Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кръгът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dance of the Gods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 109гласа)

Информация

Сканиране
ganinka(31.08.2011)
Корекция
Xesiona(2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara(2010)
Корекция
Еми(2014)

Издание:

Нора Робъртс. Танцът на боговете

ИК „Хермес“

ISBN: 978-954-26-0588-1

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция

Първа глава

Клеър

Първият ден на септември

Ларкин вървеше накуцвайки из къщата, тиха като гробница. Въздухът бе изпълнен със сладостното ухание от цветя, донесени за брачния обред предишната вечер.

Кръвта по пода бе изчезнала. Оръжията бяха почистени. Снощи вдигаха тостове за Хойт и Глена с пенливо вино, хапнаха торта. Но зад усмивките им все още се таеше ужасът от отминалата битка — неканен гост, промъкнал се сред тях.

Предполагаше, че днешният ден ще бъде ден за почивка и подготовка. Трудно му бе да проявява търпение, докато траят тренировките и планирането. „Снощи поне наистина се бихме“, помисли си той, притискайки ръка към раненото си бедро. Много демони бяха паднали покосени и това го караше да изпитва радост и гордост.

Влезе в кухнята, отвори хладилника и извади бутилка кока-кола. Все повече му харесваше и дори я предпочиташе пред сутрешния чай.

Завъртя бутилката в ръка, възхищавайки се на формата и практичността на материала — толкова гладък, прозрачен и твърд. А съдържанието й бе нещо, което определено щеше да му липсва, когато се завърнеше в Галия.

Трябваше да признае, че не бе повярвал на братовчедка си Мойра, когато бе заговорила за богове, демони и битки, за съдбата на световете. Беше тръгнал с нея в онзи ден — деня на погребението на майка й — само за да я закриля. Тя бе не само негова роднина, а и приятелка, и бъдеща кралица на Галия.

Но всяка дума, която бе изрекла тогава, на няколко крачки от гроба на майка си, се бе оказала самата истина. Бяха отишли до Танца и бяха застанали в средата на кръга. Изведнъж всичко се бе променило.

„Не само мястото и времето, в което се намираме, а всичко“, помисли си той, докато отваряше бутилката и отпиваше първата ободряваща глътка. В един миг стояха под следобедното слънце на Галия, а в следващия се носеха във вихър от светлина и отекващи звуци.

После бе настъпила нощ и се бяха озовали в Ирландия, страна, която според Ларкин, принадлежеше към царството на приказките.

Дотогава той не вярваше в приказки и чудовища и въпреки собствената му необикновена дарба, бе приемал магиите с недоверие.

Сега признаваше, че магиите съществуват. Също както и Ирландия, и чудовищата. Демоните изненадващо ги бяха връхлетели, изскачайки от мрака в гората, със страховитите си червени очи и с острите си зъби. „Само външността им е човешка — помисли си той, — но всъщност не са хора.“

Вампири.

Те съществуваха и се хранеха с човешка кръв. А сега се събираха по повеля на своята кралица, за да унищожат всичко.

Той бе тук, за да ги спре — на всяка цена. Изпълняваше мисия, възложена от боговете, и трябваше да спаси човешките светове.

Нехайно почеса заздравяващата рана и реши, че не могат да очакват от него да се бори за съдбата на човечеството с празен стомах.

Отряза си парче торта, за да го хапне със сутрешната кола и облиза крема от пръста си. Досега хитро бе успявал да избягва уроците на Глена по готварство. Вярно че обичаше да си похапва, но приготвянето на храната бе друг въпрос.

Беше висок, строен мъж, с буйни златисти коси. Очите му — с подобен цвят — бяха големи като тези на братовчедка му и почти толкова проницателни. Имаше издължени палави устни, които често се разтягаха в усмивка, чевръсти ръце и открит характер.

Онези, които го познаваха, биха казали, че е щедър с времето и парите си и че всеки би искал да има до себе си човек като него в кръчмата или в битка.

