Нора Робъртс
Танцът на боговете (14)

Тринадесета глава

Явно спадаше към мъжете, които обичат да се излежават, сгушени под завивките. Притискаше я, обвил ръка около талията й, като дете, прегърнало плюшеното си мече.

Блеър просто не бе свикнала някой да остава при нея през цялата нощ и не можеше да реши дали това й харесва, или не. От една страна, бе приятно и възбуждащо да се събужда до голо мъжко тяло. Усещаше топлина, нежност и спокойствие. От друга страна, тежестта му щеше да й попречи, ако се наложеше да скочи бързо, за да грабне кол или меч.

Може би трябваше да потренира светкавично измъкване от прегръдката му, ставане от леглото и достигане до най-близкото оръжие. Или да се отпусне… Нямаше изгледи това положение да трае дълго.

Просто бе… удобно.

Призна си, че е глупаво да приема нещата по този начин. Ако не можеше да бъде честна със самата себе си, със сърцето си, докъде щеше да стигне?

Означаваха един за друг нещо повече от удобство, бяха повече от бойни другари. Повече от любовници — за неин ужас. Поне от нейна страна.

Все пак с настъпването на деня трябваше да мисли реалистично. Каквото и да съществуваше помежду им, нямаше да стигнат далеч. Не по-далеч от тук. Кийън изрече самата истина там, в Ирландия, до кръга. Сблъскваха се с проблеми, много по-големи и важни от личните им желания. Следователно всяка тяхна потребност бе нещо преходно.

След Самен всичко щеше да свърши. Трябваше да вярва, че ще успеят, и да не се разколебава нито за миг, но след танца на победата, приятелските потупвания по рамото и тостовете щяха да се сблъскат с жестоката действителност.

Ларкин, лорд Ларкин живееше в Галия. След края на битката за нея това място отново щеше да се превърне в страна от приказките. Можеше да остане за няколко дни и да си устроят пикника, който той й обеща. Да се поглезят. Но накрая тя трябваше да си тръгне.

„Имам мисия, дълг“, помисли си Блеър и докосна кръста на Мориган. Изключено бе да се отклони от предначертания път.

Любовта — ако чувството, което изпитваше, можеше да се нарече така — не бе достатъчна, за да я накара да се чувства пълноценна. Кой знаеше това по-добре от нея?

Ларкин я даряваше с повече, отколкото можеше да очаква от някого, дори за краткото време, прекарано заедно. Нямаше да се оплаква от късмета си, от съдбата си и от суровата воля на боговете. Той я приемаше, държеше на нея и я желаеше. Притежаваше смелост, вродена лоялност и чувство за хумор.

Никога не бе срещала мъж с всички тези качества, който да гледа на нея като на специална жена.

Може би я обичаше, не бе невъзможно.

За нея Ларкин бе истинско чудо в личния й живот. Той никога нямаше да я изостави с пълно безразличие или да я отхвърли просто заради това, което е. На раздяла никой от двамата нямаше да остане огорчен.

Ако нещата стояха различно, биха могли поне да опитат да останат заедно. Да положат усилия връзката им да потръгне. Но не.

Действителността беше друга.

Оставаха им няколко седмици. Щяха да преживеят пътуването и да запазят ценни спомени от него.

Притисна нежно устни към неговите.

— Събуди се.

Ръката му лениво се плъзна надолу от талията й и погали меката плът.

— Не така.

— Мисля, че няма по-добър начин. Да усетя допира на гладката ти кожа, на стегнатото ти тяло. Сънувах, че се любим в овощна градина в разгара на лятото. Защото винаги ухаеш примамливо на зелени ябълки. Иска ми се да отхапя голямо парче от теб.

— От толкоз много ябълки ще те заболи стомах.

— Стомахът ми е железен. — Пръстите му потъркаха бедрото й. — В съня ми бяхме само двамата, под дървета, натежали от плод, и лазурносиньо небе. — Гласът му звучеше провлачено и сънено. Секси.

— Като в рая? Като Адам и Ева? Ако не ме лъже паметта, двамата сериозно са загазили заради една ябълка.

Ларкин само се усмихна. Очите му все още бяха затворени.

— Винаги гледаш от мрачната страна на нещата, но това не ме дразни много. В съня си ти доставих такава наслада, че заплака от радост.

— Да. В съня си.

