Нора Робъртс
Танцът на боговете (15)

Четиринадесета глава

Блеър се двоумеше дали да използва реката или коритото за къпане. Сигурно водата в реката бе ледена и нямаше да е никак приятно. Но просто не можеше да си представи някоя от слугините да мъкне кофи с гореща вода и да ги излива в мизерен дълбок съд. После, след къпането, цялата процедура трябваше да се повтори отново.

Струваше й се твърде странно.

Все пак, след няколкочасовата тренировка с тълпата мъже, се нуждаеше от вода и сапун. Нима искаше прекалено много?

— Справи се много добре. — Мойра закрачи до нея. — Знам, че ти е трудно, сякаш започваш всичко отначало. При това обучаваш мъже, които си въобразяват, че вече знаят колкото теб, ако не и повече. Но им даде да разберат. Чудесно начало.

— Повечето са добри бойци, в отлична форма, и това е добре. Но мнозина все още си мислят, че става дума за някаква игра. Просто не ни вярват. Лошо.

— Защото не са видели вампирите. Знаят какво се случи с майка ми, но мнозина от тях все още смятат… втълпяват си, че е станала жертва на вълк или на друг див звяр. И аз бих отказвала да повярвам, ако не се бе случило пред мен.

— По-лесно е да отричаш. Тази е една от причините за смъртта на Джеръми.

— Да. Ето защо мисля, че хората трябва да видят тези изчадия отблизо, за да се уверят със собствените си очи.

— Нека издирим онези, които убиха кралицата и продължават да избиват невинни хора. Да доведем поне един тук.

— Искаш да им го покажем жив?

— Да. — Мойра си спомни как веднъж Кийън довлече демони в тренировъчната зала, а после гледаше отстрани как се бият с тях. За да проумеят. — Ще бъде убедително.

— По-трудно е човек да отрече това, което вижда, но не е невъзможно. — Блеър бързо обмисли идеята. — Добре. Тази нощ ще изляза на лов.

— Не сама. Недей! — уморено каза Мойра, когато Блеър понечи да възрази. — Свикнала си да ловуваш сама, способна си. Но не познаваш околността, за разлика от тях. Ще дойда с теб.

— Имаш право наистина. Но това не е твоя работа. Не твърдя, че не си способна, но при схватка отблизо не си най-добрата. Нужен ми е Ларкин, а също така и Кийън.

С жест на раздразнение Мойра откъсна цветче от един разцъфнал храст.

— Сега пък ти имаш убедителен довод. Струва ми се, че не съм свършила никаква държавническа работа, откакто се завърнах у дома.

— Съчувствам ти. Но мисля, че това, което правиш, е важно. Управляващите мъже… и жени свикват армии. Ти вече предприе стъпки за извеждането на хората от мястото, където ще се води битката. Спасяваш живота им, Мойра.

— Знам. Наистина. Но…

— Кой ще поведе обикновените поданици? Кой ще ги надъха да рискуват живота си? Ние ще ги обучаваме, Мойра. Но ти трябва да ги накараш да дойдат при нас.

— Права си, осъзнавам го.

— Ще ти хвана вампир, дори два, ако успея. А ти ми доведи доброволци. Но първо трябва да се измия. Чудовищата ще ме надушат от километри.

— Ще наредя да подготвят вана в спалнята ти.

— Мислех да отида на реката.

— Полудяла ли си? — Най-сетне върху лицето на принцесата се появи спокойна усмивка. — По това време на годината водата е ледена.

 

 

Мойра винаги изпитваше известно неудобство, когато разговаряше с Кийън. Не само защото бе вампир — вече приемаше този факт и мислеше за него като за някаква болест.

При първата им среща спаси живота й и оттогава доказа верността си неведнъж.

Същества от неговия вид убиха майка й, а той се би заедно с нея и рискува живота си — или по-скоро съществуването си.

Не, не можеше да се отнася враждебно към него заради това, което е.

Все пак дълбоко в себе си изпитваше нещо, което не можеше да назове, опознае или разбере. Каквото и да бе, то я караше да се чувства смутена, дори нервна в негово присъствие.