Беше дарен с мъжествени, правилни черти, здрав гръб и прекрасно телосложение. И със способността да се преобразява във всяко живо същество.

Отхапа голяма хапка от парчето торта на крак, но къщата му се струваше твърде тиха, за да се чувства добре. Изпитваше нужда от движение и шум около себе си. Не можеше да спи, затова реши да излезе и да поязди жребеца на Кийън.

Самият Кийън не можеше да стори това сутрин, тъй като бе вампир.

Излезе през задната врата на голямата каменна къща. Полъхваше хлад, но той бе облечен с пуловера и дънките, които Глена бе купила за него от селото и бе обут със собствените си ботуши. Носеше магическия си кръст, изработен от нея и Хойт.

Видя черните петна по отъпканата земя. Разпозна следите от своите копита в мократа пръст, където бе галопирал по време на битката в образа на кон.

И видя жената, която го бе яздила, сеейки смърт с огнения си меч.

Би взел бавните й, грациозни и уверени движения за танц, ако не му бяха толкова познати и не знаеше, че са подготовка за нова битка.

Дългите й ръце и крака се повдигаха и снишаваха във въздуха така плавно, че едва раздвижваха мъглата. Видя как мускулите й затрептяха, когато зае поза, в която остана безкрайно дълго. Прилепналото бяло облекло, с каквото никоя жена в Галия не би дръзнала да се покаже извън спалнята, оставяше раменете и ръцете й голи.

Вдигна крак назад, сви го в коляното и протегна ръка, за да хване босото си ходило. Горнището й се повдигна и разкри още гола плът.

„Мъж, който не изпитва наслада при подобна гледка, е жалък нещастник“, помисли си той.

Косите й бяха къси и гарвановочерни, а очите — по-яркосини от езерата Фон. В неговия свят не би минала за красавица, защото й липсваха пищните заоблени форми, но силното й тяло го привличаше, както и изпъкналите скули, и неповторимата извивка на веждите й.

Пусна крака си, изпъна го встрани, а после приклекна, с протегнати успоредно на земята ръце.

— Винаги ли ядеш така сладко сутрин?

Гласът й го стресна. Беше стоял неподвижно, без да издаде никакъв звук, и мислеше, че тя не усеща присъствието му. Трябваше да очаква това. Отхапа от парчето торта, което бе забравил, че държи.

— Вкусна е.

— Няма спор. — Блеър отпусна ръце и се изправи. — Станал си малко по-рано от обикновено, а?

— Не можах да мигна.

— Знам какво имаш предвид. Битката беше вълнуваща.

— Вълнуваща? — Ларкин погледна покритата с пепел земя и си спомни за писъците, кръвта и смъртта. — Сякаш говориш за забавление.

— Беше забавно. — Погледът й бе като неговия, но с проблясваща насмешка в очите. — Размазахме вампирите, а какво би могло да направи една вечер по-приятна?

— Сещам се за няколко неща.

— Стана много бързо. — Тя раздвижи рамене, за да ги поотпусне, и погледна към къщата. — Не беше толкова ужасно да се пренастроим от брачен обред за битка, а после — обратното… като победители. Особено като се има предвид другият възможен край.

— Предполагам, че си права.

— Дано Глена и Хойт намерят малко време да се порадват на медения си месец, след като едва не съсипаха празненството им.

С грациозна походка, сякаш почти се плъзгаше по земята, нещо, което изпълваше Ларкин с възхищение, тя тръгна към масата, върху която слагаха оръжията и припасите при дневните тренировки. Взе бутилката вода, която бе оставила там, и отпи голяма глътка.

— Носиш белега на кралете.

— Какво говориш?

Беше се приближил и с върха на пръста си леко докосна рамото й. На него имаше белег с формата на кръст — като този, който висеше на шията й, но в кървавочервено.

— Това е просто татуировка.

— В Галия само кралят или кралицата може да има белег на тялото. Появява се, когато най-достойният извади меча от скалата и наследи престола. Ето тук — потупа по десния си бицепс. — Не кръст, а символа Кладдоу. Наричат го „Знакът на боговете“.