— Задъхано изричаше името ми, отново и отново. Умоляваше ме да те докосвам. „Покори това тяло, казваше, със силните си ръце, с умелите си устни. Превземи го с мощния си…“

— О, съчиняваш си.

Той повдигна клепачи и това я накара да избухне в такъв смях, че коремът й затрепери.

— Е, така е, но ми харесва. Както и усмивката ти. Исках да я видя, когато отворя очи. Усмивката на Блеър.

Обзе я нежност.

— Шегаджия — замърка тя и помилва бузата му.

— Първата част от съня беше истина. Можем да потърсим и овощна градина някой ден. — Отново затвори очи и се сгуши до нея.

— Стегни се. Стига сън! Да действаме.

— Бързаш, а? Е, добре. — Той се обърна към нея.

— Нямах предвид това…

Бавно се сляха.

Насладата бе толкова голяма, толкова спокойна, че дъхът й секна дори когато се засмя.

— Трябваше да знам, че „мощният“ е буден и готов.

— И винаги на твое разположение.

 

 

Блеър стана по-късно от леглото, отколкото бе планирала и започна да се облича.

— Трябва да поговорим за неща от първа необходимост.

— Ще закусим в малката трапезария.

— Как издържа цяла нощ, без да ядеш? Всъщност не говорех за храна.

— А? — Ларкин връзваше колана на туниката си и показа слаб интерес. — А за какво?

— За елементарни санитарни условия. Облекчаване, хигиена. Стайното гърне върши работа за неотложни нужди, но за мен ще бъде проблем да го ползвам всеки път.

— Аха. — Той сбърчи вежди. — Има нещо подобно на тоалетна в семейното крило и нужници за стражите. Но не са това, с което си свикнала.

— Все пак. А за къпане?

— Душът вече ми липсва — каза той тъжно. — Ще наредя да ти донесат вана със затоплена вода. А и реката е наблизо.

— Добре е като за начало.

„Не искам разкош, помисли си Блеър. Само най-необходимото.“

— Трябва да поговорим и за тренировките.

— Ще ги обсъдим на закуска. — Хвана ръката й и я задърпа от стаята, тъй като стомахът му къркореше и не искаше да губят време в спорове.

 

 

Имаше ястия с ябълки и подправки, които, изглежда, Ларкин обожаваше, и големи парчета картофи, пържени навярно в мазнината от тлъстата част на дебелите резени шунка. Чаят бе катраненочерен и силен почти като кафе.

— Липсва ми и кока-колата — отбеляза той.

— Ще трябва да се примириш.

Макар и по-малка от приемната, стаята бе достатъчно просторна да побере голяма дъбова маса и няколко огромни бюфета и ракли, в които Блеър предположи, че има покривки и съдове.

— Подвижният мост ли служи като входна врата? — попита тя. — Нали не могат да проникнат в замъка по друг начин, освен по него? — обясни, когато Ларкин я погледна и се усмихна озадачено. — Да влязат без покана? Трябва да се погрижим за това, да се подсигурим. Хойт и Глена ще измислят нещо.

— Имаме няколко дни.

— Ако Лилит се придържа към плана си. Дори и така да е, трябва да свършим част от работата предварително. Да организираме, да привлечем доброволци и да осигурим придвижването им до бойното поле. Магьосниците може да пробват да създадат зона, недостъпна за вампири, но държа да споделя, че не вярвам да се получи. Не говорим за една къща или дори за малко селище. — Поклати глава, докато дъвчеше. — Площта е твърде голяма, има много неизвестни. И най-вероятно ще загубим доста време и енергия.

— Може би. По-важно е хората да бъдат отведени на безопасно място. С баща ми поговорихме снощи, преди да дойда при теб. Бързоходците вече тръгнаха да ги предупредят.

— Добре. Ще вложим най-много усилия в обучаването на бойците. Имате ли стражи… рицари?

— Да.

— Те притежават основни бойни умения, но това не е достатъчно. Всички поданици трябва да бъдат подготвени да се защитават. Ще заложим онези капани. Освен това искам да огледам бойното поле. — Мислено отмяташе задачи от списъка, докато поглъщаше закуската. — Нужни са ни много тренировъчни площадки — за войниците и за обикновените хора. Необходимо е да се погрижим за оръжията и боеприпасите, както и за транспортирането им. Ще ни трябва и работно помещение за Хойт и Глена.

— Всичко ще бъде уредено.

