Нора Робъртс
Танцът на боговете (3)

Втора глава

Блеър не можеше да стои на едно място, вероятно защото все още бе превъзбудена след битката. След втория сеанс с Глена раните на всички вече заздравяваха, така че можеха да тренират. Необходимо бе да тренират. Може би потта и усилието щяха да прогонят безпокойството.

Но й хрумна друго.

— Мисля, че трябва да направим една разходка.

— Докъде? — Глена погледна графика на домакинските задължения и забеляза, че е ред на Хойт да се погрижи за прането. Бог да му е на помощ. — Какво трябва да купим?

— Не знам. — Блеър погледна списъка с провизии, старателно залепен на хладилника. — Значи ти отговаряш за снабдяването и разпределянето на задълженията? Началник на продоволствения щаб.

— Ммм. Началник. — Глена й намигна. — Харесва ми. Ще получа ли нашивка?

— Ще видя какво мога да направя. Но мисля, че трябва да излезем не за провизии, а на малка разузнавателна експедиция. Не е зле да надникнем в щаба на Лилит.

— Ето това е добра идея. — Ларкин се обърна до мивката. От ръцете му капеше пяна и не изглеждаше никак щастлив.

— Да нападнем Лилит? — Мойра спря да зарежда миялната. — Днес?

— Не казах „да я нападнем“. По-спокойно — обърна се Блеър към Ларкин. — Многократно ни превъзхождат по численост, а не мисля, че местните жители ще се зарадват на една кървава баня. Ключът е дневната светлина.

— Да отидем на юг, в Кери — тихо каза Хойт. — До скалите и пещерите, докато слънцето грее.

— Точно така. Те не могат да излязат. Нищо не могат да направят, докато се навъртаме наоколо и оглеждаме. Ще получат още един добър урок след снощния.

— Психологическа атака — кимна Глена. — Разбирам.

— Да — потвърди Блеър, — а и можем да съберем полезна информация. Ще видим какво ще предприемем и ще начертаем различни маршрути дотам и обратно. И ще се погрижим да разбере, че сме там. Или че сме били.

— Дано успеем да подмамим няколко от тях навън. Или да влезем достатъчно навътре, за да ги посплашим.

— Огън — предложи Ларкин. — Можем да запалим огън в пещерите.

— Идеята не е толкова лоша. — Блеър я обмисли. — Кучката заслужава малък шамар. Ще отидем подготвени и въоръжени. Но трябва да бъдем тихи и предпазливи. Нали не искаме някой турист или местен жител да повика ченгетата и да се наложи да обясняваме за какво ни е цял арсенал оръжия!

— Оставете огъня на мен и Глена.

Хойт се изправи.

— Защо?

В отговор Глена протегна ръка напред. В шепата й пламна огнено кълбо.

— Чудесно — реши Блеър.

— А Кийън? — Мойра продължи да се занимава със съдовете. — Не може да излезе от къщата.

— Тогава ще остане тук! — отсече сухо Блеър. — Ларкин, ако си приключил, ела да натоварим част от оръжията.

— В кулата имаме неща, които може да се окажат полезни. — Глена плъзна пръсти по ръката на Хойт. — Хойт?

— Не можем да тръгнем, без да му кажем какво сме намислили.

— Настояваш да събудим вампир по това време на деня? — Блеър сви рамене. — Е, добре. Ти върви.

 

 

Кийън не обичаше да го смущават във времето му за сън. Смяташе, че здраво заключената врата на спалнята е достатъчно ясен знак за всеки, че търси уединение и спокойствие. Но, изглежда, това не можеше да спре брат му. Затова сега, седнал в полумрака на стаята си слушаше плана за деня.

— Значи, ако съм разбрал правилно, събуди ме, за да ми кажеш, че отивате в Кери да надникнете в пещерите?

— Не искахме да се събудиш и да видиш, че ни няма.

— Любимото ми време за почивка. — Кийън лениво махна с ръка. — Очевидно хубавата кървава битка снощи не е достатъчна за нашата преследвачка на демони.

— Добра стратегия е да отидем дотам.

— Миналия път не се оказа толкова добра, нали?

Хойт замълча за миг, когато си спомни за Кинг и загубата му.