— Супер. Чудесно! — рече тя, като го видя озадачено да смръщва вежди.

— Никога не съм виждал това с очите си.

Блеър наклони глава встрани.

— И трябва да го видиш, за да повярваш?

Ларкин сви рамене.

— Леля ми, майката на Мойра, имаше такъв белег. Но е станала кралица, преди да се родя, така че не съм видял как се появява.

— Никога не съм чувала тази част от легендата. — Не устоя на изкушението да прокара пръст по глазурата на тортата му и да я оближе. — Явно не всичко е достигнало до днес.

— А ти как се сдоби със своя?

„Забавно момче — помисли си Блеър. — Любопитна натура. Страхотни очи. Опасност, стой далеч!“ При подобно съчетание усложненията бяха неизбежни. А тя избягваше усложнения. Веднъж се бе опарила.

— Платих, за да ми я направят. Много хора имат татуировки. Те са нещо, което говори що за човек си. Разкрива индивидуалността ти. Глена също има. — Отпи още една глътка и без да откъсне очи от него, докосна талията си отзад. — Тук. Пентаграма. Видях я, когато й помагахме да облече булчинската си рокля.

— Значи са само за жени.

— Не само. Защо, да не би и ти да искаш?

— Не мисля. — Нехайно потърка бедрото си.

Блеър си спомни, че когато изтръгваше стрелата от крака му, той не издаде нито звук. Освен страхотни очи и любознателна натура, момчето притежаваше и издръжливост, и не хленчеше след битка.

— Боли ли те кракът?

— Малко е схванат, от време на време пари. Глена е добра лечителка. А твоят?

Тя сви крака си в коляното, повдигна го назад и притисна петата към тялото си.

— Добре е. Раните ми зарастват бързо. Наследствена черта. Е, не чак толкова бързо, колкото на вампирите — добави Блеър. — Все пак ловците на демони се възстановяват по-бързо от повечето хора. — Взе якето, което бе преметнала върху масата, и го облече, за да не затрепери от сутрешния хлад. — Искам кафе.

— На мен не ми харесва. Предпочитам кока-кола — каза Ларкин с чаровна усмивка. — Ще си приготвиш ли закуска?

— След малко. Първо трябва да свърша нещо.

— Нали нямаш нищо против да приготвиш за двамата?

— Добре. — „Хитрец — помисли си тя. — Умее да извърта нещата така, че да постигне каквото желае.“ — Накъде те носи вятърът тази сутрин?

Бяха му нужни няколко мига, за да се досети какво има предвид. Благодарение на времето, прекарано от него пред чудната машина, наречена телевизор, с гордост можеше да каже, че вече е научил доста нови изрази.

— Ще поразтъпча коня, а после ще го нахраня и ще го среша.

— Днес има доста светлина, но не бива да ходиш в гората невъоръжен.

— Ще пояздя в ливадите. А и Глена ме помоли да не яздя сам в гората. Не желая да я тревожа. Искаш ли да пояздим заедно?

— Мисля, че снощи ми беше достатъчно, благодарение на теб. — Шеговито го смушка в ребрата. — Самият ти имаш доста бързи копита, каубой!

— А ти си добра ездачка. — Той отново погледна отъпканата земя. — Права си. Беше вълнуваща битка.

— Да. Но следващата няма да бъде толкова лесна.

Веждите му подскочиха.

— Нима тази беше лесна?

— В сравнение с предстоящите — да, мога да те уверя.

— Е, тогава боговете да са ни на помощ! Ако си намислила да опържиш бекон с яйца за закуска — чудесно! Нека се нахраним добре, докато все още имаме стомаси.

„Веселяк“, каза си Блеър и влезе в къщата. Последната шега й допадна. Не познаваше друг човек, който да гледа с такова дръзко нехайство живота и смъртта. Не с примирението, което й бяха внушавали, откак се помнеше, а с увереността, че ще живее, и то така, както сам избере — до края на дните си.