Нещо в спокойния му тон й напомни, че сега са на негова територия. Той познаваше страната и народа си. А тя — не.

— Не познавам реда тук. Каква е йерархията? Кой за какво отговаря?

Ларкин наля чай и за двамата. За миг си помисли колко е хубаво, въпреки разговора за война, да седят двамата на масата за закуска.

— Баща ми е владетел и глава на кралската фамилия, докато мечът не бъде изваден от скалата. Той няма да се възкачи на престола, но мисля, че Мойра разбира какво доверие му имат мъжете… войниците, както ги наричаш. Ще последват краля, онзи, чиято ръка вдигне меча, но…

— Така ще имат време да свикнат да изпълняват заповеди. И ще приемат идеята за тази война от човек, доказал, че е достоен да ръководи. Разбирам. Мойра е достатъчно умна да изчака още малко, преди да поеме управлението.

— Да. Освен това се страхува.

— Че няма да бъде тази, която ще изпълни предопределеното?

Той поклати глава.

— Че ще бъде. Страхува се да поведе народа си на война. Да пролее кръвта на поданиците си и да причини смърт. Това я преследва.

— В противен случай Лилит ще ги убие.

— А Мойра ще заповяда на земеделци и търговци, ковачи и готвачи да се бият. Поколения наред Галия е управлявана в мир. Тя първа ще го промени. За нея е тежко бреме.

— Разбира се. Не е лесно да въвлечеш един свят във война. Ларкин, а какво ще стане, ако Мойра не е избраницата? Ако не е писано да извади меча от скалата?

— Тя е единственото дете на покойната кралица. Няма друг претендент.

— Престолът може да бъде наследен и от друг роднина. Например от теб.

— Пепел ти на езика. — Когато не я видя да се усмихва, Ларкин въздъхна. — Оставаме аз, брат ми, сестра ми или децата й, най-голямото от които е едва на четири години. Брат ми е почти юноша и го влече земеделието. Сестра ми иска само да се грижи за бебетата и дома си. Не могат да се нагърбят с това. Не вярвам боговете да поверят страната в техни ръце.

— А в твоите?

Срещна погледа й.

— Никога не съм искал да бъда владетел. В мирно време или във война.

— Хората ще те последват. Познават те и ти вярват.

— Може би. Ако се стигне до това, какъв избор ще имам? Но аз не ламтя за короната, Блеър. — И със сигурност не бе орисан да я носи. Посегна към нея и хвана ръката й. — Трябва да знаеш за какво копнея.

— Желания, мечти. Невинаги получаваме каквото искаме. Задоволяваме се с нещата, които имаме.

— А това, което е в сърцето ти? И в моето? Искам…

— Съжалявам. — Мойра се спря на прага. — Извинете за безпокойството, но вуйчо ми говори със стражите и приближените си рицари. Елате в голямата зала.

— Тогава да тръгваме — каза Блеър.

 

 

Чувстваше се невзрачна с дънките и черния си пуловер. За пръв път, откакто я познаваше, Мойра носеше рокля. Полата на семплата, но изящна червеникавокафява дреха с висока, пристегната талия се спускаше меко по тялото й. Сребърният кръст висеше на гърдите й, а на главата си носеше малка златна диадема.

Дори Глена изглеждаше стилна и елегантна, както винаги, съчетала скромна блуза и панталон.

Огромната зала бе затоплена от камини в двата края, а до едната стена имаше подиум, стъпалата към който бяха застлани с дълбок червен килим. Но на него бе тронът. „Истински трон, помисли си Блеър, украсен в пурпурно и златисто.“

Сега на него седеше Ридок, Мойра стоеше от едната му страна. От другата бе застанала жена с руси коси, пригладени назад и обвити в тънка мрежа, а до нея — по-млада жена, очевидно бременна. Зад тях седяха двама мъже.

Това е кралската фамилия на Галия, заключи Блеър. Семейството на Ларкин.

Той срещна погледа на баща си, докосна ръката й и прошепна:

— Всичко ще бъде наред.

След това я остави и се изкачи по стъпалата, за да застане между родителите си.

— Заповядайте — каза Ридок с царствен жест. — Разположете се удобно. — Изчака, докато те се настаниха на столовете срещу подиума. — С Мойра проведохме дълъг разговор. По нейна молба разговарях със стражите и с много от рицарите за надвисналата заплаха и неизбежната война. Желанието на племенницата ми е вие и онези, които се присъединят към вас, да получат власт и право на командване. Да издирвате и обучавате бойци за армията ни. — Замълча и огледа лицата им. — Вие не сте жители на Галия.