Сигурна бе, че той го знаеше или по-скоро го усещаше. Защото се държеше с нея доста по-хладно, отколкото с останалите. Рядко й се усмихваше или подхвърляше шега.

При нападението по пътя им към Галия я грабна на ръце. Ръце на мъж от плът и кръв, силен и реален. „Дръж се здраво“, каза й. И нищо повече.

Яздеше зад него към замъка и усещаше допира на тялото му. Стройно и стегнато. Сърцето й препускаше поради толкова много причини. Боеше се да го докосне.

Какво й каза с онзи свой рязък и нетърпелив тон? А, да: „Хвани се здраво за мен, за да не се изтърсиш отново. Все още не съм те ухапал, нали?“.

Почувства се гузна и засрамена и бе благодарна, че не може да види пламналите й страни. Сигурно щеше да подхвърли нещо хапливо и за девичия й свян.

Сега трябваше да отиде при него и да поиска помощ. Не можеше да изпрати Блеър или Ларкин, още по-малко — някой слуга. Неин дълг бе да застане срещу него, да изрече думите, да отправи молбата. Да го помоли да излезе от замъка, да напусне спокойствието и уюта в него, за да преследва себеподобни в непозната територия, докато плени един от тях.

Знаеше, че ще го направи, вече не се съмняваше. Не заради нея, защото го молеше една принцеса, а като приятелска услуга. Би го направил и за другите. За успеха на цялото начинание.

Отиде сама. Придворните дами, разбира се, нямаше да одобрят идеята тяхната принцеса да влезе без придружител в спалнята на мъж. Щяха да го сметнат за неприлично, дори за шокиращо.

Тези неща вече бяха без значение за Мойра. Какво ли щяха да си помислят, ако узнаеха, че веднъж му занесе кръв за храна, когато беше ранен?

Представи си как пищят и закриват лица — онези, които, не побягват ужасени. Но съвсем скоро щяха да имат подобни преживявания. Или много по-лоши.

Раменете й се стегнаха, когато застана пред прага на стаята му. Но бързо почука и изчака.

Той отвори вратата, светлината от коридора огря лицето му, а тялото му остана в сянка. Мойра видя лека изненада в очите му, докато изпитателно се взираше в нея.

— Виж ти! Трудно ви познах, Ваше Височество.

Едва сега си спомни, че е облечена с рокля и носи златния символ на титлата си. Почувства наивно смущение.

— Има държавни дела за обсъждане. Трябва да нося подобаващо облекло.

— Отива ти. — Кийън лениво се облегна на вратата. — Необходимо ли е моето присъствие?

— Да. Не. — Защо винаги я караше да си гълта езика? — Може ли да вляза? Налага се да поговоря с теб.

— Разбира се.

Не можеше да прекрачи прага, без да се докосне до него. Забеляза, че в стаята е тъмно като в рог. Не гореше свещ или огън в камината, а завесите бяха плътно спуснати.

— Слънцето вече залезе.

— Да, знам.

— Имаш ли нещо против да осветя стаята? — Мойра взе прахана с леко треперещи ръце. — Не виждам добре на тъмно като теб. — Внезапно пламналата светлина донякъде успокои свития й стомах. — Доста е хладно — продължи тя и запали още свещи. — Да запаля ли камината?

— Както желаеш.

Той не каза нищо, когато Мойра коленичи пред огнището и разрови торфа. Но тя знаеше, че я гледа, и чувстваше ръцете си студени и сковани.

— Удобно ли ти е тук? — отново заговори галската принцеса. — Стаята не е голяма и разкошна, както си свикнал.

— И е достатъчно отдалечена от тези на смъртните, за да бъдат спокойни.

Потресена, Мойра рязко се обърна, все още на колене, и застина, докато огънят се разгаряше зад гърба й. Но не се изчерви. Напротив, страните й пребледняха.

— Не съм имала подобно…

— Няма значение. — Той взе чаша с кръв, очевидно напълнена преди влизането й, и отпи, съзнателно приковал поглед в очите й. — Предполагам, че някои мои привички биха събудили отвращение у хората.