— По-миналия — също! — добави Кийън. — После ти едва ходеше, а аз полетях надолу с главата от шибания ръб. Не е сред най-приятните ми спомени.

— Беше различно и ти го знаеш. А и сега е светло и тя не ни очаква. Но точно защото е ден, ти трябва да останеш тук.

— Ако си мислиш, че ще се сърдя, жестоко се лъжеш. Имам предостатъчно работа, за да не скучая. Чакат ме обаждания и имейли, чийто отговор от седмици отлагам. Трябва да се грижа и за бизнеса си и може би ще се заловя с това, след като ме измъкна от леглото посред бял ден. Държа да добавя, че ще бъде огромна радост да прекарам няколко часа сам в къщата, без шумна човешка компания. Уверявам те.

Стана, отиде до бюрото си и написа нещо в един бележник.

— Щом ще излизате, ще ви помоля да се отбиете при един месар в Енис. Ще ви продаде кръв. Свинска кръв — каза Кийън с лека усмивка, когато подаде адреса на брат си. — Ще му позвъня, за да знае, че някой ще намине. Плащането не е проблем. Имам сметка.

Хойт забеляза, че брат му пише с другата ръка. Толкова неща се бяха променили.

— Не се ли пита защо…

— Може би, но е достатъчно умен да не задава въпроси. И несъмнено е доволен, когато слага в джоба си по някое евро повече. Това са днешните монети.

— Аха. Глена ми обясни. Ще се върнем преди залез.

— Постарайте се да успеете — предупреди го Кийън преди Хойт да излезе.

 

 

Навън Блеър пъхна няколко кола в пластмасова кофа. Мечовете, брадвите и сърповете вече бяха натоварени, всичките заредени с огнена сила. Интересно какво обяснение щяха да дадат при среща с полицаи, но нямаше да отиде на разузнаване в свърталище на вампири без надеждно въоръжение.

— Кой ще кара? — попита тя Глена.

— Аз знам пътя.

Докато другите заемаха местата си, Блеър провери дали всичко е под контрол, качи се отзад в колата и се настани зад Глена.

— Е, Хойт, бил ли си някога в пещерите? Едва ли там нещо се е променило за няколкостотин години.

— Много пъти. Но сега всичко е различно.

— Пренесохме се там — обясни Глена. — Чрез магия. С Хойт направихме заклинание, преди да тръгнем от Ню Йорк. Беше разтърсващо.

— Разкажете ми.

Блеър ги изслуша, мислено очертавайки маршрута, особеностите на пътя и движението.

Видя всичко, описано от Глена. Лабиринт от тунели, килии, отделени с дебели врати, тела, струпани на купчини — като смет. Хора в клетки, натъпкани като добитък. И чу звуците — риданията, писъците и молитвите.

— Луксозен вампирски жилищен комплекс — промърмори. — Колко входа има?

— Не мога да кажа. Някога в скалите имаше безброй пещери. Някои бяха малки, само дете можеше да пропълзи през тях, а други — достатъчно големи и за възрастен да влезе изправен. Сега има повече тунели, по-широки и по-високи, отколкото в спомените ми.

— Значи ги е прокопала. Имала е предостатъчно време да направи убежището си по-удобно.

— Само да можехме да ги запечатаме — каза Ларкин, а Мойра ужасено се обърна към него.

— Вътре има хора. Пленници, държани в клетки като животни. Трупове, нахвърляни един върху друг без дори подобаващо погребение.

Той сложи ръка върху нейната и замълча.

— Не можем да ги спасим. Братовчед ти не смее да го изрече пред теб. — „Но трябва“, помисли си Блеър. — Дори ако неколцина от нас предприемат самоубийствен поход, няма да постигнат нищо. Ще умрат, ние — също. Пленниците са обречени. Съжалявам.

— Можем да използваме магия — настоя Мойра. — Нещо за заслепяване или забавяне, само докато ги измъкнем.

— Опитахме се да я заслепим. — Глена срещна погледа й в огледалото за задно виждане. — Не успяхме. Може би магията за транспортиране ще свърши работа. — Погледна Хойт. — Възможно ли е да пренасяме хора на разстояние?