Възхищаваше се на този възглед за света.

Още от детството си знаеше, че злото, което се крие под леглото й, съществува и чака удобен момент да впие зъби в гърлото й.

Беше обучавана да се съпротивлява, да съсича и изгаря, за да отлага този момент толкова дълго, колкото е в човешките възможности. Защото зад силата, ума и безкрайните тренировки се таеше мисълта, че все някога умът, бързината и късметът й няма да се окажат достатъчни.

И чудовището ще я победи.

Винаги досега бе имало баланс — демон срещу ловец на демони, всеки дебнещ своята плячка. „Сега залогът е вдигнат до небесата“, помисли си тя, докато вареше кафе. Не ставаше въпрос само за дълга и традицията, предавана чрез кръвта на рода й близо хилядолетие.

Беше започната битка за спасението на човечеството.

Тя бе тук, неразделна част от тази малка странна група, в която бе открила двама свои предци — вампир и магьосник — и щеше да участва в най-съдбовната от всички битки.

„Два месеца до Хелоуин“, помисли си тя. До Самен и последния решителен двубой, предсказан от богинята. „Трябва да бъдем готови!“ реши Блеър, докато наливаше първата чаша. Защото алтернативата бе немислима.

Отнесе кафето горе в стаята си.

Апартаментът й в Чикаго, където се бе установила преди година, не можеше да се сравнява със стаята, която обитаваше тук. Леглото имаше високи табли с дърворезба, изобразяваща дракони и от двете страни. Всяка жена би се чувствала като омагьосана принцеса в това легло, ако имаше настроение за фантазии.

Въпреки че къщата бе собственост на вампир, тук имаше огромно огледало с масивна махагонова рамка. Гардеробът би побрал три пъти повече дрехи от онези, които бе донесла, така че го използваше като склад за резервни оръжия, а своя скромен гардероб бе подредила в скрина.

Стените бяха боядисани в тъмнолилаво и украсени с картини на гори по здрач или на зазоряване, така че стаята постоянно бе в полумрак, ако завесите на прозорците бяха спуснати. Но Блеър нямаше нищо против. Беше прекарала голяма част от живота си сред здрач и сенки.

Сега дръпна пердетата, за да влезе слънчева светлина, и седна на изящното малко бюро да прегледа електронната поща на лаптопа си.

Не можа да потисне лъча плаха надежда, който бързо угасна, когато видя, че все още няма отговор на съобщението до баща й.

„Нищо ново“, каза си тя и се облегна в стола. Той бе на път някъде из Южна Африка, поне доколкото й бе известно. Беше узнала това от брат си.

От шест месеца не се бе чувала с баща си, което също не бе нищо ново. Смяташе, че е изпълнил дълга си към нея преди години и може би бе прав. Беше я научил на всичко, което знаеше или умееше, но никога не бе вярвал, че ще стане достатъчно добра, за да заслужи похвала от него.

Тя просто не притежаваше това, което бе най-важно за него. Не бе негов син. Разочарованието, което изпитваше от факта, че не синът му, а дъщеря му бе наследила дарбата, бе нещо, което никога не се бе опитвал да скрие.

Щаденето на нечии чувства изобщо не бе в стила на Шон Мърфи. Просто се бе освободил от нея като от досадно бреме на осемнадесетия й рожден ден.

Сега бе преглътнала гордостта си и му бе изпратила второ съобщение, без да е получила отговор на първото. Беше написала онзи първи имейл, преди да замине за Ирландия, за да му каже, че нещо се надига, че долавя смут и се нуждае от съвет.

Дотук с надеждите и опитите й да съобщи колко сериозно е онова, което се задава.

Той имаше свой живот, свой път и дори не си правеше труд да се преструва, че не е така. Фактът, че все още копнееше за одобрението, което никога не бе получила, си бе само неин проблем. Отдавна бе проумяла, че няма да заслужи любовта му.

Изключи компютъра, облече тениска и сложи обувките си. Реши да отиде в тренировъчната зала, да излее гнева си и да възбуди апетита си с вдигане на гири.