В гласа й прозвуча отчаяние:

— Не съм мислила за това. Стаята е със северно изложение. И реших… реших, че така ще влиза по-малко слънчева светлина и ще бъде по-добре за теб. Никога не бих обидила гост… приятел. Не бих постъпила така с някого, който ме е приел толкова любезно в дома си. — Бързо се изправи. — Мога да наредя веднага да преместят нещата ти във…

Той вдигна ръка.

— Не е нужно. Извинявам се, че си го помислих. — Рядко се случваше да го обземе мъчително чувство за вина, както сега. — Проявила си загриженост, която оценявам.

— Защо… не разбирам защо толкова често помежду ни възникват недоразумения.

— Не знаеш ли? — промърмори Кийън. — Е, може би е по-добре да стоим далеч един от друг. На какво дължа честта на посещението ти?

— Подиграваш ми се — тихо промълви Мойра. — Толкова си жесток, когато разговаряш с мен.

Тя се замисли, а той въздъхна леко.

— Не съм в настроение. Не мога да спя спокойно на непознато място.

— Съжалявам. Отново ще те обезпокоя. Помолих Блеър да излезе на лов за вампири тук, в Галия, и да доведе поне един. Жив.

— Това са две взаимно изключващи се понятия.

— Не знам как иначе да се изразя… — започна принцесата. — Моят народ ще се бие, ако го призова. Но не мога да искам от поданиците си… да ги накарам да повярват в нещо, което изглежда невъзможно. Затова трябва да им ги покажем.

„Ще бъде добра кралица, помисли си той, щом не очаква да бъде следвана сляпо.“ Забеляза как стои срещу него сега. Мълчалива и сериозна, а бе наясно каква вътрешна борба бушува в нея.

— Искаш да отида с Блеър.

— Да… тя иска. Аз — също. Господи, винаги се запъвам, когато разговарям с теб. Поиска ти и Ларкин да я придружите. Не желае аз да съм й спътница. Смята — с което съм съгласна — че мога да бъда по-полезна в набирането на доброволци и в залагането на капаните.

— И в управлението на страната.

— Все още не съм поела властта.

— Твое решение.

— Да. Засега. Ще ти бъда благодарна, ако отидеш с Блеър и Ларкин и доведете пленник.

— По-склонен съм да тръгна, отколкото да остана тук. Проблемът е, че нямам представа къде да търся.

— Имам карта. Вече разговарях с вуйчо си и знам местата на нападенията… известните. Ларкин познава територията на Галия. Не можете да имате по-добър водач. А и по-добър другар в забавленията и битките.

— Нямам нищо против момчето или хайката.

— Тогава, щом си готов, би ли дошъл в задния двор? Ще изпратя някого да ти покаже пътя.

— Помня го.

— Е, добре. Ще ви осигуря коне и провизии. — Мойра отиде до вратата, но той се озова там преди нея… без дори да е забелязала движение. Вдигна поглед към лицето му. — Благодаря — каза и бързо се измъкна навън.

„Тези очи, помисли си Кийън, когато затвори вратата зад нея. Тези издължени сиви очи могат да убият един мъж.“

Имаше късмет, че вече е мъртъв.

Но как да се избави от уханието, което остана след нея, ухание на горски поляни и хладна изворна вода! Не можеше да стори нищо.

 

 

— Ще ви наблюдаваме. — Глена потупа Блеър по бедрото, когато тя възседна коня си. — Ако изпаднете в беда, ще узнаем. Ще направим всичко, за да ви помогнем.

— Не се безпокой. Имам тринадесет години опит зад гърба си.

„Не и в Галия“, помисли си вещицата, но се отдръпна назад.

— Наслука!

Минаха през портите и се отправиха на юг. „Добра нощ за лов“, помисли си преследвачката на демони. Ясна и хладна. Щеше да бъде по-лесно да засекат вампирите нощем, когато са будни и активни, отколкото денем, докато се спотайват някъде. Най-важното — не можеше да разчита на Кийън през деня, а неговото съдействие бе голямо предимство.

Яздеше между двамата мъже в спокоен тръс.

— Не исках да питам Мойра — започна тя. — Но убийството на майка й ли е първото видяно нападение?

— Да, кралицата е първата жертва, за която знаем.