— Никога не съм го правил. Рисковете…

— Те ще умрат там. Мнозина вече са мъртви. — Мойра се размърда на седалката и се вкопчи в рамото му. — Какъв по-голям риск от смъртта?

— Има опасност да им навредим. Да използваме магия, която би могла да причини вреда…

— Но бихте могли и да ги спасите. Какво мислите, че биха предпочели те? А вие?

— Права е. — „Ако могат, помисли си Блеър, ако могат да спасят дори един, струва си да опитат.“ Щеше да бъде тежък удар за Лилит. — Има ли шанс?

— Трябва да виждаш предмета, който желаеш да преместиш — обясни Хойт. — По-сигурно е, ако се намираш близо до него. А и ще ни пречи скалата и няма да имаме никаква видимост.

— Не е задължително — възрази Глена. — Да помислим върху това, да го обсъдим.

Докато разговаряха, спореха и разсъждаваха на глас, Блеър остави идеята на заден план в съзнанието си. „Хубав ден“, безгрижно си каза тя. Слънцето грееше над буйната зеленина. Кравите лениво пасяха сред ливадите, които се простираха надлъж и шир. Скоро туристите щяха да излязат и да се възползват от хубавото време след вчерашната буря. Да обикалят по магазините или да отскочат с колите си до скалите на Моар, да правят снимки и видеоклипове на каменните плочи в Бърън.

Самата тя вършеше същото преди време.

— Е, Галия прилича ли на тази страна?

— Доста — отвърна Ларкин. — Всичко е като у дома, като изключим пътищата, колите и повечето сгради. Но природата — да, същата е. Много прилича на нашата.

— С какво се занимавате там?

— Какво по-точно те интересува?

— Е, човек трябва да изкарва прехраната си, нали?

— Ами… обработваме земята, разбира се. И развъждаме коне за продан. Хубави коне. Оставих баща си без помощник. Точно сега едва ли е особено доволен от мен.

— Ще те разбере, ако накрая успееш да спасиш света.

„Трябваше да се досетя, че работи с ръцете си“, помисли си Блеър. Бяха силни и загрубели, а и изглеждаше като мъж, който прекарва по-голямата част от времето си на открито. Косата му беше изсветляла от слънцето, тялото му имаше лек златист загар. „Хей, овладей хормоните!“ Той бе просто още един от избраниците да водят тази битка. Разумно бе да узнае колкото може повече за всеки, с когото ще се бие рамо до рамо. А глупаво — да се отдава на страстни емоции.

— Значи си земеделец.

— Най-вече.

— Къде един земеделец се е научил да борави с меч така добре?

— Аха. — Той се обърна с лице към нея. За миг загуби нишката на мисълта си. Очите й бяха толкова топли и сини. — Организираме турнири. Игри. Обичам да участвам в тях и да побеждавам.

„И това си личи“, помисли си тя, макар да беше гледала турнири само в холивудските филми.

— Аз също обичам да побеждавам.

— Е, значи си падаш по игрите?

Въпросът му имаше закачлив подтекст. Трябваше да е изпаднала в кома, за да не го долови. В дълбока кома, за да не почувства приятната тръпка.

— Невинаги, но обичам да печеля.

Ларкин небрежно обви ръка около облегалката й.

— В някои игри и двете страни печелят.

— Може би. Но когато водя сериозна битка, нямам време за игри.

— Забавлението балансира силите за битка, не мислиш ли? Нашите турнири се оказаха добра подготовка за онова, което предстои. В Галия има много мъже, а и жени, които си служат умело с меч и нож. Ако войната наистина се води там, ще ни бъде нужна армия, за да се бием с тези същества.

— Така е.

— А ти с какво се занимаваш? Глена каза, че тук жените трябва да работят. Поне повечето. Нима ти плащат за лов на демони?

— Не. — Не я докосваше, а и не би могла да каже, че я сваля. Но се чувстваше, сякаш го прави. — Нещата не стоят така. Семейството ми има прилично състояние. Не сме червиви с пари, но сме заможни. Притежаваме заведения в Чикаго, Ню Йорк, Бостън. Кръчми.

— Кръчмари значи. Обичам хубавите кръчми.

— Кой не ги обича? Понякога съм сервитьорка. Понякога — личен треньор.

Той събра вежди:

— Какви тренировки? За битка?