Бяха й казали, че това е къщата, в която са се родили Хойт и Кийън в зората на дванадесети век. Беше модернизирана, разбира се, и надстроявана, но това, което бе запазено от първоначалния й облик, издаваше, че семейство Маккийни е било доста заможно.

Кийън бе имал почти хилядолетие на разположение да натрупа свое състояние и отново да купи къщата. Но доколкото бе разбрала от казаното досега, той не живееше в нея.

Не бе свикнала да разговаря с вампири, но за Кийън бе готова да направи изключение. Поради причини, които Блеър не можеше да си обясни напълно, той се биеше на тяхна страна и дори отчасти ръководеше малката им армия. Освен това предишната вечер го бе видяла да напада с безпощадна ярост. Неговото участие можеше да се окаже най-силният коз, който да наклони везните в тяхна полза.

Тръгна нагоре по каменните стъпала към стаята, която първоначално бе представлявала голяма приемна, в по-късни години — салон за танци, а сега бе тяхна тренировъчна зала.

Изведнъж се спря, когато видя Мойра, братовчедката на Ларкин, да прави упражнение за укрепване на гръдните мускули с гири от по два и половина килограма.

Галската престолонаследница бе сплела кафявите си коси на дебела плитка, която стигаше до кръста й. По слепоочията й се стичаше пот, на гърба на бялата й тениска се бе образувало голямо петно. Оловносивите й очи се взираха право напред и издаваха пълна съсредоточеност и воля да продължава с повторенията.

Беше висока около метър и шестдесет, доколкото Блеър можеше да прецени, не повече от петдесет килограма с мокри дрехи. Нямаше никакъв шанс. Мисълта, че един от тях е лесна плячка, не даваше покой на Блеър. Но това, което отначало й се бе сторило плахост, се бе оказало наблюдателност. Нищо не убягваше от зоркия поглед на младата жена.

— Мислех, че все още си в леглото — каза Блеър, когато влезе.

Мойра свали гирите и попи потта от челото си.

— Отдавна станах. Искаш да тренираш тук?

— Да. Има предостатъчно място и за двете ни. — Блеър се приближи и избра петкилограмови гири. — Няма ли да се ровиш в книгите тази сутрин?

— Не… — Мойра с въздишка изпъна ръце встрани. Можеше само да мечтае да има силни мускулести ръце като тези на Блеър, но вече никой нямаше да нарича мускулите й „пилешки“. — Започвам деня тук, преди да отида в библиотеката. Обикновено ставам най-рано от всички.

— Добре. — Обзета от любопитство, Блеър се загледа в нея, докато правеше упражнение за трицепса. — И пазиш тези тренировки в тайна, защото…?

— Не ги пазя в тайна. Не точно. — Мойра взе бутилка вода и развъртя капачката. Отново я завъртя. — Аз съм най-слабата от всички тук. Не е нужно ти и Кийън да ми го казвате… въпреки че никой от двама ви не пропуска да ми го напомни при всеки удобен случай.

Нещо накара Блеър да почувства свиване в стомаха.

— Ужасно е. Ще ти кажа, че съжалявам за това, защото знам какво е да ти натякват, че за нищо не те бива, когато правиш всичко възможно да станеш по-добра.

— Никога няма да стана достатъчно добра, нали? Не търся съжаление — побърза да добави тя, преди Блеър да проговори. — Трудно е непрекъснато да ти казват, че си най-слабият боец, но не мога да го отрека. Затова идвам тук всяка сутрин и вдигам тези проклети гири, както ти ми показа. Няма да бъда беззащитно създание, за което всички се тревожат.

— Все още нямаш никакви мускули, но си развила известна бързина. И си истински гений с лъка. Ако не беше твоята точна стрелба, онези същества нямаше да си тръгнат уплашени снощи.