— И в онази нощ не е имало други? Никой друг не е загинал?

— Никой. — Ларкин поклати глава. — Доколкото ни е известно.

— Значи са имали конкретна цел — замислено каза Блеър. — Дошли са за майката на Мойра… както предполагаме. Все още нямаме представа как са влезли.

— Мислил съм за това — сподели Ларкин. — Преди смъртта на кралицата нямаше причина да не пуснем човек в замъка. Може да са използвали каруца с провизии или с някаква друга стока. Всеки би могъл да проникне вътре.

— Прост план — кимна Блеър след миг. — Влизат малко след залез-слънце. Притаяват се в някой ъгъл, докато всички се приберат в покоите си. Примамват кралицата отвън и я убиват. — Погледна Ларкин. — Няма ли начин да узнаем повече за нападението?

— Мойра отказва да говори за това. Не съм сигурен дали помни подробности.

— Вероятно не са от значение… за нашите цели. И така, убиват кралицата, а после остават тук. Може би не могат да се върнат обратно, освен в определен момент. Но и не се развилняват — изтъкна тя. — Има само няколко жертви през последните седмици. Твърде скромно за тяхната порода.

— Сигурно са нападнати и други — отбеляза Кийън. — Пътници, леки жени, хора, чието изчезване дълго ще остане незабелязано. Но са предпазливи и се страхуват от преследване. Не мисля, че се крият само от нас.

— А от кого? — попита Ларкин.

Хвърли поглед към Блеър и забеляза, че се взира замислено в Кийън.

— Той има предвид Лилит. Мислиш, че се крият от нея? Защо?

— Защото може би теорията ти е вярна само донякъде. Имали са конкретна цел, да — съгласи се вампирът. — Но се съмнявам, че набелязаната жертва е била кралицата. Мойра бе избрана от боговете като част от първия Кръг.

— Мойра. — В гласа на Ларкин прозвуча тревога, той рязко се завъртя на седлото и погледна назад към замъка, който изглеждаше все по-малък в далечината. — Ако някога се опитат да я убият…

— Правили са не един опит да се справят с нас — подчерта Кийън. — Безуспешно. Тя е в пълна безопасност там, където е сега.

Блеър си представи положението.

— Смяташ, че Лилит е правила опит да задуши заплахата още в зародиш. Да унищожи един от нас още преди да е станал част от Кръга?

— Звучи доста правдоподобно. Защо да губи време и усилия да изпраща двама убийци тук? Ако вярваме в цялата теория за предопределението — продължи Кийън — не майка й, а самата Мойра е представлявала заплаха.

— Издънили са се — започна да размишлява Блеър на глас. — Улучили са грешна мишена. Може би не желаят да се върнат обратно, не че не могат.

— Лилит не е склонна да прощава грешки. Ако трябва да избират дали да бъдат измъчвани и довършени от нея, или съсечени от местните жители тук, кое биха предпочели?

— Изход номер две — заяви преследвачката на демони. — Впрочем, ако вярваме в теорията за предопределението, първата й грешка е била, че те е направила като себе си. По-опасен враг си като вампир, отколкото като човек. Не се обиждай.

— Няма причина.

— Тогава двамата с Хойт сте започнали цялата история с кръста на Мориган. — Блеър замислено хвана в ръка двата символа на врата си. — После Глена се е свързала с Хойт. Ако искаш да погледнем от романтичната страна, било е писано да го открие и помежду им да пламне любов. Така и двамата се сдобиха с по-голяма сила. Следва връзката между Ларкин и Мойра, заради която той дойде чрез Танца в Ирландия.

— И се получава съвършен, здрав Кръг — заключи Кийън. — Сложно и заплетено, но типично за боговете.

— Кралицата е трябвало да умре — въздъхна Ларкин.

— Да умре вместо Мойра. Ако братовчедка ми стигне до същия извод, ще страда неизмеримо.

— Бих се изненадал, ако вече не го е прозряла с острия си и вечно търсещ ум. Ще се наложи да го приеме — добави Кийън. — Нима има друг избор?

С натежало сърце, Ларкин ги поведе през ливадите.