— Не. По-скоро за здраве и от суетност. Да помагам на хората да поддържат форма, да отслабнат и да стегнат телата си. Нямам нужда от много пари, така че съм доволна. Това ми дава и свобода. Мога да замина някъде винаги, когато се наложи.

Блеър хвърли поглед към Мойра, която замечтано се взираше през страничното стъкло. Отпред Глена и Хойт продължаваха да обсъждат магии. Тя се приближи към Ларкин и сниши глас:

— Слушай, може би нашите влюбени магьосници ще успеят да спасят пленниците, а може би не. Ако не се получи, ще трябва да успокоиш братовчедка си.

— Мойра няма нужда от успокояване.

— Напротив. Ако ни се удаде възможност да опожарим онези пещери, трябва да я използваме.

Лицата им бяха съвсем близо едно до друго, гласовете — тихи, почти като шепот.

— А хората вътре? Ще ги изгорим или погребем живи. Тя няма да се примири. Нито пък аз.

— Знаеш ли на какви мъчения са подложени сега?

— Не по наша вина.

— Затворени в клетки и изтезавани. — Не откъсваше очи от неговите, а гласът й бе тих и спокоен. — Принудени са да гледат, докато вампирите измъкват някого от тях и изпиват кръвта му. Вцепенен от ужас, всеки един се пита дали няма да бъде следващият. Може би се надява на това, та всичко да свърши.

Вече нито изражението му, нито тонът му бяха закачливи.

— Знам на какво са способни.

— Така си мислиш. Първия път невинаги изцеждат кръвта им до капка. А дори и втория. Хвърлят ги обратно в клетката. Паренето от ухапването е непоносимо. Ако оживееш, кръвта, плътта и костите ти изгарят от адска болка след впиването на онези зъби в теб.

— Откъде знаеш?

Блеър завъртя китката си и той видя едва забележим белег.

— Бях на осемнадесет, гневна и безразсъдна. Отидох в едно гробище в Бостън, очаквах един от тях да се надигне — мой съученик. Ходих на погребението му и чух достатъчно, за да разбера, че е бил ухапан от вампир. Трябваше да узная дали се е превърнал в един от тях, затова отидох там и зачаках.

— Той ли го направи? — Ларкин прокара пръст по белега.

— С малко помощ. Новак не би успял сам. Но създателят му се върна. По-опитен, по-хитър и по-силен. Допуснах някои грешки, а той — не.

— Защо беше сама?

— Аз съм самотен ловец — напомни му тя. — Но в този случай го направих, за да докажа нещо на някого. Няма значение, наистина постъпих безразсъдно. Онзи, старшият кръвопиец, не ме ухапа. Държеше ме, докато другият допълзя до мен.

— Почакай. Кажи ми: това ли прави създателят? Помага на новака да си осигури…

— Храна?

— Да, това е думата, нали?

„Добър въпрос“, реши Блеър. Добре бе, че той желае да разбере как мисли врагът.

— Понякога. Невинаги. Зависи. Мога да ти кажа защо понякога вампир предпочита да превърне някого в себеподобен, вместо просто да се нахрани. За да си има другарче, партньор в ловуването. Или просто младок, когото да командва. Нещо като чирак.

— Разбирам. Значи старшият те е държал, за да може новакът да засмуче пръв.

Какъв ли ужас бе изживяла, запита се Ларкин. Притисната в желязна хватка, може би ранена. Осемнадесетгодишна и сама, докато създание с лицето на човек, когото е познавала приживе, се опитва да изпие кръвта й.

— Усещах мириса на пръст, който лъхаше от него. Току-що бе изпълзял от гроба. Твърде гладен, за да се опита да достигне до гърлото ми, впи зъби в китката ми. Болката не ми даваше покой. Беше неописуема.

Той замълча за миг. Блеър настръхна, когато пръстите му се спряха на белега, сякаш за да облекчат болката от старата рана. Не помнеше кога за последен път някой я е докосвал така ласкаво за утеха.

— Както и да е. Сграбчих кръста на врата си и го размахах точно пред очите на копелето, което ме държеше. Господи, как се разпищя! Другият беше твърде зает да се храни и сякаш нищо друго не го интересуваше. Лесно го очистих. И с двамата се справих лесно.