— Работя върху силните си страни и върху слабостите си през свободното време. Така ми каза ти и тогава ме ядоса. Но проумях колко си права. Вече не се сърдя. Ти си добър учител. Кинг беше… Мисля, че беше по-снизходителен, защото беше мъж. При това доста едър мъж — добави Мойра с тъга в очите. — Изпитваше симпатия към мен, навярно защото съм най-дребната от всички ни.

Блеър не познаваше Кинг, приятеля на Кийън, пленен и после превърнат във вампир от Лилит.

— Аз няма да те щадя.

 

 

Преди да завърши серията упражнения с гирите и набързо да вземе душ, Блеър вече бе огладняла. Реши да приготви любимата си закуска и извади необходимите продукти за пържени филийки.

Сложи малко ирландски бекон в тигана за протеини и избра „Грийн Дей“ на mp3 плейъра си. Подходяща музика за настроение, докато готви.

Наля си втора чаша кафе, преди да чукне яйцата в купата.

Докато ги разбъркваше, Ларкин влезе в кухнята с нехайна походка. Спря се и учудено погледна плейъра.

— Какво е това?

— Нарича се… — Как да му обясни? — Използва се, вместо да си подсвиркваш, докато си зает с нещо.

— Нямам предвид машинката. Тук има толкова много, че не мога да запомня имената им. Какви са тези звуци?

— А, популярна музика. Рок… хардрок.

Той се усмихна, наклони глава встрани и се заслуша.

— Рок. Харесва ми.

— Кой не би го харесал? Тази сутрин няма да закусвам яйца. Ще приготвя пържени филийки.

— Филийки? — Разочарованието, което се изписа на лицето му, заличи искрената наслада от музиката. — Просто пържен хляб?

— Не просто. Освен това ще се задоволяваш с каквото има, когато аз съм до печката. Или сам ще се грижиш за прехраната си.

— Все пак благодаря, че си правиш труда да приготвиш закуска.

Последните му думи прозвучаха така отчаяно, че Блеър не можа да сдържи смеха си.

— Успокой се и ми се довери! Виждала съм какви количества храна поглъщаш, каубой. Ще ти харесат толкова, колкото рок музиката, особено ако ги хапнеш с масло и сок. Ще бъдат в тигана след минута. Би ли обърнал онзи бекон?

— Първо трябва да се измия. Ринах тор в конюшнята и не мога да докосна нищо.

Тя повдигна вежди и го проследи с поглед до вратата. Вече го бе виждала да страни от домакинските задължения. Не можеше да се отрече, че ловко успява да ги избегне.

Въздъхна с примирение, сама обърна бекона и сложи втория тиган на котлона. Когато се канеше да метне първата филийка, чу гласове. „Младоженците са станали — каза си тя. — Значи трябва да предвидим филийки и за тях.“

Глена притежаваше забележителна дарба да изглежда стилна, без да полага особени усилия. Влезе в кухнята, облечена със сиво-зелен пуловер и черни дънки. Правите й огненочервени коси бяха нехайно разпуснати. Комбинация от градска изтънченост и селска непосредственост, реши Блеър. Като се добавеше и руменината на жена, която очевидно е прекарала приятни мигове в леглото с любимия сутринта, изглеждаше перфектно.

Нямаше вид на жена, която смело би се втурнала сред банда вампири, надавайки бойни викове и размахвайки брадва, а бе сторила точно това.

— Ммм. Пържени филийки? Явно четеш мислите ми. — Докато вървеше към кафеварката, Глена приятелски потупа Блеър по рамото. — Да ти помогна ли?

— Не, аз ще се погрижа. Доколкото разбирам, досега ти си била в ролята на домакиня. А и приготвянето на закуска ми се удава повече, отколкото на вечеря. Стори ми се, че чух гласа на Хойт.

— Идва след мен. Заприказва се с Ларкин за коня. Малко го е яд, че Ларкин го е изпреварил и е успял да разходи Влад преди него. Кафето е хубаво. Как спа?