— Следващото нападение е станало тук. Казаха ми, че стопанинът отишъл при овцете си, а синът му го открил на следващата сутрин. Баща ми е дошъл през деня да се увери с очите си: трупът изглеждал точно като този на кралицата.

Блеър се размърда на седлото.

— Около километър на юг от замъка. Няма къде да се скрият наблизо. Има само открити ливади. Двама опитни вампира могат да изминат няколко километра доста бързо. Да влизат и излизат от земите на замъка, щом са били поканени, но…

— Няма добро място за убежище — довърши Кийън. — Местността е лесна за придвижване, но е твърде гола. Не, биха се насочили към пещери или гъста гора.

— Защо не към някоя къща или колиба? — предположи Ларкин. — Ако внимават в избора си, могат да намерят уединена постройка.

— Възможно е — съгласи се Кийън. — Но проблемът с къща или каквато и да е друга постройка е евентуална опасност при нападение през деня. Врагът има едно оръжие повече от теб. Достатъчно е само да повдигне някое перде, за да те победи.

— Добре. — Ларкин посочи към място отвъд ливадите. — Следващите две нападения са на изток от тук. Има гора, но и там не е безопасно. Много ловци преследват сърни или зайци и ще смутят съня на един вампир през деня.

— Ти знаеш това — изтъкна Блеър. — Те — вероятно не. В чужда страна са. Добро място за начало.

Помълчаха известно време. Преследвачката на вампири виждаше овце и добитък, лениво пасящи в ливадите — по-лесна плячка, ако тези изчадия не могат да се докоснат до човек. Проблясваха светлини. Подушваше дим — по-скоро от горене на торф, отколкото на сухи дърва. Долиташе мирис на трева и оборски тор и наситено ухание на засети ниви, очакващи следващата жътва.

Усещаше мириса на конете и на Ларкин и можеше да различи Кийън от други от неговия вид.

Но когато стигнаха до началото на гората вече не бе толкова сигурна.

— Оттук неотдавна са минали коне.

Блеър погледна Ларкин и повдигна вежди.

— Ето го нашия Тонто^[1].

— Има следи. — Той слезе от коня, за да огледа земята. — Неподковани. Вероятно от цигани, въпреки че не виждам следи от каруца, с каквито пътуват. Във всеки случай движили са се към ливадите.

— Можеш ли да проследиш пътя им навътре в гората? — попита тя. — Да открием откъде са дошли.

— Да. — Ларкин се върна на седлото. — Щом са били на коне, сигурно са изминали доста голямо разстояние. Ще ни е нужен истински късмет да ги издирим за една нощ.

— Да видим къде ще ни отведат следите на ездачите. Другите нападения са били на изток, нали? Точно отвъд тази гора, от другата страна.

— Да. Немного далеч.

— Това място е подходящо за убежище. — Блеър погледна Кийън, докато говореше. — Ако си направят хубав заслон, могат да почиват спокойно през деня, а нощно време да се разпръсват да търсят храна.

— Листата все още са гъсти по това време на годината — съгласи се той. — А и има достатъчно дребен дивеч, ако се наложи да задоволят глада си с животинска кръв.

Ларкин продължи по следите, докато дърветата се сгъстяваха и светлината чезнеше. Отново слезе от коня и запристъпва пеша, воден от невидими за Блеър знаци.

Тя ловуваше главно в градски горички и мрачни предградия. А Ларкин крачеше с увереността на човек, който знае какво върши. Спираше се от време на време, за да се наведе и да огледа следите по-внимателно.

— Почакайте! — внезапно каза преследвачката на вампири. — Само за момент. Усещаш ли това? — обърна се към Кийън.

— Миризма на кръв. Не е прясна. И на смърт. Настъпила отдавна.

— По-добре се качи на коня, Ларкин — каза тя. — Май късметът ни проработи. Ще ги проследим оттук.

— Не подушвам друго, освен гора.

— Ще усетиш — промърмори Блеър и извади меча си от ножницата на колана, докато бавно се придвижваха с конете по пътеката.

Каруцата бе издърпана сред дърветата, далеч от пътеката, и скрита от тях. Приличаше на малък фургон, със закрита задна част, боядисана с червена боя, избледняла и олющена. Пропита с миризма на мърша.