— Била си съвсем младо момиче.

— Не. Бях ловец на демони и проявих лекомислие. — Погледна Ларкин право в очите, за да види той, че утехата и съчувствието нямат място, когато става дума за стратегия и здрав разум. — Ако беше достигнал до гърлото ми, щях да съм мъртва. Да, щях да съм мъртва и сега нямаше да водим този разговор. Помня какво изпитах, когато онова същество ме нападна. Беше облечено с хубавия черен костюм, избран от майка му за погребението. Знам какво чувстват хората в онези пещери, поне отчасти. Ако не можем да ги спасим, смъртта е за предпочитане пред мъченията, които ги очакват.

С изненадваща нежност той обхвана китката й, закривайки напълно белега.

— Обичаше ли момчето?

— Да. Както обича човек на тази възраст. — Почти бе забравила болката и тъгата. — Можех само да унищожа него и демона, който го бе убил.

— Коствало ти е много повече. — Ларкин повдигна ръката й и прокара устни по белега. — Повече от страданието и паренето.

Почти бе забравила какво е някой да я разбира.

— Може би, но научих нещо важно. Не можеш да спасиш всички.

— Тъжен урок. Но не мислиш ли, че все пак трябва да опиташ?

— Аматьорски приказки. Това не е игра или състезание. Ако някой те победи, умираш.

— Е, Кийън не е тук, за да спори с теб по въпроса, но не ти ли се иска да живееш вечно?

Блеър тихо се засмя:

— Не, за бога.

 

 

Имаше и други хора на самотния скалист бряг. Но не толкова, колкото Блеър очакваше. Гледката беше удивителна, но навярно по света имаше и други също толкова красиви и по-лесно достъпни места.

Паркираха и взеха оръжията и инструментите, които бе най-лесно да скрият. Някой можеше да забележи меча, окачен в ножница на колана й, под дългия кожен шлифер. Но трябваше да се вгледа внимателно. А и какво щеше да направи?

Огледа местността, пътя и другите коли, спрели край него. Двойка на средна възраст се беше качила на плоските камъни в подножието на скалистия хълм до края на шосето. Съзерцаваха морето, в пълно неведение за кошмара, който витае под тях.

— Значи трябва да се спуснем от ръба. Ще се поизмокрим — заключи Блеър, когато погледна тясната камениста пътека и стърчащите скали там, където вълните се разбиваха и образуваха водовъртежи. Погледна назад към другите. — Ще се справите ли?

В отговор Ларкин се прехвърли над стената. Понечи да му извика да почака само минута, но той вече се спускаше по назъбения склон към морето.

Не се преобрази, но определено се придвижваше по скалите като гущер. Писа му отличен за смелостта и пъргавината.

— Добре, Мойра. Пристъпвай бавно. Ако се подхлъзнеш, братовчед ти ще те хване.

Когато галската принцеса тръгна, Блеър погледна Глена.

— Никога не съм се катерила — промърмори вещицата. — Досега не виждах смисъл. Е, винаги има първи път.

— Не се безпокой. — Блеър проследи Мойра с поглед и изпита облекчение, тъй като тя се оказа пъргава почти колкото братовчед си. — Падането оттук не е толкова страшно. Няма да се пребиеш.

Не спомена за опасността да си счупи някоя кост. Реши, че не е нужно. Хойт и Глена тръгнаха заедно и Блеър ги последва.

Имаше доста удобни за захващане камъни, стига човек да не се тревожеше за маникюра си. Съсредоточи се върху спускането надолу, без да обръща внимание на студените пръски.

Нечии ръце я сграбчиха през кръста, повдигнаха я и й помогнаха да измине последните метри.

— Благодаря — каза тя на Ларкин, — но мога и сама.

— Малко е трудно с този меч. — Той хвърли поглед към пътя и се усмихна. — Все пак е забавно.

— Да продължим. Вероятно има постове. Може би разполагат с хора слуги, въпреки че би било трудно да ги опазят живи, ако вътре има толкова вампири, колкото твърдите.

— Не видяхме никой жив извън клетките — каза й Глена. — Поне когато надникнахме.

— Този път сблъсъкът ще бъде реален, така че ако имат такива, ще ги изпратят навън. Хойт, ти води, щом познаваш района.