— Сър — възрази Ларкин, — те са доказали лоялността си.

— Тази война ще се води на наша земя и ще се лее нашата кръв. Питам: защо хора от друг свят да бъдат водачи на народа ни?

— Мога ли да взема думата? — Хойт се изправи и изчака, докато Ридок кимна. — Самата Мориган ни изпрати, както изпрати и двама от вас в Ирландия, за да създадем първия Кръг. Ние оставихме световете и семействата си и посветихме живота си на борбата с напастта, която ще връхлети Галия.

— Същото зло, което погуби нашата кралица, сестра ми, преди да дойдете. — Ридок махна с ръка към тях. — Две жени, един демон и един магьосник — непознати. Аз разполагам с калени в битки воини, които са се доказали пред мен. Мъже, които познават Галия и чиято лоялност е безспорна. Мъже, които ще бъдат силни водачи на народа ни в битка.

— И ще ги изколят като агнета. — Въпреки смразяващия поглед на Ридок, когато го прекъсна, Блеър уверено стана на крака. — Съжалявам, но така стоят нещата. Можем да губим време за празни приказки и спазване на протокола, но е факт, че вашите калени воини не знаят нищо за борбата с вампири.

Хойт докосна рамото й, но тя отблъсна ръката му с раздразнение.

— Не съм дошла тук, за да бъда отпратена просто защото не съм родена в тази страна, или защото съм жена. И ще се бия не само за Галия, а за всички светове.

— Добре казано — промърмори Глена. — Напълно съм съгласна. Съпругът ми познава дворцовите порядки и етикет, но не и ние. Затова простете на нас, жените от простолюдието. Обикновени жени с необикновена сила. — Протегна ръка и над нея се появи огнено кълбо, което гневно запрати към едната камина. — Които са воювали, проливали са кръвта си и са видели как приятелите им умират.

— Може и да сте воини — отстъпи Ридок с властно кимване. — Но за да водиш армия, е нужно много повече от магическа сила и смелост.

— Нужен е още опит и трезво мислене. И хладнокръвие — каза Блеър.

Ридок отново я погледна и леко повдигна вежди.

— Както и доверието на хората, които ще предвождате.

— Аз им вярвам — заяви Ларкин. — Мойра — също. Заслужиха го през последните седмици. Сър, нима аз не съм спечелил вашето доверие?

— Да. — Ридок замълча за миг, а после посочи към Хойт, Глена и Блеър. — Ще ви помоля да обучавате войниците и да приемате заповеди от лорд Ларкин и принцеса Мойра.

— Да започнем така — съгласи се преследвачката на демони. — Вие ще се биете ли? — обърна се тя към Ридок.

Погледът му издаде настървението на вълк:

— До последен дъх.

— Тогава и вие се нуждаете от тренировки — или този последен дъх ще дойде по-скоро, отколкото очаквате.

Ларкин вдигна поглед нагоре, сложи ръка на рамото на баща си и заговори шеговито:

— Блеър има дух на воин.

— И хаплив език. Тогава ще се видим на арената за турнири — реши Ридок. — Там ще бъде първият ни урок.

 

 

— Баща ти не ме харесва.

— Не е вярно. — Ларкин приятелски смушка Блеър с лакът. — Просто му е трудно да разбере и теб, и всичко това.

— Аха. — Тя се спогледа с Глена, когато излязоха. — Мислиш ли, че трябва да кажем на Ридок за отношението на нашия народ към кралете?

— По-добре да се въздържим. Но този напрегнат разговор ме накара да проумея, че няма да бъде никак лесно да убедим тайфа мъжкари от Галия, че жени могат да ги обучават как да се бият.

— Разсъждавала съм по въпроса. Впрочем смятам, че е по-добре ти да работиш с жените.

— Моля?

— Не ме разбирай погрешно. Ти си по-дипломатична и търпелива от мен. — Може би всеки друг бе по-търпелив от нея. — А и ще те приемат по-лесно. Те също трябва да бъдат обучени, Глена. За да защитят себе си и семействата си. Да се бият. Налага се някой да се заеме с това. И да реши кои да останат у дома и кои да дойдат с нас.

— О, господи!