— Чергари — каза им Ларкин. Блеър се оказа права, вече и той долавяше мириса на смърт. — Това са цигани, обикалящи по пътищата и продаващи различни стоки. Впрягът е за два коня.

— Добър подслон — реши жената. — Лесно е да го преместиш, ако се наложи. И можеш да пътуваш през нощта, без никой да ти обърне внимание.

— Нищо не ти пречи да влезеш с него направо в селото — мрачно каза Ларкин. — Да спреш пред нечий праг и да помолиш за гостоприемство. При нормални обстоятелства ще го получиш.

Представи си децата, които изтичват навън, за да видят дали има играчки за продан и да помолят родителите си да се спазарят за тях. При тази мисъл стомахът му се разбунтува повече, отколкото от миризмата.

Скочи от коня заедно с другите и застана до задната част на фургона, при затворените и залостени отвън врати. Извадиха оръжията си. Блеър отмести резето и се опита да отвори фургона.

Когато вратата поддаде, тя кимна на спътниците си, преброи наум до три и рязко я дръпна.

Първо я лъхна воня, от която гърлото й запари и очите й се насълзиха. Чу бръмченето на рояк гладни мухи и едва потисна гаденето.

Към нея се хвърли същество с лице на красива млада жена, чиито червени очи яростно святкаха. От сплъстените й тъмни коси и домашнотъканата й рокля лъхаше ужасна миризма.

Блеър се завъртя, а момичето политна, застана на четири крака и заръмжа като звяр, в какъвто се бе превърнало.

Ларкин замахна с меча си и го съсече.

— Господи! Мили боже! Била е на не повече от четиринадесет. — Искаше му се да поседне на земята, тъй като стомахът му бе свит на топка. — Превърнали са я в чудовище. Колко ли други…

— Едва ли има още — прекъсна го Кийън. — Тогава ще трябва да се бият за храна и да се тревожат, че нещата ще излязат извън контрол.

— Не е дошла с тях — настоя Ларкин. — Не е била една от тях. Малка е.

— Млада, хубава женска. Храната не е единствената им потребност.

Блеър забеляза дълбокото въздействие на думите на Кийън върху Ларкин. На лицето му се изписа не само шок, а и дива ярост.

— Копелета! Мръсни кръвожадни копелета! Тя е почти дете…

— И това те изненадва, защото…

Той се завъртя към Кийън, готов да излее част от ужаса и яростта си върху него. Може би вампирът съзнателно му предлагаше мишена. Но не бе време да се поддават на чувства.

Блеър застана между тях и блъсна Ларкин три крачки назад.

— Овладей се! — нареди му. — Просто потисни гнева си.

— Как бих могъл? Ти как успяваш?

— Не можеш да върнеш нито нея, нито останалите — посочи с брадичка фургона. — Трябва да намерим начин да използваме случилото се, за да хванем тези изчадия.

Борейки се със собственото си отвращение, тя се пъхна вътре. И попадна в същински кошмар.

Под нещо като нар от едната страна бяха натъпкани трупове на хора, навярно родителите на момичето. Сигурно мъжът бе умрял бързо, както и по-младото момче, чието тяло лежеше от другата страна.

Но с жената се бяха гаврили дълго. Защо ще разкъсват дрехите й, ако не са възнамерявали да си поиграят с нея? Ръцете й бяха вързани, а останките й — изпохапани.

Да, добре са се позабавлявали.

Не видя оръжия, но на едното легло имаше по-прясна кръв. Там бе умряло момичето. И се бе пробудило отново.

— Жената е мъртва от няколко дни — каза Кийън зад нея. — Мъжът и момчето — по-отдавна. Ден-два по-рано.

— Да. Господи!

Трябваше да излезе, за да си поеме дъх. Изпълзя отзад, за да вдиша малко свеж въздух, който да прочисти гърлото и дробовете й от вонята.

— Ще се върнат за нея. — Блеър се наведе, опря ръце на бедрата си и изчака, докато гаденето премине. — Ще й донесат храна, вампир е отскоро. Вероятно се е пробудила едва тази нощ.