— Различно е, виждам много промени. — Част от чувствата му, от вълнението и тъгата прозвучаха в гласа му. — Дело на природата и човека. Шосето горе, стената и онзи фар.

Вдигна поглед и видя своите скали, стърчащия ръб, който спаси живота му при схватката със съществото, в което се бе превърнал Кийън. Някога, спомни си той, заставаше там и призоваваше светкавиците така лесно, както човек подсвирва на кучето си.

Всичко се бе променило, не можеше да го отрече. Но все пак дълбоко в сърцето си чувстваше, че това е неговото място. Лесно се придвижи по скалите, през пръските вода.

— Тук трябва да има пещера. А няма нищо, освен… — Задържа ръцете си върху участък от пръст и скала. — Това не е истинско. Фалшиво е.

— Може би си позабравил… — започна Блеър.

— Почакай. — Глена го настигна и сложи ръката си до неговата. — Бариера.

— Създадена с магия — потвърди Хойт. — Изглежда като част от склона, но не е. Не е пръст и камък, а илюзия.

— Можете ли да я разбиете?

Ларкин удари с юмрук по скалата, сякаш да пробва здравината й.

— Почакайте. — Блеър се намръщи и приглади влажните си коси назад. — Щом притежава тази способност или има до себе си някого, който я притежава, не знаем с какво друго разполага. Хитро. — Преследвачката на вампири сама пробва скалата. — Много хитро. Никой не може да влезе, освен ако тя не реши да го пусне. И никой не може да излезе, освен по нейна воля.

— Значи просто да си тръгнем? — попита Ларкин.

— Не съм казала това.

— Има и други отвори в скалата. По-скоро имаше — поправи се Хойт. — Магията е силна. Лилит си мисли, че е направила дома си непристъпен. Ще я разочароваме.

С ръце на кръста, Блеър се обърна и огледа скалите.

— Хей, Хойт, можете ли с Глена да издълбаете послание в онази голяма скала ето там?

— Не е много трудно.

— Какво послание? — попита Глена.

— Трябва да измислим. „Тук сме, кучко!“ ми се струва твърде обикновено.

— „Треперете!“ — промълви Мойра и Блеър кимна одобрително.

— Отлично. Кратко, ясно и малко дръзко. Нали ще се постараете? После ще се заемем с останалото.

— Какво е то? — полюбопитства Ларкин. Ядосано ритна стената. — По-въздействащо ще бъде да разбием тази преграда.

— Да, разбира се, но точно сега мисля, че тя не знае, че сме тук. Това може да се окаже предимство.

Чу се нещо като малък залп, обърна се и видя думата „Треперете!“, изсечена дълбоко в скалата. Под нея бе издълбан образ, навярно на Лилит, с кол, забит в сърцето.

— Хей, добра работа! Харесва ми оформлението.

— Малко украса. — Глена изтупа ръцете си. — Като художник не устоях на изкушението.

— Какво ви е нужно, за да пробвате с магията за пренасянето на хора?

Глена въздъхна.

— Време, място, концентрация и голяма доза късмет.

— Оттук няма да стане. — Хойт поклати глава. — Скалите са моя територия, а пещерите — нейна. Колкото и време да е изминало, това все още са моите скали. Ще направим магия горе — обърна се към Глена. — Първо трябва да видим хората. Не можем да преместим нещо, което не знаем къде е. Лилит ще усети присъствието ни и ще се опита да ни спре.

— Може би не веднага. Този път няма да търсим нея, а пленниците. Може да не разбере какво сме намислили и да имаме нужното време. Хойт е прав. По-добре да пробваме от скалите — каза Глена на Блеър. — Ако можем да спасим някого, не бива да го водим тук.

— Имаш право. — „Може да не съберем важна информация с тази разходка, помисли си Блеър. Но няма да си тръгнем и с празни ръце.“ — Е, какво ще правим с тях, ако се получи?

— Ще ги отведем на сигурно място. — Глена повдигна ръце. — Всичко по реда си.

— Мога да помогна — добави Мойра. — Нямам голяма магическа сила, но мога да опитам.

— Всяка помощ е ценна — каза Глена.