— Ще трябва да отсеем и мъжете по същия начин. Онези, които са непригодни за битка, ще получат други задачи. Да се грижат за ранените, да закрилят децата и старците, да набавят храна и оръжия.

— А какво предлагаш да правим ние с Кийън — попита Хойт, — докато вие двете сте толкова заети?

— Кисел е, защото бях солидарна с теб пред Ридок — промърмори Глена.

— Няма причина да съм кисел — заговори магьосникът с непоклатимо достойнство. — Някой трябваше да му го каже, макар и доста по-тактично. Ако сме го обидили ще загубим ценно време и усилия, за да поправим стореното.

— Баща ми е разумен човек — настоя Ларкин. — Няма да допусне няколко малки нарушения на протокола да попречат на това, което е нужно да се направи. — Смутен и нервен, той прокара ръка през косите си. — Никога преди не е поемал управлението. Кралицата беше коронясана много млада, а той изпълняваше само ролята на съветник.

„Бързо се е научил да ръководи“, помисли си Блеър.

— Гледала ли си онзи филм — „Като рицарите“? — попита Блеър.

— We will, we will rock you — запя Глена и я накара да се усмихне.

— Добре че поне ти си тук. Време е за шоу. Изберете си по някого, когото можете да надвиете.

— Какво? Защо?

— И двамата — обърна се тя към Хойт. — За всеки случай.

Ларкин пристъпи към редицата мъже.

— Баща ми ви е казал срещу какво сме изправени, какво се задава. Имаме време за подготовка до Самен, в този ден ще бъдем в Долината на мълчанието за съдбовна битка. Трябва да победим. А за целта е нужно да знаете как да се биете с тези създания. Те не са хора. И не могат да бъдат убити като хора.

Докато Ларкин говореше, Блеър стоеше назад и оглеждаше мъжете. Забеляза Тинин, стража, когото двамата братовчеди поздравиха при пристигането си. Тя реши, че изглежда не само силен и внушителен, а и готов за битка.

— Аз се бих с тях — продължи Ларкин, — също и принцеса Мойра. Както и воините от другия свят. Ние ще ви обучим на всичко.

— Знаем как да воюваме — обади се един мъж до Тинин. — Можеш ли да ме научиш на нещо, което не съм ти показал на тази арена?

— Този път няма да е игра.

Блеър пристъпи напред. Човекът бе истински великан — силен, с добро телосложение и с непокорен нрав — и все се перчеше с ръста си.

Идеален.

— Няма да получите утешителна награда и потупване по рамото, ако загубите едно сражение. А ще умрете.

Лицето му не издаваше насмешка, за разлика от тона.

— Жените не учат мъжете на бойни умения. Те поддържат огъня в огнището и топлината в леглото.

Прозвуча одобрителен мъжки смях, а Ларкин го погледна със съжаление.

— Найл — каза той леко шеговито, — нагазваш в опасни води. Тези жени са воини.

— Не виждам никакви бойци тук. — С ръце на хълбоците, Найл разбута другите с лакти и застана пред редицата. — А само две жени, облечени като мъже, и един магьосник, който стои до тях. Или по-скоро — крие се зад тях.

— Аз ще започна първа — прошепна Блеър на Глена. — Ще ти покажа — обърна се тя към Найл. — Тук и сега. Ти избираш оръжието.

Той изсумтя.

— Нима очаквате да се бия с момиче!

— Избери оръжие! — нареди Ридок.

— Както заповядате, сър.

Подсмихваше се, докато се отдалечаваше. Веднага започнаха залагания.

— Хей! — Ларкин потупа Блеър по рамото и навлезе сред мъжете. — И аз искам да участвам.

Найл се върна с два големи кола. Преследвачката на демони забеляза с каква лекота ги носи. Застана срещу нея с изпъчени гърди.

— Ще свърши бързо — увери я той.

— Да, сигурно. Добър избор — отбеляза Блеър, надвиквайки гласовете на мъжете, които все още залагаха или подхвърляха подигравателни реплики. — Дървото ще убие вампира, ако си достатъчно силен и точен, за да го забиеш в сърцето му. Изглеждаш силен. — Огледа Найл от главата до петите. — Как си с точността?

Той се ухили:

— Досега никоя жена не се е оплакала.

— Да видим колко те бива, мъжки. — Хвана кола по дължина и кимна. — Готов ли си?

— Ще ти дам три удара преднина, за да бъде честно.