— Трябва да ги погребем — настоя Ларкин. — Другите. Заслужават го.

— Ще се наложи да почакаш. Слушай, може да си ми ядосан, но…

— Не. Потръпвам от отвращение, но не се сърдя на теб. Или на теб — обърна се той към Кийън. — Не знам защо се държа така. Видях онзи ужас в пещерите в Ирландия. Наясно съм как убиват, как се множат. Но мисълта, че са превърнали малко момиче във вампир само за да го използват като наложница, е непоносима.

Не можа да каже нищо в отговор. Обхвана ръката му с пръсти и я притисна.

— Нека ги накараме да си платят. Ще се върнат преди изгрев. Или по-рано, ако бързо намерят това, което търсят.

— Знаят, че тя ще оживее тази нощ и ще се нуждае от храна. Затова…

— Затова са оставили труповете вътре — довърши Ларкин, когато Блеър замълча. — За да има с какво да залъже глада си, докато й донесат прясна кръв. Не съм слабоумен, Блеър. Оставили са й собственото й семейство за храна.

Преследвачката на демони кимна и погледна към фургона.

— Ще го затворим отново и ще ги причакаме. Дали ще ни надушат? Ще усетят ли човешката миризма?

— Трудно е да се каже — отвърна Кийън. — Зависи колко са възрастни и опитни. Явно достатъчно, за да ги избере Лилит за тази задача. В която са се провалили, но е възможно да доловят мириса на свежа кръв дори при тази воня. Ще надушат и конете.

— Вече помислих за това. Най-вероятно ще се върнат оттам, накъдето са тръгнали. Ще отведем животните по-навътре в гората, по посока, обратна на вятъра. Ще ги вържем. Всичките — освен моя. Ако го водя и вървя до него, когато ме видят, ще си помислят, че е окуцял. Ще са твърде доволни от късмета си да се натъкнат на самотна женска, за да усетят нещо съмнително.

— Значи си решила да играеш ролята на примамка — започна Ларкин с изражение, което предупреди Блеър да се подготви за спор.

— Аз ще отведа нашите коне, докато вие двамата се разберете.

Кийън хвана поводите и изчезна сред дърветата.

„Бъди спокойна, заповяда си Блеър. Дръж се разумно!“ Трябваше да си напомни, че е страхотно да има до себе си човек, който искрено се тревожи за нея.

— Ако видят мъж, по-вероятно е да го нападнат. А жена ще искат да запазят жива… за известно време. Така всеки ще си има другарка. Струва ми се най-логично. — Дотук със спокойното и разумно държане. — Освен това виж какво: крайно време е егото ти да приеме факта, че мога да се справя с двама дори сама.

— Моето его няма нищо общо. Просто е най-добре тримата да ги причакаме в засада и да ги нападнем едновременно.

— Не е така, защото ако надушат теб или мен, губим елемента на изненада. Мойра ги иска… или поне един от тях… жив. Затова сме тук, вместо да пием по чаша хубаво вино пред буен огън. Ако започнем истинска схватка, вероятно ще се наложи да убием и двамата. Изненадата ни дава по-голям шанс да ги пленим.

— Сигурно има и друг начин.

— Поне десетина. Но те може да се върнат както след пет часа, така и след пет минути. Този план ще е сполучлив, защото е прост и елементарен. Няма да предположат, че сама жена може да представлява заплаха. Аз не по-малко от теб искам да спипаме онези изчадия. Да направим всичко възможно.

Кийън излезе измежду дърветата.

— Стигнахте ли до единомислие или ще губим още време в разпри?

— Мисля, че се разбрахме. — Ларкин погали косите на Блеър. — Просто нямаше смисъл да споря с нея. — Повдигна брадичката й. — Ако трябва да разговаряш с тях, за да поддържаш илюзията, докато ние чакаме удобен момент, ще разберат, че не си от Галия.

— Мислиш, че не мога да се справя с акцента? — имитира местния говор и си придаде израз на безпомощност. — Ще се постарая да изглеждам като беззащитна жена.

— Никак не е зле. — Той се наведе и я целуна. — Лично аз никога не бих повярвал, че си беззащитна.