— Добре, вие тримата вървете. Ние с Ларкин ще останем тук, в случай че… за всеки случай. Само човек може да дойде насам и да ни създаде проблеми по това време. Ще се справим.

— Може да отнеме доста време — предупреди Глена.

Блеър вдигна поглед към небето.

— Имаме предостатъчно, докато слънцето залезе.

Изчака да се отдалечат, преди да заговори на Ларкин:

— Не можем да нахлуем вътре. Дори ако тази магия отвори входа към пещерите, не можем. Говоря сериозно. — Закачливо го удари с юмрук по ръката. — Знам какво си мислиш.

— Така ли?

— Представяш си как влизаш, спасяваш някоя и друга злочеста девойка и ставаш голям герой.

— Грешиш за последното. Не искам да бъда герой. Но на един мъж му е трудно да устои на хубавица, изпаднала в беда.

— Научи се. Не познаваш пещерите и не знаеш къде държат пленниците. Не знаеш нито броя им, нито с какво са въоръжени. Виж, не твърдя, че част от мен не иска да нахълта вътре, ако пещерата се отвори, да им създаде проблеми и може би да спаси нечий живот. Но няма да излезем живи — нито ние, нито някой друг.

— Носим мечовете, които Хойт и Глена заредиха с магическа сила. Огнените мечове.

Блеър потисна раздразнението си. Изнервящо бе да се налага да обяснява стратегически правила.

— Ще се справим с част от вампирите, няма съмнение. Но не само ще ни пленят, а ще вземат мечовете ни.

— Знам, че говориш разумно, но е трудно да стоя и да не правя нищо.

— Ако магьосниците успеят, все пак няма да сме дошли напразно. Твърде добър боец си, за да рискуваме да те загубим заради битка, предварително обречена на неуспех.

— О, комплимент! Рядко прозвучават подобни думи от твоята уста. — Усмихна й се, а в косите му проблясваха капчици вода. — Няма да вляза. Имаш думата ми. — Протегна ръка към нейната. Когато Блеър я хвана, той леко я стисна. — Но какво ни пречи да запалим огън в дупката, ако тази проклета скала се отвори? Ще им дадем да разберат с кого си имат работа, нали?

— Предполагам. Само не се прави на мъжкар, Ларкин.

— Такъв съм се родил. Какво да сторя?

Той се обърна с лице към стената и се облегна на една от мокрите скали, а над него хвърчаха пръски вода и пяна. Изглеждаше толкова спокоен, сякаш седеше в приемната, до камината.

— Е, изглежда, ще прекараме доста време тук. Кажи ми: кога разбра, че си родена за ловец на демони?

— Искаш да чуеш историята на живота ми? Сега?

Той раздвижи рамене.

— Търся начин да убием времето. Признавам, че съм и любопитен. Преди да тръгна от Галия, не бих повярвал в това, никога. А сега… — Замислено втренчи поглед в стената от скали и пръст. — Какво да направя? — повтори младият мъж.

„Има право“, реши тя. Застана по-близо до него, обърната на противоположната страна, за да наблюдава едната част от склона, а той — другата.

— Бях на четири години.

— Била си малка. Твърде малка, за да разбереш истината за злото. Имам предвид, че това са реални демони, а не сенки, които едно дете вижда във въображението си като чудовища.

— В моето семейство нещата бяха малко по-различни. Мислех, че брат ми ще наследи дарбата. Завиждах му. Съперничеството между братя и сестри е нещо естествено. — Блеър мушна ръце в джобовете на шлифера си и нехайно се заигра с пластмасовото шишенце със светена вода, което бе пъхнала там, преди да тръгнат. — Той трябва да е бил на шест — шест и половина. Баща ми го учеше на основни хватки от бойните изкуства и боравене с оръжие. Тогава вкъщи беше много напрегнато. Бракът на родителите ми се разпадаше.

— Как така?

— Случва се. — Може би в неговия свят всичко изглеждаше лесно и любовта траеше вечно. — Хората са неудовлетворени, чувствата се променят. Освен това на майка ми й бе писнало от живота, който водеше баща ми, от нещата, заради които често бе далеч от дома. Искаше нормален живот, а бе допуснала грешката да се омъжи за човек, който не може да й го осигури. Затова все си намираше поводи да му вдига скандали, а той не й обръщаше внимание и се преструваше, че е твърде зает да работи с брат ми.

