала право.

— Може би да, а може би не, но очевидно е казала или направила нещо, с което те е наранила. Така ли ще оставиш нещата? Няма ли да се ядосаш, да й го върнеш?

— Не искам…

— Не си търси оправдание! — сопна се тя, загубила търпение. — Какъвто и да е проблемът, не може да е нещо, по-сериозно от онова, срещу което сме изправени. Всичко друго изглежда дребно и незначително. Всичко друго може да се разреши. Върви да се справиш с това.

— Защо аз?

— За да спиш, когато се нуждаеш от сън, вместо да се цупиш и да умуваш — направи нещо, иначе ще ти досаждам, докато те заболи главата.

— Добре, добре. Наистина си голяма досадница.

— Знам. — Докосна бузата му. — Защото те обичам. Върви сега.

Ларкин излезе сърдит след разговора с Мойра и се отправи към стаята на Блеър. Почука и влезе, без покана. Видя я да седи на бюрото, с малкия си компютър.

Затвори вратата зад себе си.

— Идвам да поговорим.