— Хубаво.

Накара го да се превие надве, като стовари тъпия край на кола в корема му, а после замахна ниско, с такава сила, че при удара в краката му се чу трясък. Без да обръща внимание на подвикванията, застана над него и опря заострения край на кола в гърдите му.

— Ако беше вампир, щях да те пробода, докато дървото излезе през гърба ти и се превърнеш в пепел. — Отдръпна се назад. — Мисля, че трябва да запазите залозите си, момчета. Това беше само за загрявка. — Наклони глава встрани и погледна Найл. — Сега готов ли си?

Той се изправи и Блеър забеляза, че изумлението и срамът да го победи жена бяха разпалили у него непримирим гняв. Беше се засилил и устремът, с който я нападна, накара ръцете й да затреперят. Когато замахна към краката й, тя подскочи нагоре, повдигна своя кол пред гърдите му и го повали назад.

Биеше се добре, с мечешка сила, но му липсваше въображение.

Блеър заби оръжието си в земята, подпря се на него и отскочи, насочвайки крака си към противника. После отново стъпи на земята, с рязко завъртане го ритна отзад в кръста, хвана кола и го спъна.

Този път задържа заострения край до гърлото му, докато лежеше, запъхтян.

— Три от пет? — предложи тя.

Найл нададе рев и отби дървото. Позволи силата на инерцията му да я тласне назад, надигна се и с крак го накара да се преметне над нея. Той отново се озова по гръб на земята.

Погледът му все още бе премрежен, когато тя допря оръжието до гърлото му. При последното падане остана без дъх, а на лицето му нямаше и капка руменина.

— Мога да се бия с теб цял ден и всеки път ще се приземяваш на задника си. — Блеър се изправи и небрежно се подпря. — Силен си, но аз също. Освен това си тромав и не използваш краката си. Това, че си по-едър, не означава, че ще оцелееш. По-тежък си от мен с близо петдесет кила, а те повалих по гръб три пъти.

— Първият не се брои. — Найл се надигна и потърка подутината на главата си. — Но за другите два признавам победата ти.

Той й се усмихна и преследвачката на демони се убеди, че е спечелила одобрение.

— Ларкин, ела и вземи кола! — извика Найл. — Ще се бия с теб за тази жена.

Блеър протегна ръка.

— Той също ще те надвие. Тренирал е с мен.

— Тогава ще обучиш и мен. — Повдигна брадичка към Хойт и Глена. — А те могат ли да се бият като теб?

— Аз съм най-добрата, но и тях си ги бива.

Обърна се към групата мъже и изчака, докато от ръка на ръка се предаваха монети. Забеляза, че Тинин е един от малцината до Ларкин, които прибират залозите.

— Някой друг да иска демонстрация?

— Нека червенокосата покаже на какво е способна — обади се някой и отново последва смях.

Глена запърха с мигли и кокетно се усмихна. Изведнъж извади камата си от ножницата и я запрати с горящо острие. Мъжете вкупом отстъпиха назад.

— Съпругът ми има по-голямо оръжие — каза тя със звънко гласче.

— Да. — Хойт направи крачка напред. — Може би някой предпочита демонстрация от мен, вместо от прелестната ми съпруга. Меч? Нож? — Завъртя длани и над тях затанцуваха пламъци. — Голи ръце? Защото не се крия зад тези жени, а гордо заставам рамо до рамо с тях.

— Още не сте видели нищо — промърмори Блеър. — Огънят е мощно оръжие срещу тях. Дървото — също, ако бъде използвано както трябва. Стоманата ще ги нарани, ще ги забави, но няма да ги убие, освен ако не отсечете главите им. Иначе ще ви нападат, отново и отново, докато ви захапят за гърлата.

Хвърли дървения кол към Найл.

— Няма да бъде кратко и чисто като тази малка тренировка — продължи тя. — А кърваво и зловещо, с невъобразима жестокост. Много от тях, може би повечето, ще са по-силни и по-бързи от вас. Но вие ще ги спрете. Защото иначе ще избият не само вас, бойците, които се изправят срещу тях в битка. Ще погубят децата ви, майките ви. Онези, които не убият, ще превърнат в същества от своя вид или ще държат в плен за храна и забавление. Затова ще ги спрете, защото нямате друг избор. — Замълча, всички погледи се впериха в нея и настъпи гробна тишина. — Ние ще ви покажем как.