И никой не се е сещал за малката Блеър. Горкото дете.

— Винаги следвах баща си по петите и го молех да ме научи на някои от нещата, на които учеше брат ми.

— Моят брат вървеше след мен като сянка, когато бяхме деца. Предполагам, че във всички светове е така.

— Лазеше ли ти по нервите? Имам предвид — досаждаше ли ти? — поправи се тя.

— О, понякога ме вбесяваше. Друг път не ми беше толкова неприятно. Така можех да го командвам по-лесно. А и понякога беше забавна компания.

— С мен и брат ми беше същото. В онзи ден отидохме на тренировъчната площадка, в стаята за игри каквато имат повечето семейства. — Но едно дете трябва да има дом и семейство, за да прекарва свободното си време в стая за игри. — Имахме уреди — тежести, кон с гривни, успоредка, халки. Една цяла стена беше покрита с огледала.

Все още виждаше ясно отраженията на баща си и брат си, толкова близо един до друг, докато тя седеше далеч от тях. Сама.

— Наблюдавах ги в огледалата, не знаеха, че съм там. Баща ми изнесе цяла тирада на Мик, брат ми, който не можеше да изпълни движенията както трябва. Навеждаш се назад — продължи тя, — после се втурваш напред, завърташ рамене и хвърляш кола към мишената. Мик не се справяше, а баща ми упорито си бе наумил, че трябва да го научи. Накрая Мик се ядоса и запрати кола към другия край на стаята.

Почти бе одраскал пръстите на ръката й, спомни си тя. Сякаш бе предназначен за нея.

— Падна точно до мен. Знаех, че мога да го направя. Исках само да покажа на баща си, че мога. Исках само да ме погледне. Затова извиках: „Виж, татко“ — и направих това, което бях видяла да прави безброй пъти, докато се опитваше да накара Мик да схване движенията.

Блеър затвори очи за миг, защото все още виждаше тази сцена, все още изпитваше онова чувство. Сякаш светът бе застинал и единствено тя се движеше през онези няколко секунди.

— Улучих сърцето. Дължеше се най-вече на късмет, но успях. Бях толкова щастлива! „Виж какво направих!“ Очите на Мик щяха да изскочат, а после… долових в погледа му лека усмивка. Тогава не знаех какво означава, мислех, че просто е впечатлен от мен, защото през повечето време се разбирахме добре. Баща ми не каза нищо в продължение на няколко секунди, които ми се сториха цял час… и си помислих, че ще ми се разкрещи.

— Защото си направила нещо добре?

— Защото преча. Всъщност не очаквах да повиши тон, никога не го правеше. Владееше се. Мислех, че ще ми каже да вървя при майка ми, че ще ме отпрати. Но вместо това, каза на Мик да се качи горе и останахме само двамата. Най-накрая ме забеляза.

— Сигурно е бил много горд, много доволен.

— Нищо подобно. — Смехът й бе кратък и тъжен. — Беше разочарован. Разбрах го от погледа му. Беше разочарован, че съм аз, а не Мик. Сега трябваше да обучава мен.

— Сигурно… — Ларкин замълча, когато тя извърна глава към него и срещна погледа му. — Съжалявам. Съжалявам, че неговата непроницателност те е наранила.

— Човек не може да промени същността си. — Още един труден урок, който бе усвоила. — Започнахме тренировки, а Мик се залови с бейзбол. Ето какво всъщност показваше усмивката му. Облекчение, радост. Мик никога не бе искал това, което баща ми желаеше за него. Наследил е повече черти от майка ми. Когато тя подаде молба за развод и се разделиха, Мик отиде да живее с нея, а аз останах с баща си. Получих каквото исках, поне донякъде.

Настръхна, когато Ларкин обви ръка около раменете й, и понечи да се отдръпне, но той я притисна към себе си.

— Не познавам баща ти и брат ти, но знам, че предпочитам да бъда тук с теб, отколкото с когото и да било от тях. Биеш се като ангел на отмъщението. И ухаеш приятно.

Това предизвика смях на изненада, искрен смях, който я накара да се отпусне, облегната с гръб на мократа скала, а ръката му остана обвита около раменете й.