— Като труп, два часа. — Блеър потопи поредната филийка в сместа и я сложи в тигана. — После, не знам защо, станах неспокойна. Не ме свърташе. — Дяволито погледна Глена. — А нямаше къде да изразходвам излишната енергия, за разлика от булката.

— Трябва да призная, че се чувствам малко изтощена и замаяна тази сутрин. А тук… — Глена леко потръпна, докато масажираше десния си бицепс — … ръката ми е схваната, сякаш съм прекарала половината нощ в размахване на ковашки чук.

— Брадвата е тежка. Добра работа свърши с нея.

— Работа не е думата, която бих употребила. Но няма да мисля за това, поне докато се нахраня. — Обърна се и посегна към шкафа за съдове. — Знаеш ли колко често закусвах пържени филийки и бекон, преди да започне всичко това?

— Не.

— Никога, абсолютно никога — добави Глена с лек смях. — Тревожех се за фигурата си, сякаш съдбата на световете зависеше от нея.

— Тренираш упорито. — Блеър обърна филийката. — Имаш нужда от гориво, енергия. Ако качиш някое кило, мога да гарантирам, че ще бъде само мускул.

— Блеър. — Глена хвърли поглед към вратата, за да се увери, че Хойт все още го няма. — Ти имаш повече опит от всички ни. Между нас да си остане, как смяташ, че се справихме снощи?

— Оцеляхме! — отсече Блеър. Продължи да изважда готови филийки и да слага нови. — Това е равносметката.

— Но…

— Глена, ще ти го кажа направо. — Блеър се обърна, облегна се на плота за миг, докато филийките цвърчаха, и присви ноздри. — Не съм участвала в нищо подобно досега.

— Но се занимаваш с тях… с унищожението им от години.

— Точно така. Никога досега не съм виждала толкова много изчадия наведнъж, на едно място, толкова организирани.

Глена тихо въздъхна.

— Това определено не вещае нищо добро.

— Добро или лошо, така стоят нещата. Доколкото познавам онези зверове, никога не е било в природата им да живеят, да работят или да се бият на големи групи. Свързах се с леля си — и тя каза същото. Убиват, а понякога и пътуват, ловуват или живеят на глутници. Малки глутници — с един водач — мъж или жена. Но не и така.

— Не като армия — промърмори Глена.

— Не. Онова, което видяхме снощи, беше само един отряд, малка част от армията. Очевидно са готови да умрат за нея — за Лилит, което говори за огромна власт.

— Добре, добре — каза Глена, докато слагаше масата. — Така ми се пада, като поисках откровеност.

— Хей, горе главата! Живи сме. Не забравяй, че това е голяма победа.

— Добро утро! — поздрави Хойт, застанал до вратата. И прикова поглед в Глена.

„Ние си приличаме — помисли си Блеър, — аз и моят прапра… безброй пъти прачичо.“ Тя, магьосникът и неговият брат близнак бяха обединени не само от цвета на кожата, косата и очите, не само от фамилната кръв, но и от общата си мисия.

Съдбата бе непредсказуема.

— И двамата сияете — отбеляза тя, когато Глена вдигна глава да срещне устните на Хойт. — Чак ме заслепявате. Трябват ми слънчеви очила.

— Те предпазват очите от силна светлина, освен това са секси моден аксесоар — изрече Хойт запаметената реплика и я накара да се усмихне.

— Седни. — Блеър спря музиката и поднесе голямата чиния, отрупана с пържени филийки. — Приготвих достатъчно за цяла армия. Заслужили сме го, нали?

— Страхотно угощение! Благодаря.

— Просто изпълних своя дял от домакинските задължения, за разлика от някои хора, които хитро се измъкват. — Посрещна Ларкин, който влезе точно в този момент, с поклащане на глава. — Тъкмо навреме.

Изражението му бе невинно и чаровно.

— Готова ли е закуската? Забавих се, защото се отбих да кажа на Мойра, че ще има закуска. Изглежда апетитно.

— Любувай се и яж до насита. — Блеър сложи пред него чиния с четири филийки. — После двамата с братовчедка ти ще измиете съдовете.